Рафаел Сабатини
Капитан Блъд (4)

Глава IV
ТЪРГОВИЯ С ХОРА

Мистър Поликсфен беше едновременно прав и неправ — нещо, което се случва много по-често, отколкото се предполага.

Беше прав в безучастната си преценка, че човек, чието държание и думи могат да накарат деспот като Джефрис да загуби самообладание, би могъл чрез силата на своя характер да си отреди завидна съдба. Но не беше прав, въпреки че имаше основание за това, да счита обесването на Питър Блъд за неизбежно.

Казах вече, че нещастията, които се стовариха върху Питър Блъд в резултат на посещението му във фермата Оглторп, включваха в себе си, макар той да не можеше да го схване, две причини да бъде благодарен: първо, че изобщо бе съден, и второ, че бе съден на деветнадесети септември. До осемнадесети септември присъдите се привеждаха веднага в изпълнение. Но сутринта на деветнадесети септември в Тонтън пристигна куриер от държавния секретар лорд Съндерланд с писмо до лорд Джефрис, в което му известяваше, че негово величество е благоволил да нареди хиляда и сто души бунтовници да бъдат изпратени в някои от южните плантации на негово величество в Ямайка, Барбадос или Подветрените острови.

Не трябва да се предполага, че това нареждане е било продиктувано от милосърдие. Лорд Чърчил^[1] беше абсолютно прав, когато казваше, че сърцето на краля е по-твърдо от мрамор. Разбира се, че масовите екзекуции причиняват непоправими загуби на ценен човешки материал. Плантациите се нуждаеха от роби — там здрав, силен мъж струваше от десет до петнадесет лири. А в двореца имаше много благородници, които имаха основание да изявяват претенции към щедростта на краля. И ето че се откри евтин и лесен начин за задоволяване на тези претенции. Част от осъдените метежници можеха да бъдат отделени и подарени на тези джентълмени, като те постъпят с тях, както им бъде по-изгодно.

Писмото на лорд Съндерланд дава точни подробности за кралската щедрост в плът и кръв. Хиляда затворници трябваше да бъдат раздадени на осем души придворни, а в послеписа се казваше, че други сто души трябва да се държат на разположение на кралицата. Тези затворници трябваше да бъдат веднага превозени до южните плантации на негово величество и след период от десет години щеше да им бъде върната свободата. Лицата, на които щяха да бъдат предадени, трябваше да осигурят незабавния им превоз.

От секретаря на лорд Джефрис знаем как нея нощ върховният съдия в пристъпи на пиянско безумие яростно нападал неуместното милосърдие на негово величество. Знаем също, че се е опитал с писмо да убеди краля да преразгледа решението си. Но Джеймз отказа да го промени. Той не само извличаше косвена облага от това си решение, но и получаваше удовлетворение от така характерното за него милосърдие. Знаеше, че спасявайки живота на тези хора по такъв начин, е все едно да ги превърне в живи мъртъвци. Много от тях щяха да загинат от ужасите на робството по островите на Карибско море, а останалите живи щяха да им завиждат.

Така се случи, че Питър Блъд заедно с Джереми Пит и Андрю Бейнс, вместо да бъдат обесени, разпънати и разкъсани на части, както гласяха присъдите им, бяха закарани в Бристол и натоварени заедно с други петдесет души на кораба „Джъмейка мърчънт“^[2]. Благодарение на струпването им в тесни помещения, недохранването и лошата вода за пиене сред тях избухна болест, от която умряха единадесет души. В тяхното число беше и нещастният фермер от Оглторп, жестоко откъснат от тихия си дом сред ароматните ябълкови дървета само защото бе показал състрадание.

Ако не се беше намесил Питър Блъд, смъртността щеше да бъде още по-висока. В началото капитанът на „Джъмейка мърчънт“ бе отвърнал с ругатни и заплахи на протестите на доктора, загдето позволява да умират хората по такъв начин, и на молбата да му разрешат да използува лекарствата от медицинския шкаф на кораба и да се погрижи за болните. Но твърде скоро капитан Гарднър разбра, че може да го държат отговорен за тежките загуби на човешка стока, и поради това, макар и със закъснение, бе доволен да се възползува от професионалните познания на Питър Блъд. Докторът се захвана с усърдие и жар за работа и благодарение на своите усилия и на подобрените условия успя да спре разпространението на болестта.

Към среда та на декември „Джъмейка мърчънт“ хвърли котва в Карлайлския залив и свали на брега четиридесет и двамата останали живи бунтовници.

Ако тези нещастници си бяха въобразявали, какъвто беше случаят с повечето от тях, че идват в някаква дива, нецивилизована страна, то първият поглед, който успяха да хвърлят върху гледката, докато ги прехвърляха от кораба в чакащите до него лодки, беше достатъчен да промени представите им. Те видяха един доста голям град, състоящ се от къщи с европейска архитектура, но лишен от обичайната суетня на европейските градове. Над червените покриви се издигаше камбанарията на църквата, а входът на широкия залив се пазеше от укрепление с подаващи се от бойниците му оръдия. На хълма над града се издигаше широката фасада на губернаторския дом. Този хълм беше ярко зелен, като някой английски хълм през април, а денят приличаше на априлските дни в Англия, защото сезонът на силните дъждове току-що бе приключил.

Върху широкия площад край брега, настлан с калдъръм, се бе строила местната милиция в червени униформи, за да ги посрещне. Привлечени от идването им, се бяха събрали много хора, които по дрехи и маниери се различаваха твърде малко от тълпите по пристанищата в родината им, само че тука имаше по-малко жени и повече негри.

За да огледа затворниците, строени върху вълнолома, дойде лично губернаторът Стид — нисък, пълен човек с червено лице, облечен в дрехи от синя тафта, отрупани с огромно количество златни нашивки; той накуцваше леко и се облягаше на здрав абаносов бастун. След него, в униформа на полковник от барбадоската милиция, се поклащаше висок, едър мъж, чиито глава и рамене се извишаваха над губернатора. На голямото му жълтеникаво лице бе изписан злобен израз. До него, в контраст с грубата му фигура, вървеше с грация стройна млада дама, облечена в елегантен костюм за езда. Периферията на сивата широкопола шапка, украсена с червени щраусови пера, засенчваше нейното овално, деликатно бяло лице, върху което климатът на Тропика на рака не бе оставил никакви следи. Къдри червеникавокафява коса се спущаха до рамената. Кафявите й очи, доста раздалечени едно от друго, гледаха непресторено. В момента присъщото на младата й уста закачливо изражение бе заменено със състрадание.

Питър Блъд се усети, че се взира изумено в очарователното лице на тази девойка, чието място явно не беше сред подобно обкръжение, откри, че отвръщат на втренчения му поглед, и се раздвижи смутено. Той си даде сметка каква печална фигура представлява. Немит, с мазна, сплъстена коса, обрасъл с черна брада, с блестящ едно време черен костюм, който се бе превърнал в парцали и би обезобразил дори някое плашило, той съвсем не подхождаше за погледа на такива красиви очи. Въпреки това те продължиха да го наблюдават с почти детско учудване и съжаление. Притежателката им протегна ръка и докосна червения ръкав на своя придружител, при което мъжът се извърна към нея с недоволно ръмжене.

Тя му говореше разгорещено и го гледаше в лицето, но полковникът я слушаше с раздвоено внимание. Неговите малки, блестящи очи, разположени близо до месестия нос, се бяха впили в русия здравеняк Пит, който стоеше до Блъд.

Губернаторът също се беше спрял и в момента малката група от трима души разговаряше оживено. Питър не можа да чуе какво каза момичето, защото то понижи глас, но губернаторът не приказваше нито ниско, нито неразбираемо, гласът му се чуваше надалеч и понеже се смяташе за духовит, искаше всички да го чуят:

— Но, драги мой полковник Бишоп, вие имате право пръв да направите избор от този красив букет, и то по цени, които сам определите. След това ще продадем останалите на търг.

Полковник Бишоп кимна в знак на съгласие и повиши глас:

— Ваше превъзходителство е много добър. Но честна дума, те са толкова слаби, че няма да свършат много работа на плантацията.

Блестящите очички ги огледаха отново и презрението към затворниците усили злобния израз на лицето му. Сякаш им се сърдеше, че не са в по-добро състояние. След това повика при себе си капитана на „Джъмейка мърчънт“ и в течение на няколко минути двамата разгледаха списъка, който последният бе извадил по молба на полковника.

Скоро Бишоп бутна списъка настрана и се приближи към осъдените бунтовници, като ги оглеждаше внимателно и облизваше устни. Спря се пред младия моряк от Съмърсетшир и се вгледа в него. Опипа мускулите му и го накара да отвори уста, за да му види зъбите. Облиза отново устни и кимна.

Каза през рамо на Гарднър:

— Давам петнадесет лири за този.

Лицето на капитана доби изумен израз.

— Петнадесет лири! Та това е едва половината от цената, която щях да искам за него.

— Това е два пъти повече от цената, която смятах да дам — изръмжа полковникът.

— Но и тридесет лири няма да са много за него, ваша светлост.

— За такава цена мога да взема някой негър. Тези бели свини не могат да издържат тука. Не ги бива за истинска работа.

Гарднър започна да хвали здравето, младостта и силата на Пит. Сякаш говореше не за човешко същество, а за товарно животно. Впечатлителният Пит стоеше мълчалив и неподвижен. Само появяването и изчезването на червенина по бузите му показваше вътрешната борба, която водеше, за да запази самообладание.

Питър Блъд беше отвратен от мръсния пазарлък.

Малко по-надалеч се разхождаше бавно нагоре-надолу младата дама, потънала в разговор с губернатора, който се докарваше пред нея, усмихваше се глупаво и накуцваше. Тя очевидно не знаеше с каква отвратителна работа се занимаваше полковникът в момента. А дали всичко това, помисли си Блъд, не й беше безразлично?

Полковник Бишоп се извърна и премина нататък.

— Давам двадесет лири. Нито пени повече. И пак ще е два пъти повече, отколкото ще вземете от Крабстон.

Капитан Гарднър долови по тона, че това решение е окончателно, въздъхна и отстъпи. Бишоп вече вървеше пред редиците. Погледна бегло и с презрение мистър Блъд и слабичкия младеж до него. Но застаналият до тях огромен мъж на средна възраст на име Волверстон, който бе загубил едното си око при Седжмур, привлече вниманието му и пазарлъкът започна отново.

Питър Блъд стоеше сред ослепителната слънчева светлина и вдишваше непознатия мирис на въздуха. Този аромат беше съставен от миризмите на кампешово дърво^[3], ямайски пипер и уханни кедри. Непознатият аромат го накара да потъне в безполезни размисли. Не беше в настроение за разговори. Застанал мълчаливо до него, Пит беше в същото настроение. Беше поразен от мисълта, че скоро ще се раздели с човека, с когото бе стоял рамо до рамо през изпитанията на последните няколко месеца, когото бе започнал да обича и на чието ръководство и подкрепа бе свикнал да разчита. Бе обзет от чувство на самотност и скръб, в сравнение с което всичко изживяно досега му се струваше незначително. За Пит тази раздяла представляваше връх на страданието.

Дойдоха и други купувачи, оглеждаха ги и отминаваха. Блъд не им обръщаше никакво внимание. Скоро към края на редицата се забеляза някакво раздвижване. Гарднър говореше високо и правеше някакво съобщение на обикновените купувачи, които бяха изчакали полковник Бишоп да направи избора си от човешката стока. Гарднър млъкна и Блъд, който гледаше в същата посока, видя момичето да говори на полковника и да сочи нагоре с нагайката със сребърна дръжка, която държеше в ръка. Бишоп засенчи очи и погледна в указаната му посока. След това отново се приближи с поклащане, придружен от Гарднър и следван от момичето и губернатора.

Полковникът застана пред Блъд и ако момичето не го бе потупало с нагайката по ръката, щеше да отмине нататък.

— Ето това е човекът, когото имам предвид — каза тя.

— Този ли? — В гласа му прозвуча презрение. Питър Блъд се вгледа в блестящите кафяви очички, потънали в месестото жълтеникаво лице като стафиди в козунак. Почувствува как се изчервява от обидата на такова презрително оглеждане.

— Ба! Торба кости. За какво ми е?

Той тръгна да си отива, но Гарднър се намеси:

— Може да е отслабнал, но е силен, силен и здрав. Когато половината легнаха болни, а другата половина бяха на път да се разболеят, този мошеник се удържа на крака и лекуваше другарите си. Ако не беше той, щеше да има много повече смъртни случаи. Да кажем петнадесет лири за него, а, полковник? Евтино е. Казвам ви, ваша светлост, че е силен и здрав, въпреки че е малко отслабнал. Ще понесе големите горещини. Климатът няма да го убие.

Губернаторът Стид се засмя.

— Чувате ли, полковник? Доверете се на племенницата си. Жената познава всеки мъж на място от пръв поглед — каза той и се засмя, доволен от своето остроумие. Но смехът му прозвуча самотно. По нейното лице премина сянка на раздразнение, а полковникът бе погълнат от мисли по сделката и не обърна внимание на остроумието на губернатора. Той присви устни и погали брадичката си с ръка. Джереми Пит бе почти спрял да диша.

— Ще ти дам десет лири за него — каза полковникът най-после. Питър Блъд се молеше предложението да бъде отхвърлено. Не можеше да си обясни причините, но бе обхванат от отвращение при мисълта, че може да стане собственост на това дебело животно и до известна степен на младата красавица с кафяви очи. Но неговото отвращение не беше достатъчно, за да го спаси от предопределението му. Робът си е роб и няма власт да определя своята съдба. Питър Блъд бе продаден на надменния купувач полковник Бишоп за нищожната сума от десет лири.