Габриел Шевалие
Клошмерл (3)

II
Клошмерл-ан-Божоле

Предполага се, че читателят не е чак толкова нетърпелив като Тафардел да узнае мястото, където Бартелеми Пиешу възнамеряваше да постави една творба в сдържан архитектурен стил, напомнящ римската импозантност, макар че кметът има претенцията да въвежда нещо ново. (Навярно си мисли, че писоарите водят началото си от Френската революция.) Нека тогава оставим двамата мъже да крачат спокойно към мястото на веспасианката [По името на римския император Веспасиан (7–79 г.), построил обществени клозети. — Б. пр.], предназначена може би много повече да смути госпожа баронеса Алфонзин дьо Куртбиш, кюрето Понос, нотариуса Жиродо и помагачите на реакцията, отколкото да предложи някакво голямо облекчение на мъжкия род в Клошмерл. Впрочем ние скоро ще настигнем кмета и учителя — те вървят бавно. Но първо трябва да се занимаем с божолезкия край.

На запад от националния път N 6, който води от Лион за Париж, се простира между Анз и околностите на Масон по протежение на около четиридесет и пет километра една област, която си поделя с Бургундия, с Борделе, Анжу, бреговете на Рона и прочие, честта да произвежда най-прочутите френски вина. Имена като Бруий, Моргон, Фльори, Жулиена, Мулен-а-ван и други, са прославили божолезкия край. Но редом с тези известни имена, има и редица други, не толкова блестящи, но все пак не по-малко достойни. В първата редица на тези имена, които славата несправедливо не е разнесла надлъж и нашир, стои името на Клошмерл-ан-Божоле.

Мимоходом, нека обясним това име Клошмерл. През XII век, когато още не са отглеждали лозата тук, този край, който бил под властта на господарите на Божо, представлявал много гориста област. На мястото на днешния градец имало манастир, нещо, което, в скоби казано, е гаранция, че мястото е било добре избрано. Църквата на манастира — от която днес са останали, размесени с по-късните строежи, един портал, една прелестна камбанарийка, няколко римски свода и дебели стени — била обкръжена от огромни дървета и в тези дървета виели гнезда косове. Когато биели камбаната, косовете се разлетявали. И тогавашните селяни казвали „камбаната с косовете“ [La clpche a merles, cloche — камбана, merle — кос — Б. пр.].

Тук се заемаме с задачата на историк, във връзка със събитията, които вдигнаха шум през 1923 година и за които по онова време се пишеше в печата обикновено под следното възприето от вестниците заглавие: „Скандалите в Клошмерл“. Към тази задача трябва да се пристъпи сериозно и внимателно, защото; единствено така ще можем да извлечем поука от цял низ неизяснени случки, които скоро ще потънат в забрава. Ако в Клошмерл не бе имало един амбициозен кмет и една съсухрена госпожица на име Жустин Пюте, озлобена от самотността на старомоминството, която проявяваше зложелателна и опасна бдителност към движенията на съвременниците си, навярно в това приятно градче не би имало нито светотатство, нито проливане на кръв — без да се пренебрегват многобройните второстепенни сражения, които макар че не излязоха всички наяве, все пак разстроиха живота на мнозина, наглед удобно защитени от рикошетите на съдбата.

От всичко това читателят ще разбере, че събитията, които ще бъдат описани, макар и причинени от няколко дребни, наглед незначителни случки, бързо взеха широки размери. Намесиха се и страстите, и то с онази разгорещеност, присъща им понякога в провинцията, където дремещи дълго време, без материал, който да ги подхранва, те неочаквано изявяват вечната си сила и присъствие и довеждат хората до крайности, несъответствуващи на предизвикалите ги причини. И понеже тези причини ще се сторят тук смешни, сравнени с величината на произтеклите от тях последици, много е важно първо да опишем този божолезки край, откъдето почнаха вълненията, чиято първопричина е почти комична, но които все пак оказаха влияние върху съдбата на цялата нация.

Едно нещо е несъмнено: божолезкият край е слабо познат, като производител на вина и като област, от гастрономите и туристите. Като производител на вина на него понякога гледат като на опашка на Бургундия, като на просто повлекало на комета. Щом е далеч от Рона, хората са склонни да мислят, че Моргон е само бледа имитация на Кортон. Непростима и груба грешка, извършена от хора, които пият, без да са способни да преценят качеството на виното, доверявайки се на един етикет или на съмнителните уверения на някой оберкелнер. Малцина пиячи умеят да различат оригиналното от подправеното под узурпиралите гербове на тумбестите бутилки. Всъщност божолезкото вино си има своите характерни качества, един букет, който не може да се сбърка с никой друг.

Огромната тълпа от туристи не посещава този винарски край. За това е причина разположението му. Докато Бургундия, между Бон и Дижон, раздипля склоновете си от двете страни на същия този национален път N 6, божолезкият край представлява низ от планини, отдалечени от централните пътища и изцяло покрити с лозя от двеста до петстотин метра надморска височина, и чиито най-високи върхове, предпазващи го от западните ветрове, достигат хиляда метра. Подслонени зад тази поредица от високи прегради, божолезките селища, обвеяни от здравословен въздух, живеят в уединение, в което се е запазило нещо феодално.

Но туристът следва сляпо долината на Сона, впрочем сияеща, без да подозира, че само на няколко километра оттам отминава едно от най-живописните и слънчеви кътчета на Франция. Поради неосведоменост, той пропуска един от добрите случаи, които биха му се представили, да се удивлява и възхищава, пътувайки с колата си. Така че Божоле си остава един запазен за малцината пламенни любители на природата край, които идват тук да намерят покой, разнообразието на необхватните му пейзажи, докато неделните автомобилисти задъхват цилиндрите си, за да поддържат едно адско темпо, което неизменно ги отвежда на същите задръстени станции.

Ако сред читателите се намират туристи, които все още имат вкус към откритията, бихме им дали следния съвет. На около три километра северно от Вилфранш-сюр-Сон ще открият от лявата си страна едно малко разклонение, обикновено отминавано от автомобилистите, откъдето започва междуградският път N 15. Нека тръгнат по него и го следват чак до междуградския път N 20, по който да поемат след това. Този път ще ги отведе в една свежа и със стръмни склонове долина, украсена с хубави гъсти сенки и с хубави стари къщи в стил селски замък, чиито прозорци гледат към тревисти поляни и земни тераси, създадени, за да се съзерцават утрините и вечерите. Пътят се изкачва неусетно, после се извисява чрез низ от криволици с широка извивка. Скоро долините и завоите почват да се редуват, завиваме и се изкачваме безспирно, преминаваме от един циркус в друг, в който са накацали смълчани села, виждаме как се появява и се издига черната стена на горите, сред които в далечината лъкатушат пътищата, минаващи през проходите. Всяка овладяна височина е част новозавоюван хоризонт, който Алпите и Юра затварят в далечината. Вървим така няколко километра. Най-сетне една последна извивка разкрива търсената от нас долина. Изскачайки от завоя, забелязваме точно насреща едно голямо селище, разположено по средата на другия склон, на около четиристотин метра надморска височина. Това е Клошмерл-ан-Божоле — над него се извисява романската му камбанария, свидетел на друга епоха, камбанария, върху която тежат цели девет столетия.

Разположението на местността има изключително важно значение за всичко, което ще последва. Ако конфигурацията на Клошмерл не беше такава, каквато е, твърде е вероятно, че събитията, които се заемаме да разкажем, не биха станали. Много е важно, значи, да се даде на читателя ясна представа за топографията на Клошмерл. А за да постигнем това, не виждаме по-добър начин от този — да му представим съкратен препис от кадастралния план (страница 27), като го придружим с някои пояснения.

Построен от запад към изток по протежението на един възлизащ път, който обгръща целия склон на възвишението, селището Клошмерл е променяло много пъти облика си в течение на вековете. Възникнало е в долната част на склона, най-добре запазена от атмосферните промени, в една епоха, когато защитните средства срещу суровостта на студения сезон са били елементарни. Най-високата му точка тогава е бил манастирът, за чието предишни местонахождение днес говори църквата и няколко стари стени, които служат за основа на съседните къщи. Разрастването на старото селище, последица от развитието на лозарството, почнало да се извършва малко по малко в източна посока, но вървяло плахо, къщите се притискали една о друга, защото хората по онова време не се решавали да се отдалечат от общността, от която имали постоянно нужда. Това е причината, задето парцелите са така преплетени, а също така, че някогашната окрайнина на селището днес е станала негов център. В резултат на всички тези промени, свободното пространство било изместено съвсем на изток, чак до големия завой на пътя, там, където хълмът образува остър нос. На най-издадената част на този нос през 1878 година бил очертан главният площад на Клошмерл, където построили през 1892 година новото кметство, което служи същевременно и за училище.

Тези пояснения позволяват да се разбере защо постройката, замислена от Бартелеми Пиешу не би била от голяма полза на главния площад, на края на един градец, проточил се цели четиристотин метра по протежението на една единствена улица. За да бъде от полза за всички, писоарът трябваше да бъде разположен на леснодостъпно място, без да се облагодетелствува една част от Клошмерл в ущърб на друга. Най-доброто разрешение навярно би било да се предвидят три писоара, поставени на еднакво разстояние помежду си и разпределени по един във всеки квартал — в горния, в долния и в центъра. Кметът беше обмислил и тази възможност. Но това означаваше да играе твърде на едро като начало. След като можеше да си осигури успех с благоразумие, той би станал крайно непопулярен, ако проявеше такава широта на възгледите, която би накарала враговете му да се разкрещят и да го обвинят в разсипничество: едно селище като Клошмерл, което беше преживяло и без писоар повече от хиляда години, не изпитваше нужда да се сдобие изведнъж с три, и при това като ги заплати със собствените си пари. Още повече че ползуването на писоара би изисквало предварителна подготовка на клошмерлци и дори нарочна общинска наредба. Мъжете още от деди и прадеди пикали все в основите на стените и в разни дупки, според случая, с онази прекрасна щедрост на пикочния мехур, която клошмерлското вино, считано полезно за бъбреците, му придава, нямаше току така да склонят да се изливат на определено място и при това лишено от онези малки удоволствия, които предлагат прищевките на една точно насочена струя — тук ще прогони някоя листна въшка, огънала стръкче трева, там ще удави мравки или ще сгащи някой паяк сред мрежата му. На село, където развлеченията са редки, трябва да се държи сметка и за най-малките удоволствия. И да се държи също така сметка и за мъжката привилегия да се извършва това прав, открито, бабаитски, — от това се печели престиж пред жените, а на тях добре е по-често да им се напомня по-долното им положение, за да се научат да сдържат опустошителните си езици, да възпират крясъците си, от които на човек му се надува главата. Всичко това Бартелеми Пиешу го знаеше. И затова отдаваше голямо значение на избора на мястото и го беше определил след мъдри размишления. Трябва да се отбележи, че липсата на пресечки затрудняваше много този избор, тъй като по цялото протежение на главната артерия на Клошмерл в непрекъснат низ се редяха къщи, магазини, сводове и железни огради, граници на частната собственост, над която общината нямаше никакви права.

Нека настигнем сега нашите двама герои. Тръгнали от площада, те вече са се спуснали по главната улица чак до центъра на селището, където е църквата, и в която Тафардел не влиза никога, а Бартелеми съвсем рядко. Първият се въздържа поради фанатичните си възгледи, вторият прави компромиси от политическа толерантност, понеже не желае поведението му да бъде взето за остър упрек срещу част от поданиците му. Впрочем жената на кмета ходи редовно на черква, а дъщеря им Франсин, от която се стремят да направят истинска госпожица, завършва учението си в пансион на калугерки в Масон. Този род компрометиране е приет в Клошмерл, където сектантският дух, вчовечен от доброто настроение, което божолезкото вино създава, съвсем не е непреклонен. Клошмерлци съзнават, че един такъв влиятелен човек като Бартелеми Пиешу трябва да си осигури връзки и в двата лагера, като все пак се показва принципно

враждебен към Църквата, важен раздел в неговата програма.

Когато стигнаха до църквата, Бартелеми Пиешу се спря полека, така че ако някой любопитен го дебнеше, щеше да помисли, че се е спрял без някакво определено намерение. Само с едно движение с глава, без да покаже с пръст, той посочи мястото.

— Тук ще го поставим! — каза той.

— Тук ли? — попита съвсем тихо изненаданият Тафардел. — Писоара?

— Ами да! — отвърна кметът. — Къде другаде би могло да бъде по-добре?

— Никъде, така е, господин кмете. Но толкова близо до църквата… Не мислите ли, че кюрето…

— Не друг, а вие ли, Тафардел, сте седнали да се страхувате от кюрето?

— О! Да се страхувам, господин кмете… О! О!… Ние премахнахме бесилките и подрязахме ноктите на тези господа с качулки! Аз просто отбелязах това, защото човек трябва да се пази от тези хора. Те са винаги готови да попречат на напредъка…

Кметът се поколеба, но не разкри напълно замислите си. Той прие съвсем простодушен вид.

— Все пак, Тафардел, виждате ли някое по-добро място? Посочете ми го.

— По-добро няма, това е безспорно!

— Тогава!… Нима общото благо не бива да бъде поставено пред разни там камбанарии? Предоставям на вас да отсъдите, Тафардел, вие, който сте образован и справедлив човек.

С такива дребни ласкателства човек спечелваше безграничната преданост на учителя. Пиешу знаеше това — той владееше като никой друг изкуството да измъква от всекиго всичко, каквото би могъл да даде.

— Господин кмете — каза важно Тафардел, — аз ще защитя вашия проект пред комитета, ако желаете. Моля ви изрично за това.

Кметът хитро го накара да му се моли. Той притежаваше селската дарба да не се съгласява лесно за нищо и да сключва изгодни сделки с крайно тъжен израз на лицето. Разчиташе, че Тафардел ще се нагърби с тежката задача, но все пак искаше да остави у учителя впечатлението, че му е изтръгнал някаква привилегия. Колкото повече печелеше, толкова повече си даваше вид, че е огорчен и че съжалява. Радостта му се изразяваше в отчаяние. Когато някоя работа завършваше наистина чудесно за него, отказвайки се от славата на хитрец, Пиешу казваше скромно: „Работата завърши изгодно за мен, без аз да съм направил нещо за това…“ Извличаше само една полза, изразена под следната морална форма: „Когато уговаряш честно една работа, без да искаш да спечелиш много, рядко се случва да не останеш доволен от нея.“ Този метод му беше създал име на почтен човек, който държи на думата си и винаги може да даде добър съвет. Притеснените хора с готовност идваха да се допитат до него, да му доверят семейните си и паричните си неприятности. С такива козове в ръка Пиешу почти винаги можеше да върти хората както си иска. Очевидно за него беше детинска игра да разполага с Тафардел по своя воля.

От няколко години вече Тафардел напразно очакваше да получи Академичните палми [Награда, която се дава главно на просветни дейци. — Б. пр.], нещо, което би му създало голям престиж в Клошмерл. Но тъй като тази награда все още не идваше, учителят считаше, че има врагове във висшите кръгове. А в действителност никой не забелязваше Тафардел и това беше простата причина за забравата. Инспекторите рядко минаваха през този край, а пък и смешните странности на този чудак съвсем не допринасяха за някакво почетно отличие. Несправедлива представа, трябва да се признае това, тъй като Тафардел беше изцяло отдаден на професията си. Преподаваше по-скоро лошо, защото във всяко нещо беше отегчителен и тесногръд, но преподаваше прилежно и с убеждение, без да жали труда си. За жалост, вмъкваше в уроците си твърде обемисти граждански тиради, които обременяваха мозъка на децата и се смесваха досадно с учебния материал.

Кметът можеше да награди учителя с ордена, за който той толкова копнееше. Освен по професионална линия Тафардел имаше и по политическа линия право на тази награда, заради предаността си към партията, нещо, което Пиешу можеше да оцени по-добре от всеки. Но кметът не бързаше, като си казваше, че един Тафардел, който живее с убеждението, че е преследван, би бил по-полезен. Той преценяваше правилно: учителят беше от онези хора, които не можеха да живеят без добродетелно възмущение. Ако го наградяха твърде рано, навярно щеше да се отпусне и да потъне в задоволство, суетността щеше да замени яростното чувство, което го въодушевяваше и го правеше войнствен в онзи смисъл, в който кметът можеше най-добре да го използува в свой интерес. И все пак напоследък Пиешу чувствуваше, че е дошъл моментът да възнагради Тафардел. Но тъй като разсъждаваше винаги като селянин, кметът искаше неговият секретар да му направи още една последна и важна услуга във връзка с писоара. В Клошмерл макар и да се подиграваха на учителя, не му отказваха дължимото на образоваността му: неговата подкрепа можеше да бъде ценна в някои случаи.

Като видя, че довереникът му е стигнал онзи градус на ентусиазъм, до който искаше да го докара, Пиешу най-сетне каза:

— Наистина ли ще ви достави толкова голямо удоволствие да говорите за това с Комитета?

— Би било израз на доверие от ваша страна, господин кмете, ако благоволите да ме натоварите с това. Касае се за престижа на партията. Ще съумея да им го кажа.

— Чувствувате ли се наистина в състояние да свършите тази работа? Ще бъде трудно. Трябва да се пазим от Ларудел.

— Той е един невежа — каза презрително Тафардел. — Не ме плаши.

— Добре, добре! Какво пък, щом толкова държите на това, Тафардел…

Кметът улови Тафардел за ревера на сакото му, там, където се намираше бутониерата.

— Внимавайте, Тафардел, победата ще бъде двойна! Този път ще ги получите…

— О, господин кмете — отговори учителят, целият изчервен от щастие, — не затова, вярвайте ми…

— Ще ги получите, държа на това. Давам ви думата си, господин преподавателю.

— Господин кмете, давам своята, че невъзможното ще бъде направено.

— Прието, Тафардел! Пиешувска дадена дума, хвърлен камък!

Учителят стисна ръката на кмета, но трябваше бързо да я дръпне, за да избърше пенснето си, което вълнението беше замъглило.

— А сега — каза Бартелеми Пиешу, — да отидем да пийнем от новото вино при Торбейон.

Торбейон Артюр беше кръчмарят; освен това се занимаваше с транспорт и беше мъж на Адел — една много приятна за гледане жена.

Нека дадем някои други, най-необходими обяснения, които ще спомогнат да се разбере защо Тафардел се изненада, когато преди малко кметът му посочи мястото, което беше избрал. Трябва да се върнем към плана. В него виждаме, че църквата на Клошмерл е свряна между две глухи улички, които се наричат, като се застане с лице към входа, тази вдясно „Уличката на небето“, а другата вляво „Уличката на монасите“. Последното наименование навярно води началото си от времето на манастира. Допустимо е монасите да са използували този път, за да отиват на богослужение.

Уличката на небето, към която гледа къщата на кюрето Понос, завършва на гробището, разположено зад църквата, на склона на хълма — хубаво слънчево място, където мъртвите са на спокойствие.

Оградена от едната страна от църквата, а от Другата от дълга стена, в която е пробита само една малка врата, водеща към задната част на „Галери Божолез“, един от главните магазини в Клошмерл, Уличката на монасите представлява „чъкмазсокак“ [кьорсокак, задънена, сляпа улица — Сашо] и завършва пред останките на много стара къща, почти напълно рухнала — една от последните постройки от Средновековието. В приземния етаж на тази малка, съседна на църквата къща имаше един филиал на църковната ризница, където кюрето Понос преподаваше катехизис и събираше „децата на Мария“. Първият етаж се състоеше от две малки стаички, в които живееше госпожица Жустин Пюте, стара мома на около четиридесет години, която минаваше за най-ревностната енориаша в Клошмерл. Тази близост на храма благоприятствуваше дългите й престои пред олтара, тъй като тя не искаше да отстъпи никому грижата да го поддържа със свежи цветя, и същевременни й даваше възможност да следи влизането и излизането не само на вярващите, които минаваха по Уличката на монасите, за да отидат в изповедната, но и на самия Понос, когато отиваше по няколко пъти на ден в ризницата на храма. Този надзор на движението към църквата заемаше много от времето на тази набожна личност, която цензурираше безмилостно нравите в градчето.

Именно тук, в началото на тази глуха Уличка на монасите, Бартелеми Пиешу искаше да построи своя писоар, и изненадата на Тафардел е обяснима — близостта на църквата. Кметът не би се стремял умишлено към тази близост, ако в центъра имаше някое друго по-подходящо място. Но такова нямаше, и да си кажем правото, на Пиешу никак не му беше неприятно, че нямаше. Той не би се разсърдил, ако начинанието му вземеше предизвикателен характер. Ето защо.

От няколко месеца насам един завистник — Жул Ларудел, който действуваше прикрито чрез лицемерни намеци, водеше срещу него активна кампания вътре в Комитета, където го обвиняваше в опасно благоразположение към Църквата. И сякаш, за да подкрепи тези твърдения, кюрето Понос, подтикнат от госпожа баронеса дьо Куртбиш, истинския ръководител на енорията, беше изтървал несъобразително някои думи, като бе стигнал дотам, че беше нарекъл публично кмета „един наистина прекрасен човек“, който съвсем не бил против интересите на Църквата въпреки политическите си разбирания, и от когото би могло да се получи всичко, каквото човек би поискал. Това че, според техния изразител, в замъка, в енорията и в архиепископството мислеха така, беше чудесно. Пиешу не пренебрегваше никоя от силите, защото считаше, че един или друг ден всяка от тях би могла да му бъде полезна и да допринесе повече или по-малко за издигането му, което той търпеливо подготвяше. Но това одобрение, така глупаво изразено от кюрето, беше послужило за оръжие в ръцете на неговите врагове и специално злъчният Ларудел го използуваше в Комитета и пред общинските съветници от опозицията. Кметът тайно в себе си считаше кюрето Понос за глупак, който му създаваше изборни усложнения, и беше решил да се обяви открито срещу него. По този повод му хрумна и идеята за писоара. Разгледа я от всички страни и си каза, че това беше наистина една отлична идея, от онези, дето ги обичаше, удобна за използуване за две цели, без човек да се изложи твърде много. Поставен близо до църквата, писоарът нямаше да се хареса на църковните кръгове и затова общината лесно щеше да даде съгласието си за него и щеше да затвори очи пред разходите. Реши, след като премисли в продължение на шест седмици това начинание, че поставянето на тази хигиенна постройка в центъра на Клошмерл, би представлявало солиден жалон по пътя на неговите лични цели. Именно тогава довери намерението си на Тафардел, друг глупак, който той противопоставяше на Понос. А пък самият той, Пиешу, щеше да си запази правото да води отдалеч играта, затворен в кметството, както от другия лагер баронеса дьо Куртбиш щеше да я води горе от замъка си. Току-що състоялият се разговор е първата изява на един селски макиавелизъм, който не оставя нищо на случайността и вече действува по околни пътища.

Скоро на сцената ще се появят много клошмерлци, ще се разкрият нови чувства, ще се изявят и други съперничества. Но по начало, глухата Уличка на монасите, поставена под зоркото наблюдение на Жустин Пюте, която постоянно следи иззад повдигнатото перде на прозореца си писоара, чието изграждане ще почне скоро, удвоената активност на Тафардел, нетърпелив да види най-сетне бутониерата си цъфнала, дългосрочните амбиции на Бартелеми Пиешу, апокалиптическата несръчност на кюрето Понос и високомерното влияние на госпожа баронеса Алфонзин дьо Куртбиш (всички те са действуващи лица, чиято роля постепенно ще нараства), ни дават основните елементи на един кипеж, който ще възникне по твърде странен начин и ще прерасне изведнъж в „скандалите в Клошмерл“, завършили с драматична развръзка.

Преди да стигнем до тези бурни събития, не би било без полза, ако направим преди това, като въведение, една разходка из Клошмерл от 1922 година, разходка, която ще даде възможност на читателя да се запознае с някои изтъкнати клошмерлци, които ще играят открита или скрита роля в продължение на тази история. Всички, които сега ще покажем, са забележителни повече с характера и навиците си, отколкото с длъжността си.