Рафаел Сабатини
Капитан Блъд (2)

Глава II
ДРАГУНИТЕ НА КЪРК

Фермата Оглторп се намираше на около една миля южно от Бриджуотър, на десния бряг на реката. Тя представляваше широка постройка в стил Тюдор, сива на цвят над бръшляна, който закриваше напълно долната й част. Когато се приближаваше към нея през уханните овощни градини, които сякаш почиваха в мир край водите на река Парет, искрящи в светлината на утринното слънце, мистър Блъд трудно би повярвал, че това място е част от изтерзания от кръвопролития свят.

На моста, когато излизаха от Бриджуотър, бяха срещнали първите бегълци от бойното поле, уморени, измъчени мъже, много от тях ранени, всички обзети от ужас. Те напрягаха последни сили и се препъваха в бързината си да стигнат града, където напразно се надяваха да получат подслон и закрила. Към мистър Блъд и неговия спътник се вдигаха втренчени, ужасени погледи и прегракнали гласове им подхвърляха предупреждения, че безпощадната потеря е наблизо. Но младият Пит не обръщаше внимание на предупрежденията и летеше по прашния път, по който прииждаха все повече и повече нещастни бегълци от мястото на поражението край Седжмур. Скоро свърна от пътя и пое по една пътека през росните ливади. Дори и тука се срещаха малки групи бегълци, втурнали се във всички посоки; те се оглеждаха страхливо назад и вървяха през високата трева, очаквайки всеки момент появата на червени куртки.

[#11 Кралските драгуни са имали червени куртки.]

Но Пит и неговият спътник летяха на юг, все по-близо до главната квартира на Февършам, и скоро престанаха да срещат човешките остатъци от битката; продължиха да яздят през мирните овощни градини, отрупани от зрял плод, който скоро щеше да бъде обран и да се превърне в сидър^[1].

Накрая се спешиха върху каменните плочи в двора на фермата и бяха посрещнати от Бейнс, опечаления и развълнуван владетел на имението.

В огромния хол с под от каменни плочи докторът намери лорд Гилдой — висок и мургав млад благородник с издадени брадичка и нос, — положен на тръстикова кушетка под големия прозорец, оставен на грижите на мисис Бейнс и нейната хубавичка дъщеря. Бузите на лорда бяха оловносиви, очите затворени и при всяко трудно издишване от посинелите му устни се откъсваше тих стон.

Мистър Блъд огледа мълчаливо своя пациент. Съжаляваше, че този младеж с блестящи перспективи в живота е рискувал всичко, вероятно и живота си, заради честолюбието на негодника авантюрист. Харесваше и уважаваше храбрия момък и затова му отдаде почит с една въздишка. След това приклекна до него и се зае с лекарските си обязаности: раздра куртката и фланелата, за да оголи обезобразеното тяло на младия благородник, поиска вода, платно и всичко, от което имаше нужда.

Когато след половин час драгуните нахлуха в имението, той все още се занимаваше с ранения. Тропотът на копита и прегракналите подвиквания, които възвестиха идването им, не го смутиха. Първо, той не се смущаваше лесно, и второ, беше погълнат изцяло от работата си. Но младият лорд бе дошъл в съзнание и проявяваше признаци на сериозно безпокойство, а Пит, чиито изцапани дрехи издаваха участието му в битката, побърза да се скрие в шкафа за бельо. Бейнс беше неспокоен. Жена му и дъщеря му трепереха. Мистър Блъд ги успокои.

— Защо се страхувате? — каза той. — Това е християнска страна; християните не воюват с ранените, нито с тези, които ги приютяват.

Както виждате, той все още хранеше някакви илюзии по отношение на християните. Блъд поднесе към устните на лорда чаша с укрепителна напитка, приготвена по негови указания.

— Успокойте се, милорд. Най-лошото мина.

Точно тогава в хола с каменен под нахлуха с тропот и дрънкане цяла дузина войници от танжирския полк с високи ботуши и куртки с цвета на сварен рак. Водеше ги здрав мургав момък, чиято куртка беше обшита със злато по гърдите.

Бейнс остана на мястото си с почти предизвикателен вид, а жена му и дъщерята се отдръпнаха, обзети отново от страх. Мистър Блъд беше до края на кушетката и погледна през рамо нахлулите войници.

Офицерът изрева някаква заповед и закова хората си в очаквателна поза, а сам мина важно напред, с облечена в ръкавица ръка върху дръжката на сабята и музикално дрънкащи шпори. Той извести своя чин на фермера:

— Аз съм капитан Хобарт от драгуните на полковник Кърк. Какви метежници укривате?

Фермерът се обезпокои от жестокия тон и гласът му затрепери:

— Аз… Аз не укривам метежници, сър. Този джентълмен е ранен…

— И сам виждам добре. — Капитанът се приближи до кушетката и се намръщи над посивялото лице на ранения.

— Няма нужда да питам как е изпаднал в това положение и как е бил ранен. Разбирам, че е проклет метежник, и това ми е достатъчно. Вземете го, момчета! — заповяда той на драгуните.

Мистър Блъд застана между войниците и кушетката.

— В името на човечността, сър! — каза той с гневна нотка в гласа. — Това е Англия, а не Танжир. Този джентълмен е тежко ранен. Всяко преместване е опасно за живота му.

На капитан Хобарт му стана забавно.

— О, значи трябва да се отнасям внимателно към живота на метежниците! Дявол да го вземе! Да не мислите, че го взимаме, за да се погрижим за здравето му? Покрай целия път от Уестън до Бриджуотър се издигат бесилки и той може да запълни коя да е от тях. Полковник Кърк ще даде такъв урок на тези протестантски глупаци, че чак поколенията им да го помнят.

— Бесите хора без съд? Явно съм се заблудил. Изглежда, че все пак сме в Танжир, където е мястото на вашия полк.

Капитанът го огледа от подметките на ботушите до върха на перуката. Обърна внимание на неговото сухо, мускулесто телосложение, надменната поза на главата и властния вид на Питър Блъд, и войникът позна в негово лице войник. Очите на капитана се присвиха. Той си припомни още някои неща.

— Кой сте вие, дявол да ви вземе? — избухна той.

— Името ми е Блъд, сър, Питър Блъд на вашите услуги.

— Да… да! Тъй! Точно същото име. Не бяхте ли едно време на служба при французите?

Мистър Блъд може би беше изненадан, но не го показа.

— Бях.

— В такъв случай аз ви помня — преди пет години или малко повече бяхте в Танжир.

— Точно така. Познавах вашия полковник.

— Бога ми, сега може би ще подновите запознанството — изсмя се неприятно капитанът. — Какво ви доведе тук, сър?

— Този ранен джентълмен. Повикаха ме да се погрижа за него. Аз съм лекар.

— Вие лекар? — в грубия глас на капитана прозвуча презрение към лъжата, в която беше убеден.

— Medicinae baccalaureus^[2] — каза мистър Блъд.

— Не ми навирайте под носа вашия френски, човече! — викна Хобарт. — Говорете английски.

Усмивката на мистър Блъд го раздразни.

— Аз съм лекар и упражнявам професията си в град Бриджуотър.

Капитанът присви подигравателно устни.

— А дотам стигнахме през залива Лайм Режис в съпровождение на вашия незаконороден херцог.

Сега беше ред на мистър Блъд да присвие презрително устни.

— Ако остроумието ви, драги сър, беше силно като гласа ви, щяхте да бъдете велик човек.

За момент драгунът загуби способност да говори. Лицето му потъмня още повече.

— Може да разберете, че съм достатъчно велик, за да ви обеся.

— Това вярвам. Имате вид и маниери на палач. Но ако решите да приложите занаята си към моя пациент, може би ще сложите въже на собствения си врат. Той не е от тези, които можете да бесите, без никой след това да не ви задава въпроси. Има правото да бъде съден, и то съден от съда на перовете.

— От съда на перовете?!

Капитанът беше поразен от тези думи, на които Блъд бе наблегнал.

— Точно така. Всеки човек, освен някой дивак, би попитал как се казва раненият, преди да го прати на бесилката. Този джентълмен е лорд Гилдой.

Тогава раненият лорд заговори със слаб глас:

— Не крия връзките си с херцога на Монмът. Готов съм да отговарям за последствията. Но ако нямате нищо против, ще отговарям пред съда — съда на перовете, както каза докторът.

Слабият глас секна и бе последван от моментно мълчание. Подобно на болшинството самохвалци, Хобарт изпитваше известна нерешителност. Съобщението за ранга на младия благородник разбуди това му чувство. Сам раболепен парвеню, капитанът благоговееше пред титлите. Трепереше и от своя полковник. Пърси Кърк не проявяваше снизхождение към грешките на подчинените си.

С жест на ръката Хобарт спря хората си. Трябваше да помисли. Като видя неговата нерешителност, мистър Блъд прибави нов материал за размишленията му.

— Ще си припомните сигурно, капитане, че лорд Гилдой трябва да има приятели и роднини в лагера на торите^[3], и те ще има какво да кажат на полковник Кърк, ако с негова светлост се постъпи като с обикновен престъпник. Трябва да внимавате, капитане, или както казах вече, през тази прекрасна сутрин ще си оплетете примка за врата.

Капитан Хобарт с презрение отхвърли предупреждението, но въпреки това го взе под внимание.

— Вземете кушетката — каза той — и го отнесете с нея в Бриджуотър. Настанете го в затвора, докато получа заповеди какво да правя с него.

— Може да не преживее пренасянето — протестира Блъд. — Състоянието му не позволява да бъде пренасян.

— Толкова по-зле за него. Моето задължение е да задържам метежниците. — Той потвърди заповедта си с махане на ръка. Двама от хората поеха кушетката и се обърнаха да тръгнат. Гилдой направи слаб опит да протегне ръка на Блъд.

— Сър — каза той, — аз оставам ваш длъжник. Ако оживея, ще се постарая да ви се отплатя.

В отговор мистър Блъд се поклони, а след това се обърна към носачите:

— Носете го внимателно — нареди той. — Животът му зависи от това.

Когато изнесоха младия благородник, капитанът се оживи и се обърна към фермера:

— Укривате ли още някой проклет метежник?

— Никой друг, сър. Негова светлост…

— Засега приключихме с негова светлост. След малко, когато претърсим къщата, ще се занимаем и с вас. Ако сте ме излъгали, господ да ви е… — Той изръмжа някаква заповед. Четирима от драгуните излязоха и след миг можеше да се чуе как се движат в съседната стая. В същото време капитанът оглеждаше хола и чукаше по облицовката на стените с дръжката на пистолета си.

Мистър Блъд не виждаше никакви изгоди за себе си от по-продължително стоене тук.

— С ваше разрешение ще ви пожелая всичко най-добро — каза той.

— С мое разрешение ще останете още малко — заповяда капитанът.

Мистър Блъд повдигна рамене и седна.

— Отегчавате ме — каза той, — Чудно как вашият полковник не е открил това ви качество.

Но капитанът не му обърна внимание. Беше се навел да вземе от пода една изцапана, прашна шапка, на която беше забодена малка китка дъбови листа. Шапката лежеше близо до шкафа за бельо, в който бе намерил убежище нещастния Пит. Капитанът се засмя злорадо. Погледът му обходи стаята, като се спря най-напред с насмешлива усмивка върху Бейнс, след това върху двете жени зад него и накрая върху мистър Блъд, който бе кръстосал крака и заел поза на безразличие, съвсем неотговаряща на състоянието на неговите мисли.

След това капитанът пристъпи към шкафа за бельо и разтвори едното крило на масивната му врата. Хвана за яката на куртката прегънатия на две момък и го измъкна навън.

— По дяволите! А този кой е? – попита той. — Да не би и той да е благородник?

Мистър Блъд си представи бесилките, за които бе споменал капитан Хобарт. Представи си също как нещастният корабен капитан щеше да украси някоя от тях, окачен на бесило без съд, на мястото на другата жертва, която се бе измъкнала под носа на капитана. Блъд веднага измисли не само титла, но и цяло семейство за младия бунтовник.

— Точно така. Това е виконт Пит, първи, братовчед на сър Томас Вернън, който е женен за онази повлекана Мол Кърк, сестрата на вашия полковник и бивша придворна дама на жената на крал Джеймз.

И капитанът, и пленникът зяпнаха от почуда. Но докато след това младият Пит скромно замълча, капитанът изруга отвратително и се вгледа отново в пленника си.

— Лъже, нали? — попита той, като хвана момъка за рамото и свирепо се вгледа в лицето му. — Господ ми е свидетел, този човек ми се подиграва!

— Щом сте убеден в това — каза Блъд, — обесете го и ще видите какво ще ви се случи.

Драгунът се вгледа свирепо в доктора и след това в пленника си.

— Уф! — Той тикна момъка в ръцете на войниците. — Закарайте го в Бриджуотър. Вържете и този. — Той посочи Бейнс. — Ще му покажем как се укриват метежници.

Настъпи моментна бъркотия. Бейнс се бореше в ръцете на войниците и протестираше високо. Ужасените жени надаваха писъци, но бяха принудени да утихнат от още по-голям ужас. Капитанът отиде при тях и хвана момичето за раменете. То беше красиво същество със златиста коса и сини очи, които гледаха с молба право в лицето на драгуна. Неговият поглед пламна, хвана брадичката й с ръка и я накара да потръпне от бруталната му целувка.

— Това е за залог — каза той, като се усмихваше мрачно. — Нека това те успокои, малка бунтовнице, докато се разправя с тези мошеници.

Той се отдръпна от нея и я остави отмаляла и трепереща в ръцете на нещастната й майка. Войниците се подсмиваха и чакаха заповеди, а двама та пленници бяха вече здраво свързани.

— Отведете ги. Корнет^[4] Дрейк ще отговаря за тях. — Пламналия му поглед отново се спря на треперещото момиче. — Аз ще остана още малко… да претърся добре това място. Може да има укрити още метежници.

И сякаш си спомни за нещо и добави:

— Вземете и този момък с вас. — Той посочи към мистър Блъд. — Тръгвай!

Мистър Блъд бе изтръгнат от мислите си. Тъкмо преценяваше възможността да извърши върху капитан Хобарт една благотворна операция с ланцета, който се намираше между инструментите в неговата чанта. Операцията щеше да бъде благотворна за човечеството, разбира се. Независимо от това драгунът страдаше от пълнокръвие и пускането на малко кръв би му подействувало добре. Ала трудно беше да се намери удобен случай. Тъкмо се чудеше дали не би могъл да привлече капитана настрана с някоя история за скрито съкровище, когато това ненавременно прекъсване сложи край на интересните му замисли.

Той се опита да спечели време.

— Правилно, така ще ми бъде много удобно — каза той. — Защото и аз отивам в Бриджуотър и ако не ме бяхте задържали, сега щях да съм на път.

— Само че местоназначението ви в Бриджуотър сега ще бъде затворът.

— Охо! Сигурно се шегувате!

— Ако предпочитате, все ще се намери някоя бесилка и за вас. Става въпрос само дали ще увиснете сега, или по-късно.

Грубите войнишки ръце хванаха мистър Блъд, а прекрасният му ланцет остана в чантичката на масата. Той се освободи от ръцете на войниците, защото беше силен и гъвкав, но те веднага се нахвърлиха отново върху него и го свалиха. Притиснаха го към земята и завързаха ръцете зад гърба му, а след това отново го изправиха грубо на крака.

— Отведете го — каза кратко Хобарт и се извърна да даде нареждания на другите драгуни, които чакаха. — Претърсете къщата от зимника до тавана и след това ми докладвайте тука.

Войниците излязоха през вратата, която водеше към вътрешността на къщата. Мистър Блъд бе изтикан от пазачите си в двора, а там чакаха вече Пит и Бейнс. От прага на хола той изгледа капитан Хобарт с пламнал поглед. На устните му затрептя заплахата за това, което би сторил на капитана, ако оцелее от сегашните събития. Но навреме се опомни, че ако произнесе сега тази заплаха, може да унищожи надеждата си да остане жив и да я изпълни. Защото в днешния ден хората на краля бяха господари в западната част на Англия, смятаха тази територия за неприятелска и като победители трябваше да я подложат на най-големите ужаси на войната. В този момент простият кавалерийски капитан властвуваше над живота и смъртта.

Под ябълковите дървета мистър Блъд и неговите другари по нещастие бяха привързани към стремената на войнишките седла. След това по отривистата команда на корнет Дрейк малката група тръгна към Бриджуотър. Когато потеглиха, ужасното предположение на мистър Блъд, че за драгуните това представлява завладяна неприятелска територия, получи пълно потвърждение. Из въздуха се носеше шум от разтрошени дъски, грохот на преобръщани и чупени мебели, викове и смях на груби мъже, които известяваха, че ловът на бунтовници беше само повод за грабеж и разрушение. Накрая над всички други шумове се разнесе писъкът на жена в страшна агония.

Бейнс се спря и се извърна с посивяло лице към дома си. Но въжето, привързано към стремето, го свали на земята и напълно безпомощен, той бе повлечен на няколко метра; войникът спря коня, изруга мръсно и го удари с плоското на сабята си.

Докато вървеше под отрупаните с плод ябълкови дървета в тази изпълнена с аромати, прекрасна юлска утрин, мистър Блъд разбра това, което отдавна бе предполагал — че хората са най-отвратителното творение на господа и че само глупакът би се занимавал с лечението на тези създания, заслужаващи унищожение.