Рафаел Сабатини
Капитан Блъд (3)

Глава III
ВЪРХОВНИЯТ СЪДИЯ

Едва два месеца по-късно — на деветнадесети септември, ако искате да знаете точната дата — Питър Блъд застана пред съда, обвинен в държавна измяна. Ние знаем, че той беше невинен, но не трябва да се съмняваме, че по времето, когато му предявиха обвинението, той беше вече готов на такава измяна. Тези два месеца, прекарани при невъобразими, нечовешки условия в затвора, допринесоха Блъд да бъде обхванат от страстна ненавист към крал Джеймз и неговите представители. Самият факт, че бе запазил здрав разума си при тези условия, говореше за силата на неговия дух. Но колкото и ужасно да беше положението на този невинен човек, той трябваше да бъде благодарен по две причини. Първата, че въобще щеше да се яви пред съда, втората, че делото му се разглеждаше именно в този ден, а не в предишния. Същото това закъснение, което го дразнеше толкова много, представляваше — въпреки че той не го съзнаваше — единствената възможност да избегне бесилката.

Ако не беше благосклонността на съдбата, той можеше съвсем лесно да бъде един от тези, които бяха измъкнати безразборно от препълнения затвор в Бриджуотър още на сутринта след битката, за да бъдат обесени без съд на пазарния площад от кръвожадния полковник Кърк. Полковникът на танжирския полк бе обзет от страшно желание да умъртвява и би постъпил по същия начин с всички затворници, въпреки големия им брой, ако не беше енергичната намеса на Мюския епископ, който сложи край на тези незаконни екзекуции.

Дори при това положение само за първата седмица след седжмурската битка Кърк и Февършам успяха заедно да умъртвят повече от сто души, като разиграваха подобни на съдилища комедии. Трябваше им човешки материал за бесилките, с които бяха осеяли околността, и съвсем не ги беше грижа как щяха да си го доставят и колко невинни жертви щяха да погубят. Какво всъщност представляваше животът на някакъв си простак? Палачите бяха непрекъснато заети с въжетата, брадвите и котлите с вряла смола. Ще ви спестя подробностите на отвратителната картина. Нас ни интересува съдбата на Питър Блъд, а не съдбата на Монмътовите въстаници.

Той доживя да бъде включен в един от печалните конвои затворници, които, оковани двама по двама, бяха отведени от Бриджуотър в Тонтън. Тежко ранените, които не можеха да ходят, бяха безмилостно натъпкани с непревързани гноящи рани в разнебитени каруци. Много от тях имаха щастието да умрат по пътя. Когато Блъд настоя да упражни професионалните си способности за облекчаване на част от страданията им, той беше счетен за нахален и го заплашиха с камшик. Сега съжаляваше само, че не е участвувал във въстанието на Монмът. Това, разбира се, не беше логично, но не може да се очаква логичност от човек в неговото положение.

Негов другар по верига през целия кошмарен път беше същият Джереми Пит, който бе станал причина за сегашното му нещастие. След арестуването им младият корабен капитан бе станал негов близък приятел. Съвсем случайно бяха оковани заедно в претъпкания затвор, където едва не се задушиха от горещина и смрад през юли, август и септември.

В затвора се промъкваха откъслечни новини от външния свят. И може би някои биваха нарочно оставяни да проникнат в него. Една от тези новини беше вестта за екзекуцията на Монмът. Това причини дълбока скръб сред хората, които страдаха заради херцога и религиозната кауза, защищавана на думи от него. Мнозина отказваха изобщо да повярват. Пръсна се слух, че някакъв човек, който приличал на херцога, се бил пожертвувал вместо него и че Монмът е жив и отново ще се появи победоносно, за да освободи Цион и да воюва с Вавилон.

Този слух бе посрещнат от мистър Блъд със същото безразличие, с което бе чул и за смъртта на Монмът. Но във връзка с това той чу нещо позорно, което не го остави така безразличен и послужи да подхрани зародилата се у него ненавист към крал Джеймз. Негово величество бе склонил да се срещне с Монмът. Да извърши подобно нещо, без да има намерение да го помилва, беше невероятно чудовищна постъпка, тъй като единствената цел на такова свиждане би била да се изпита долнопробното удоволствие от покаянието на нещастния племенник.

По-късно се чу, че лорд Грей, който след херцога — а може би и преди него — беше главният водач на въстанието, бил откупил помилването си за четиридесет хиляди лири. Питър Блъд реши, че това е в пълно съгласие с всичко останало. Накрая ненавистта му към крал Джеймз избухна.

— Какво долнопробно и мръсно същество седи на трона! Ако го познавах по-рано толкова добре, колкото го познавам сега, не се съмнявам, че щях да оправдая стоенето си тука. — И след това прибави внезапно дошлата му мисъл. — А къде ли може да е сега лорд Гилдой? — попита той.

Младият Пит, когото Блъд запита, извърна към него лице, загубило през тези месеци на затворничество своя здрав морски загар. Сивите му, широко отворени очи погледнаха въпросително към него. Блъд му отговори:

— Ние наистина не сме виждали негова светлост след онзи ден във фермата Оглторп. А къде са другите благородници, които бяха заловени? Къде са истинските водачи на неудачното въстание? Струва ми се, че случаят с Грей обяснява тяхното отсъствие. Всички те са богати хора и могат да се откупят. А тука чакат бесилка само нещастниците, които ги последваха; тези, които имаха честта да ги поведат, сега се разхождат свободно. Странен и поучителен обрат в нормалния ход на подобни събития. Наистина, какъв несигурен свят!

Той се изсмя и обзет от това чувство на дълбоко презрение, малко по-късно пристъпи в голямата зала на замъка Тонтън, за да се представи пред съда. Заедно с него бяха Пит и Бейнс. Тримата щяха да бъдат съдени заедно и тяхното дело беше първо през този страшен ден.

Залата, препълнена със зрители — повечето от които жени, — беше облицована в червено, една приятна приумица на върховния съдия, който съвсем естествено предпочиташе цветът да отразява неговата кръвожадна натура.

В горния край на издигната платформа седяха петимата съдии в огненочервени мантии и тежки, тъмни перуки, а барон Джефрис от Уем заемаше трона по средата им.

Затворниците бяха въведени под стража. Съдебният пристав прикани да се пази тишина под заплахата от наказание със затвор и когато бръмченето на гласовете утихна, мистър Блъд разгледа с интерес дванадесетте съдебни заседатели, които бяха положили клетва да бъдат добри и справедливи. Видът им не беше нито добър, нито справедлив. Бяха уплашени, неспокойни и приличаха на крадци, заловени с ръце в джоба на съседа им. Това бяха дванадесет разколебани мъже, всеки от които се намираше между кървавия меч на кръвожадния върховен съдия и повеленията на собствената си съвест.

Спокойният поглед на мистър Блъд се премести от тях върху съдиите и по-специално върху председателствуващия, същия този лорд Джефрис, чиято слава бе дошла преди него от Дорчестер.

Той видя един висок, строен мъж, малко над четиридесет години, с овално, деликатно красиво лице. Под надвисналите клепачи се виждаха тъмни сенки, причинени от страдание или безсъние, и тези сенки подчертаваха блясъка на очите и тяхната кротка меланхолия. Лицето беше твърде бледо, с изключение на яркия цвят на пълните устни и трескавата червенина на бузите. Именно в тези устни имаше нещо, което разваляше хармонията на израза, някакъв неуловим недостатък, който все пак съществуваше, за да опровергае чувствителността на ноздрите, благия поглед на тъмните очи и благородния покой на бледото чело.

Лекарят у мистър Блъд разглеждаше този човек с особен интерес, защото познаваше страшната болест, от която страдаше негова светлост, както и учудващо нередовния и безпътен живот, воден от него въпреки тази му болест — или може би именно поради нея.

— Питър Блъд, вдигнете ръка!

Прегракналият глас на съдебния секретар върна Блъд към действителността. Той се подчини машинално и секретарят започна да чете с монотонен глас многословния обвинителен акт против Питър Блъд, обвинен в измяна на най-блестящия и най-велик владетел Джеймз II, по божия милост крал на Англия, Шотландия, Франция и Ирландия, негов законен и върховен господар. От акта му стана известно, че без да се бои от бога, съблазнен от дявола, той не е отдал любовта си, естественото и искрено подчинение на споменатия владетел и крал и бе предприел действия с цел да наруши мира и спокойствието на страната, да раздуха война и бунт, да свали от престола споменатия владетел и крал, да го лиши от титлата, честта и кралското достойнство на имперската корона… и още много в същия дух, а накрая бе поканен да каже дали е виновен, или не.

Той отговори повече, отколкото го бяха запитали.

— Аз съм напълно невинен — изрече той. Един дребен човек с остри черти на лицето подскочи до масата вдясно пред него. Това беше прокурорът мистър Поликсфен.

— Виновен или невинен? — кресна разлютеният джентълмен. — Трябва да отговорите със същите думи.

— Със същите думи ли? — попита Питър Блъд. — О… невинен. И продължи, като се обърна към съдиите:

— По същия този въпрос, за думите, моля ваша светлост да кажа, че съм напълно невинен и с нищо не могат да се оправдаят тези думи, с които бях описан; могат да ме обвинят само в липса на търпение, тъй като бях затворен два месеца и дори повече в зловонния затвор при голяма опасност за здравето и живота ми.

Започнал веднъж, той би могъл да наговори още много, но в този момент върховният съдия го прекъсна с благ, дори жален глас:

— Вижте какво, сър, поради това, че трябва да спазваме обикновените и обичайни методи на съдебната процедура, аз трябва да ви прекъсна. Не се съмнявам, че не сте запознат с формите на закона, нали?

— Не само че не съм запознат с тях, милорд, но досега бях твърде щастлив от незнанието си. И с голямо удоволствие бих се лишил от подобно запознанство.

Слаба усмивка освети за миг тъжното лице на върховния съдия.

— Вярвам ви напълно. Ще бъдете изслушан докрай, когато дойде ред на защитата ви. Но всичко, което кажете сега, е нередно и неправилно.

Насърчен от тази привидна симпатия и зачитане, мистър Блъд отговори, че е съгласен да бъде съден от бога и страната си. След което секретарят се помоли богу за справедлива присъда и подкани Андрю Бейнс да вдигне ръка и да отговори на обвинението.

Бейнс заяви, че е невинен, и секретарят се обърна към Пит, който храбро призна вината си. При това изказване върховният съдия се оживи.

— Ето така е по-добре — каза той и четиримата му побратими в огненочервени мантии поклатиха глави в знак на съгласие. — Ако всички бяха упорити като другите двама метежници, никога нямаше да свършим.

След зловещата забележка, чиято нечовечност накара всички да потръпнат, мистър Поликсфен се изправи на крака. Той изложи многословно общото обвинение против тримата мъже и се спря по-подробно върху случая на Питър Блъд, чието дело трябваше да се разгледа най-напред.

Единственият свидетел на обвинението беше капитан Хобарт. Той даде кратки показания за начина, по който бе намерил и арестувал тримата затворници заедно с лорд Гилдой. Съгласно заповедите на своя полковник той би обесил веднага Пит, но е бил възпрепятствуван от лъжите на затворника Блъд, който го е подвел да смята, че Пит е пер на кралството и лице, заслужаващо по-голямо внимание.

След като приключиха показанията на капитана, лорд Джефрис погледна към Питър Блъд.

— Ще зададе ли затворникът Блъд въпроси на свидетеля?

— Никакви, милорд. Свидетелят разправи точно всичко, което се случи.

— Доволен съм, че признавате това без увъртанията, характерни за хора от вашия тип. И ще ви кажа, че увъртанията няма да ви донесат никаква полза тука. Защото накрая винаги узнаваме истината. Можете да бъдете сигурен в това.

Бейнс и Пит също така признаха точността на показанията на капитана и червената фигура на върховния съдия въздъхна облекчено.

— Щом това е така, за бога, нека продължим, защото ни чака много работа. — Гласът му бе загубил вече всякаква нотка на благост. Говореше оживено, експлозивно, през презрително присвити устни.

— Смятам, мистър Поликсфен, че щом подлата измяна на тези трима мерзавци е установена, дори призната от тях самите, няма какво повече да се каже.

Но точно тогава прозвуча твърдият и почти насмешлив глас на Питър Блъд:

— С ваше разрешение, ваша светлост, има още много да се каже.

Негова светлост го изгледа изумен от дързостта му, но след това изумлението му се замени с гняв. Кървавочервените устни се изкривиха в жестока усмивка, която промени израза на цялото му лице.

— Какво има сега, мерзавецо? Да не искаш да ни губиш времето с напразни извъртания?

— Искам ваша светлост и джентълмените съдебни заседатели да чуят моята защита, тъй като ваша светлост обеща, че ще бъда изслушан.

— Добре, ще бъдеш изслушан, ще бъдеш изслушан. — Гласът на негова светлост прегракна. Той се мърдаше неспокойно, докато говореше, и за момент чертите на лицето му се свиха в гримаса. Деликатна, мъртвешки бледа ръка, по която изпъкваха сините й вени, извади една носна кърпа и изтри с нея устните и челото. Наблюдавайки го с погледа на лекар, Питър Блъд прецени, че в момента съдията страда от пристъп на болестта, която го руши отвътре.

— Добре, ще бъдеш изслушан. Но каква защита ти остава след направеното признание?

— Вие ще отсъдите, милорд.

— Точно за това съм тука.

— И вие ще отсъдите, джентълмени. — Погледът на Блъд се премести от съдията върху съдебните заседатели. Те се размърдаха неспокойно под уверения пламък в погледа на сините му очи. Заплахите на лорд Джефрис ги бяха направили покорни като овчици. Дори те самите да бяха затворници, обвинени в измяна, той не би се нахвърлял по-свирепо върху тях.

Питър Блъд смело пристъпи напред, изправен, самоуверен и мрачен. Беше току-що избръснат, а перуката му, макар и ненакъдрена, беше грижливо вчесана и подредена.

— Капитан Хобарт даде показания по това, което знае, а именно, че ме е намерил във фермата Оглторп в понеделник сутринта след битката при Уестън. Но той не ви каза какво правех там.

Съдията го прекъсна отново:

— Та какво може да се прави там в компанията на метежниците, двама от които, лорд Гилдой и твоят другар тука, си признаха вината?

— Точно това моля ваша светлост да ми разреши да кажа.

— Кажи го, моля, но бъди кратък. Защото, ако трябва да си създам главоболие да изслушвам всички кучета предатели, ще трябва да остана тука чак до пролетната сесия на съда.

— Аз бях там, милорд, в качеството си на лекар, за да превържа раните на лорд Гилдой.

— Какво е това? Да не искаш да кажеш, че си лекар?

— Завършил съм „Тринити колидж“ в Дъблин.

— Боже справедливи! — извика лорд Джефрис с внезапно повишен глас и поглед, прикован към съдебните заседатели. — Вижте какъв нахален мошеник! Вие чухте свидетеля да казва, че го е познавал преди няколко години в Танжир и че тогава е бил офицер на служба при французите. Вие чухте обвиняемия да признава, че свидетелят е казал истината.

— Да, и сега го признавам. Но и това, което аз ви казвам, е също вярно. Аз бях военен за известно време, но преди това бях лекар и от месец януари съм отново такъв на практика в Бриджуотър, което мога да докажа със стотици свидетели.

— Няма нужда да си губим времето с това. Аз ще те осъдя благодарение на показанията на собствената ти мерзавска уста. Ще те попитам само това: как стана така, че ти, който се представяш за лекар, мирно изпълняващ професионалните си обязаности в град Бриджуотър, тръгна с армията на Монмът?

— Никога не съм бил в тази армия. Никакъв свидетел не е дал такива показания и смея да се закълна, че никой няма да го каже. Никога не ме е привличало това въстание. Гледал съм на тази авантюра като на излишно безумие. Осмелявам се да попитам ваша светлост (ирландският му акцент стана по-ярък) какво бих търсел аз, който съм роден и възпитан като католик, в армията на защитника на протестантите?

— Ти католик? — Съдията се вгледа мрачно в него за момент. — Приличаш ми повече на подсмърчащ протестант. Казвам ти, млади човече, че подушвам протестантите от четиридесет мили.

— Тогава си позволявам да се учудя, че с такова развито обоняние не можете да подушите един католик на четири крачки от вас.

В галериите избухна смях, който бе потушен веднага от свирепия поглед на съдията и от виковете на съдебния пристав.

Лорд Джефрис се наведе още по-напред над масата. Вдигна деликатната си ръка, която се подаваше из букета дантели и стискаше все още носната кърпичка.

— Засега ще оставим настрана въпроса за твоята религия, приятелю — каза той. — Но забележи добре какво ти казвам. — Той започна да подчертава думите си със заплашително вдигнат показалец. — Знай, приятелю, че няма религия, която да оправдава лъжата. Ти притежаваш скъпоценна, безсмъртна душа и в света няма нищо, което да се равнява по стойност на нея. Помисли добре за това, че добрият бог на небето и земята, пред когото и ти, и ние, и всички хора ще застанем в последния ден на света, ще ти отмъсти за всяка лъжа, като те захвърли сред вечните пламъци на ада и те спусне в бездънен кладенец с кипяща сяра, ако се отклониш макар и малко от истината и не кажеш само истината. Казвам ти, че не можеш да се подиграваш с бога. В името на това те задължавам да говориш истината. Как стана така, че те хванаха с метежниците?

Питър Блъд се вгледа в него с изумление. Този човек беше невероятен, нереален, фантастичен съдия от някакъв кошмар. След това си възвърна самообладанието, за да отговори:

— Нея сутрин бях повикан да окажа помощ на лорд Гилдой и аз сметнах, че професията ми ме задължава да се отзова на това повикване.

— Така ли? — Видът на съдията в този момент беше ужасяващ — лицето бяло, а устните червени като кръвта, за която бяха зажаднели. Той погледна Блъд с гневен присмех, въздъхна и се възвърна към предишния си печален тон. — Господи! Как ни губиш времето. Но ще бъда търпелив към тебе. Кой те повика?

— Мастър^[1] Пит, който е тука и ще потвърди.

— О, мастър Пит ще потвърди — този, който сам си призна, че е метежник. Това ли ти е свидетелят?

— Тук е и мастър Бейнс, който също може да каже.

— Добрият мастър Бейнс ще трябва да отговаря за себе си и не се съмнявам, че ще бъде достатъчно зает да спасява собствения си врат от примката на на въжето. Хайде, хайде, сър, това ли са ти единствените свидетели?

— Мога да доведа и други от Бриджуотър, които ме видяха нея сутрин да се качвам на коня зад мастър Пит. Негова светлост се усмихна.

— Не ще бъде необходимо. Защото запомни това: нямам намерение да си губя повече времето с тебе. Отговори ми само едно: когато мастър Пит, както твърдиш, дойде да те повика, знаеше ли какъв е той, знаеше ли това, което го чу да признава — че е привърженик на Монмът?

— Знаех, милорд.

— Знаел си? Ето на! — Негова светлост погледна към присвитите от страх съдебни заседатели и се засмя рязко. — И въпреки това отиде с него?

— За да помогна на един ранен, както повелява свещеният ми дълг.

— Твоят свещен дълг, казваш ти, така ли? — отново избухна съдията гневно. — Боже милостиви! Сред какво поколение от отровни влечуги живеем! Твоят свещен дълг, мерзавецо, е да служиш на краля и бога. Но да оставим това настрана. Каза ли ти той на кого трябва да помогнеш?

— Да, каза ми — на лорд Гилдой.

— А ти знаеше ли, че лорд Гилдой е бил ранен в битката и на чия страна се е бил?

— Знаех.

— И въпреки това, бидейки, както искаш да ни накараш да повярваме, верен и лоялен поданик на нашия крал, ти отиде да му помогнеш?

За момент Питър Блъд загуби търпение.

— Аз имах работа, милорд, с раните му, а не с неговите политически убеждения.

От галериите и дори сред съдебните заседатели се раздаде одобрителен шепот. Но той само засили яростта на страхотния върховен съдия.

— Господи Исусе! Имало ли е на света друг такъв безсрамен злодей като тебе? — Той извърна побледнялото си лице към съдебните заседатели: — Надявам се, джентълмени, че забелязвате непристойното държание на този подъл изменник и във връзка с това не може да не забележите какъв подъл и дяволски дух е обзел тези хора. Със собствените си уста изрече неща, заради които може да бъде обесен десет пъти. Но може би има и още нещо? Отговори ми на това, сър: какви намерения имаше, когато заблуди капитан Хобарт с лъжите си по отношение на изменника Пит?

— Да го спася от участта да бъде обесен без съд, каквато участ го заплашваше тогава.

— Какво те засягаше кога и как ще бъде обесен нещастникът?

— Справедливостта е грижа на всеки лоялен поданик, защото всяка несправедливост, извършена от служител на краля, в известна степен безчести самия крал.

Това беше остра, умна нападка, отправена към съдебните заседатели, която, струва ми се, показваше будния ум на Питър Блъд и неговото самообладание в най-трудните моменти. На всеки друг съдия тя би направила впечатлението, което той се надяваше да направи. Тази забележка би могла да направи впечатление дори и на тези бедни, малодушни овци. Но страхотният съдия беше там, за да заличи всяко благоприятно впечатление.

Той пое шумно въздух и се хвърли бурно в атака.

— Владико небесен! — изрева той. — Виждали ли сте друг такъв лицемерен и нахален негодяй? Но вече свърших с тебе. Виждам те, разбойнико, вече те виждам с примка на шията.

След като изрече тези заканителни слова, той се отпусна назад и се овладя. Сякаш падна някаква завеса. Бледото му лице стана съвършено безизразно. След това по него плъзна предишният израз на меланхолия. Когато заговори след кратко прекъсване, гласът му беше мек, почти нежен, но всяка негова дума се чуваше отчетливо в притихналата зала на съда:

— Доколкото познавам себе си, мога да кажа, че не е в характера ми да желая злото на когото и да е, нито пък да се радвам на гибелта му. Всичко това казах само от състрадание към тебе, защото исках да те накарам да имаш малко уважение към безсмъртната си душа и да не я обричаш на гибел с упоритите си лъжи и увъртания. Но виждам, че състраданието и милосърдието ми отиват напразно, и затова няма да ти кажа нищо повече. — Той обърна отново красивото си лице към съдебните заседатели. — Джентълмени, трябва да ви поясня закона, на който ние, а не вие, сме тълкуватели. Законът казва, че ако някое лице, което участвува във въстание против краля, бъде подпомогнато или укрито от друго лице, което не участвува във въстание против краля, то такова лице е също до такава степен предател, колкото и този, който е вдигнал оръжие. Ние сме задължени от клетвата и съвестта си да ви изясним закона, вие пък сте задължени от вашата клетва и съвест да ни обявите с решението си самата истина.

След това върховният съдия пристъпи към обобщаване и доказа вината в предателство на Бейнс и Блъд, на първия за това, че е дал подслон на метежник, а на втория — загдето е подпомогнал предателя, като е превързал раните му. Той изпъстри речта си с нископоклоннически хвалебствия по адрес на законния владетел, краля, който сам господ бе определил да царува над тях, и с ругатни, отправени към протестантите; каза също, че може смело да се твърди, че и най-бедният законороден поданик на кралството има повече право на престола, отколкото херцогът.

— Господи Исусе! Като си помисля само, че сред нас живее такова поколение от отровни влечуги! — завърши той в изблик на реторична разпаленост. А след това се отпусна на стола, сякаш беше изтощен от напрежението. Известно време мълча, като бършеше устни с носната си кърпичка, след това се размърда неспокойно, чертите на лицето му отново се изкривиха от болка и с няколко почти несвързани думи той отпрати съдебните заседатели да се съвещават по решението, което трябваше да произнесат.

Питър Блъд бе изслушал невъздържаната, богохулна и непристойна реч с безразличие, на което по-късно, когато си спомняше за тези часове, неведнъж се учудваше. Беше така поразен от този човек, от реакциите между тялото и мозъка му, от начина, по който принуждаваше заседателите да проливат кръв, че почти забрави опасността за собствения си живот.

Отсъствието на замаяните съдебни заседатели беше кратко. Решението им — тримата обвиняеми са виновни. Питър Блъд огледа облицованата в червено зала на съда. За момент тълпата от бледи лица се залюля пред погледа му. Но веднага се овладя и се запита какво трябва да каже, защо не трябва да бъде осъден на смърт, след като са го признали виновен в държавна измяна.

Внезапно той се изсмя и смехът му прозвуча неестествено и рязко сред тишината на съдебната зала. Всичко това беше подигравка с правосъдието, раздавано от болния маниак в червена мантия, а самият той — карикатурно подобие на съдия, продажен инструмент на жестокия, злобен и отмъстителен крал. Смехът на Блъд разтърси дори и вманиачения съдия.

— Нима се смееш, сър, с примка на шията, пред прага на вечността, където така скоро ще се озовеш?

Тогава Блъд намери удобен случай да си отмъсти.

— Наистина аз имам повече основание да се смея, отколкото ваша светлост. Трябва да ви кажа нещо, преди да издадете присъдата. Ваша светлост ме вижда с примка на шията, въпреки че съм невинен и единствената ми простъпка е, че съм изпълнил лекарския си дълг. Ваша светлост, бидейки юрист, говори с познаване по въпроса за това, което ме очаква. А аз в същността си на лекар мога с разбиране да кажа какво очаква ваша светлост. И ще кажа, че не бих си сменил мястото за вашето дори сега — не бих заменил примката, която хвърлихте на врата ми, за камъка, който носите в тялото си. Смъртта, на която ме обричате, ще бъде приятно забавление в сравнение със смъртта, на която е обречен ваша светлост от висшия съдия, с чието име ваша светлост така лекомислено си служи.

Върховният съдия застина на стола си, лицето му посивя, устните затрепераха. Питър Блъд свърши да говори и десетина секунди след това сред парализираната зала на съда не се чу никакъв звук. Всички, които познаваха лорд Джефрис, сметнаха това за затишие пред буря и се приготвиха за избухването. Но не последва никакво избухване. Посивялото лице си възвърна бавно естествения цвят и облечената в червено фигура се отпусна и наведе напред. Негова светлост започна да говори. С глух глас и твърде накратко — много по-кратко, отколкото обичаше да го прави в подобни случаи, — напълно машинално, като човек, чиито мисли са заети с нещо друго, докато устните му говорят, той произнесе смъртната присъда в обичайната й форма, без да направи най-малък намек относно думите на Питър Блъд. След произнасянето на присъдата той се отпусна изтощен на стола, с полузатворени очи и изпотено чело.

Мистър Поликсфен, който независимо от положението си на прокурор дълбоко в сърцето си беше на страната на вигите, бе чут от един съдебен заседател да казва тихо на ухото на своя колега адвокат:

— Бога ми, този мургав мошеник здравата подплаши негова светлост. Жалко, че ще го обесят. Човек, който може да уплаши Джефрис, би отишъл далече.