Пролог — Преди 9000 години
Флотилиите на мъртвите кръстосваха света по подводни реки.
Почти никой не знаеше за тях. Макар че на теория това нещо е лесно за разбиране. А именно: морето е, в крайна сметка, в много отношения само една по-мокра форма на въздуха. А, както е известно, въздухът е толкова по-гъст, колкото по-ниско слезеш и толкова по-разреден, колкото по-високо се издигнеш. Следователно, когато някой разнебитен от бурята кораб се разбие и запотъва, по някое време ще достигне дълбочина, където водата ще е достатъчно плътна за да спре потапянето му. Така че, накратко, той престава да потъва и оттук нататък се носи по подводната повърхност, толкова дълбоко, че бурите вече не могат да го достигнат, но все пак далеч над океанското дъно.
Там е спокойно. Мъртвешки спокойно.
Някои от разнебитените кораби още имат такелаж, на някои са им останали и платна. Немалко имат дори и екипаж, оплетен в такелажа или вързан за руля.
Но пътуването им си продължава, без цел и посока, без изглед да достигнат пристанище, защото под повърхността на океана има течения, така че мъртвите кораби с екипажите им от скелети си плават по света, над потопени градове и между потънали планини, докато не прогният и не ги изядат червеите и не се разпаднат.
Понякога от кораба ще падне котва, надолу, надолу, чак до мрачната, студена и безметежна бездна на дъното, и ще смути вековния покой като вдигне облаче тиня.
Една за малко не удари Ангамарад, който седеше и гледаше реещите се високо над главата му кораби. Той я запомни, защото беше единственото наистина забавно събитие за девет хиляди години.
