Габриел Шевалие
Клошмерл (7)

VI
Халюцинациите на Жустин Пюте

В тази работа с писоара Бартелеми Пиешу беше заложил цялата си репутация. Той знаеше това и не беше съвсем спокоен. Боеше се да не би на клошмерлци да им скимне да зарежат малката постройка и начинанието му да не постигне изборната си цел. Но местните богове бяха благосклонни към замислите му, най-вече Бакхус, намерил от няколко века насам убежище в Божоле, Масоне и Бургундия.

Пролетта тази година беше изключително приятна, изключително подранила и потънала в цвят. Гърдите и гърбовете бяха почнали вече здравата да се потят и да мокрят ризите, и още от месец май хората захванаха да пият по лятната мярка прочутата клошмерлска мярка, която не могат да си представят слабите и бледи градски пиячи. Като резултат от тези големи увлечения на гърлото, в мъжките организми настъпи усилена бъбречна дейност, последвана от приятно издуване на пикочните мехури, а това налагаше те да бъдат по-често изпразвани.

Благодарение на близостта му до кръчмата на Торбейон, писоарът стана предмет на голямо внимание. Безсъмнено, пиячите биха могли да задоволят нуждите си в двора на кръчмата, но мястото беше тъмно, лошо поддържано, миришеше неприятно и беше неприветливо. Човек се чувствуваше там като при наказание, добираше се до него слепешката и не можеше да не изцапа обувките си. Бързо се научиха да прекосяват улицата. Този метод, вторият, имаше няколко предимства — човек можеше да се поразтъпче, да изпита удоволствие от нещо ново, а също така имаше и възможност да хвърли на минаване един поглед на Жудит Туминьон, винаги много приятна за гледане, чиито безупречни форми разпалваха въображението.

Най-сетне, тъй като писоарът имаше две места, там се отиваше обикновено по двама, нещо, което предлагаше удоволствието човек да си поприказва, докато си върши работата, а това правеше още по-приятна както работата, така и разговора поради обстоятелството, че се изпитваха два кефа наведнъж. Мъже, които пиеха с изключителна компетентност и смелост и пикаеха по същия начин, можеха да бъдат само доволни, че изпитваха един до друг тези две големи неделими удоволствия — да пиеш колкото ти се ще и след това да се изпикаеш до последна капка, без да бързаш, в едно прохладно, добре проветрено, денонощно заливано обилно с вода място. Това са простички удоволствия, на които гражданите не умеят вече да се радват, повлечени в една безмилостна блъсканица, удоволствия, запазили в Клошмерл цялата си прелест. И то такава прелест, така добре оценена, че когато Пиешу минаваше оттам — а това той правеше често, за да се увери, че постройката му не оставаше без работа — посетителите, ако бяха хора от неговото поколение, не изпускаха никога случая да му изразят задоволството си.

— За твое здраве, Бартелеми! — викаха те.

— Е, какво, добре ли си вършите работата тук, а? — питаше кметът, като се приближаваше.

— Бога ми, да, Бартелеми! Dze me sins pecher quemint a vongt ans! [Като че ли съм на двайсет години, когато пикая! — Б. пр.]

— Al lisse te n’ardoise quemint la piau de coisse de na dzoune! Cin te sigrole dins la bregue, il peu fourt que ta! [Гладка е тая твоя плоча, като кожата на бедрата на някое баданарче! Без да щеш, посягаш към цепката на панталоните! — Б. пр.]

Чистосърдечни думи, свързани с удоволствието на зрелите мъже, защото те знаеха, че коментариите са неговата най-дълготрайна част и че идва една възраст, когато думите, в някои случаи, заместват напълно и самото удоволствие, и похожденията.

Писоарът бе посрещнат не по-малко благосклонно и от младежта, но поради съвсем различни причини. Той обозначаваше в центъра на Клошмерл точката, където се съединяваха горният и долният град, в близост до църквата, кръчмата и „Галери Божолез“, места предопределени, които винаги привличаха вниманието. Това беше просто едно съвсем удобно, готово за срещи място. Още едно нещо привличаше много хлапаците — по Уличката на монасите по необходимост минаваха децата на Мария, когато отиваха в църквата, а през месец май те отиваха там всеки ден за вечернята. Тези изчервени деца на Мария, свежи и с добре оформени вече гърдички, бяха просто пленителни отблизо. Роз Бивак, Люлю Монтийе, Мари-Луиз Ришом и Тоанет Мафиг бяха едни от най-задяваните, най-подбутваните при случай от младите клошмерлци, които впрочем се изчервяваха не по-малко от тях и се показваха груби от желание да бъдат нежни. Но когато бяха на тайфа, правеха се на смели, както пък и децата на Мария на светло се правеха на крайно добродетелни, макар че всъщност отлично знаеха какво искаха: да не мухлясат в сдружението на отличните готвачки и момчетата да почувствуват същия неясен смут, какъвто те пораждаха в тях — нещо, в което не се и съмняваха, превземките им с превземки! Здраво сплотени, за да излязат насреща на коцкарчетата, те преминаваха хванати за ръце, нехайни, като се фръцкаха и скришом се подсмиваха, защото се чувствуваха пронизани от пламенните погледи, които изгаряха бедрата им. Отнасяха в църквата спомена за някой образ или глас, чиято мекота се сливаше с тази на църковните песни. Тези грубовати контакти, тези несръчни признания, подготвяха нови клошмерлски родове.

Две места бяха недостатъчни, когато три-четири мехура се напълваха едновременно, а това ставаше често в едно селище с две хиляди и осемстотин мехура, почти половината от тях мъжки, единствените, които имаха право да изливат съдържанието си на обществено място. При такива случаи на наплив, хората се възвръщаха към старите експедитивни начини, които си оставаха винаги добри. Облекчаваха се срещу стената, до писоара, съвсем спокойно, без зла умисъл, нито неудобство, без дори и през ум да им мине да се въздържат от това. Даже някои, с по-волна природа, отиваха с по-голямо удоволствие навън, отколкото вътре.

А пък клошмерлските младежи не биха били седемнайсет-осемнайсет годишни хлапаци с присъщата за тази неспокойна възраст глупост, ако не съумяваха да използуват случая за някои ексцентричности. Оспорваха си помежду си рекордите на височина и дължина. Като прилагаха елементарни физически способи, те намаляваха дебита на течността, увеличаваха налягането и по този начин добиваха много забавни водоскоци, които ги принуждаваха да се отдръпнат назад. Тези глупави развлечения са присъщи, общо взето, на всички страни и на всички времена, и улегналите хора, които ги порицаваха, показваха само, че имат къса памет. Но добрите клошмерлски жени, които наблюдаваха отдалеч, гледаха със снизхождение на тези забавления на една младеж, която още съвсем недостатъчно се бе проявила в мъжките работи. Яките стринки от пералнята казваха като се смееха звънко:

— Докато си служат по този начин с това, няма опасност да сторят беля на момичетата, тези младенци!

Така мирно и кротко си вървяха нещата в Клошмерл, без излишно лицемерие, по-скоро с известна галска склонност към волни шеги, през пролетта на 1923 година. Писоарът на Пиешу беше голямото местно забавление. От сутрин до вечер клошмерлци се точеха по Уличката на монасите и всеки се държеше според особеностите на темперамента и възрастта си: младите — нетърпеливо, нехайно, без да се прикриват; мъжете — с мъдра мярка в държането и дебита; старците — бавно и с пъшкане и с големи треперещи напъни, които предизвикваха само жалки краткотрайни струи, плискащи на пресекулки. Ала всички, хлапаци, мъже и старци, правеха същото подготвително движение, точно и насочено право към целта, още в началото на уличката, последвано от друго движение, което завършваше на улицата, но този път то беше дълбоко и продължително, придружено с подгъване на коленете, за да се постигне добро интимно преразпределение, което за правилното равновесие и по-голямо удобство използуваше за ос чатала на панталоните, а в Клошмерл те се носеха по-скоро с отпуснато дъно, придържани обикновено от доста хлабав колан, така че да улесняват движенията на тези постоянно наведени към земята лозари. Впрочем всички тези движения съставяха едно-единствено цялостно движение, основно.

Това движение, останало все същото от четиридесет хиляди години насам — или от петстотин хиляди — което тясно свързва Адам и Питекантропуса с човека на двадесетия век, това неизменно, интернационално, общопланетно движение, това един вид синтезиращо движение клошмерлци го правеха без неприлично излагане на показ, но и без смешна прикритост, съвсем простичко и уверено, вършейки непринудено приятната си работа в Уличката на монасите, защото изхождаха от принципа, че трябва да имаш странно устроен ум, за да видиш нещо лошо в това. Но тъкмо в това движение имаше нещо предизвикателно, когато се извършваше пред очите на една личност, която си въобразяваше, че е насочено от заядливост против нея, и която, скрита зад пердето си, прикована там от някакво странно притегляне, не можеше да извърне глава, за да не гледа повторението му. От прозореца си, Жустин Пюте наблюдаваше сновенето по уличката. Старата мома гледаше този безспирен поток от мъже, които си ходеха по малка нужда съвсем спокойно, като смятаха, че са сами. Уверени в тази си уединеност, те може би не проявяваха цялата онази предпазливост, която едно взискателно благоприличие изискваше.

 

Жустин Пюте излиза на сцената — да поговорим за нея. Представете си една жлъчна мургава жена, съсухрена и усойница, с лош тен, лошо око, лош език, лоша чревна проводимост, и всичко това обвито в натрапчиво благочестие и съскаща благост. Образец на отчайваща добродетел, защото въплътена в такива черти, добродетелта е отвратителна за гледане, и при това тази добродетел, изглежда, се вдъхновяваше повече от някакъв дух за мъст и човеконенавистничество, отколкото от природна доброта. Размахваше екзалтирано молитвени броеници, ревностно редеше литании [литания, гр. litaneia] — вид молитви с песнопения; прен. досадно изброяване — по Ст. Младенов — Сашо], но съща така бясно пръскаше клевети и сееше тайни паники. С една дума, скорпионът на Клошмерл, но скорпион, който се преструваше на божа кравичка. Въпросът за възрастта й не се поставяше, нито е бил поставян когато и да било. Можеше да й се дадат малко повече от четиридесет години, но никой не се интересуваше от това. Още от детство бе загубила всякакво физическо обаяние. Както нямаше възраст, също така нямаше и история тази Жустин Пюте. Родителите й бяха умрели и й бяха оставили хиляда и сто франка рента, и на двайсет и седем години тя беше почнала кариерата си на стара самотна мома, в дъното на Уличката на монасите, в сянката на църквата. Оттам бдеше ден и нощ над градеца, чиито безчестия и похождения разгласяваше в името на една добродетел, която клошмерлските мъже бяха старателно захвърлили настрана.

В продължение на два месеца Жустин Пюте наблюдаваше сноването около новата постройка и с всеки изминат ден яростта й нарастваше. Всичко мъжко предизвикваше в нея омраза и озлобение. Виждаше как момчетата задяваха несръчно момичетата, как момичетата лицемерно предизвикваха момчетата и как полека-лека малките „свети води ненапити“ се разбираха с добрите селяндурчета, а тази картина я караше да мисли, че такива забавления отвеждаха младежта към ужасни и скверни деяния. Виждаше нравствеността застрашена повече от всякога по вина на писоара. Освен това с настъпването на горещините, Уличката на монасите почна да мирише силно на урина.

След като дълго мисли и се моли, старата мома реши да предприеме кръстоносен поход и да нанесе своя първи удар върху най-наглата крепост на греха. Съоръжена добре под връхните си дрехи със стихари и свети медалиончета, смесила сладостта на умилението с отровата си, тя отиде една сутрин при обладаната от дявола, безсрамницата, кучката, Жудит Туминьон, съседката й, на която не беше обелила ни дума от шест години насам.

 

Свиждането тръгна зле по вина на Жустин Пюте, чиято апостолическа ревност скоро разстрои разговора. Достатъчно ще бъде да опишем края на тази оживена беседа. След като изслуша оплакванията на старата мома, Жудит Туминьон отвърна:

— Честно слово, госпожице, не виждам необходимостта да се разруши писоарът. Той не ми пречи.

— Ами тази миризма, госпожо, не я ли чувствувате?

— Никак, госпожице.

— Тогава позволете ми да ви кажа, че нямате остър нос, госпожо Туминьон!

— Нито пък и ухо, госпожице. По този начин не се смущавам от това, което биха могли да разправят за мен…

Жустин Пюте сведе очи:

— Ами това, което се върши в уличката, то също ли не ви смущава, госпожо?

— Според мен, госпожице, там не се върши нищо непристойно. Мъжете отиват да извършат там това, което знаете. Тук или другаде, все някъде трябва да се прави това. Къде виждате злото?

— Злото ли, госпожо? Злото е в това, че има някои отвратителни типове, които ме карат да гледам гадости!

Жудит се усмихна.

— Наистина толкова големи гадости ли? Преувеличавате, госпожице!

Душевното състояние на Жустин Пюте я предразполагаше да се чувствува винаги засегната.

Тя отвърна рязко:

— О, знам, госпожо, има някои, които не се плашат от тези неща! Колкото повече ги виждат, толкова по-приятно им става!

С високото самочувствие на великолепната си и задоволена плът, сразила блестящо тази завистница, хубавата търговка каза кротко:

— Изглежда, госпожице, че и вие също гледате тези гадости, при случай…

— Но поне не се докосвам до тях, госпожо, както някои жени, не много далеч оттук и които бих могла да назова!

— Във всеки случай не ще бъда аз тази, която би ви попречила да се докосвате до тях, госпожице! Не ви питам как си прекарвате нощите!

— Благопристойно, госпожо, ги прекарвам аз! Не ви позволявам да казвате…

— Но аз нищо не казвам, госпожице. А пък и вие сте съвсем свободна. Всеки е свободен.

— Аз съм едно почтено момиче, госпожо!

— Кой ви казва противното?

— Аз не съм от онези безсрамници, от онези, дето са винаги готови на всеки… Когато една жена е готова да се подложи на двама, готова е също така и на десет души! Казвам ви това направо в лицето, госпожо!

— За да бъде една жена готова, драга ми госпожице, би трябвало да очаква да й поискат нещо. Вие говорите за работи, които не познавате добре.

— Минавам отлично и без тях. И дори съм много доволна, че мога да мина без тях, госпожо, когато виждам докъде стигат другите от порочност!

— Бих искала наистина да вярвам, госпожице, че вие на драго сърце минавате и без тях. Но тъкмо поради това нямате нито добър вид, нито добро настроение!

— Нямам нужда от добро настроение, госпожо, за да говоря със същества, които са срам за… О, много неща знам аз, госпожо! Всичко виждам, госпожо! Бих могла да разкажа някои работи… Знам кой влиза и кой излиза, и по кое време. И бих могла също така да назова тези, които слагат рога на съпруга си. Да, госпожо, бих могла да ги назова!

— Не си правете този труд, госпожице. Това не ме интересува.

— Ами ако пък на мене ми се ще да ги кажа?

— Тогава почакайте, госпожице. Знам един човек, за когото това би било може би интересно…

Извърната към помещението зад магазина, Жудит извика:

— Франсоа!

Туминьон веднага се появи на вратата.

— Какво има? — запита той. Само с едно кимване Жудит му посочи Жустин Пюте:

— Госпожицата иска да говори с теб. Именно тя казва, че ти слагам рога с оня твой Фонсиман, струва ми се, дето се върти все тук. И тъй, ти си рогоносец, бедни ми Франсоа. Ето какво става ясно от цялата тая работа.

Туминьон беше от хората, които лесно пребледняват и лицето им добива онази трескава бледност с лоши зеленикави отблясъци, ужасна за гледане. Той се отправи към старата мома.

— И първо на първо — каза той, — какво търси тук тази жаба?

Жустин Пюте се изпъна и понечи да възрази. Но Туминьон не й даде възможност да проговори.

— Взела да се меси в хорските работи, тази дървеница! Ами че месете се в това, което става под полата ви! Изглежда, че не мирише вече толкова хубаво, а? И се пръждосвайте по-скоро оттук, мръсна мърша такава!

Старата мома беше пребледняла по своя си начин с жълтеникава бледност.

— О! — запротестира тя. — Сега ме и обиждате! Това няма да ви се размине така! И най-вече, не ме докосвайте, пияница неден! Негово преосвещенство архиепископът ще узнае…

— Веднага вън — викаше Туминьон, — че ще те смажа като хлебарка, мръсотия с мръсотията! Вън, по-бързо! Ще ти кажа аз дали съм рогоносец, стара жълтеница такава, цирей на задника!

Той я сподири с ругатни чак до началото на Уличката на монасите. Сетне се върна, горд и възбуден.

— Видя ли, а — каза той на жена си, — как само я изгоних тази Пюте?

Жудит Туминьон притежаваше онова чувство на снизходителност, което се среща често у сластолюбивите жени. Тя забеляза:

— Горката мома, лишена е от тези неща. И това я яде отвътре навярно…

И добави:

— Тези истории сега са малко и по твоя вина, Франсоа. Постоянно мъкнеш тук твоя Фонсиман, и почват да ме одумват. Хората са толкова лоши.

Туминьон имаше едно привично сърдито движение и тези думи му дадоха повод да го направи.

— Иполит ще идва, когато си искам, дявол да го вземе! Най-сетне няма хората да ме командуват в моя дом, я!

Жудит въздъхна и махна безпомощно с ръка.

— Знам си аз, че винаги правиш това, което си наумил, Франсоа! — каза тази хитра жена.

 

Набожна, образцова, Жустин Пюте се отъждествяваше с всичко най-свято в Църквата. Ужасното оскърбление, на което току-що бе подложена, считано от нея за отвратително посегателство в нейно лице над правото дело, я изпълни със студена ненавист, в която тя виждаше безспорен израз на небесния гняв. И именно така, въоръжена с огнен меч, отиде право при кюрето Понос да му изложи горчивите си оплаквания. Изтъкна пред него, че писоарът бил източник на безобразия и поквара, скверна караулка, където Адът поставяше дръзки часови, които отклоняваха от дълга им младите девойки на Клошмерл. Каза му, че издигането на тази постройка на това място е нечестива маневра на един обречен на вечни мъки общински съвет. Закле го да призове към единство всички добри католици, за да постигнат разрушаването на тази бърлога на мерзостта.

Но кюрето Понос изпитваше свещен ужас от тези мисии на насилие, които можеха само да посеят семето на раздора сред паството му. Този благодушен свещеник, отказал се от някогашните си неблагоразумия, се придържаше към старата френска традиция на галиканската църква — пазеше се от неразбориите между духовното и преходното. Съвсем очевидно беше, че писоарът спадаше към преходното и на това основание зависеше по закона от общинския съвет. Не вярваше, че тази полезна постройка би могла да има опасни последици за душите, както твърдеше непримиримата му енориашка. Именно това искаше да обясни на старата мома.

— Има някои естествени нужди, драга моя госпожице, които Провидението ни е наложило. То не може да сметне за вредна една постройка, която служи за тяхното задоволяване.

— Този начин на разсъждение може да ни отведе далеч, господин свещеник! — отвърна му рязко Пюте. — Безпътството на някои личности също така може да бъде обяснено с природни нужди. Когато онази Туминьон…

Кюрето Понос успя да възпре старата мома на границата на благодетелната дискретност.

— Шът, драга моя госпожице, шът! Никой не бива да бъде назован! Грешките трябва да достигнат до мен само чрез изповедта и всеки трябва да говори само за своите.

— Имам пълното право, господин свещеник, да говоря за това, което е общоизвестно. И затова тези мъже, които в уличката не се погрижват да прикрият,… които показват, господин свещеник,… които показват всичко…

Кюрето Понос прогони тези нечестиви видения и възстанови точните им размери, определени им от закона на естествените явления.

— Драга моя госпожице, някои непристойности, които случайно сте съзрели, се дължат положително на онази безхитростна разпуснатост на селското ни население. Смятам, че тези дребни случки — печални, съгласен съм, но редки — не са в състояние да покварят нашите деца на Мария, които минават със сведени очи, със свенливо сведени очи, драга моя госпожице.

Това простодушие накара старата мома да подскочи.

— Децата на Мария, господин свещеник, имат бързо око и всичко забелязват, уверявам ви! Виждам ги какво правят от моя прозорец. Пламнало им е това, за което не мога и да помисля. Има хора, които биха купили евтино тяхната невинност. Сиреч, малките биха им я дали срещу нищо, срещу нищо от нищото, и дори биха благодарили! — завърши Жустин Пюте със саркастичен смях.

Снизходителната природа на клошмерлското кюре не можеше да допусне постоянното наличие на злото. Добрият свещеник смяташе от собствен опит, че човешките заблуди са краткотрайни и че животът, следвайки своя ход, разрушава страстите и превръща и тях в пръст. Добродетелта според него беше въпрос на постепенно изхабяване. Опита се да успокои набожната стара мома.

— Не вярвам, че нашите благочестиви девойки имат преждевременна представа за някои неща, дори… хм… зрителна, драга моя госпожице. Ако предположим това — а аз не мога да го допусна, — злото не би било непоправимо, тъй като би могло да се превърне в добро чрез оповестяване на женитба, нито пък би било без полза — боже мой, трябва да си признаем това, — защото би напътило постепенно нашите девойки към разкриване на някои неща, които би трябвало все пак… Нашите мили деца на Мария, госпожице, са призвани да станат добри майки. Ако, за жалост, някоя от тях би избързала малко, брачното тайнство бързо би оправило всичко.

— И таз хубава! — извика Жустин Пюте, неспособна да сдържи възмущението си. — Значи, господин свещеник, вие насърчавате бъркотиите?

— Бъркотиите ли? — възкликна клошмерлското кюре, обзет изведнъж от ужас. — Бъркотиите ли? Но кълна се в мулето на свети Петър, госпожице, не насърчавам абсолютно нищо! Искам да кажа, че всичко на този свят се върши от ръката на човека с позволение божие и че жените са предопределени за майчинството. „Ще раждаш в мъки.“ В мъки, госпожице Пюте, тук не става въпрос за бъркотии! Това е мисия, за която нашите девойки трябва да се подготвят от рано, ето какво исках да кажа…

— Така че тези, които не раждат, не са годни за нищо, нали, господин свещеник?

Кюрето Понос разбра недомислието си. Уплахата го накара да изрече тези успокоителни слова:

— Драга моя госпожице, какъв жар от ваша страна! Тъкмо напротив, Църквата се нуждае от избрани души. Вие сте именно от тях благодарение на едно знаменателно предопределение, с което бог дарява само своите избраници, мога да твърдя това, без да накърня догмата на непорочното зачатие. Но тези редки души са малобройни. Не можем да насочим цялата младеж в този път… хм… в този път на целомъдрието, драга моя госпожице, който изисква твърде изключителни качества…

— И тъй, за писоара? — запита Жустин Пюте. — Вашето мнение е…

— … е да си остане там, където си е — временно, драга ми госпожице, временно. Един конфликт между Църквата и общинския съвет би могъл само да смути душевния покой на хората в този момент. Имайте търпение. Ако пък отново ви се случи да зърнете някой непристоен предмет, извърнете поглед от него, драга госпожице, пренесете го върху безбройните други гледки, които Провидението е поставило пред нашите очи. Тези дребни несгоди ще увеличат още повече общия брой на заслугите ви, които и без туй са толкова големи. А аз, от своя страна, госпожице Пюте, ще се моля нещата да се оправят, много ще се моля.

— Добре — каза студено Жустин Пюте, — тогава ще оставя мръсотиите да се излагат на показ съвсем открито. Аз си измивам ръцете. Но ще се разкайвате, задето не сте ме послушали, господин свещеник. Запомнете това, което ви казвам.

 

Инцидентът в „Галери Божолез“ скоро стана известен и бе разнесен из целия градец благодарение на усърдните грижи на Бабет Манапу и на госпожа Фуаш, красноречиви личности, които сами си бяха възложили мисията да поддържат скандалната хроника в Клошмерл и да доверяват тайните й епизоди на уши, където можеха благоприятно да ферментират.

Първата от тези осведомителки, Бабет Манапу, беше най-дейната клюкарка в долния квартал. Тя развиваше ярките си коментарии в пералнята пред цяло множество от фигурантки, привикнали на тежък труд от всекидневните занимания с бухалката и мръсното бельо, страшни мъжкарани, които внушаваха респект дори на мъжете и бяха известни като първостепенна сила в словесните схватки. Всяка репутация, попаднала в ръцете на тези неустрашими жени, биваше бързо разкъсана и раздадена на парчета по къщите заедно с вързопите пране.

Госпожа Фуаш, продавачка на тютюневи изделия, поддържаше със същото старание хрониката на горния квартал, макар че нейните методи бяха съвсем различни. Докато народните летописки, поставили ръце на хълбоците, подхвърляха грубовати приказки, отрупани с епитети, госпожа Фуаш, личност с голям светски усет, постоянно загрижена да отсъжда безпристрастно (предвид търговията й с тютюневи изделия, която трябваше да остане неутрална зона), действуваше с престорено любезни намеци, със заобиколни въпроси, снизходителни недомлъвки, жални възклицания на уплаха, на ужас, на състрадание и щедро пръскаше насърчителни излияния, на които не можеше да се устои: „мила моя — бедна моя драга госпожо — прекрасна моя госпожице — ако не ми го казвахте вие, а друг, видите ли, не бих го повярвала“ и прочие, неща, които неусетно подвеждаха и най-сдържаните да се доверят на тази състрадателна жена. В цял Клошмерл нямаше по-изкусен хитрец, който да умее така ловко да ти измъкне думите от устата.

И тъй, благодарение на грижите на Бабет Манапу и госпожа Фуаш, винаги първи осведомени и за най-незначителните събития по бог знай каква тайнствена привилегия, в Клошмерл се разчу, че в „Галери Божолез“ станала голяма караница между семейство Туминьон и Жустин Пюте. Тези слухове, бързо раздути и преиначени от уста на уста, стигнаха дотам, че представяха двете дами, счепкани в голям бой — скубели си косите, дерели си лицата с нокти, а пък Туминьон друсал неприятелката на жена си „като слива“. Намериха се дори хора, които твърдяха, че са чули викове, а други пък уверяваха, че са видели как кракът на Туминьон полетял устремно към съсухрения задник на Пюте.

Разправяше се също така, че старата мома, скрита зад пердето си, следяла внимателно постъпките и движенията на клошмерлци и не пропускала нищо от волностите, които някои проявявали край стената на уличката.

Беше вече началото на юли. Бурите тази година бяха пощадили този кът на Божолезкия край, пръскането на лозята беше приключено, времето беше идеално. Нямаше какво друго да се прави, освен да се остави гроздето спокойно да узрее, а в това време да се разправят разни истории и да се пие студено вино. Необмислената постъпка на Жустин Пюте занимаваше градеца, а въображенията доукрасяваха тази героична комична тема и я обогатяваха с апетитни подробности.

Веднъж се заговори за старата мома и в кафене „Чучулига“. Името и предизвика опасна надпревара сред привържениците на Фаде.

— Щом е толкова любопитна, тази Пюте — казаха те, — лесно ще я задоволим.

Привечер те отидоха групово в Уличката на монасите. Експедицията беше организирана с военна дисциплина. В уличката лошите шегобийци се строиха, повикаха Жустин, за да не изгуби нищо от представлението, сетне при командата „За почест!“ извършиха последната непристойност. Те имаха удоволствието да видят как силуетът на старата мома се раздвижи зад пердето.

 

Оттогава този вид сатурналии [Празници в древния Рим. придружени с твърде свободни веселия. Чествувани са били ежегодно на 16, 17 и 18 декември. Нашият карнавал е отзвук от сатурналиите. — Б. пр.] станаха всекидневно развлечение. Безспорно би трябвало да се съжалява за неразумното отношение на клошмерлци, които гледаха с удоволствие тези неприлични забавления и се смееха под мустак. От друга страна, както винаги в тази наша история, трябва да отдадем несъзнателността им на липсата на развлечения, от която страдат жителите на малките селища. Освен това клошмерлци проявяваха снизходителност, защото се касаеше за млади момчета, а представата за свежест и прелестна младост бе свързана с предмета на техните демонстрации — жените не без умиление мислеха за него. Най-сетне почтените хора в градеца не можеха и да допуснат, че тези противни шеги биха могли да имат пагубно въздействие върху старата мома.

Бихме предпочели да премълчим тези осъдителни лудории, но те оказаха силно влияние върху събитията, които станаха в Клошмерл. Впрочем историята е пълна с разни неприлични разголвания, с интимни брачни проявления, със сексуални бъркотии, които също така са предизвикали големи събития, страшни катастрофи. Ето например Лозьон [Маршал на Франция при Людовик XIV, Известен като ловък и амбициозен политик. — Б. пр.] се скрива под леглото и подслушва кралските въздишки, за да издебне в промеждутъците на удоволствията някоя държавна тайна. Катерина Руска, загрижена за наследниците на Романовци, натоварва любовника си да бди при обрязването на височайшия й съпруг, а междувременно нов консорциум от нейни любовници се заема с умъртвяването на споменатия съпруг. Людовик XVI, нерешителен монарх, се прави на разсеян, когато трябва да се занимае дейно с Мария-Антоанета. Бонапарт, млад генерал, мършав и трагично блед, напредва в кариерата си благодарение на изневерите на Жозефина — ако креолката не бе имала дипломатични бедра, геният на съпруга й може би нямаше да си пробие път. А пък властелините, които са подлагали света на огън и меч за черните очи на някоя бъбрица, па макар и принцеса, са цял легион — първопричината на Троянската война е пак любовно похождение. И всъщност всички тези неща не са нито по-сериозни, нито по-безнравствени от проявите на нашите млади момчета.

 

В Клошмерл, трябва да подчертаем това, събитията се развиха така. В дъното на Уличката на монасите Жустин Пюте, наблюдавайки лицемерно работи, които не я засягат, зърва — изложени съвсем невинно на показ — някои противни за гледане неща. Ако бе издала присъствието си, навярно с това би способствувала да постави отново всичко в ред. Ала тя иска да превърне тези невинни случки в скандал. Маневрата й, която се изражда в селска смехория, се обръща срещу нея. Престъпните предмети се увеличават настъпателно и сега вече проявяват крепката дързост на юношеството. Всички вече знаят, че старата мома присъствува на тези неподходящи за нейното положение представления, и целият градец й се смее. Тя се чувствува дълбоко унизена.

Но унижението не би било нищо. Има нещо по-сериозно — тя не може да понася вече самотния си живот. Има добродетелност по собствен избор, добродетелност от разкаяние, от униние или отчаяние — тях хората са си ги наложили доброволно. Но добродетелността на Жустин Пюте не бе имала никаква друга алтернатива, физическото й безплодие не й бе предоставило възможност за избор. Бе я направило стара мома по някакво жестоко предопределение и никой не би могъл да каже дали не бе страдала от това. От всичко са лишени съществата, ненадарени с хубост, дори и от съжаление. Това, което в очите на клошмерлци бе само някаква шега без последици, всъщност може би беше гонение. Безспорно това е гонение, и то нечовешко. Жустин Пюте е могла да понася дълго самотата си, като се е мъчила да забрави това, което свързва мъжете и жените. Ако й пречат да забрави, тази самота почва да я задушава, нощите и са трескави, изпълнени с видения, със скверни кошмари. Цели върволици клошмерлци, сатанински мъжествени, преминават в сънищата й, надвесват се неприлично над постелята й, в която тя се събужда сама и плувнала в пот. Въображението й, укротено от религиозната й ревност и от дългите години, изпълнени с молитви, се разпалва сега с невиждана, извращаваща всичко жар, която я измъчва. Изтезавана по този начин, Жустин Пюте решава да нанесе един голям удар — да отиде при самия кмет, Бартелеми Пиешу.