Габриел Шевалие
Клошмерл (12)

XI
Първи последици

Когато би дванайсет часът, тълпата по главната улица на Клошмерл почна бавно да се разотива на малки групи — лицата бяха престорено изумени и хората с немного висок глас изказваха някои разсъждения, все още предпазливи, жалостиви, но тайно изпълнени с огромна радост — тази знаменита история в църквата превръщаше празника на свети Рок през 1923 година в най-паметния празник, който градецът помнеше. Запасили се добре със сведения и ужасяващи подробности, хората бързаха да се приберат по домовете си, за да подхванат без никакви задръжки коментариите под влиянието на личното си пристрастие.

В Клошмерл, трябва отново да припомним това, жителите страдат малко от скука. Обикновено никой не чувствува това. Едва когато стане някаква подобна неочаквана история, може да се забележи разликата между еднообразния живот и живота, в който наистина се случва нещо. Скандалът в църквата беше една типична клошмерлска работа, която засягаше само посветените, един вид семейна работа.

В историите от този род човек може да съсредоточи така силно вниманието си, че да не изпусне нищо от безценната същност на събитието. Именно това почувствува и цял Клошмерл, та чак сърцето му потръпна от гордост и надежда.

Нека отбележим, че времето беше много подходящо за успеха на скандала. Ако същият скандал беше станал по гроздобер, щеше да бъде обречен на неуспех. Първо да приготвим виното си, щяха да кажат клошмерлци и щяха да оставят Туминьон, Никола, Пюте, кюрето и останалите да се оправят сами. Ала скандалът по една щастлива случайност избухна сред най-голямото безделие, в един празен период, и то тъкмо когато всички се канеха да седнат на трапезата, в ден, когато бяха поставили малките чинии в големите и бяха измъкнали старите бутилки от избите. Цялата тая история беше прекрасна, истински дар от небето! И то не някаква дреболия без бъдеще, някаква нищожна разправия между тази и онази къща, между тази и онази група, както често стават такива работи и пропадат още в зародиш, а една хубава история, солидна, с големи подкладки, която заангажираше мнението на всеки в градеца. Най-сетне това беше една славна заплетена история, дявол да го вземе, и не можеше да свърши току-така, всички разбираха това.

Клошмерлци седнаха на трапезата с добър апетит, спокойни, че са осигурили развлеченията си за месеци наред, и с основание горди, че могат да поднесат на гостите си, дошли от съседните села, една съвсем прясна история, която щеше да се разчуе из целия департамент. Щастие е, че се случиха тук другоселци, казваха си те. Каквито са си завистливи хората, никога нямаше да повярват, че Никола и Туминьон наистина са се били в църквата и че свети Рок е пострадал здравата при разправията. Един светец, блъснат в съд за светена вода със съвместните усилия на един швейцарец и на един еретик, такова нещо не се случваше всеки ден. За щастие, другоселците можеха да свидетелствуват за това.

Щом клошмерлци седнаха на трапезата по домовете си, над градеца легна тежката задуха на знойното пладне — не полъхваше и най-слаб повей. Целият град миришеше на топъл хляб, на препържена каша и на вкусни яхнии. Погледът не издържаше небесната синева, а слънцето се стоварваше като сопа върху главите, налени с кръв от обилното ядене и пиене. Никой не дръзваше да излезе вън от прохладните къщи. Мухите, които бръмчаха над купищата смет, бяха завладели градеца — без тях той щеше да изглежда безжизнен.

Нека се възползуваме от временното затишие, настъпило вследствие усърдното храносмилане, за да направим една първа равносметка на този отвратителен предобед, който ще има по-късно драматични последици.

Ако подредим нещата според степента на значението им, би трябвало да разгледаме първо печалното произшествие със свети Рок. Гипсовата статуя на свети Рок бе ударена по невнимание и завърши съществуванието си в светена вода, което представлява утешителен край за лика на един светец. Ала великолепната статуя беше дар от баронеса дьо Куртбиш, поднесен през 1917 година, когато тя се установи за постоянно в градеца. Баронесата беше поръчала статуята в Лион при специалисти по църковни статуи, лични доставчици на архиепископа. Беше платила за нея две хиляди сто и петдесет франка, огромна сума за едно благочестиво дело. Подобен разход позволяваше на господарката на замъка да счита, че се е разплатила веднъж завинаги и че си е осигурила веднъж завинаги тежест — всички схващаха това.

От 1917 година насам животът поскъпна толкова много, че една статуя с тези размери навярно ще струва около три хиляди през 1923, цифра, която кара клошмерлци да се позамислят. И още нещо — да се дават луди пари за светци, та сетне да ги трошат разни там пияници (някои твърдят, че и Никола бил пил), това не е никак обнадеждващо. И тъй, поставя се въпросът: ще бъде ли лишен град Клошмерл от своя свети Рок? Това ще бъде за първи път от пет века насам. Положение, което не може да бъде допуснато.

— Ами ако поставим отново предишния?

Навярно в някой таван все още се търкаля старият свети Рок. Но той, старият, беше толкова жалък, че беше загубил всякакво влияние над духа на вярващите, а продължителният престой сред праха и влагата сигурно не му е възвърнал някогашните хубави цветове. Тогава, някакъв светец второ качество ли? Лошо разрешение. Благочестието, каквото и да се каже, е свързано с разкоша, молитвите често са право пропорционални на величината на идола. В този кът на френската провинция, където се отнасят с голямо уважение към парите, хората не биха могли да се отнасят към един малък долнокачествен светия от пет-шестстотин франка със същата почит, с която биха се отнесли към някой величествен светия от три хиляди франка. С една дума, въпросът е висящ.

Да поговорим за личностите. Авторитетът на клошмерлското кюре е засегнат, това е несъмнено. Анзелм Ламолир, един от старите лъвове, който не приказва току-така и е по-скоро на страната на кюретата, защото кюретата са на страната на установения ред, а именно собствеността, а пък той е най-големият собственик в Клошмерл след Бартелеми Пиешу, негов пръв съперник, та този Анзелм Ламолир казал най-безцеремонно:

— Сигурно Понос се е пулил като глупак.

Всичко това няма лоши отражения върху дейността на клошмерлското кюре в професионално отношение — опрощение, последно миросване и прочие. Но това ще му нанесе вреда в стопанско отношение — приходите му ще намалят. Ако това се бе случило преди десет години, Понос щеше да изкупи нетактичната си постъпка, като отива да си посръбва още по-често при Торбейон. Обаче черният му дроб и стомахът се отказваха от подобна апостолска дейност. Ако нямаше умиращи, които при преминаването си в другия свят да не желаят да се освободят от всички митнически такси, положението на кюрето щеше да бъде тежко. За щастие, има винаги умиращи, които ги хваща страх, когато напускат компанията. Положението на един човек, който издава паспортите за оня свят, не ще може да бъде истински разклатено дотогава, докато хората ще се боят от неизвестното. Кроткият Понос ще продължи да упражнява диктатурата си, която ще се крепи на ужаса. Скромен и търпелив, той оставя гордите хора да богохулствуват, докато се намират още в разцвета на силите си, но ги чака на завоя, когато великата косачка се показва със своя смразяващ кръвта ироничен смях, с празните си очни кухини и скелетът й протраква край леглото. Той служи на един Господар, който е казал: „Моето царство не е на този свят.“ Неговото влияние, на Понос, започва с болестта и затова той се появява винаги там, където действува и доктор Мурай, нещо, което дразни много последния. Веднъж той изръмжал:

— А, ето ви и вас, гробарю. Изглежда, че мирише на умряло, а?

— Ей, богу, докторе — отвърнал смирено кюрето Понос, който умее да отговаря както трябва, когато не е на амвона, — идвам да довърша това, което вие така добре започнахте. Отстъпвам ви цялата заслуга.

Тогава, побеснял, доктор Мурай изкрещял:

— Ще ми паднете в ръцете, байно!

— Примирил съм се с това, докторе. Но и вие ще паднете, и то без да се дърпате, в моите, това е не по-малко сигурно — възразил Понос уверено и благо.

Доктор Мурай се опитал да го наддума:

— Дявол да го вземе, попе, няма да ви падна жив в ръцете!

Но Понос невъзмутимо отвърнал:

— Животът не е нищо, докторе. Силата на Църквата, това са гробищата — тя слива в своето лоно неверниците и праведниците. Двайсет години след вашата смърт никой вече няма да знае дали приживе не сте били добър католик. Църквата ще ви има in vitam aeternam [Във вечния живот (лат.) — Б. пр.], докторе!

Стигнахме и до бойците. Освен кървящата мека част на лявото му ухо пострадали са и половите органи на швейцареца. Хората пред църквата забелязаха, че куца, а пък и доктор Мурай ще потвърди работата. А това показва, че Туминьон е ударил Никола там, където е смятал, че е най-слабото му място. Това противоречие между думите и ударите му разкриват напълно неговото коварство. От друга страна пък, някои безпристрастни клошмерлци подкрепят Туминьон, като казват, че с право е ударил Никола на същото място, където преди това и швейцарецът го бил засегнал, наричайки го рогоносец. Ударите на Туминьон били правилни. Но клошмерлци са единодушни само по едно нещо — всички от пестеливост съжаляват за похабяването на хубавата униформа на Никола: алебардата е строшена, двувърхата шапка смачкана, мечът извит като детска сабя, а официалният редингот, раздран на гърба от яката чак до кръста. Ще трябва да се ушие нова униформа на швейцареца.

А и по Туминьон следите от битката са не по-малко забележими. Юмрукът на Никола е направил дясното му око чудовищно, изхвръкнало като на жаба, само че е затворено и мораво. Три зъба липсват от долната му челюст. Но това са три проядени корена, около които до самия венец се виждаше някаква зеленикава наслойка, като на коловете, стояли дълго време в тинеста вода. От тая гледна точка загубата не е голяма. Дори е нещо като печалба. Никола е измъкнал от кухината им зъбни отпадъци, които рано или късно зъболекарят щеше да изтръгне с клещи. Към това трябва да се прибавят едно пукнато капаче на коляно и нашарената с белези шия на Туминьон, следи от наченато удушване. Новият му костюм също така е пострадал много. Ще трябва да го доизноси като всекидневен след поправката. Но в „Галери Божолез“ има щанд за конфекция, откъдето Туминьон ще си набави на сметка нов по цена на едро. Загубата няма да е толкова чувствителна.

В Клошмерл мненията са разделени. Някои хора хвърлят цялата вина върху Туминьон, други — върху Никола. Все пак, общо взето, всички се възхищават, че първият се е справил така добре в един неравен бой със своите шейсет и три кила срещу осемдесет и нещо на Никола. Учудват се, че в това дребно тяло се е крила такава голяма сила. Но хората както винаги съдят повърхностно, без да държат сметка за моралния фактор. В боя Никола е защищавал само честолюбието си, тъй като хубостта на госпожа Никола не е била никога предмет, достоен за разискване. Тя е от онези жени, за които се казва: „Била е свежа“, а пък никой не е забелязал свежестта й, когато е съществувала, Щом свежестта изчезна, госпожа Никола се нареди окончателно в смирената категория на грозотиите, добри жени, чиято нравствена непокътнатост е извън всяко съмнение и които използуват най-ценното си време, тъй като никой не ги заплашва, да бдят над застрашената добродетелност и да разкриват паденията, понякога преждевременно.

А Туминьон, напротив, е имал такива подбуди, които са го стимулирали силно в боя и са удесеторили способностите му — завидното притежание на една жена като Жудит е било за него основание за постоянна загриженост и го е превръщало в прицел на обиди, породени от ревност. Той се е бил за честта на най-красивото създание в Клошмерл и тъкмо затова и най-подозираното. На това се дължеше действителната смелост, която беше проявил в тази история, впрочем смелост, подготвена с многобройни нощни и сутрешни посръбвания. Обикновено страхлив поради не твърде щедрата си физика, Франсоа Туминьон може да бъде поставен в категорията на онези бесни личности, които могат да станат герои, щом гаврътнат една чашка.

Заслужава да се отбележи още едно нещо. Въпреки най-старателните търсения не се намериха шест монети от по два франка от онези, които бяха поставени в дискоса и бяха предназначени да послужат за пример на клошмерлските вярващи. Това представлява чиста загуба от дванайсет франка, която ощетява спестяванията на кюрето Понос, чувствителна загуба, защото доходите му са слаби — клошмерлци, особено добрите католици, са по-скоро стиснати по отношение на парите (като по-щедри са известни само някои разсипници, които са постоянни посетители при Адел и не ходят на църква). И все пак, ако е само от тази гледна точка, изчезването на монетите не би представлявало нещо сериозно. Но най-тъжното и най-обезпокоителното е, че то пося семето на подозрението в наставляващия, наглед много единен лагер на набожните жени. Някои прикрито се обвиняват взаимно в злоупотреба. Нека побързаме да кажем, че след няколко дни едно частно начинание ще даде нов материал на клюките. Нима една Клемантин Шавен, която съперничи по благочестие на Жустин Пюте (и затова са станали сладникаволюбезни неприятелки), няма да се сети да предложи на кюрето Понос идеята да се открие подписка за закупуването на нов свети Рок и да запише първа в списъка сумата от осем франка? Бита веднъж в областта на благочестивите хрумвания, Жустин Пюте ще се изсмее подигравателно, за да предизвика съперничката си. Отношенията между тези две прекрасни госпожици ще станат скоро толкова обтегнати, че Клемантин ще каже:

— Аз, госпожице, не се качвам посред църквата върху молитвени чинове, за да ме забележат всички. Задоволявам се да дам своята лепта, като отделям от оскъдните си средства, госпожице.

Жустин Пюте, която притежава опасни рефлекси, ще даде следния злъчен отговор:

— За тази лепта, госпожице, може би е трябвало да си направите само труда да се наведете, за да я вземете?

— Какво искате да кажете, госпожице завистнице?

— Че човек трябва да бъде със съвсем чиста съвест, щом като претендира да поучава другите, госпожице крадло!

Ще видим как тези госпожици тичат непосредствено една след друга в свещеническия дом, за да излеят злобата си в скута на кюрето Понос. Това ще причини голямо безпокойство на клошмерлското кюре, вече разпънато между църквата и републиката, между консерваторите и левите партии (впрочем също консервативни, тъй като всички клошмерлци са повече или по-малко собственици, а пък тези, които не са собственици, не се интересуват никак от институциите). С пламнала глава кюрето Понос ще успее да помири тези враждуващи сестри само като прибегне към заплахата да ги лиши от опрощение. Те ще пристъпят една към друга с предварително обмислени думи, които ще отрекат обидните им изрази, но пламъкът в погледа им ще ги потвърди повече от всякога. Скандалът ще спомогне да разцъфнат разкошно пъпките на омразата, спотаена в душите им. Жустин Пюте по-късно ще каже, че Клемантин Шавен мирише на умрял плъх. Тя не лъже — ноздрите й действително биват раздразнени от подобно зловоние само при вида на омразната съперница, чиято подписка ще се радва на успех. Милостиво осведомена за името, което й се създава, Клемантин Шавен ще разкрие под най-строга тайна, че подслушвала неволно един твърде двусмислен разговор в църковната ризница между епитропа Коафнав и Жустин Пюте. Според думите и Жустин Пюте използувала голямата глухота на Коафнав, за да му казва, гледайки го пламенно, неприлични неща, от които на човек му настръхват косите, и по този начин дала пълна свобода на садистичните си инстинкти, отдавна разбулени от Клемантин Шавен. Тази прозорлива жена, след като хвърля към небето изпълнен с ужас поглед, пошушва на ухото на довереницата си:

— Тази Пюте може би е хвърлила око на господин свещеника — това не би ме изненадало…

— Драга моя госпожице, какво ми разправяте, моля ви се! — отвръща другата, разтърсена от сладки тръпки.

— Виждали ли сте как го търси този неин поглед, когато му говори? Тя е изкусителка, подбудена от Ада, тази Пюте, една лицемерка, която крие под благочестието своите отвратителни похвати. Тя ме плаши.

— За щастие, господин свещеникът е свят човек…

— Един истински свят човек, може да се каже, драга моя госпожице. Ала именно затова не може да забележи коварството в превземките на Пюте. Знаете ли колко време стояха затворени в изповеднята онзи ден? Трийсет и осем минути, госпожице! Нима едно почтено момиче може да има толкова грехове, та да отнема цели трийсет и осем минути време? Тогава, какво толкова има да му разправя на господин свещеника? Аз ще ви кажа, драга моя госпожице — настройва го срещу нас. Знаете ли, предпочитам повече такива същества като тази никаквица Туминьон! Тя е обладана от дявола, една кучка, която кара целия град да тича подир мръсната миризма на фустата й, ще ми кажете вие. Но поне човек знае определено какво да мисли за такава жени. Те не са двулични…

От всичко това се вижда как стоят нещата след скандала. Общественото мнение е още смаяно. И в единия, и в другия лагер се появяват от онези първи привърженици, които застават със затворени очи на страната на Църквата или кметството. Но колебаещата се част на населението се определя тук или там според особените съображения на всяка отделна личност. Трябва много да се поговори и много да се размисли, преди да се вземе становище, а предпочитанията се основават понякога на причини, не всички от които са ясни, нито пък могат да бъдат разкрити. Завистта зорко дебне. Тя ще разедини мълчаливо дори лагера на благочестивите жени.

Кой е победителят — Никола или Туминьон? Хората не могат още да се произнесат. Ще съдят за това едва по-късно — по големината на превръзките им, по продължителността на инвалидността им.

Основен въпрос, изключително вълнуващ: кой трябва да плати строшеното? Туминьон безспорно — казва лагерът на Църквата, който поддържа, че смъртоносният удар върху свети Рок е бил нанесен, нали, от мъжа на Жудит, но той се защищава срещу това твърдение като същински дявол. И кога е станало това впрочем? Във възникналите спорове Тафардел разяснява много неща. Той кара очевидците да му разкажат подробно произшествието и да повторят всички оскърбления.

— Рогоносец ли, казахте? Никола е нарекъл Туминьон рогоносец?

— Няколко пъти дори! — потвърждават Ларудел, Торбейон и другите.

Тогава виждат как Тафардел, за да изрази ликуването си, сваля прочутата си панамена шапка, поздравява с голям замах празната църква и подхвърля това предизвикателство на последните привърженици на мракобесието:

— Господа дьо Лойола [Игнаций де Лойола (1491–1556) — основател на ордена на йезуитите. — Б. пр.], ще падне смях, предварително ви казвам.

Според мнението на Тафардел, учения човек на Клошмерл, изразът рогоносец, отправен така публично, представлява клевета в състояние да нанесе тежка вреда на засегнатите — както на доброто им име, така и на интимните им отношения. Следователно Туминьон и жена му имат право да търсят от Никола щети и загуби. Ако, значи, Църквата рече да го преследва за строшаването на светеца, Туминьон спокойно може да заведе дело:

— Намерили сте си майстора, господин Понос — казва Тафардел вместо сбогом.

След това се отправя към кметството и се залавя веднага за работа. Това произшествие в църквата ще му даде материал за цели две сензационни колони в „Лозарска пробуда“ в Белвил-сюр-Сон. Когато прочетат този прекрасен вестник, хората ще узнаят с възмущение как една почтена търговска съпружеска двойка от Клошмерл бива тласната към развод, може би дори и към убийство от ревност от самите стражари на Църквата. Това е действително нещо ново!

Забелязал ли е някой това? Тогава, когато цял Клошмерл се вълнува, едно единствено лице не се вижда никъде, не може да се открие никъде — Бартелеми Пиешу, кметът. Този пресметлив човек, този проницателен политик — който всъщност е първопричината за цялата тази беда със своя писоар! — отлично знае цената на мълчанието, на отсъствието. Той оставя импулсивните, наивните да избързат и да се изложат. Оставя бъбривците да се наприказват, като очаква да зърне сред океана от празни думи някои полезни отломки от истина. Той мълчи, наблюдава, размишлява, претегля всички „за“ и „против“, преди да почне да движи клошмерлци като пионки върху шахматната дъска на амбициите си.

Бартелеми Пиешу вижда далеч, преследва своя, неизвестна на другите цел, за която знае само Ноеми Пиешу, жена му. Но тази жена е същински гроб. Затворен при това в желязна каса — това е най-голямата скъперница в Клошмерл, най-фалшивият човек, а това я е превърнало в най-полезната жена, която съдбата може да отреди на един кмет, в чиято община хората са буйни и трудно се водят. Добър съветник е тази Ноеми, същинска мравка, която все събира и никога не се уморява да трупа, като дори отива твърде далеч, та понякога трябва да я въздържат, защото греши в сметките си от прекалени сметки. Винаги готова да скара две семейства, ако от това може да спечели едно екю, да скочи от леглото още в тъмни зори, за да издебне някоя слугиня. Една жена, твърде взискателна към труда на другите, която счита, че е получила полагаемото си само когато изцеди и последната им капка пот, с една дума, прекалено обладана от стремеж за бърза печалба, ето единственият й недостатък. С такъв недостатък тя би създала богатство дори на някои нещастници, разорени от разни разсипници. И тъй като не е принуден да държи под око всичко, Бартелеми Пиешу може да отсъствува и да се занимава с важните си работи, като поверява изцяло ръководството на Ноеми. И то такова здраво ръководство, че хората често идват при него да се оплачат от суровостта на жена му. Заварват кмета винаги склонен да понамали нещо, без да се бои от загуба. Тези отстъпки са му създали име на сговорчив човек, гостоприемен, а не „куче“ за дребните хорица, чудесна репутация, която се дължи на начина му да казва, повдигайки рамене: „Жената е сторила това! А пък жените, нали знаете…“ За Пиешу обикновено казват: „Ако не беше жена му…“ Той има голяма полза от нея при уреждане на работите си, без да настройва срещу себе си общественото мнение.

Друга една изгода от Ноеми — тя не е никак ревнива. Една жена, която никак не се интересува от проблема на леглото, често пъти толкова важен за семейството. Никога не се е забавлявала в леглото. През първите години на брака си, естествено, и тя желаеше да разбере всичко. Отначало от любопитство, сетне от честолюбие, после от скъперничество, както става винаги в такива случаи като нейния. Тъй като беше богата и се бе омъжила за Бартелеми Пиешу, чието единствено богатство беше физиката му — висок, хубав момък, с репутация на способен човек, тя не искаше да бъде мината. Но трябваше да признае, че Бартелеми Пиешу беше акуратен в сделките си. Беше я взел за парите й, нещо твърде допустимо, но пък й се отплащаше за това, особено в началото. А това беше наистина достойнство, защото Ноеми не само не изпитваше, но и не доставяше никакво удоволствие при тая работа. И все пак в продължение на няколко години тя счете, че по задължение трябва да прибира редовно този приход от зестрата си. До деня, в който след раждането на двете й деца, Гюстав и Франсин Пиешу, накара Бартелеми да я остави оттук нататък на мира. Заяви му, че е достатъчно заета с поддържането на къщата — с децата, слугите, кухнята, прането и сметките, — за да си губи времето за сън с глупости, които знаела наизуст. Даде му да разбере, на Бартелеми, че ако срещне същества, на които „това им доставя удоволствие“, предоставяше му пълна свобода. „Това ще бъде една работа по-малко за мен.“ Започна отново да ходи ревностно на църква и скъперничеството й нарасна още повече — именно в това се състоеше нейната наслада.

Това вдигане на ипотеките беше добре дошло за Бартелеми. Жена му бе винаги една ръбеста кранта без особена привлекателност, която би изхвърлил на пътечката между леглото и стената, ако той не притежаваше силно развито чувство за дълг. След раждането на децата Ноеми отчайващо се съсухри. Дори такъв трудолюбив човек като Бартелеми най-сетне взе да се мръщи, когато се залавяше със съпружеските си задължения — трябваше да започва отново по няколко пъти. Затова се зарадва на пълното безделие през нощта, което му предоставяше запаси от енергия. Жените винаги му бяха обръщали внимание. С навлизането си постепенно във възраст почестите му възвръщаха предимствата, които годините му отнемаха. Общински съветник, след това кмет, на Пиешу винаги му се предлагаха удобни случаи. Ако понякога, случайно притиснат от нуждата, налиташе на Ноеми, тя му казваше: „Няма ли да се откажеш най-сетне от тези твои маниери?“ И то с такава студенина, че би трябвало да притежава целия онзи стихиен плам на младите хора, за да упорствува. Впрочем още от отдавна — за времето, за което говорим — той се пазеше от импровизирани неща, като влагаше дори в любовните си работи онази предвидливост, която представляваше неговата сила. От дълго време Бартелеми Пиешу гледаше на жена си като на интендант, който би могъл да бъде негов съдружник в някои неща. Ала Ноеми все тъй изискваше да спят в общо легло. Защото за нея това беше привилегия на съпруга, отличаваща я от случайните жени, до които мъжът й можеше да прибегне. Защото намираше, че това съседство е удобно за разговори върху бъдещите планове, зиме, когато нощите са дълги. Най-сетне съжителството заместваше изгодно поддържането на печка в стаята. Доста чувствителна икономия.

Време е да разкрием големия план на Бартелеми Пиешу — до три години да стане сенатор на мястото на господин Проспер Луеш, настоящ сенатор, известен в добре осведомените среди като забележително вдетинен старец. Отслабването на умствените му способности не би представлявало сериозна пречка за възобновяване на мандата му, ако в противовес на това не бе удвоил проявите на една твърде скандална дейност. Старикът се интересува от момиченца по един много доброжелателен начин, но който все пак не може да бъде наречен филантропичен. Налага се от време на време да го затварят в някое болнично заведение, за да го отърват от яростното възмущение на някои личности и от искания за парични обезщетения, които да възмездят младите непълнолетни създания за неведението, загубено вследствие известни потайни демонстрации, впрочем чисто зрелищни. Тези похождения, потулвани досега, рискуват да нанесат значителна вреда на партията. Безспорно господин Проспер Луеш може да запелтечи, че неговият събрат, почитаемият господин Дьо Вилпуй, използува по същия начин свободното си от парламента време. Но господин Дьо Вилпуй е човек от десницата, възпитан на времето си от йезуитите, с които е запазил силни връзки. Всеизвестно е, че поставят този голям католик в челната редица на най-правоверните хора на нашето време, отличие, което му предоставя широко поле за действие, сиреч за извършване на малки простъпки, преди да се помисли да се усъмнят в неговата безупречност. Докато пък Проспер Луеш, негов политически съперник и верен другар в някои лудории — утеха в старческите години, — за нещастие, се е проявил на младини с известни напредничави идеи, някакво реформаторско оригиналничене. Макар че впоследствие дал убедителни доказателства за еволюирането си, най-напред като се домогнал с интриги до разни буржоазни почести, сетне като проявил пламенен патриотизъм в Бордо през 1914 година, после като настоявал от трибуната на Сената войната да бъде водена енергично и докрай, Проспер Луеш остана все пак човек с много врагове. Тъй като те не можеха да поставят на разглеждане почтеността му, поне недостатъчно успешно, зарекоха се да го настъпят по отношение на морала. Посредством господин Дьо Вилпуй, голяма клечка, осигурила неприкосновеността си, който говори за стария си приятел без някаква зла умисъл, десницата знае за похожденията му: „Чудно нещо — казва господин сенаторът Вилпуй със своя аристократичен фалцет, — ние с Луеш нямаме еднакви идеи, но имаме еднакви вкусове: обичаме все още малко зелените плодове, драги ми приятелю. На нашата възраст това съживява! Но трябва да призная, че Луеш проявява твърде любопитни инициативи в тази област… Прелестни хлапащини, драги мой! Нашият събрат е бил винаги новатор, това може да се забележи навсякъде!“ С една дума, налага се бързо да се отърват от господин Проспер Луеш, ако искат да избягнат някоя неприятна история. Бартелеми Пиешу знае това. Той маневрира. Осигурил си е вече подкрепата на някои хора и се надява да спечели Бурдия и Фокар, които трябва да дойдат в Клошмерл, но този път поотделно.

Щом стане сенатор, Пиешу ще омъжи дъщеря си Франсин, която сега е на шестнайсет години. Тя е вече хубава девойка, образована, с обноски, с които би могла да се яви във всеки салон. (Доста скъпо са заплатени тези обноски, и при това на калугерки!) За дъщеря си той има предвид Гонфалон дьо Бек от Бласе, старо благородническо семейство, чието финансово положение е в по-лошо състояние и от фасадата на замъка им, който все пак изглежда величествен върху хълма си в дъното на разкошен френски парк със стари, над двестагодишни дървета… Горди хора са тези Гонфалон дьо Бек, но имат нужда от позлатяване. Двайсетгодишният им син Гаетан ще бъде съвсем подходящ за Франсин след три-четири години. За него разправят, че бил малко глупав, този Гаетан, че не го бива нещо особено. Още по-добре, Франсин ще го държи здраво в ръцете си, защото обещава да стане енергична жена като майка си, зорка по отношение на парите, и освен това ще притежава и по-добро образование от майка си. Веднъж омъжена за този Гаетан, Франсин с титлата и богатството си ще бъде на равна нога с Куртбишеви и Сен-Шулови и над Жиродо, а самият той, Пиешу, ще укрепи политическото си положение чрез поддръжката на местните благородници.

Килнал шапка на темето си, опрял лакти на масата, кметът на Клошмерл премисля всичко това, дъвчейки бавно. Писоарът и боят в църквата трябва да спомогнат за осъществяването на плановете му. Близките му около него подтискат любопитството си и зачитат мълчанието му. Все пак на края на обеда Ноеми запитва:

— Какво ще стане сега, след тая история в църквата?

— Зарежи я! — отвръща Пиешу и става, за да отиде в стаята, където обича в усамотение да пуши лулата си и да размишлява.

Ноеми казва на децата си:

— Намислил е вече всичко.