Рафаел Сабатини
Капитан Блъд (5)

Глава V
АРАБЕЛА БИШОП

През една слънчева януарска утрин, около месец след пристигането на „Джъмейка мърчънт“ в Бриджтаун^[1], мис Арабела Бишоп излезе на езда от красивата къща на чичо си, разположена сред хълмовете на северозапад от града. Придружаваха я двама негри, които подтичваха на почтително разстояние зад нея. Нейна цел беше къщата на губернатора; отиваше да посети жената на губернатора, която напоследък не беше добре със здравето. Когато стигна върха на лекия склон, обрасъл в трева, тя срещна един висок, строен мъж, облечен скромно като джентълмен, който вървеше в противната посока. Не го познаваше, а на острова непознатите хора бяха рядкост. И все пак й се струваше, че го е виждала някъде.

Мис Арабела дръпна юздите и си даде вид, че се любува на гледката, която беше достатъчно красива, за да оправдае нейната постъпка. Но с крайчеца на очите се вглеждаше внимателно в приближаващата се фигура на мъжа. Скоро промени първоначалното си впечатление от дрехите му. Бяха наистина много скромни, но едва ли биха могли да се нарекат дрехи на джентълмен. Куртката и панталоните бяха от домашно платно и ако му седяха добре, то това се дължеше по-скоро на вродено изящество, отколкото на шивашко майсторство. Чорапите му бяха от обикновен, груб памук, а широкополата шапка, която почтително свали при приближаването си, беше стара, без лента и без пера. Това, което отдалече приличаше на перука, се оказа собствената му лъскавочерна коса.

От гладко обръснатото, загоряло, мрачно лице я погледнаха спокойно две изненадващо сини очи. Мъжът щеше да отмине, но тя го спря.

— Мисля, че ви познавам, сър — каза тя.

Гласът й беше звънлив, момчешки; изобщо в цялото държание на тази очарователна девойка имаше нещо момчешко. Това беше може би резултат на нейната непосредственост и прямота, с които отхвърляше всички хитрини, свойствени на нейния пол, и които й позволяваха да бъде в добри отношения с целия свят. Може би на това се дължеше и фактът, че мис Арабела бе навършила двадесет и пет години, без да се омъжи и без да има поклонници. Към всички познати мъже тя се отнасяше със сестринска откровеност и равнодушие, а това затрудняваше ухажването й. Съпровождащите я негри бяха спрели на известно разстояние и приклекнаха на тревата да чакат, докато тя благоволи да продължи.

Спря се и непознатият, към когото се бе обърнала Арабела.

— Една дама би трябвало да познава имуществото си — каза той.

— Моето имущество?

— Или поне имуществото на вашия чичо. Позволете да ви се представя. Наричат ме Питър Блъд и струвам точно десет лири. Знам го, защото чичо ви заплати точно такава сума за мене. Не на всеки човек се отдава възможността да узнае истинската си стойност.

Тогава тя го позна. Не го беше виждала от преди един месец, от деня, когато бяха строили бунтовниците на вълнолома, и не е никак чудно, че не го позна въпреки интереса, който бе събудил у нея, защото видът му беше коренно променен и сега не приличаше на роб.

— Боже мой! — каза тя. — И вие може и да се надсмивате!

— Това е постижение — призна той. — Но животът ми не е толкова лош, колкото би могъл да бъде.

— Чух такова нещо — каза тя.

Беше чула, че този бунтовник бил лекар. Слухът за това бе достигнал до ушите на губернатора Стид, който страдаше ужасно от подагра, и той бе взел бунтовника назаем от купувача. Благодарение на своето изкуство или на щастлива случайност Питър Блъд бе успял да успокои до известна степен болките на негово превъзходителство, а другите двама лекари на практика в Бриджтаун не бяха успели да постигнат подобен успех. След това жената на губернатора бе пожелала той да лекува нейната мигрена. Мистър Блъд откри, че най-тежкото й страдание се състои от капризно раздразнение, резултат на характера й, подсилено от скучния живот в Барбадос, така неприсъщ на дама с нейните социални претенции. Но въпреки това той бе предписал няколко лекарства и тя бе почувствувала облекчение от тях. След това славата му се разнесе из Бриджтаун и полковник Бишоп разбра, че ще спечели повече от новия си роб, ако го остави свободно да се занимава с професията си, отколкото ако го накара да работи на плантацията, с каквато цел го бе купил първоначално.

— Трябва на вас да благодаря, мадам, за сравнително леките и хигиенични условия, при които живея — каза мистър Блъд, — и ще се възползувам от случая, за да го сторя.

Благодарност се съдържаше в думите, но не и в гласа. Дали й се подиграва? Тя го погледна с искрен питащ поглед, който би смутил друг на негово място.

Но той разбра погледа й като въпрос и веднага отговори:

— Ако ме беше купил друг плантатор — обясни той, — твърде вероятно би било фактите за моите блестящи способности да не излязат никога наяве и в този момент щях да сека дърва или да ровя земята като нещастниците, които бяха докарани заедно с мене.

— А защо на мене благодарите за това? Вас ви купи моят чичо.

— Но той нямаше да го стори, ако не го бяхте уговорили. Видях интереса, който проявихте. Тогава аз бях възмутен от това.

— Възмутен? — В момчешкия й глас зазвуча предизвикателство.

— Не ми липсва опит в живота, но да бъда продаван и купуван, беше ново явление за мен. Едва ли може да се очаква, че ще бъда склонен към добри чувства по отношение на купувача си.

— Ако съм уговаряла чичо си да ви купи, то е било от състрадание към вас. — В гласа й имаше лека строга нотка — порицаваше го заради смесицата от дързост и присмех, която сякаш нарочно вмъкваше в разговора.

Тя продължи обяснението:

— Може би моят чичо ви се вижда корав човек. Такъв е без съмнение. Всички плантатори са корави хора. Предполагам, че това е резултат на живота, който водят. Но тука има други, които са много по-лоши. Например мистър Крабстон от Спейтстаун. Той беше на пристана и чакаше да купи, каквото остане от чичо ми. Ако бяхте попаднали в неговите ръце… Ужасен човек. Затова постъпих по този начин.

Блъд беше леко смутен.

— Този интерес към един непознат… — започна той. Но след това промени насоката на мисълта си. — Но там имаше и други, които заслужаваха състрадание.

— Вие не бяхте като другите.

— Наистина не съм като другите — каза той.

— О! — Тя се вгледа втренчено в него и застана нащрек. — Имате добро мнение за себе си.

— Точно обратното. Другите са достойни въстаници. А аз не съм. В това се състои разликата. Нямах достатъчно ум, за да разбера, че Англия се нуждае от пречистване. Задоволявах се с лекарската си практика в Бриджуотър, а по-добрите от мен проливаха кръвта си, за да изгонят мръсния тиранин и неговите придворни мерзавци.

— Сър — спря го тя, — струва ми се, че говорите като изменник.

— Надявам се, че съм се изразил достатъчно ясно — каза той.

— Тука има хора, които ще наредят да ви бият с камшик, ако ви чуят какво говорите.

— Губернаторът няма да разреши такова нещо. Той страда от подагра, а жена му от мигрена.

— На това ли разчитате? — Тя не скри презрението си.

— Предполагам, че никога не сте страдали от подагра или от мигрена — каза той.

Девойката отметна нетърпеливо глава и се загледа за момент в морето. Погледна го ненадейно; веждите й бяха сключени.

— Щом не сте бунтовник, как се озовахте тука? Блъд разбра от какво се опасява и се засмя.

— Това е дълга история наистина — каза той.

— И може би от такъв род, че бихте предпочели да не я разправяте?

Тогава той й разказа накратко своята история.

— Боже мой! Каква подлост! — извика тя, когато свърши.

— О, Англия под височайшето владичество на крал Джеймз е чудесна страна! Няма нужда да ми съчувствувате повече. Като взема предвид всичко, трябва да кажа, че предпочитам Барбадос пред Англия. Тук човек може поне да вярва в бога.

Докато говореше, той погледна най-напред вдясно, след това вляво, от далечната сянка на планината Хилбей до безграничния океан, изпълнен с подгонени от вятъра вълни. Замисли се, сякаш красивата гледка го бе накарала да осъзнае собствената си незначителност и дребността на своите нещастия.

— Нима другаде това е толкова трудно? — попита тя със сериозен глас.

— Хората го правят трудно.

— Разбирам. — Тя се позасмя и на него му се стори, че долавя печална нотка в гласа й. — Никога не съм смятала Барбадос за земен рай — призна тя. — Но не се съмнявам, че вие познавате света по-добре от мене.

Докосна до коня нагайката със сребърна дръжка.

— Радвам се, че нещастната ви съдба е облекчена.

Той се поклони и тя отмина. Негрите скочиха и се втурнаха след нея.

Питър Блъд остана известно време да стои там, където го остави Арабела, като оглеждаше осветените от слънцето води на Карлайлския залив и корабите сред този огромен пристан, над които шумно се виеха множество чайки.

„Гледката е много красива — помисли си той, — но все пак всичко това представлява затвор.“ И когато каза, че го предпочита пред Англия, той се бе увлякъл в напълно разбираемото самохвалство да подценява нещастията си.

Обърна се и се отправи с дълги, равномерни крачки към малката група колиби, построени от пръст и клони — миниатюрно селище, обградено с ограда, където живееха робите от плантацията, където живееше и той заедно с тях.

В паметта му прозвуча строфата на Ловелас^[2]:

„Не са стените каменни затвор,

нито пръчките железни — клетка…“

Но той им придаде съвсем ново значение, точно противоположно на това, което авторът е имал предвид.

„Затворът си е затвор — си мислеше той — дори когато няма стени и решетки, колкото и да е просторен.“

Тази сутрин го бе почувствувал с особена острота и с течение на времето щеше да го чувствува все по-силно. Всеки ден се замисляше за подрязаните си крила, за изгнанието си и все по-рядко се сещаше за случайната свобода, на която се радваше. Нито пък контрастът между сравнително по-леката му участ и участта на неговите нещастни другари му доставяше някакво задоволство, каквото би изпитал друг на негово място. Гледката на тяхното нещастие увеличаваше набиращото се в душата му огорчение.

От четиридесет и двамата, които бяха свалени с него от „Джъмейка мърчънт“, полковник Бишоп бе купил двадесет и пет. Другите бяха купени от по-дребни плантатори, някои в Спейтстаун, а други още по-далеч на север. Питър Блъд не знаеше каква е съдбата на другите, но той свободно се движеше сред робите на полковник Бишоп, спеше заедно с тях и познаваше ужасните им страдания. Те работеха от изгрев до залез слънце и ако не полагаха достатъчно усилия, надзирателите и помощниците им ги подканваха с камшици. Бяха облечени в парцали, някои от тях бяха полуголи, живееха сред мръсотия и ги хранеха твърде зле — със солено месо и царевични трици. Тази храна предизвикваше такова отвращение у някои, че двама души се разболяха и умряха, преди полковник Бишоп да си спомни, че техният живот има за него стойност на работна сила, и да отстъпи на настойчивите искания, предявявани от Питър Блъд, за по-добри грижи към болните. Един от робите възнегодува против жестокия надзирател Кент и за наказание негрите го пребиха до смърт пред очите на другарите му. Друг бе имал нещастната идея да избяга в гората, но бе проследен, върнат, бит с камшик и на челото му бяха белязани с горещо желязо буквите БП, за да знаят всички, докато е жив, че е беглец предател. За негово щастие бедният човек умря вследствие на побоя.

След тази случка другите роби бяха обхванати от безнадеждно примирение. Най-бунтовните бяха усмирени и приеха непоносимата си участ с трагичната издръжливост на отчаянието.

Питър Блъд единствен не беше подложен на прекалените страдания и оставаше външно непроменен. А единствената вътрешна промяна у него се състоеше в ежедневно задълбочаване на омразата към подобните му, в ежедневно засилване на желанието да избяга от това място, където човек така гнусно мърсеше прекрасното творение на създателя. Този стремеж беше твърде неясен, за да се нарече надежда. В това място надеждата не съществуваше. Въпреки това Питър Блъд не се отчайваше. С маска на безразличие върху мрачното си лице той лекуваше болните с изгода за полковник Бишоп и все повече навлизаше в територията на другите двама лекари в Бриджтаун.

Избавен от унизителните наказания и лишения, на които бяха подложени неговите другари, той успяваше да запази себеуважението си и дори бездушният плантатор, на когото го бяха продали, се отнасяше към него без грубости. Всичко това Блъд дължеше на подаграта и мигрената. Беше спечелил уважението на губернатора Стид и — по-важно от това — на жената на губернатора. Той я ласкаеше най-безсрамно и изпълняваше всичките й капризи.

От време на време виждаше мис Бишоп и рядко се случваше да се срещнат, без тя да го спре и да го заговори, като по този начин издаваше интереса си към него. Сам той никога не беше склонен да се застоява. Казваше си, че не трябва да се заблуждава от изящната й външност, момчешките маниери и приятния момчешки глас. През целия си твърде разнообразен живот не бе срещал по-голям негодяй от нейния чичо и не можеше да отдели представата си за нея от тази за чичо й. Тя беше негова племенница, във вените й течеше същата кръв и някои от пороците, жестокостта на богатия плантатор, сигурно се бяха вселили в красивото тяло на девойката. Той непрекъснато убеждаваше себе си в това, сякаш спореше с някакъв инстинкт, който му противоречеше. Затова при всяка възможност я избягваше, а когато срещата биваше неизбежна, се държеше с нея сухо и учтиво.

Предположенията му бяха правдоподобни, но по-добре щеше да постъпи, ако се бе доверил на инстинкта си. В нейните вени течеше кръв, еднаква с тази на полковник Бишоп, но тя не беше оцветена от пороците на чичо й, защото тези пороци не бяха присъщи на кръвта; той ги бе придобил впоследствие. Баща й, Том Бишоп, брат на полковник Бишоп, беше добър, кротък човек, който от скръб по ранната кончина на своята млада жена бе изоставил Стария свят и бе потърсил забрава в Новия. Пристигна на Антилските остров и заедно със своята петгодишна дъщеря и се отдаде на плантаторски живот. Потръгна му още от началото, както често се случва с хора, които не се грижат за собствения си успех. Преуспявайки, той си спомни за своя по-млад брат, останал на военна служба в родината, който се ползуваше със славата на необуздан момък. Посъветва го да дойде в Барбадос; по друго време този съвет би бил отхвърлен презрително от Уилям Бишоп, но сега дойде в момент, когато неговата необузданост го бе довела до такива резултати, че му се налагаше да промени климата. Уилям пристигна в Бриджтаун и бе приет от своя щедър брат като съдружник в богатата плантация. Шест години по-късно, когато Арабела беше на петнадесет години, баща й умря и я остави под настойничеството на чичо й. Може би това беше единствената му грешка. Но неговите възгледи за другите хора се оцветяваха от собствената му доброта, освен това сам бе възпитавал дъщеря си, бе развил нейната самостоятелност и разчиташе прекалено много на това. При настоящото положение между чичото и племенницата не съществуваше голяма любов. Тя го слушаше, а той внимаваше за държанието си пред нея. Въпреки собствената си необузданост през целия си живот полковник Бишоп бе изпитвал благоговение към брат си, понеже имаше достатъчно ум, за да оцени неговите качества. И сега сякаш част от това благоговение се бе прехвърлило върху детето на този брат, а освен това девойката беше в известен смисъл и негов съдружник, въпреки че не вземаше никакво участие в работите на плантацията.

Питър Блъд съдеше за нея — както всички сме склонни да съдим за хората, — без да я познава достатъчно.

Много скоро му се представи случай да промени своята преценка.

В края на месец май, когато горещината бе започнала да става непоносима, в Карлайлския залив бавно се вмъкна разнебитеният английски кораб „Прайд ъв Девън“^[3]. Бордовете му бяха надупчени и изпотрошени, от кормчийската кабина не бе останало почти нищо, а бизанмачтата^[4] бе отнесена от снаряд и на мястото й стърчеше само пречупен дънер. Корабът бе влязъл в бой край остров Мартиника с два испански кораба, пренасящи скъпоценности, и въпреки уверенията на капитана, че испанците го били нападнали, беше твърде трудно да не се подозре точно обратното. Единият от испанските кораби бе побягнал от битката и „Прайд ъв Девън“ не го бе подгонил само защото по него време не бе в състояние да го стори. Другият кораб бе потопен, но преди да потъне, голяма част от съкровищата на испанеца бяха пренесени в трюмовете на английския кораб. Това беше всъщност една от тези пиратски битки, които представляваха непрекъснат източник на търкания между двора на крал Джеймз и Ескориала^[5], като оплакванията произлизаха ту от едната, ту от другата страна.

Стид обаче, подобно на болшинството от колониалните губернатори, съзнателно се правеше на малко по-глупав, за да приеме историята на английския капитан въпреки всички доказателства, които я опровергаваха. Той споделяше омразата, която всички хора от Бахамските острови до континента, независимо от тяхната националност, изпитваха към испанците; а те си бяха спечелили тази омраза със своето арогантно и надменно държание. Затова Стид даде убежище в залива на „Прайд ъв Девън“ и постави на негово разположение всичко, необходимо за поправката му.

Но най-напред от кораба бяха свалени на брега повече от двадесетина английски моряци и шестима испанци в същото състояние — единствените оцелели останки от една щурмова група, която бе нахлула на английския кораб и не бе могла да се отдели. Ранените моряци бяха подслонени в една продълговата барака на пристана и медицинските сили в Бриджтаун бяха свикани да се погрижат за тях. Заповядаха на Питър Блъд да помогне в изпълнението на тази задача; отчасти понеже говореше испански като роден език и отчасти поради ниското му социално положение на роб на него му отредиха за пациенти испанците.

Блъд нямаше особени причини да обича испанците. Двегодишният му престой в испански затвор и участието след това във военните действия срещу окупираните от испанците територии в Холандия му бяха дали възможност да се запознае с някои съвсем непривлекателни черти на испанския характер. Въпреки това той усърдно изпълняваше лекарските си задължения, не проявяваше никакви чувства и се отнасяше към своите пациенти с повърхностно доброжелателство. От своя страна испанците бяха много изненадани, че не ги обесиха без никакъв съд, а дори лекуват раните им и проявиха непривична за техния характер кротост. Милостивите обитатели на Бриджтаун се тълпяха в импровизираната болница с подаръци, плодове, цветя и деликатеси за ранените английски моряци, но отбягваха испанците. Всъщност, ако желанията на някои от тях бяха изпълнени, испанците щяха да бъдат оставени да умрат като кучета. Питър Блъд се убеди в това още от самото начало.

Той се беше заел да намества счупен крак с помощта на един от негрите, изпратени да помагат в бараката, когато внезапно бе повикан от дълбок, груб глас, който бе опознал твърде добре и мразеше повече от всеки друг глас на света.

— Какво правиш тука?

Блъд не повдигна глава. Нямаше нужда. Познаваше гласа.

— Намествам счупен крак — отговори той, без да прекъсва заниманието си.

— Това и сам мога да видя, глупако.

Между прозореца и Питър Блъд застана една огромна фигура. Полуголият човек, който лежеше върху сламата, извърна черните си очи и се вгледа изплашено в полковника. Нямаше нужда да знае английски, за да разбере, че новодошлият има враждебни намерения. Грубият заплашителен глас изразяваше достатъчно добре този факт.

— Това и сам мога да видя, глупако; също така добре, както виждам и негодника. Кой ти даде право да наместваш счупените крака на испанците?

— Аз съм лекар, полковник Бишоп. Този човек е ранен. Не е моя работа да правя разлика между хората. Изпълнявам задълженията си.

— Задълженията си изпълняваш, а! Ако ги беше изпълнявал, сега нямаше да си тука.

— Точно обратното, тука съм, защото съм ги изпълнявал.

— Знам лъжливите ти истории — изръмжа презрително полковникът и когато видя Блъд да продължава спокойно да се занимава със счупения крак, той се ядоса не на шега. — Ще престанеш ли да се занимаваш с този негодник, когато ти говоря?

Питър Блъд спря, но само за момент.

— Човекът изпитва силна болка — каза той кратко и поднови работата си.

— Силна болка изпитвал, а? Надявам се, че болката е достатъчно силна, дявол да го вземе това пиратско куче. А ти няма ли да ми обърнеш внимание, непокорен разбойник такъв?

Полковникът изпадна в ярост от явното неподчинение, изразено в най-безобразно незачитане на неговата особа. Вдигна дългия си тръстиков бастун, за да го удари. Сините очи на Питър Блъд доловиха отблясъка от бастуна и той бързо заговори, за да предотврати удара.

— Не съм непокорен, сър, въпреки всичките си други недостатъци. Работя съгласно специалните заповеди на губернатора Стид.

Полковникът се спря, а широкото му лице доби кървавочервен цвят. Устата му остана отворена.

— Губернатора Стид! — повтори той. След това отпусна бастуна си, обърна се и без да продума нито дума повече, се отправи към другия край на бараката, където в същия момент се намираше губернаторът.

Питър Блъд се усмихна. Но задоволството му не беше предизвикано от хуманни чувства, а от това, че беше успял да се опълчи против жестокия си притежател.

Испанецът разбра, че в краткото спречкване докторът се беше застъпил за него, и попита с глух глас какво се е случило. Докторът поклати мълчаливо глава и продължи да работи. Напрягаше слух да долови разговора, който се водеше между Стид и Бишоп.

Полковникът викаше и бушуваше, огромното му тяло се извисяваше над малката, сбръчкана и натруфена фигура на губернатора. Но дребното конте не се плашеше лесно. Негово превъзходителство чувствуваше, че има зад гърба си поддръжката на общественото мнение. Може би имаше някои, които мислеха като полковник Бишоп, но те не бяха много на брой. Негово превъзходителство утвърди своята власт. Блъд се занимаваше с ранените испанци по негова заповед, а неговите заповеди трябваше да се изпълняват. Нямаше какво повече да се говори.

Полковник Бишоп беше на друго мнение. Според него имаше още много да се каже. И той го каза с подчертана театралност, високо, разгорещено, като си служеше с непристойни изрази — защото полковникът можеше да употребява доста много непристойни изрази, когато биваше ядосан.

— Говорите като испанец, драги полковник — каза губернаторът и нанесе жестока рана на гордостта му, рана, която го боля много седмици след това. В момента тази реплика го накара да млъкне и да изскочи побеснял от бараката, без да може да даде израз на гнева си.

Два дена по-късно дамите на Бриджтаун, съпругите и дъщерите на плантаторите и търговците, направиха първото си благотворително посещение в бараката на пристана и донесоха подаръци на ранените моряци.

Питър Блъд също беше там, грижеше се за страдалците, оказвайки им помощ, и се движеше сред нещастните испанци, на които никой не обръщаше внимание. Всички подаръци и цялото състрадание бяха предназначени за екипажа на „Прайд ъв Девън“. Питър Блъд намираше това за съвсем естествено. Но когато се изправи внезапно след превързването на една рана, задача, в която се бе вдълбочил за известно време, той видя с изненада една дама да се отделя от общата група и да слага няколко банана и връзки сочни стебла захарна тръстика на шинела, метнат вместо завивка върху един от неговите пациенти. Дамата беше облечена в елегантна копринена рокля с цвят на лавандула, а след нея вървеше полугол негър с кошница в ръка.

Питър Блъд, без сако, с навити до лактите ръкави на ризата и окървавен парцал в ръце, се вгледа в нея. Дамата се обърна и му се усмихна. Беше Арабела Бишоп.

— Този човек е испанец — каза той, сякаш искаше да поправи някакво недоразумение, и в тона му се промъкна лека отсянка на горчивата ирония, която го бе обзела.

От устните на Арабела изчезна усмивката, с която го бе поздравила. Тя се намръщи и го изгледа надменно.

— Зная. Но той въпреки това е човешко същество — каза тя.

Отговорът й и упрекът, отправен към него, изненадаха Блъд.

— Вашият чичо, полковникът, е на друго мнение — каза той, когато се съвзе. — Той смята тези хора за гадини, които трябва да бъдат оставени да умрат от гноясалите си рани.

Този път тя долови по-отчетливо иронията в гласа му. Известно време продължи да се вглежда втренчено в него.

— Защо ми говорите така?

— За да ви предупредя, че можете да си навлечете недоволството на полковника. Ако бе успял да се наложи, нямаше да ми разреши да превържа раните им дори.

— И вие смятате, разбира се, че аз трябва да съм на същото мнение с него? — Гласът й стана твърд, а в кафявите очи блесна заканителна, предизвикателна искрица.

— Не бих се отнесъл грубо към една дама дори и в мислите си — каза той. — Но като си помисля, че им раздавате подаръци и че ако чичо ви се научи… — Той остави недовършена мисълта си. — Е, това е всичко! — заключи той.

Но дамата съвсем не беше доволна от отговора.

— Най-напред ми приписахте нечовечност, а след това страхливост! Не е толкова лошо за човек, който не би се отнесъл грубо към една дама дори в мислите си. — Момчешкият й смях звънна, но този път раздразни слуха му.

Струваше му се, че я вижда за първи път едва сега, и разбра колко неправилно я е преценявал.

— Не можех да предположа… че племенницата на полковник Бишоп е такъв ангел — каза той необмислено, както често се случва с внезапно покаялите се мъже.

— Не сте могли, разбира се. Струва ми се, че вашите предположения рядко биват правилни. — След като го жегна с думите и погледа си, тя се обърна към негъра и кошницата. Извади от нея плодовете и деликатесите, с които беше препълнена, и ги натрупа на купчини по леглата на испанците, а когато свърши с тях, кошницата беше празна и не беше останало нищо за нейните сънародници. Но те не се нуждаеха от щедростта й — което тя бе забелязала, — тъй като бяха получили достатъчно от другите дами.

Когато изпразни кошницата, тя повика своя негър и без да проговори или да погледне Питър Блъд, излезе навън с високо вдигната глава и вирната напред брадичка.

Питър я гледа, докато излезе, и след това въздъхна.

Беше удивен, че се безпокои от мисълта за предизвикания от него гняв у Арабела. Вчера не би се безпокоил. Това стана възможно едва след като разбра нейния истински характер.

„Така ми се пада. Изглежда, че съвсем не познавам характера на хората. Но как можех да предположа, дявол да го вземе, че семейството, отгледало сатана като полковник Бишоп, може да възпита светица като нея?“