Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Капитан Блъд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Captain Blood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 64 гласа)

Информация

Допълнителни корекции
hammster (2007)
Сканиране, разпознаване и корекция
Victor (януари 2003)

Източник: http://bezmonitor.com

Няколко „избягали“ от скенера страници продиктува Мирела.

Хартиената книга предостави Мито Павлов.

 

Издание:

Рафаел Сабатини

КАПИТАН БЛЪД

роман I том

Преведе от английски Александър Хрусанов

Редактор Лъчезар Мишев

Технически редактор Спас Спасов

Коректор Снежана Бошнакова

Английска. Четвърто издание. Дадена за набор м. XI, 1986 г. Подписана за печат м. XII.1986 г. Излязла от печат м. 111.1987 г. Формат 1/16 60/90. Печатни коли 18,5, Издателски коли 18.5. УИК 19,72. Цена 2.40 лева

Издателство „Отечество“, София, пл. „Славейков“, 1 ДП „Георги Димитров“, София, бул. „Ленин“, 117

c/o Jusautor, Sofia

 

RAFAEL SABATINI CAPTAIN BLOOD Pan Books Ltd. London 1961

История

  1. — Корекция
  2. — Преместване на бележките под линия в текста

Глава XXIV
ВОЙНА

На около пет мили от Порт Роял, когато очертанията на брега на Ямайка започнаха да се замъгляват, „Арабела“ легна на дрейф и до борда му бе докарана лодката, която корабът влачеше на буксир.

Капитан Блъд придружи своя неволен гост до стълбата. Полковник Бишоп, който през последните два часа беше изпаднал в състояние на смъртна тревога, най-после въздъхна облекчено. И докато страхът му намаляваше, дълбоката му омраза към смелия пират се възвръщаше. Но той се държеше, твърде внимателно. Закле се, веднага щом се върне в Порт Роял, да не пожали нито усилия, нито нерви, за да доведе Питър Блъд на постоянно местожителство в дока за екзекуции, но запази тези мисли за себе си.

Питър Блъд не си правеше илюзии. Не беше и никога нямаше да бъде истински пират. В цялото Карибско море нямаше да се намери друг корсар, който да се откаже от удоволствието да обеси полковник Бишоп на мачтата, като задуши по този начин отмъстителната омраза на плантатора и подсигури собствената си безопасност. Но Блъд не принадлежеше към подобен род хора. А в случая с Бишоп имаше и друга причина за неговото въздържане. Животът на полковника оставаше свещен за капитан Блъд, защото Бишоп беше Чичо на Арабела.

И затова капитанът се усмихна, като видя пожълтялото, подпухнало лице и очичките, които го гледаха с нескрита злоба.

— Желая ви приятен път, драги полковник — каза той подигравателно и по спокойното държание никой не можеше да отгатне каква болка е легнала на сърцето му. — За втори път ми служите като заложник. Съветвам ви да не го правите трети път. Време е да разберете, че не ви нося щастие, полковник.

Джереми Пит стоеше до Блъд и мрачно наблюдаваше отплаването на вицегубернатора. Зад тях се тълпяха сурови, навъсени пирати с обгорели от слънцето лица и само подчинението им на желязната воля на капитан Блъд ги възпря да не смачкат Бишоп като муха. Бяха научили от Пит още в Порт Роял за опасностите, на които е бил подложен капитанът им, и бяха готови като него да се откажат от наложената кралска служба. Но те бяха възмутени от подобна развръзка и се учудваха на сдържаността, която Блъд проявяваше спрямо вицегубернатора. Бишоп се огледа и срещна яростните, враждебни погледи. Неговият инстинкт му подсказа, че в момента животът му виси на косъм и само една дума може да предизвика избухването на затаената омраза, а тогава никаква човешка сила не ще може да го спаси. Затова не каза нищо. Наведе мълчаливо глава пред капитана и слезе непохватно в лодката, карана от няколко негри.

Те оттласнаха лодката от червения корпус на „Арабела“, налегнаха веслата, а след това вдигнаха платно и се отправиха към Порт Роял с намерение да стигнат там преди падането на нощта. Голямото тяло на Бишоп се беше сгърбило на кърмата. Той седеше мълчаливо, със свъсени вежди и стиснати устни. Злобата и отмъстителността го обхванаха с такава сила, че забрави доскорошния си страх и примката, от която се беше отървал.

На пристана в Порт Роял, под ниската, назъбена стена на крепостта, майор Мелърд и лорд Джулиън го чакаха и с огромно облекчение му помогнаха да излезе от лодката.

Майор Мелърд започна да се извинява.

— Радвам се да ви видя в безопасност, сър — каза той. — Щях да потопя кораба на Блъд, въпреки че се намирахте на борда му, ако не бяха собствените ви заповеди, предадени ми от лорд Джулиън, и уверенията на негова светлост, че Блъд е дал дума да не ви причини нищо лошо, ако не му попречим да отплава. Признавам, сметнах за необмислено негова светлост да приеме думата на един проклет пират…

— Той държи на думата си не по-зле от другите — прекъсна словоохотливостта на майора негова светлост.

Той произнесе тези думи с ледено достойнство, което при случай можеше да проявява. Негова светлост беше в крайно лошо настроение. Беше изпратил тържествуващо писмо в родината до държавния секретар, с което съобщаваше, че мисията му е изпълнена успешно, а сега се налагаше да пише наново и да признае, че този успех е бил мимолетен. И понеже коравите мустаци на майор Мелърд се повдигнаха презрително при споменаването, че думата на един пират може да се приеме, той прибави още по-рязко:

— Моите действия се оправдават от благополучното завръщане на полковник Бишоп. Срещу този факт, сър, вашето мнение няма достатъчно тежест. Би трябвало сам да го разберете.

— О, както ви е угодно, ваша светлост! — В гласа на майор Мелърд прозвуча ирония. — Наистина полковникът се завърна жив и здрав. Но там някъде капитан Блъд е също жив и невредим и може да продължи пиратската си дейност.

— Нямам намерение да разисквам този въпрос с вас, майор Мелърд.

— Тъй или иначе, това няма да бъде за дълго — изръмжа полковникът, който успя най-после да си възвърне способността да говори. — Няма, да… — Той подчерта увереността си с вулгарна псувня. — Ще похарча цялото си състояние до последния шилинг, няма да пожаля и последния кораб от ямайската ескадра и няма да си почина, докато не сложа конопена вратовръзка на шията на този негодник! И това ще стане доста скоро.

Полковникът почервеня от злоба, а вените по челото му изпъкнаха като въжета. После се съвзе и се обърна към майора.

— Добре направихте, че последвахте указанията на лорд Джулиън — похвали го той, след което се извърна и хвана негова светлост под ръка. — Елате, ваша светлост. Трябва да обсъдим този въпрос.

Те тръгнаха заедно, минаха покрай редута, през вътрешния двор на крепостта, през градината и стигнаха в дома на губернатора, където чакаше Арабела, обхваната от силно безпокойство. Като видя чичо си, тя изпита огромно облекчение не само заради него, но и заради капитан Блъд.

— Поехте голям риск, сър — каза тя на лорд Джулиън, когато си размениха обичайните поздрави.

Но лорд Джулиън й отговори, както бе отговорил на майор Мелърд:

— Нямаше никакъв риск, мадам.

Тя го изгледа учудено. Продълговатото му аристократично лице беше по-замислено и по-меланхолично от обикновено. Чувствайки въпрос в погледа й, той отговори:

— Блъд ми даде дума, че ако корабът му напусне безпрепятствено пристанището, полковник Бишоп ще бъде в безопасност.

Лека усмивка плъзна по печалното й лице, а на бузите й се появи слаба руменина. Тя би продължила този разговор, но настроението на вицегубернатора не беше подходящо, той пръхтеше и негодуваше, щом се споменеше, че може да се вярва на думата на Блъд, забравяйки, че дължи живота си именно на тази дума.

На вечеря и дълго след това той говори само за Блъд — как ще го залови и окове и на какви мъки ще го подложи. През цялото време пиеше много, изразите му ставаха все по-груби, заплахите все по-страхотни и накрая Арабела се оттегли с пребледняло лице, готова да се разплаче. Бишоп разкриваше твърде рядко своята истинска същност пред племенницата си. Странно наистина, но грубият, властен плантатор изпитваше известна боязън от слабичкото момиче. Сякаш тя беше наследила от баща си уважението, което полковникът винаги беше изразявал към своя брат.

Скоро след излизането на Арабела лорд Джулиън, който не можеше вече да понася отвратителното държане на Бишоп, също се извини и тръгна да я търси. Той все още не бе предал поръчението на капитан Блъд и смяташе, че сега е удобният момент да го стори. Но мис Бишоп се бе оттеглила за през нощта и лорд Джулиън трябваше да усмири нетърпението си до другия ден.

Рано на другата сутрин, преди още дневният пек да стане непоносим за негова светлост, той видя през прозореца Арабела да се разхожда сред азалиите в градината. Подобно обкръжение беше твърде подходящо за тази, която изпъкваше сред жените, както азалиите изпъкваха сред цветята. Лорд Джулиън побърза да се присъедини към нея. Изтръгната от мислите си, тя го поздрави с откровена усмивка, а той обясни, че носи известие от капитан Блъд.

Негова светлост забеляза леката й тръпка и трепета на устните й. Забеляза освен това бледността, тъмните сенки под очите и необичайно печалното й изражение; миналата вечер всичко това беше убягнало от погледа му.

Навлязоха в една от алеите, закрита от портокалови дървета, потънала в хладна, ароматна сянка. Докато вървяха, той я оглеждаше с възхищение и се чудеше на себе си, че толкова дълго време му е било необходимо, за да забележи своеобразната й грация, да открие, че е толкова желана, че е жена, която може да озари баналния живот на един мъж и да го превърне в магическа приказка.

Забеляза блясъка на нейната червеникавокафява коса и как грациозно се спущаше една къдра до снежнобялата й шия. Носеше рокля от блестяща коприна, а на гърдите й, подобно на петно кръв, беше забодена алена, току-що откъсната роза. Винаги след това, когато си спомняше за Арабела, той виждаше именно този й образ, а струва ми се, че никога досега не я беше виждал така.

Те навлязоха в сянката на зелената алея, без да проговорят. Арабела спря и се обърна към него.

— Споменахте за някакво известие, сър — му припомни тя и издаде нетърпението си.

Той опипваше леко смутен къдриците на своята перука и обмисляше как да започне.

— Блъд ме помоли — рече негова светлост накрая — да ви предам, че у него все още е останало нещо от злочестия джентълмен, когото… когото… някога сте познавали.

— Това вече не е необходимо — отвърна тя печално.

Той естествено не я разбра, понеже не знаеше нищо за откровението, което беше изживяла предния ден.

— Струва ми се… не, уверен съм, че сте несправедлива към него — каза той.

Кафявите й очи продължаваха да го гледат.

— Може би, ако ми предадете известието, ще мога по-добре да преценя.

Това го обърка. Той не отговори веднага. Стори му се, че не е обмислил достатъчно добре думите си; работата беше твърде деликатна и трябваше да се намери също така деликатен подход. Не беше толкова загрижен да предаде известието, колкото да го използува за собствена изгода. Лорд Джулиън беше доста опитен в отношенията си с жените и се чувствуваше съвсем непринуден сред светските дами, но сега изпитваше странна неловкост пред тази пряма, непресторена девойка — племенница на колониалния плантатор.

Продължиха мълчаливо към залетия от слънчева светлина кръстопът, където алеята се пресичаше от една пътека, която водеше към къщата. Сред слънчевите лъчи трепкаше с крила прекрасна пеперуда, голяма колкото мъжка длан, подобна на черно-червено кадифе. Негова светлост я проследи с поглед, докато се загуби, и едва тогава отговори:

— Не е лесно. Дявол да го вземе, не е лесно. Този човек заслужава по-добра съдба. А ние успяхме да провалим всичките му възможности: вашият чичо, защото не можеше да забрави злобата си, вие, защото… защото му казахте, че като постъпи на кралска служба, ще бъде реабилитиран за миналото си, а след това не искахте да признаете реабилитацията му. А именно това, независимо от желанието да ви спаси, беше главната причина той да приеме кралската служба.

Арабела се беше извърнала, за да не вижда лицето й.

— Зная, сега вече зная — промълви тя тихо. А след кратко мълчание запита: — А вие? Каква роля играхте вие в тези събития? Защо обвинявате и себе си заедно с нас?

— Моята роля ли? — Той се поколеба отново и после започна да говори, без да обмисля повече, както постъпват хората, които са решени да извършат нещо, от което се страхуват. — Ако съм го разбрал правилно и ако сам той се разбира правилно, моята роля, въпреки че е била напълно пасивна, се е оказала не по-малко действена. Моля да забележите, че ви предавам думите му. Не казвам нищо от себе си. — Необичайната нервност на негова светлост нарастваше непрекъснато. — Та той мисли — така ми каза, — че моето присъствие е затруднило реабилитацията му пред вас, а щом вие не го смятате за реабилитиран, останалото няма никаква стойност за него.

Тя се извърна лице с лице към лорд Джулиън и смръщи удивено вежди над обезпокоените си очи.

— Нима той мисли, че вие сте допринесли нещо за това? — попита тя. Явно беше, че търси пояснение. Негова светлост се впусна да й обяснява. Погледът му беше леко уплашен, а бузите — зачервени.

— Да, и го каза с думи, които ми разкриха нещо друго… за което много ми се иска да се надявам, но едва се осмелявам да го повярвам, защото сам господ знае, Арабела, че не съм самонадеян нехранимайко. Той ми каза… Но нека най-напред да ви разправя в какво положение се озовах. Качих се на неговия кораб, за да изискам незабавното връщане на чичо ви, когото бе задържал като пленник. Той ми се изсмя. Полковник Бишоп трябваше да остане заложник, за да осигури собствената му безопасност. Като се качих необмислено на кораба му, аз му дадох в мое лице още един заложник, поне толкова ценен, колкото и полковник Бишоп. Въпреки това Блъд ми нареди да си отида, не от страх от последствията, защото той не изпитва никакъв страх, нито пък от добри лични чувства към мене, защото ми призна, че ме ненавижда, и то поради същите причини, поради които се е погрижил за моята безопасност.

— Не разбирам — каза тя, когато лорд Джулиън спря да говори. — Не е ли това явно противоречие?

— Така изглежда само… Всъщност, Арабела, този нещастен човек… се осмелява да ви обича.

При тези думи тя извика и се хвана за развълнуваната си гръд. Вгледа се в него с широко разтворени очи.

— Аз… аз ви уплаших — продума загрижено лорд Джулиън. — Страхувах се от това. Но трябваше да ви го кажа, за да можете да го разберете.

— Продължавайте — помоли тя.

— Добре. В мое лице той вижда непреодолима пречка, която прави невъзможно той да ви спечели — така каза. Затова с удоволствие би ме убил. Но моята смърт можеше да ви причини болка, а на него вашето щастие му е по-скъпо от всичко друго и затова се отказа да ме задържи като заложник. Ако се направеше опит да попречат на отплаването му и аз загубех живота си в последвалата битка, съществуваше рискът… вие да ме оплаквате. Той не искаше да поеме този риск. Вие сте го нарекли крадец и пират, каза ми той и прибави — предавам ви точно неговите думи, — че ако при избора си между нас двамата вие сте се спрели на мене, както той е убеден, според него вашият избор е мъдър. Затова именно той ми нареди да напусна кораба и ме изпрати на брега.

Арабела го погледна с очи, потънали в сълзи. Той пристъпи напред със затаен дъх и протегна ръка.

— Прав ли е бил, Арабела? Моето щастие зависи от вашия отговор.

Но тя продължаваше да го гледа мълчаливо с плувналите си в сълзи очи, а той не смееше да се приближи до нея, преди тя да каже нещо.

Беше обзет от мъчително съмнение. Когато Арабела проговори, той се увери колко основателен е бил инстинктът, породил това му съмнение. Думите й разкриха на негова светлост, че от всичко, което й беше разправил, нейното съзнание е възприело само отношението на Блъд към нея.

— Така е казал! — извика тя. — Така е казал! О! — Тя се извърна и погледна между стройните стебла на портокаловите дървета към проблясващите води на широкото пристанище и далечните хълмове. В течение на няколко минути негова светлост със страх и напрежение очакваше какво още ще каже Арабела. Накрая тя отново заговори с бавен глас, който на моменти заглъхваше:

— Снощи, когато чичо ми разкри своето озлобление и долнопробния си гняв, аз започнах да разбирам, че подобна отмъстителност може да съществува само у хора, които са причинили зло. Това е безумието, в което изпадат, за да оправдаят долната си страст. Ако дотогава не бях още разбрала, това трябваше да ме накара да почувствувам колко леко съм вярвала на всички ужасни истории, приписвани на Питър Блъд. Вчера той сам ми обясни историята с Левасьор, която сте чули в Сен Никола. А сега тази му постъпка… потвърждава неговата правдивост и порядъчност. Такъв негодяй, за какъвто бях започнала да го смятам, е немислимо да извърши постъпката, разказана от вас.

— Такова е и моето мнение — потвърди кротко лорд Джулиън.

— Така трябва да бъде. Но даже и да не беше така, сега това нямаше да има никакво значение. Само едно нещо има значение — тежко и горчиво е да се помисли дори за това, — мисълта, че ако не бяха моите думи, с които го отблъснах вчера, той можеше да бъде спасен. Ако можех само да поговоря с него, преди да си отиде! Чаках го, но той излезе с чичо ми и съвсем не подозирах, че си отива. А сега е вече загубен — връща се към пиратството и накрая ще бъде хванат и унищожен. Вината е моя — моя!

— Какво казвате? Единствените причини бяха враждебността на вашия чичо и неговата упоритост, която не го оставя да помисли дори за компромис. Не трябва да се упреквате за нищо.

Тя се обърна нетърпеливо към него; очите й все още бяха пълни със сълзи.

— Как можете да говорите така, след като ми предадохте какво е казал? Та самото известие свидетелствува колко голяма вина имам и той е бил принуден на подобна постъпка от моето отношение към него, от епитетите, които му подхвърлях. Той сам ви го е казал. А аз знам, че това е самата истина.

— Нямате никакви причини да се срамувате — каза той. — А колкото до огорчението ви, ако с това ще помогна да го облекча, то знайте, че можете да разчитате на мен да направя всичко възможно, за да го спася от неприятното му положение.

Дишането й секна.

— Ще го направите ли? — извика тя с внезапно породена надежда. — Обещавате ли? — Протегна му поривисто ръка, а той я хвана с двете си ръце.

— Обещавам — отвърна той, като продължи да държи нейната ръка, и тихо каза: — Арабела, все още не сте отговорили на въпроса ми.

— Какъв въпрос? — попита тя.

„Дали не е полудял? — зачуди се Арабела. — Та нима можеше нещо друго да има значение в подобен момент?“

— Въпросът, който засяга мене самия и моето бъдеще тъй отблизо. Това, което вярва Блъд, което го е накарало да мисли… че… че не сте безразлична към мене.

Той видя лицето й да променя още веднъж цвета си и отново да добива загрижено изражение.

— Дали съм безразлична към вас? — каза тя. — Как така? Ние винаги сме били добри приятели. Надявам се, ваша светлост, че и за в бъдеще ще продължим да бъдем такива.

— Приятели! Добри приятели? — произнесе той с тревога и горчивина. — Аз не искам само приятелството ви, Арабела. Чухте какво казах, какво ви предадох. Нима ще ми кажете, че Питър Блъд се е излъгал?

Тя се опита да освободи ръката си и тревогата, изписана по лицето й, се засили. За миг той не я пусна, но веднага след това съобрази какво върши и я освободи.

— Арабела! — извика той с болка в гласа.

— Аз изпитвам приятелски чувства към вас, ваша светлост. Но нищо повече.

Въздушният замък на мечтите му се сгромоляса и той остана леко замаян. Сам беше казал, че не е самонадеян. Но въпреки това имаше нещо, което не можеше да разбере. Тя признаваше, че изпитва приятелски чувства към него, а той можеше да й осигури такова положение, за каквото племенницата на колониалния плантатор, колкото и богата да беше, не можеше да сънува дори. Тя отхвърляше всичко това, а говореше за приятелство. В такъв случай Питър Блъд е сбъркал. А докъде се простира грешката му? Дали не беше разбрал погрешно чувствата й към себе си, както бе сбъркал относно нейните чувства към негова светлост? Но в такъв случай… Той прекъсна размислите си. По този начин само се измъчваше напразно. Трябваше да знае. Затова попита с мрачна прямота:

— Питър Блъд ли е?

— Питър Блъд! — откликна тя, без да проумее отначало значението на въпроса му. Когато го разбра, лицето й се изчерви. — Н-не зная — заекна тя.

Този отговор едва ли беше правдив. Сякаш тази сутрин от очите й бе вдигната някаква завеса и тя видя най-после истинските отношения на Питър Блъд с другите хора; откровението беше закъсняло с двадесет и четири часа и я изпълни със състрадание, съжаление и мъка.

Лорд Джулиън познаваше твърде добре жените и не можеше да се съмнява повече. Сведе глава, за да прикрие гнева си. Като честен мъж той се срамуваше от този гняв, който човешкото същество не можеше да потисне.

И защото природата у него беше по-силна от възпитанието — както е у повечето от нас, — от този момент лорд Джулиън, въпреки желанието си, започна да се занимава с нещо, което твърде много приличаше на подлост. Съжалявам, че трябва да пиша подобно нещо за човек, към когото — ако съм успял да го опиша справедливо — вие сте започнали да изпитвате известно уважение. Но истината е, че желанието да унищожи своя съперник замести и последните остатъци от добри чувства към Питър Блъд. Беше обещал на Арабела, че ще се възползува от влиянието си в защита на Блъд. Със съжаление трябва да кажа обаче, че той забрави своето обещание и започна тайно да подпомага и да поощрява плановете на чичо й за залавянето и погубването на пирата. Ако го бяха упрекнали в това, той можеше с право да настои, че постъпва, както повелява дългът му. Но можеха да му отговорят, че в този случай неговият дълг е роб на ревността.

Когато след няколко дена ямайската ескадра излезе в открито море, лорд Джулиън се намираше заедно с полковник Бишоп на флагманския кораб на вицеадмирал Крофърд. Нямаше никаква нужда нито единият, нито другият да отива с ескадрата, освен това задълженията на вицегубернатор налагаха Бишоп да остане на брега, а ние знаем, че лорд Джулиън беше съвършено безполезен на борда на кораба. Въпреки това двамата тръгнаха на лов за капитан Блъд, като всеки използуваше за претекст своя служебен дълг, а в същото време се стремеше да задоволи личните си цели. Общата задача ги сближи и ги свърза в своего рода приятелство, каквото при друг случай би било невъзможно да съществува между толкова различни по възпитание и стремежи мъже.

Ловът започна. Те плаваха известно време край бреговете на Хаити и наблюдаваха Наветрения пролив. Изтърпяха неудобствата на настъпилия дъждовен сезон. Но усилията им бяха напразни и след месец се завърнаха в Порт Роял с празни ръце, а там ги чакаха крайно тревожни известия от Стария свят.

Манията за величие на Людовик XIV беше подпалила в Европа пожара на войната. Френските легионери опустошаваха рейнските провинции, а Испания се беше присъединила към държавите, обединили се за защита против прекомерните амбиции на френския крал. Имаше и нещо по-лошо — носеха се слухове за гражданска война в самата Англия, където хората изнемогваха под нетърпимата тирания на крал Джеймз. Говореше се, че Уилям Орански бил поканен да отиде в Англия.

Седмиците минаваха и всеки кораб, който идваше от родината, донасяше нови известия. Уилям се беше прехвърлил в Англия и през март на 1689 година в Ямайка научиха, че той е приел английската корона и че Джеймз е избягал във Франция да търси помощ за възвръщането си на престола. Наскоро след това се получиха писма от държавния секретар на крал Уилям, с които полковник Бишоп се уведомяваше за започване на война с Франция. С оглед отражението на войната върху колониите в тях пристигаше генералният губернатор лорд Уилоби, а заедно с него идваше една ескадра под командуването на адмирал Ван дер Койлън, която трябваше да подсили за всеки случай ямайската флота.

Бишоп разбра, че това слага край на неговата безгранична власт дори и да останеше вицегубернатор в Порт Роял. Лорд Джулиън не беше получил никакви известия лично за себе си и не знаеше какво да прави. Но той споделяше с полковник Бишоп надеждите си по отношение на Арабела, а полковникът, опасявайки се повече от всякога, че политическите събития ще го принудят да подаде оставка, желаеше да се възползува от предимствата на едно роднинство с толкова влиятелен човек като лорд Джулиън.

Те се разбраха напълно по този въпрос и негова светлост съобщи на полковника всичко, което знаеше.

— Има една пречка на пътя ни — каза той. — Капитан Блъд. Момичето е влюбено в него.

— Вие сте полудели! — извика Бишоп, когато си възвърна способността да говори.

— Имате право да мислите така — отвърна тъжно негова светлост, — но аз съм напълно нормален и го казвам, защото го знам.

— Знаете го?

— Арабела сама ми призна.

— Какво безсрамие! Бога ми, ще я вразумя! — В него заговори робовладелецът, човекът, който властвуваше с помощта на камшик.

— Не ставайте глупак, Бишоп. — Презрението на негова светлост усмири полковника много по-лесно от всякакви доводи. — При нейния характер по този начин не може нищо да се постигне. Ако не искате да провалите завинаги надеждите ми, трябва да сдържате езика си и въобще да не се намесвате.

— Да не се намесвам? А какво ще правим тогава?

— Слушайте. Арабела има твърд характер. Май не познавате собствената си племенница. Докато Блъд е жив, тя ще го чака.

— Тогава, ако Блъд умре, може би тя ще се вразуми.

— Ето че започвате да показвате здрав разум — похвали го лорд Джулиън. — Това е първата и най-важна стъпка.

— Сега имаме възможност да опитаме! — възкликна Бишоп с повишен ентусиазъм. — Войната с Франция премахва всички ограничения по въпроса за Тортуга. Можем да нападнем острова в интерес на короната. Ако постигнем победа, ще спечелим благоразположението на новото правителство.

— А! — каза лорд Джулиън и замислено подръпна устната си.

— Виждам, че разбирате — изсмя се грубо Бишоп. — С един куршум два заека, а? Ще подгоним този негодник чак в бърлогата му под носа на френския крал. Този път ще го заловим дори ако се наложи да сринем Тортуга.

След два дена — около три месеца след заминаването на Блъд — те отплаваха на експедиция за залавянето му, като взеха цялата ямайска ескадра и няколко по-малки помощни кораба. Арабела и другите бяха уведомени, че те отиват да нападнат френската част на остров Хаити. Това беше единственият претекст, който би могъл да оправдае до известна степен факта, че полковник Бишоп напуска Ямайка в подобни времена. Неговото чувство за дълг, разбира се, трябваше да го задържи здраво в Порт Роял, но то беше залято от омразата — най-безплодното и разлагащо чувство. Още същата нощ в голямата каюта на „Император“, флагманския кораб на вицеадмирал Крофърд, вицегубернаторът се напи, в знак че настъпват последните мигове от кариерата на капитан Блъд.