Габриел Шевалие
Клошмерл (17)

XVI
Налагат се мерки

Монсиньор де Джиаконе ръководеше Лионската епархия с рядко достойнство. Той имаше римска глава, маниери на дипломат от миналите времена и изкусното умение на някогашните италиански дворцови среди. Впрочем той произхождаше от някой си Джузепе Джиаконе, приятел на известните Кадан, дошъл във Франция със свитата на Франсоа I, чието благоволение бил спечелил, и се настанил в Квартала на Борсата в Лион, където бързо направил състояние с банкови операции. Впоследствие членовете на това семейство сключвали блестящи бракове и винаги успявали да запазят богатството си или да го спечелят отново благодарение ту на умението си в търговските сделки, ту на красотата си, както свидетелствува за това следната поговорка: „Когато кесията на един Джиаконе е празна, пламът на погледа му я напълва и украсява леглото му.“ Традиция беше всяко поколение да дава един Джиаконе на Църквата и тази традиция се бе запазила и до наши дни.

В църковната си кариера Еманюел де Джиаконе прояви интелигентност и гъвкавост, качества, заради които бе определен на петдесет и една години да заеме една от най-високите длъжности в християнския свят. Отличаваше се с усмихната и нюансирана изтънченост, впрочем съвсем непреклонна, която странно контрастираше с обноските на неговия предшественик, груб духовник, който носеше пурпурната мантия както селянин празничните си дрехи. Подборът на толкова различаващи се помежду си личности се обяснява с дълбокия политически усет на Църквата, чиито решения се вземат от една тайна, но удивително осведомена и предвидлива власт.

На монсиньор де Джиаконе, лионски архиепископ, който седеше в кабинета си, известиха за пристигането на баронеса дьо Куртбиш. Без да отговори, той кимна едва забележимо с глава и бегла усмивка разкриви тънките му устни. Това означаваше, че посетителката може да бъде въведена. Гледаше я как се приближава през дългото и строго помещение, осветено отстрани от три високи прозореца, но не се надигна. Понеже също носеше рокля и поднасяше пръстена си за целувка, той имаше привилегията да не става заради една жена. Излишната галантност би заангажирала в негово лице цялата Църква, а Църквата стои над една баронеса. Но тъй като беше роден Джиаконе, знаеше много добре какво уважение дължеше на една Куртбиш, родена д’Ешодай д’Азен, а освен това семействата им се познаваха. Той посрещна баронесата с подчертана изисканост, която тънко превишаваше границите на обикновената епископска благост, и й предложи един фотьойл до себе си.

— Голямо удоволствие е за мен да ви видя — каза той с мекия си глас, чиито извивки бяха точно контролирани. — Добре ли сте със здравето?

— Доста добре, ваше високопреосвещенство, благодаря ви. Трябва да понасям несгодите на възрастта си. Понасям ги най-християнски дотолкова, доколкото моята природа ми позволява това. Защото д’Ешодайовци никога не са се отличавали с търпение.

— Клеветите вашия характер, уверен съм в това. Впрочем живостта е по-дейна от флегматичността и на мен ми е известно, че вие помагате много на нашите начинания.

— Нямам никакви заслуги, ваше високопреосвещенство — отвърна без лицемерие владетелката на замъка с отсянка на съжаление. — Оттеглила съм се вече от света. Нямам кой знае какви развлечения. Всяка възраст си има своите занимания. Изпълнила съм всички, всяко на своето си време…

— Знам, знам… — промълви архиепископът с любезна снизходителност. — Имате ли да споделите нещо с мен?

Баронесата му разказа от самото начало събитията, които разтърсваха Клошмерл. Архиепископът знаеше за тях, без да е осведомен до най-дребни подробности. Но не беше отдал на тези събития онова значение, което баронесата му разкри.

— Най-сетне — завърши тя — положението става наистина неудържимо. Енорията в скоро време ще бъде съвсем разстроена. Нашето кюре Понос е един самоотвержен, но глупав, слаб човек, неспособен да накара хората да зачитат правата на Църквата, с която знатните семейства остават все тъй свързани. Трябва да вразумим тези Пиешу, Тафардел и цялата им клика. Трябва да накараме да се намесят високопоставени лица. Имате ли някакви възможности за действие, ваше високопреосвещенство?

— Ами самата вие, баронесо? Мислех, че имате връзки…

— Уви — отвърна владетелката на замъка, — Положението ми сега е съвсем различно. Ако беше само допреди няколко години, щях да отскоча до Париж, където без много труд щях да ги накарам да ме изслушат. Можех да бъда приета навсякъде. Но сега самата аз не приемам и загубих връзките си. Нашето влияние, на нас жените, изчезва твърде рано — веднага щом престанем да бъдем приятни за гледане. Освен ако се превърнем в някой от онези бъбриви женски папагали, които поддържат салон и председателствуват бръщолевенето на залязващите знаменитости. Но това не е в моята природа. Предпочетох оттеглянето.

Известно време настъпи мълчание. Бялата и грижливо гледана ръка на висшия духовник си играеше с кръста, който висеше на гърдите му. Той размишляваше с наведена глава и унесен поглед.

— Струва ми се — каза той, — че ние можем да въздействуваме върху тези хора чрез Лювла.

 

— Алексис Лювла, министъра… но, по този повод, на какво беше министър той?

— На вътрешните работи.

— Ами че той е един от лидерите на тяхната партия, изобщо един от големите ни противници.

Монсиньор де Джиаконе се усмихна. Обичаше да се наслаждава на това удивление. Също така, както обичаше при известни обстоятелства да разкрива пред определени лица някои тайни, които са лостовете в обществото. Чрез тези лица той разпространяваше навред представата за своето могъщество и считаше за полезно понякога да покаже, че то се разпростираше в най-различни среди. Някои от тези откровения представляваха предупреждения или дори заплахи, които в края на краищата винаги оказваха въздействието си върху визираните личности. Той разясни нещата, сякаш говореше на себе си:

— Има едно нещо — Френската академия. Забравя се често Академията, ролята й на противотежест в решенията на някои амбициозни политически дейци. А тя е наистина едно великолепно средство за въздействие, оставено ни от Ришельо, една от най-полезните институции на стария режим. Академията дори и в наши дни ни позволява да упражняваме сериозен контрол върху френската мисъл.

— Не виждам каква връзка има това с Клошмерл, ваше високопреосвещенство…

— И все пак тя съществува и вече стигам до нея. Алексис Лювла умира от желание да влезе в Академията, а за да влезе в нея, този човек от левицата има нужда от нас, от гласовете, с които Църквата разполага под купола, или поне ще иска да избегне решителното противопоставяне на Църквата.

— Толкова ли е мощна тази опозиция? Но нали, ваше високопреосвещенство, така наречените писатели католици не са болшинство в Академията?

— Това е само привидно така. Няма да изреждам нашите привърженици, но ще останете изненадана, ако узнаете колко много са на брой. Истината е тази въпреки някогашните им позиции и изявленията на младини: баронесо, властта на Църквата е голяма над хора, които вече нямат друго бъдеще освен смъртта. Идва една възраст, когато хората разбират, че да се мисли правилно, това означава да се мисли повече или по-малко като нас. Защото хората, достигнали до почестите, стават до един защитници на строя, който ги е дарил с тези почести и осигурява трайността им. А ние сме най-старата и най-здравата опора на този строй. Именно затова почти всички сановници се приобщават до известна степен към Църквата. И затова един кандидат, който има срещу себе си Църквата, трудно може да влезе в Академията. А това обяснява защо един Алексис Лювла е принуден да проявява голяма предпазливост към всичко, което ни засяга. Впрочем трябва да добавя — и това съвсем между нас, че той няма да влезе скоро в Академията. А положението му на просител, нещо, което го прави плах, е много изгодно за нас. Ще чакаме да ни даде доказателства. Той има да изкупва много грехове.

— И все пак, ваше високопреосвещенство — възрази пак баронесата, — смятате ли, че Лювла би могъл да се поколебае между партията си и академическите си амбиции?

— Положително не ще се поколебае — отвърна спокойно монсиньор де Джиаконе — между някакви съмнителни доктрини и твърде определени лични амбиции. Той знае, че неговата партия може да се задоволи само с речи, докато ние изискваме доказателства. Ще произнесе речите и ще ни даде доказателствата.

— Но тогава — възкликна баронесата — вие го считате способен на предателство!

Монсиньор де Джиаконе отхвърли с изискано движение тази пресилена оценка.

— Това е твърде силна дума — забеляза той с чисто църковна сдържаност. — Трябва да се има предвид, че Алексис Лювла е политически деец. Той има изключителен усет за това, което е необходимо да се направи, ето всичко. Можем да му се доверим. Ще бъде винаги против нас, по-яростно от всякога, но ще действува за нас. И от своя страна мога да ви уверя, че във вашия прелестен градец отново ще зацари спокойствие.

— Не остава друго освен да ви благодаря, ваше високопреосвещенство — каза баронесата и стана.

— От своя страна аз също ви благодаря за ценните ви сведения. Как е очарователната ви дъщеря? Ще ми бъде много приятно, ако ме посети. Не мислите ли, че е вече време да вземе по-дейно участие в нашите организации? Напоследък имах предвид нея за един от нашите благотворителни комитети. Не би имала, смятам, нищо против да види името си включено в него. Тя е една Сен-Шул, нали?

— Да, ваше високопреосвещенство. Но това е твърде скромно име.

— Достойно за уважение име. Някога е имало голямо влияние. И може би ще го видим да блесне в политиката, така ми казаха.

— Моят зет не е способен кой знай на какво, ваше високопреосвещенство… Не бих го направила дори мой домоуправител и не виждам с какво друго освен с държавните дела би могъл да се занимава без риск за семейството си. За щастие, той е бъбрив и суетен. Може да преуспее в това поприще.

— Кажете му, че ще има пълната ни подкрепа. Дълг е за хората от известни кръгове да се намесват в борбите на нашата епоха. Бих посрещнал на драго сърце и самия господин дьо Сен-Шул. Възпитаник е на един от нашите колежи, нали?

— Разбира се, ваше високопреосвещенство.

— Изпратете го при мен тогава. Ще обмислим какво бихме могли да направим, когато дойде време за изборната му кампания.

— Тъкмо това е най-трудното. Струва ми се, че ще трябват много пари…

— Бог ще се погрижи за това, той, който е превърнал водата във вино… — промълви монсиньор де Джиаконе с изтънчена благост, с която неизменно отбелязваше края на разговорите си.

Баронесата си отиде.

 

„Какво ли иска от мене този стар тъпак?“ — помисли си министърът, като пое визитната картичка, която му подадоха. И забарабани с пръсти по писалището си началото на един припрян марш. „Ами ако му изиграя номера със заседание или пък среща с министър-председателя?“ Но това носеше и своя риск: ако посетителят узнаеше, че е бил отпратен неоснователно, щеше да си създаде един силен враг. Впрочем този завистник му беше вече враг (когато е на власт, човек има само неприятели, особено в собствения си лагер), но твърде бездеен неприятел.. Предпазливостта налагаше да бъде щаден. Министърът съблюдаваше следното неизменно правило: никакво особено зачитане на приятелите — нямаше какво да се страхува от тях, — но голямо внимание, по всякакъв начин проява на почит към враговете. В политиката преди всичко трябва да се стремим да обезоръжим противника, да се помирим с него. А човекът, които искаше да бъде приет, беше един от тези противници, които се стараеха да го съсипят, без да престанат да му се усмихват. А това наистина заслужаваше да си даде труд да му се понрави. Стар тъпак беше наистина, но опасен именно поради глупостта си, която му създаваше в кулоарите на Камарата и зад кулисите на партията привърженици изсред недоволните и кретените. А да загубиш подкрепата на кретените беше твърде рисковано…

— Знае ли, че съм сам? — запита той.

— Казва, че е сигурен в това, господин министре.

— Хайде, доведете го! — нареди Лювла с лека гримаса, която набръчка бузите му.

Надигна се още с отварянето на вратата и пристъпи напред да посрещне посетителя си с израз на приятна изненада.

— А, добри ми приятелю, наистина много мило от ваша страна…

— Не ви ли безпокоя, драги ми министре?…

— Шегувате се, драги ми Бурдия! Вие, един от нашите стари републиканци, един от стълбовете на партията, да ме безпокоите! Вие можете само да ми помогнете с вашите съвети. Ние младите ви дължим много, много, държа да заявя това, тъй като ми давате възможност да го сторя. Вашият усет към великите републикански традиции, вашата демократична сдържаност, вашият опит, ето неща, за които съм петимен всеки ден. А вие сте ръководили през великата епоха. Седнете, драги ми приятелю. Мога ли да ви бъда полезен с нещо? Знаете, че предварително… Нищо сериозно, надявам се?

Бившият кафеджия не дъвчеше думите си и вървеше право към целта. Пренебрежението му към младите министри, които го бяха изместили твърде рано, подсилваше природната му грубост. Не приемаше, че някой би могъл да постигне нещо хубаво, ако стои начело на държавата, преди да е преминал шейсетте. Беше на това мнение от девет години насам.

— Кюретата си правят майтап с нас — каза той. — И се питам какво правят през това време вашите служби.

Лювла не обичаше този вид уводи. Той беше много гъвкав, много ловък, удивително опортюнистичен, винаги готов да направи компромис с принципите, но с много болезнена суетност. Когато засягаха суетността му, ставаше веднага зъл и дори просто липсата на възхищение го караше понякога да излиза извън себе си от яд. Изчака известно време, свали усмивката си. Любезността му стана рязка.

— Драги ми министре — отвърна той, — вие сте били в Земеделието, нали? Добитъкът се управлява по-лесно, отколкото хората, позволете ми да ви кажа това. Знам, че имате големи заслуги по отношение на картофите, захарното цвекло, шаролезките говеда и алжирските овце. Но все пак тези хранителни растения и тези интересни четириноги нямат душа. А аз отговарям за души, за четиридесет милиона души, да, драги ми Бурдия! Напомням ви това мимоходом, за да ви накарам да почувствувате известни различия, които може би не са ви се набили на очи, скъпи ми приятелю. При длъжността, която заемам, отговорностите са тежки, много тежки… Но впрочем за какво се касае?

— За Клошмерл — каза Бурдия, мислейки, че ще изненада министъра.

— А! — възкликна без никаква тревога Лювла.

— Може би не знаете какво представлява?

— Клошмерл ли?… Разбира се, драги ми Бурдия. Как може да не го знам? Та нали вие сте родом оттам? Прелестен малък градец в Божоле, с около две хиляди и петстотин жители.

— Две хиляди и осемстотин — каза Бурдия, горд с родното си място.

— Така да бъде! Дано не бъркам повече…

— Но — продължи Бурдия, като търсеше да го улови в неосведоменост — навярно не знаете какво става в Клошмерл? Това е просто позор посред двадесетия век! Божоле ще попадне отново под властта на кюретата ни повече, ни по-малко. Представете си, драги ми министре…

Наклонил глава, Лювла остави Бурдия да приказва. С молив в ръка той чертаеше върху бележника си малки геометрични фигурки, на които като че ли отдаваше голямо значение. Дори от време на време се отдръпваше назад с притворени очи, за да прецени постижението си.

— Но това е сериозна работа, драги ми министре, много сериозна работа! — прогърмя изведнъж Бурдия, който сметна държанието му за проява на безразличие.

Лювла вдигна глава. Със загрижен израз и огромно вътрешно ликуване той си направи удоволствието, което отлагаше от онзи миг, когато Бурдия беше произнесъл името Клошмерл.

 

— Да — каза той, — да, знам… Точно това ми каза и Фокар преди около два часа.

Промяната, която настъпи в чертите на неговия събеседник, го убеди, че победата му беше пълна. Бурдия не притежаваше непроницаемостта на дипломат. Бръчките и приливите на кръв по възморавото му лице издаваха веднага чувствата му. Той изпусна силна въздишка, която съвсем не свидетелствуваше за някакво топло чувство към депутата, чието име току-що бе споменато.

— Фокар е бил вече тук?

— Няма и два часа оттогава, нали ви казвам. Беше седнал в същия фотьойл, който вие заемате в този момент, добри ми приятелю.

— И таз хубава! — извика Бурдия. — Намирам, че малкият Фокар е твърде нахален! Какво се бърка той?

— Но Клошмерл влиза в неговия избирателен окръг, струва ми се, нали? — подметна Лювла с нарастваща радост.

— И какво от това? Клошмерл е мой край, дявол да го вземе, мой роден край, драги ми министре! Нима това не засяга повече от всекиго мен, кажете? На мен, бившия министър, искат да правят интриги зад гърба! Ще го държа под око този тип…

— Безспорно — каза Лювла много предпазливо, — преди да дойде при мен, Фокар би могъл може би…

— Как, може би ли? — изгърмя отново Бурдия.

— Искам да кажа би трябвало, да, безспорно би трябвало да поговори с вас. Навярно от усърдие, от желание да не губи никакво време…

Предположението на министъра накара Бурдия да се засмее злъчно. Не вярваше на нито една от думите на Лювла, който впрочем не мислеше нищо и произнасяше тези празни фрази единствено за да влоши отношенията между Бурдия и Фокар. Като вършеше това, той прилагаше един от своите големи политически принципи: „Двама души, които са заети да се мразят помежду си, не са склонни да се свържат зад гърба на трети.“ Нова форма на старото правило, използувано от кралете: разделяй и владей!

Бурдия отговори:

— Фокар е дошъл направо при вас само за да ми подложи динена кора и да ме направи на глупак пред всички. Познавам този мерзавец, виждал съм го как действува. Той е един дребен мръсен кариерист.

Тогава Лювла прояви онази сдържаност в преценката, с която трябва да се отличава един държавен деец и най-вече един министър на вътрешните работи. Не бихме посмели да твърдим, че желанието да узнае нещо повече беше съвсем чуждо на това великодушие.

— Струва ми се, драги мой Бурдия, че малко преувеличавате. Забележете — аз разбирам много добре вашето озлобление в настоящия случай, и затова на драго сърце извинявам крайностите ви, а и всичко това си остава съвсем между нас. Но за да кажем истината, трябва да признаем, че Фокар е една от най-блестящите личности от младото поколение, един от най-преданите на партията. С една дума, той е човек, който идва.

Бурдия избухна:

— Кажете по-добре, който препуска, драги ми министре. И то в луд галоп, със съвсем определеното намерение да ни прегази през корема, и вас, и мене.

— И все пак, струва ми се, аз съм в отлични отношения с Фокар. Винаги, когато сме влизали в контакт помежду си, той се е показвал много коректен. Дори само преди малко беше много любезен, изказа много възхвали. „Ние не винаги имаме еднакви разбирания — каза ми той, — но това е дребна работа, когато уважението изкупва малките различия в мненията.“ Това е много мило, не намирате ли?

Бурдия се задушаваше от ярост:

— Тази свиня ли ви каза това? След всичко, което разправя за вас зад гърба ви? Тогава трябва да го чуете! И се осмелява да говори за уважение? Ами че той ви мрази, драги ми министре, мрази ви… Може би греша, като ви казвам това?

— Съвсем не, Бурдия, съвсем не. Това ще си остане само между нас.

— Правя всичко това във ваш интерес, нали ме разбирате добре?

— Естествено. И тъй, Фокар действително ли не е много деликатен спрямо мен?

— Чисто и просто разправя отвратителни неща. Засяга всичко — и частния ви живот, и обществената ви кариера. Разни истории за жени, а така също и истории за подкупи. Твърди, че…

Докато слушаше внимателно с усмивка, с която се поставяше над приписваните му мерзости, Лювла разглеждаше Бурдия: „И като си помисля — казваше си той, — че този стар идиот е на туй отгоре и доносник! Действително има вид на полицейски шпионин… И този кръчмар е успял да стане министър…“

— Продажник, стари методи, спогаждане с буржоазията и плутокрацията. Служене на интересите на едрата металургия. Сиреч, драги ми министре, много просто, вас и мен Фокар ни слага в същата торба и се готви да ни хвърли във водата.

— В същата торба ли, казвате? Не прави ли никаква разлика?

— Никаква, никаква. В същата торба, нали ви казвам!

Тази стрела се заби дълбоко в суетността на Лювла, кръвно го засегна. Този глупак току-що му беше казал нещо, което действително го обиждаше: че хората не правят никаква разлика между него, Лювла, блестящия университетски възпитаник, и този бивш кафеджия, когото презираше. Вместо да го сближи с Бурдия, от това твърдение той му стана още по-отвратителен. Имаше желание час по-скоро да прекрати този разговор. Натисна един скрит под писалището си бутон на звънец. При този сигнал идваха да му предадат някакво измислено стандартно съобщение. Даваше да се разбере, че се касае за някаква високопоставена личност в държавното управление, която го викаше по спешност. Това беше начин да се избави от досадните посетители. Впрочем и Бурдия нямаше какво повече да му каже, защото скандалите в Клошмерл не го интересуваха вече чак толкова, откакто беше узнал, че Фокар го беше изпреварил. Той призова още веднъж министъра да даде строги нареждания, та централната власт да предприеме енергични действия в Божоле — ала първоначалната му разпаленост беше намаляла.

— Разчитайте на мен, драги ми приятелю — каза Лювла, като му стисна ръка. — Самият аз съм стар републиканец, предан на великите принципи на партията, и поставям по-високо от всичко именно тази свобода на мисълта, която вие така самоотвержено сте бранили.

И двамата бяха еднакво приковани към празнотата на подобни уверения, които и единият, и другият бяха раздавали щедро при всякакви случаи. Но не можеха да измислят да си кажат нещо друго. Те не се обичаха и не успяваха да го прикрият.

Лювла не беше излъгал, когато беше споменал за посещението на Фокар, а посещението на този млад, амбициозен и решителен човек го тревожеше. В него прозираше заплаха. Но в едно трето посещение, направено тайно, прозираха още по-сериозни заплахи — посещението на преподобния каноник Трюд, постоянен пратеник на парижкия архиепископ. Този ловък църковник, който беше само шепот и гъвкавост, при това много добре запознат с подмолните течения в политиката, беше дошъл специално да намекне на Лювла, че Църквата, притеснена в Клошмерл, се поставяше под закрилата на министъра, комуто при случай, и то в една по-важна област, щеше да окаже подкрепа. „Гласът на Църквата — за да не кажем гласовете й — в края на краищата бива винаги чут, господин министре…“ — беше казал този посредник, обигран в пазарлъците, които се извършват с малко думи и стоят винаги далеч от досадния цинизъм.

Останал сега сам, Алексис Лювла размишляваше върху тези три посещения. Преценяваше опасностите, които те предвещаваха. Принуден да избира между две враждебни страни, както се случва често при кариери като неговата, той беше твърдо решил да се присъедини към по-силния лагер, като привидно даде някакви уверения на другия. Нямаше никакво съмнение, че в момента най-изгодната поддръжка е тази на Църквата, поради академичните му амбиции. Трябваше да се действува доста ловко, така че Бурдия и Фокар да не се сдобият с явни доказателства против него. Беше си спечелил тяхното недоволство, тъй като и двамата не бяха съгласни да заема мястото, което заемаше. Но пък най-сетне Бурдия си беше вече изпял песента в партията и залязваше. Фокар беше по-опасният от двамата, понеже признаваха, че има бъдеще и известни качества. Влиянието му растеше, но му липсваше онази опитност в хитростта, която дава възможност на човека да увеличава броя на задължените към него хора и да се промъква заедно с тях благодарение на числеността им. Министърът измърмори: „Твърде млад е още в занаята, за да се заяде с мен, този малък Фокар! Впрочем, най-простото…“ Лювла знаеше от досиетата на своята полиция, че в частния си живот Фокар се намираше в много затруднено положение: дългове и потребности, надвишаващи доходите му, защото имаше любовница, която му струваше скъпо. Един изпаднал в такава ситуация човек винаги можеш да го въвлечеш в някаква парична афера. Веднъж компрометиран, той ти е вече в ръцете. Лювла разполагаше с дискретни агенти от полуполицейския си персонал, много опитни в задачи от подобен род и много сръчни в създаването на обстоятелства за превръщане на един честен човек в не чак толкова честен, нещо, от което той ставаше по-отстъпчив. Реши в най-скоро време да има по този въпрос разговор с началника на полицията. Все още загрижен, той помоли началника на кабинета си незабавно да дойде при него.

 

Щом излезе от министъра, началникът на кабинета му отиде право в специалния секретариат.

 

— Не знам какво е разправил току-що на шефа този глупак Бурдия — каза той. — Във всеки случай беше много натаралежен сега, като излизаше.

— Разкара ли се?

— Да. Освещава не знам какво, просто тичешком, а след това трябва да обядва с някакъв финансист. Самият аз имам важна среща с директора на един голям вестник. Ето, драги приятелю, това досие. Разнищете, значи, тази клошмерлска история и направете необходимото. Някаква разправия между кюрето и общинския съвет в една затънтена дупка по долината на Рона. Струва ми се, че е някаква голяма дивотия, но Лювла й отдава доста значение. Има два-три рапорта и изрезки от вестници. Лесно ще разберете за какво се касае. Категорично нареждане на шефа: никакви усложнения с лионското архиепископство. В никакъв случаи такова нещо. Разбрано ли е?

— Напълно ясно — отвърна началникът на секретариата, като постави досието пред себе си.

Когато остана сам, той огледа океана от книжа, в който беше потънало писалището му. И изръмжа по адрес на министъра и на началника на кабинета му: „Чудни хора! Движат работите си като посещават финансистите и директорите на големите вестници, а пък аз съм само една машина за разрешаване на деликатните въпроси. И ако стане някакъв гаф, естествено, всичко се стоварва на гърба ми! Както и да е…“ Движението, което направи с раменете, изразяваше, че се примиряваше с това положение на нещата. Повика първия секретар и му предаде досието и нарежданията.

Първият секретар, Марсел Шоа, току-що беше написал два скеча за следващото ревю на „Фоли Паризиен“. Поискаха му да направи известни поправки, с оглед да се благоприятствува представянето на някоя си Баби Мамур, млада звезда, за която се казваше, че е в добри отношения с Люсиен Варанбон, бивш министър-председател, комуто предстоеше да стане отново такъв в близко време. Да се понравиш на тази млада особа, означаваше да се поправиш същевременно и на Варанбон, да се прикрепиш към колесницата на политическата му кариера. Цялото бъдеще на Шоа може би зависеше от тези два скеча. За момента той не виждаше коя държавна работа би могла да се сравни по важност с тези няколко закачливи куплета, които щяха да бъдат одобрени от едно красиво момиче, защото щяха да му дадат възможност да вдигне великолепните си крака. Баби Мамур пееше най-вече с краката си — и всички признаваха, че има очарователен глас. А Шоа трябвате да се срещне с нея същия ден при директора на театъра, след репетицията. Едва имаше време да скочи в някое такси. С ръкавици и шапка в ръка, той пробута досието на втория секретар.

Вторият секретар беше зает с ноктите си и вършеше това с голямо старание. Без да прекъсва заниманието си, той измърмори на себе си: „А пък аз, чисто и просто пет пари не давам за Клошмерл! По-късно ще се видя с хубавата Режин Лиоше, жената на префекта и ще я заведа на дансинг. Няма да седна да си блъскам сега главата с френските общини! Ще предложим това развлечение на нашия приятел Ремон Берг.“

Наведен над изпъстрени със зачерквания листа. Ремон Берг пишеше с крайно прилежание и бързина, Потръпването на лявата му ръка, която притискаше челото му, свидетелствуваше за бурни усилия на мисълта.

— Безпокоя ли те, приятелю? — запита вторият секретар.

— Да, всъщност — отвърна без заобикалки Ремон Берг. — Ако е за някакви бумаги, наистина нямам време. Довършвам за списанието „Епок“ една статия, която трябва да бъде дадена за набор утре. Смятам, че началото е просто чудесно. Искате ли да ви го прочета? Ще ми кажете впечатлението си.

— Един момент само, приятелю, и ще бъда на ваше разположение. Трябва най-напред да направя необходимото по тази история.

Вторият секретар побърза да се измъкне. Отиде в съседната стая, където се намираше четвъртият секретар. Подаде му любезно досието.

— Драги ми приятелю — каза той, — това е една дребна работа.

— Не! — отсече четвъртият секретар.

— Но това е съвсем дребно нещо. Бързо ще я свършите…

— Не! — повтори по-силно четвъртият секретар.

— Намирам все пак удивително… — забеляза вторият секретар.

За трети път не му се даде възможност да довърши.

— Аз работя, да! — извика четвъртият секретар с яростно изражение.

Вярно беше. Той работеше, и при това работеше по държавните дела. Имаше неколцина като него в министерството, момчета с малко бъдеще, които имаха тази странна склонност.

— О, извинявай, драги приятелю!

Вторият секретар се отдалечи, като стигна до това заключение: „Работата наистина не прави хората любезни!“

В съседната стая един млад елегантен човек с решителна външност беше наредил върху писалището си снимки на автомобили и ги сравняваше.

— Не желаете ли да си купите един автомобил оказион? — попита той втория секретар. — В момента имам две-три прекрасни работи. На много изгодна цена, драги мой. Възползувайте се, докато е още време. Ето един шестцилиндров Делаж, който е точно на десет хиляди километра. Или предпочитате Бало, Воазен, Шенар?

— Не дойдох за това…

— Няма значение. Човек купува кола тъкмо тогава, когато най-малко е мислил за това, вярвайте ми. Нямате ли измежду вашите познати някой, който би се интересувал от един Ролс? Нов модел, най-луксозна каросерия. Принадлежи на един американец, който се завръща в родината си. Имам колата от първа ръка, а това е от значение за комисионните. По повод комисионните, разбира се, вашата е осигурена, ако сделката стане.

— Ще помисля за това. Но не искате ли да се заемете с Клошмерл?

— Колко коня е? — запита младият човек.

— Това не е кола, а досие. Ето го.

Младият човек доби искрено съкрушен вид.

— Слушайте — каза той, — искайте от мен друго каквото си щете, само не и да разгърна досие. Уверявам ви, че не съм по тая част.

 

— А по коя част сте?

— Сделките, не крия това. Няма ли някой от вашата среда, който да търси апартамент? Знам два с много хубаво разположение. Без някакви прекалено големи поправки, при това съвсем оправдани. Имам още три търговски помещения, едното е на булевардите, другото — на улица „Ла Боеси“, и третото, не се стряскайте, на улица „Ла Пе“! За търговските помещения мога да ви дам десет парчета чиста комисионна. Няма ли нещо от всичко това, което да ви трябва?

— Това, което в момента ми трябва, е някой, който да се заеме с това досие.

— Слушайте — каза младият човек, — аз съм все пак свързан с това министерство и ще се опитам на всяка цена да ви услужа. За какво се касае?

— За политическа разправия в едно малко градче. Трябва да се изготвят указания за префекта.

— Отлично! — каза младият мъж. — Имам такъв човек, какъвто търсите. Идете, значи, в IV бюро, на горния етаж, и предайте вашето досие на подначалника, Птибидоа по име. Ако трябва да се вземе някакво решение, ще бъде просто очарован. Това е един юначага, който умира да бъде престорено любезен със съвременниците си. Кажете му, че аз съм ви изпратил. Наскоро му направих една застраховка и му отстъпих половината от първата премия. И оттогава мога да искам всичко от него.

— Отивам право при него — каза вторият секретар, — и много ви благодаря. Избавяте ме от затруднение.

— Човек винаги може да се справи с всичко — заяви младият мъж.

Но той беше уловил за ръка втория секретар и не го пускаше да си тръгне.

— Слушайте какво — каза той, — има едно солидно дружество, което сега се образува, една работа от първа величина. Не ви ли съблазнява това?

— Честна дума, не! Но защо не говорите за него с шефа?

— С Лювла ли?

— Дявол да го вземе! Ами че той е управител на не знам колко си дружества!

Младият човек направи гримаса. И обясни:

— Няма интерес да се работи с Лювла. Взема цялата печалба и всякога е готов да изостави всички в случай на тежки изпитания. Човек на съмнителните сделки е вашият министър.

 

И така вземането на нужното решение в края на краищата се падна на подначалника на бюро Серафен Птибидоа, човек изключително навъсен. Това мрачно настроение се дължеше на един досаден недостатък, който бе имал пагубни последици за характера му, а оттам и за кариерата му. За Птибидоа можеше да се каже това, което някои историци са казали за Наполеон: Insognis sicut pueri [С полови белези като на момче (лят.) — Б. пр.], ала нещастният подначалник не притежаваше в замяна на това гениалност, която поне би могла да достави на разочарованите жени-любовници удовлетворение от интелектуален характер, което, преминало през разни комплекси, попадащи в обсега на психоанализата, могат понякога да се превърнат и във физическо удоволствие, макар че това не е съвсем сигурно. Нека кажем, за да бъдем по-добре разбрани, че голотата на Птибидоа би предизвикала усмивки у онези дами, които са винаги склонни да се уверят още от първия поглед каква участ ги очаква. Те не биха пропуснали да открият, че са попаднали на един недорасъл, при това със слабо желание. И затова подначалникът провеждаше начинанията си само в пълен мрак, но начинанията му бяха толкова кратки, че не успяваше дори и в тъмнината, която предлагаше най-добри условия за въображението, да накара жените да погледнат на него действително сериозно. И като връх на бедата пламът спохождаше Птибидоа само при наличието на онези мощни жени, които непринудено наричаме „хали“, великанките го пленяваха. В техните прегръдки той минаваше, така да се каже, незабелязан и в живота им никога не бе представлявал друго освен един лек ордьовър, които не насища никога глада. Ласките завършваха с разсеяно учудване, в което прозираше присмех, ако не и съжаление.

При изследването на един характер не се държи достатъчно сметка за някои груби данни, които могат да окажат влияние върху него. Най-често душата дължи много на тялото, което обитава, и някои несъответствия между тялото и душата съдържат в себе си нещо, граничещо с трагичното, когато, както в случая, липсата на хармония се дължи на подробност, която дава повод за шеги и трудно би могло да бъде държана дълго време в пълна тайна. Трябва да признаем, че съдбата е жестока и че разваля живота на някои хора само заради няколко пръста месо, показала се тук прекалено скъперница, там прекалено разточителна, което също така създава известни неудобства. Но Птибидоа хиляди пъти би предпочел последната беда пред своята: да нараниш, да изтръгнеш викове, да предизвикаш дори ужас, всичко беше за предпочитане пред това равнодушно мълчание, в което жените се затваряха след повърхностното му преминаване.

 

При това положение, той счете за благоразумно да прибегне до помощта на неведението и чувството за дълг. Ожени се твърде рано за една млада девойка, която току-що бе излязла от манастир. За нещастие госпожа Птибидоа скоро узна, поне от приказките на другите, защото всичко се повтаря и жените обичат да се хвалят, че е била ощетена в дяла си от справедливи радости, които законната връзка е трябвало да й даде. Неудовлетвореността разстрои нервите й и животът в собственото му домашно огнище стана непоносим за Птибидоа, който не смееше да се обади, след като знаеше колко много беше виновен. Имаше един прост лек за това, и този чиновник не че нямаше предани приятели, ала нещастникът беше ревнив. Това не попречи на нищо, но го погуби. И действително госпожа Птибидоа му намери един сътрудник, когото добре подбра по ръст, за да може хубаво да си навакса загубеното. Но за да не събуди подозрения у мъжа си, продължи да му устройва сцени както преди. Така че той не можа дори да се радва на онова равно настроение и на онези грижи, които представляват понякога добрата страна на брачните злополучия.

Не бива да се изненадваме, че, принуден да преглъща постоянно унижения, които се превръщаха в някаква натрапчива идея и предизвикваха притулени иронични усмивки у околните, Птибидоа скоро се озлоби и почна да говори и за най-сериозните неща с такъв сух кикот, че радостта му обикновено се изразяваше в някакъв звук на кречетало. Жертва на съдбата, Птибидоа си отмъщаваше за злочестината си, като отреждаше най-нелепа участ на непознати чужди хора, зависещи от министерството. Казваше си, че между тях положително имаше несправедливо привилегировани, които умееха да докарат жените до онова състояние на сантиментално робство, което той напразно се мъчеше да им наложи. Тази физическа победа беше за Птибидоа най-голямото, единственото истинско дело, и мисълта му не се откъсваше за дълго от него. Прекарваше свободното си време като си представяше омайващи въздишки и баснословни обладания, осеяли килими и дивани около един херкулесовски Птибидоа с великолепни и отпуснати, вече напълно покорени тела, и умоляващи красавици, които си оспорваха реда.

Никой и не подозираше, че зад спуснатите, си клепачи Птибидоа се разхождаше из претъпкани хареми. Считаха го по-скоро за посредствен, завеян чиновник, и длъжността подначалник представляваше предела на служебния му растеж. Той сам знаеше това. Не проявяваше никакво усърдие в работата, освен при изключителни обстоятелства. И наистина, усърдието му в последния случай имаше характер на отмъщение, насочено срещу човешкия род, което беше второто му любимо занимание. Птибидоа желаеше да притежава голяма власт. Но понеже нямаше способности за това, използуваше дребните частички власт, с които разполагаше, за да прави смешни институциите, като ги караше да играят ролята на някакво тъпо, злосторно по възможност провидение. „Тъй като всичко е идиотски устроено — казваше си той, — защо да се притесняваме? Животът е торбичка с номера от томбола. Нека предоставим на случая свободно да определи.“

Като прилагаше тази доктрина при ръководенето на държавните работи, той беше измислил една система, която „даваше възможност на абсурдното да върши добро“. В едно малко кафене, което той редовно посещаваше заедно с някой си Кузине, експедитор в неговата служба, Птибидоа залагаше на карти решенията, които трябваше да вземе от името на министъра. Това придаваше някаква комична привлекателност на играта, в която иначе липсваше залог, понеже противниците бяха бедни.

Същото стана и с Клошмерл. В кафенето те разгледаха заедно положението. Птибидоа си беше взел някои бележки при прегледа на досието.

— Какво бихте направили вие, Кузине? — запита той.

— Аз ли? Много просто. Ще изпратя на префекта една бележка, и ще му наредя да помести в областния печат комюнике, с което да се поставят нещата в ред. Ако е нужно, да отиде да се срещне на място с кмета и кюрето.

— А пък аз — каза Птибидоа, — напротив ще им изпратя жандармерия на тези от Клошмерл. Ще го разиграем ли това до хиляда точки на пикет?

— Хиляда, май е много. Късно е вече.

— Да речем, осемстотин. Аз давам. Сечете.

Птибидоа спечели. Участта на Клошмерл беше определена. Двайсет и четири часа по-късно бяха изпратени съответните указания на префекта на Рона.