Рафаел Сабатини
Капитан Блъд (18)

Глава XVIII
„МИЛАГРОСА“^[1]

 

Историята в Маракайбо трябва да се счита като шедьовър в пиратската кариера на капитан Блъд. Въпреки че едва ли има една от многобройните му битки, така подробно описани от Джереми Пит, в която да не се проявява талантът му за водене на морски бой, то неговите блестящи способности на тактика никъде не проличават тъй пълно, както в двете сражения, с които се освободи от клопката, устроена му от дон Мигел де Еспиноса.

Блъд се ползуваше с известност и преди това, но тя беше затъмнена от славата му след тази битка. С подобна слава не можеше да се похвали никой друг, нито дори известният Морган.

В Тортуга, където Блъд прекара няколко месеца, зает с поправката и екипирането на трите кораба, пленени от флотата, която се беше приготвила да го унищожи, той стана едва ли не божество за буйните членове на „Бреговото братство“; много от тях се стремяха към честта да служат под неговото командуване. Това обстоятелство го постави в рядкото положение да може да избира щателно членовете на екипажите за своята нараснала флота и той се възползува от него.

При следващото си отплаване Блъд имаше на разположение флота от пет прекрасни кораба с около хиляда души. И така, той беше станал не само известен, но и могъщ. Трите заловени испански кораба Блъд прекръсти с известно академично чувство за хумор на „Клото“, „Лахезис“ и „Атропос“^[2], като по този начин известяваше със зловеща ирония на света, че те ще бъдат съдници за съдбата на всички испанци, които срещне из моретата.

Новината за тази флота, достигнала след известието за поражението на испанския адмирал при Маракайбо, предизвика сензация в Европа. Испания и Англия бяха неприятно обезпокоени по различни причини и ако си дадете труд да разлистите дипломатическата кореспонденция по този въпрос, ще видите, че тя е доста обемиста и не винаги коректна.

Междувременно във водите на Карибско море испанският адмирал дон Мигел де Еспиноса, за да си послужим с една съвременна дума, изпадна в амок^[3]. Той беше в немилост поради поражението, нанесено му от капитан Блъд, и това едва не го накара да полудее. Ако погледнем безпристрастно на така създалото се положение, не можем да не изпитаме известно съчувствие към дон Мигел. Омразата стана ежедневна храна за нещастника, а желанието за мъст обзе изцяло мислите му. Той се мяташе като бесен из водите на Карибско море и търсеше своя враг, а между това като предястие за отмъстителния си апетит се нахвърляше върху всеки английски или френски кораб, който се изпречваше на пътя му.

Няма нужда да се говори повече, за да стане ясно, че прославеният морски капитан, знатният кастилски благородник беше загубил ума и дума и сам бе станал пират. Върховният кралски съвет можеше твърде скоро да го осъди заради постъпките му. Но какво значение щеше да има това за човек, който отдавна беше осъден без никаква надежда за опрощаване? Точно обратното — ако успееше да залови и окове във вериги дръзкия и единствен по рода си капитан Блъд, съществуваше възможност Испания да погледне по-снизходително на неговите настоящи постъпки и на предишните му загуби.

И така, той пренебрегваше превъзхождащата сила на капитан Блъд и го търсеше навсякъде из безбрежното море. Цяла година го търси напразно. Обстоятелствата, при които се срещнаха, са твърде любопитни.

Едно разумно наблюдение на фактите в човешкия живот ще покаже и на най-тесногръдите хора, които се надсмиват над употребата на съвпаденията в романите и драмите, че самият живот е почти изцяло една поредица от съвпадения. Разгърнете книгата на историята на която страница пожелаете, и ще намерите някакво съвпадение, спомогнало за дадени събития, които биха могли да бъдат предотвратени от най-дребни случки. Наистина съвпаденията могат да се определят като инструмент, който съдбата използува, за да извае участта на хората и нациите.

Сега ще имате случай да наблюдавате действието на съвпаденията в съдбата на капитан Блъд и на някои други лица.

На 15 септември 1688 година — паметна година за Англия — три кораба браздяха водите на Карибско море и те щяха да определят съдбата на няколко души.

Първият от тях беше флагманският кораб на капитан Блъд — „Арабела“. Един ураган сред малките Антилски острови го беше отделил от пиратската флота. Корабът се намираше някъде около 17 градуса северна ширина и 74 градуса западна дължина. Югоизточните ветрове на този задушен сезон го подгонваха към Наветрения пролив и той се отправяше към Тортуга — естествено сборно място за разделените кораби.

Вторият кораб беше „Милагроса“. Придружен от най-малката фрегата „Идалга“, той дебнеше из засада на север от дългия полуостров, който се вдава в морето при югозападния ъгъл на Хаити. На „Милагроса“ се намираше отмъстителният дон Мигел.

Третият и последен от тези кораби, които ни интересуват в момента, беше един английски военен кораб, който на тази дата стоеше на котва във френското пристанище Сен Никола на северозападния бряг на остров Хаити. Той пътуваше от Плимут за Ямайка и на борда му се намираше твърде известен пасажер в лицето на лорд Джулиън Уейд. Неговият родственик, лорд Съндерланд, го беше натоварил с много важна и деликатна мисия, резултат от неприятната преписка между Испания и Англия.

Подобно на англичаните, френското правителство беше твърде раздразнено от грабителските действия на пиратите, защото те водеха до непрекъснато обтягане на отношенията с Испания, и напразно се опитваше да ги усмири, като караше губернаторите на своите презморски колонии да се отнасят към тях с най-голяма суровост. Но самите губернатори, подобно на губернатора на Тортуга, богатееха от тайните споразумения с пиратите или пък, подобно на губернатора на френската част от Хаити, мислеха, че пиратите трябва да бъдат поощрявани, за да сдържат мощта и алчността на Испания, която в противен случай би се удовлетворявала за сметка на чуждите колонии. Затова губернаторите гледаха с безпокойство на всякакви решителни мерки, които биха могли да прогонят пиратите и да ги накарат да търсят нови ловни райони из южните морета.

За да задоволи желанието на крал Джеймз за примиряване с Испания и в отговор на постоянните протести на испанския посланик, държавният секретар лорд Съндерланд назначи за вицегубернатор на Ямайка една решителна личност. Тази решителна личност беше полковник Бишоп, който от няколко години се славеше като най-влиятелния плантатор на остров Барбадос.

Полковник Бишоп прие поста и напусна плантациите си, в които трупаше настървено своето богатство, и прояви припряност, чиито корени лежаха в желанието да оправи собствените си сметки с Питър Блъд.

Идването на полковник Бишоп в Ямайка бе почувствувано осезателно от пиратите. Но каквото и да правеше той, един от пиратите, същият този Питър Блъд, който навремето беше негов роб, му се изплъзваше винаги и продължаваше безстрашно и твърде резултатно да безпокои испанците по вода и суша. Неговата дейност поддържаше постоянна натегнатост в отношенията между Англия и Испания, а това представляваше особена опасност в тези дни, когато мирът в Европа се запазваше с големи трудности.

Отчаян не само от собствената си мъка, която се набираше с всеки изминал ден, а и от постоянните упреци, отправяни му от Лондон поради неговите неуспехи, полковник Бишоп стигна дотам, че намисли да сподири Блъд чак в Тортуга и да се опита да очисти острова от пиратите, на които там се даваше подслон. За свое щастие той се отказа от безумната си идея. Причина за отказа бяха природната защитеност на острова и мисълта, че едно нападение върху територия, която поне номинално е френско владение, може да се изтълкува като тежка обида за Франция. Въпреки това на полковник Бишоп му се струваше, че ако не бъдат взети подобни мерки, не ще може да се постигне много нещо. Това си схващане той изложи в едно писмо до държавния секретар.

Това писмо и описаното в него положение убедиха лорд Съндерланд, че не ще може да уреди този досаден въпрос с обикновени средства. Затова той започна да обмисля някои необикновени мерки и се сети за плана, възприет по отношение на Морган, привлечен на кралска служба по времето на Чарлз II. Реши, че подобен начин на действия може да се окаже еднакво ефикасен и в случая с капитан Блъд. Негова светлост взе предвид, че противозаконната дейност на Блъд е може би резултат не на вродена склонност, а на абсолютна необходимост, наложена от обстоятелствата по неговото депортиране в Барбадос, и че той би посрещнал с радост възможността да се откаже от тази си дейност.

В изпълнение на това решение Съндерланд изпрати своя роднина, лорд Джулиън Уейд, като го снабди с офицерски заповеди за назначение, в които беше оставено празно място за имената, давайки му пълни указания за линията на поведение, която секретарят считаше, че е желателно да се спазва, но му остави пълна свобода на действие при изпълнението на тези указания. Съндерланд беше опитен политик и познаваше изтънко лабиринта на интригите, затова посъветва своя родственик, в случай че Блъд се покаже несговорчив или Уейд реши по някакви други причини, че не е целесъобразно той да бъде взет на кралска служба, да насочи вниманието си към неговите офицери, да ги съблазни да го напуснат и като го отслаби по този начин, Блъд да стане лесна плячка за флотата на полковник Бишоп.

„Роял Мери“, корабът, на който пътуваше този остроумен, достатъчно образован, донякъде разпуснат и безукоризнено елегантен пратеник на лорд Съндерланд, стигна благополучно до Сен Никола — последното пристанище, в което се отбиваше преди Ямайка. Беше решено лорд Джулиън да се представи най-напред на вицегубернатора в Порт Роял, а оттам при нужда да се отправи в Тортуга. Племенницата на вицегубернатора беше дошла преди няколко месеца в Сен Никола, за да посети свои близки и да избегне непоносимите горещини на Ямайка по това време на годината. Тя трябваше да се връща и затова към капитана на „Роял Мери“ бе отправена молба да я вземе на борда. Предвид ранга и службата на нейния чичо тази молба беше удовлетворена веднага.

Лорд Джулиън приветствува качването й на кораба със задоволство. Пътешествието беше изключително интересно, но сега придобиваше известна пикантност и щеше да стане съвършено. Негова светлост принадлежеше към тези галантни кавалери, за които съществувание, лишено от жени, не беше пълноценно.

Мис Арабела Бишоп със своята прямота, момчешки глас и почти момчешка свобода на движенията не представляваше такава дама, върху която в Англия би се спрял обиграният поглед на негова светлост. Неговият опит и изтънченият му вкус го караха да предпочита по-пълничките, меланхолични и женствено безпомощни личности. Очарованието на мис Бишоп беше безспорно. Но то беше такова, че можеше да се оцени само от някой деликатен човек. А лорд Джулиън, въпреки че съвсем не беше груб, не притежаваше необходимата деликатност. С това не искам да кажа нищо компрометиращо по негов адрес.

Независимо от всичко, мис Бишоп си оставаше една млада дама, а из географските ширини, сред които лорд Джулиън бе попаднал, подобно явление беше рядкост и заслужаваше внимание. От своя страна, с титлата и положението си, със своята любезност и очарование на опитен придворен, той излъчваше наоколо си атмосферата на огромния свят, в който обикновено живееше, свят, който за Арабела, прекарала целия си живот на Антилските острови, представляваше само едно име. Няма нищо чудно в такъв случай, че те почувствуваха интерес един към друг, преди още „Роял Мери“ да напусне Сен Никола. Всеки можеше да разправи доста неща, които интересуват другия. Той можеше да възбуди въображението й с разкази за живота в двореца „Сент Джеймз“, като в много от тях си приписваше героична или поне доста забележителна роля. А тя можеше да попълни неговите познания с важни сведения за Новия свят, където той идваше за първи път.

Преди да изгубят Сен Никола от погледа си, те бяха вече добри приятели и негова светлост започна да внася поправки в първите си впечатления за нея и да открива очарованието на искреното и прямо приятелско държание, което я караше да се отнася към всеки мъж като към брат. Ако се вземе предвид, че главата на лорд Джулиън беше непрестанно изпълнена с мисли за неговата мисия, няма нищо чудно, че й заговори за капитан Блъд. Всъщност имаше едно обстоятелство, което водеше направо към подобен разговор.

— Чудя се — каза той веднъж, когато се разхождаха по кърмата — дали сте виждали този Блъд, който навремето е бил роб в плантацията на вашия чичо.

Мис Бишоп се спря. Облегна се на парапета и се загледа в отдалечаващата се земя. Отговори след известно мълчание с равен, спокоен глас.

— Виждах го често и го познавам много добре.

— Виж ти!

Негова светлост загуби малко от своята невъзмутимост, която така старателно култивираше. Той беше млад мъж на около двадесет и осем години, доста по-висок от среден ръст. Изглеждаше по-висок поради изключителната си слабост. Лицето му беше също така слабо, бледо, с остри, но приятни черти, заобиколено от къдрите на златиста перука. Чувствената уста и бледосините очи му придаваха замечтан, замислено-меланхоличен израз. Въпреки това погледът на тези очи беше жив и забелязваше всичко. Само в настоящия случай пропусна да забележи леката червенина, която се появи по бузите на мис Бишоп при този въпрос, и подозрителното, прекалено спокойствие на нейния отговор.

— Виж ти! — повтори той и се облегна до нея. — И като какъв човек го преценявахте?

— В тези дни аз го уважавах като изпаднал в беда джентълмен.

— Знаехте ли неговата история?

— Той ми я разказа. За това именно го уважавах — заради спокойствието и твърдостта, с които понасяше нещастието си. Но сега, с оглед на постъпките му, аз започвам да се съмнявам в това, което ми е разправял за себе си.

— Ако имате предвид несправедливостите, които е претърпял от кралската комисия, съдила метежниците на Монмът, то няма никакво съмнение, че всичко е напълно вярно. Сигурно е, че не е участвувал в метежа на Монмът. Бил е осъден въз основа на един параграф от закона, който той може да не е познавал при извършване на постъпката, квалифицирана по-късно като измяна. Но, бога ми, той си отмъсти до известна степен.

— Това е непростимо — каза тя тихо. — Това отмъщение го погуби, и то напълно заслужено.

— Погубило? — Негова светлост се изсмя. — Не бъдете толкова сигурна. Чувам, че е забогатял. Разправят, че е превърнал плячката от испанците във френско злато, което се пази във Франция на негово име. Господин Д’Ожерон, неговият бъдещ тъст, се е погрижил за това.

— Неговият бъдещ тъст? — попита тя и се вгледа в него с широко разтворени очи и уста. След това допълни въпроса си: — Господин Д’Ожерон? Губернаторът на Тортуга ли?

— Същият. Виждате, че капитанът има добро покровителство. Научих тази новина в Сен Никола. Струва ми се, че не мога да се радвам на подобно известие, защото това ще затрудни задачата, с която ме изпрати моят родственик лорд Съндерланд. Но това е положението. Не знаехте ли?

Тя поклати глава отрицателно и не отговори. Беше се извърнала и очите й се вглеждаха в кротко издигащите се и спускащи се вълни-След известно време тя заговори отново с напълно спокоен и овладян глас:

— Но ако това е вярно, той щеше да се откаже от пиратството досега. Ако… ако обича някоя жена и е сгоден за нея, а е и богат, както казвате, той щеше да напусне този рискован живот и…

— Така мислех и аз — прекъсна я негова светлост, — докато не получих обяснение. Д’Ожерон е алчен не само за себе си, но и за своята дъщеря. А що се отнася до момичето, то чух да разправят, че е доста див екземпляр, напълно достойна за човек като Блъд. Чудно ми е защо не се ожени за нея и не я вземе със себе си на кораба да водят заедно пиратски живот. Подобно нещо не би било ново за нея. Учудвам се и от търпението на Блъд. За да я спечели, той е убил един друг мъж.

— Казвате, че е убил някого заради нея! — В гласа й прозвуча ужас.

— Да, един френски пират на име Левасьор. Той бил любовник на момичето и съдружник на Блъд в някакво начинание. Блъд искал момичето за себе си и убил французина, за да я спечели. Пфуй! Мръсна история, признавам. Но по тези места хората имат по-различен морал…

Тя се беше обърнала с лице към него. Дори устните й бяха побледнели. Прекъсна опита му да извини действията на капитан Блъд; кафявите й очи пламтяха.

— Сигурно имат друг морал, щом са го оставили жив след подобно нещо.

— О, казаха ми, че въпросът е бил решен в честен бой.

— Кой ви каза?

— Един човек, който е плавал с тях! Французин на име Каюзак. Открих го в една крайбрежна кръчма в Сен Никола. Бил е помощник на Левасьор и е присъствувал на дуела и на смъртта на Левасьор.

— А момичето? Каза ли ви дали и момичето е присъствувало?

— Да. Тя е гледала боя. След като се разправил с пирата, Блъд я отвел със себе си.

— И хората на убития са му позволили? — Той долови нотка на неверие в гласа й, но не забеляза облекчението, с което то бе примесено. — О, не вярвам в тази история! Не мога да повярвам.

— Уважавам ви за това, мис Бишоп. И аз не можех да повярвам, че могат да съществуват толкова безсърдечни хора, докато Каюзак не ми обясни случая.

— Какво? — Чувството на съмнение, което я бе ободрило, сякаш изчезна. Тя стисна здраво парапета и се обърна с лице към негова светлост. В момента той не забеляза нищо, но по-късно си спомни, че в държанието й имаше нещо странно.

— Блъд откупил съгласието им и правото да отведе девойката. Заплатил с перли на стойност двадесет хиляди песети. — Негова светлост отново се изсмя презрително. — Добра цена, бога ми! Всичките са негодници, крадливи, подкупни псета. А тази история съвсем не е за женски уши.

Тя извърна очи от него и откри, че погледът й е замъглен. След малко го запита с по-неспокоен глас от преди:

— Защо ви разправи французинът тази история? Мрази ли той капитан Блъд?

— Не мисля — отвърна бавно негова светлост. — Разправи ми го… просто като обикновена история из живота на пиратите.

— Обикновена история! Господи! Обикновена история!

— Ще се осмеля да забележа, че всички оставаме все още диваци под тънкото покривало на цивилизацията — каза негова светлост. — Но този Блъд, както ми съобщи Каюзак, бил доста способен човек. Той бил бакалавър по медицина…

— Доколкото знам, това е вярно.

— Служил е дълго време в чуждестранни флоти и армии. Каюзак ми каза — което трудно мога да повярвам, — че бил служил под командуването на Де Ройтер.

— И това е вярно — потвърди тя и въздъхна тежко. — Струва ми се, че Каюзак ви е уведомил доста точно. Уви!

— Вие съжалявате за това?

Тя го погледна и Уейд забеляза, че е твърде бледа.

— Както човек съжалява, когато чуе, че е умрял някой, когото е уважавал. Навремето го считах за изпаднал в беда, но достоен човек. А сега… — Тя се позабави и се усмихна пресилено. — Най-добре е такъв човек да бъде забравен. — След това Арабела Бишоп заговори за други неща.

Тя притежаваше дарбата да се сприятелява с всеки, когото срещнеше, и за кратко време между двамата се породиха дружески отношения. Но скоро едно непредвидено събитие развали това, което трябваше да бъде най-приятната част от пътуването на негова светлост.

Причина за това стана побеснелият испански адмирал, когото срещнаха насред Гонаивския залив на втория ден след отплаването им. Капитанът на „Роял Мери“ не се уплаши дори когато дон Мигел откри огън по него. Англичанинът видя извишаващите се над водата високи бордове на испанския кораб, които му предлагаха отлична цел, и се надсмя. Ако този дон, плаващ под испанско знаме, искаше да се бие, то „Роял Мери“ щеше да удовлетвори желанието му. Може би храбрата самоувереност на английския капитан имаше известно основание и през този ден той щеше да прекрати буйната кариера на дон Мигел, но един сполучлив изстрел от „Милагроса“ попадна сред барута, складиран в носовата част на кораба, и хвърли във въздуха предната му половина, преди още да почне битката. Как беше попаднал този барут там, няма да се узнае никога, а храбрият капитан не оживя, за да разследва случая.

Капитанът на „Роял Мери“ и една трета от моряците бяха убити, а корабът, силно повреден, се поклащаше безпомощно. Преди останалите живи моряци да се оправят от объркването, испанците нахлуха на кораба.

В същото време, когато дон Мигел стъпваше на борда, мис Бишоп се намираше в капитанската каюта под кърмата, където я бяха отвели за по-сигурно, и лорд Джулиън се опитваше да я успокои и окуражи, уверявайки я, че всичко ще свърши добре. Сам лордът не се чувствуваше твърде спокоен и лицето му беше побледняло. Не трябва да се смята, че беше страхливец. Но мисълта за ръкопашен бой в тази дървена клетка, която можеше всеки миг да потъне под краката му в дълбините на океана, беше твърде неприятна за човек, показал достатъчно храброст на суша. За щастие мис Бишоп не се нуждаеше от слабата утеха, която той можеше да й предложи. Вярно е, че беше побледняла и кафявите й очи бяха по-широко отворени от обикновено. Но тя се владееше добре. Полуседнала, полуоблегната върху масата в каютата на капитана, тя запази достатъчно присъствие на духа, за да успокои прислужницата мулатка, която хленчеше в краката й, обхваната от ужас.

Вратата на каютата се отвори и сам дон Мигел, с орлов нос, висок и обгорял, престъпи прага. Лорд Джулиън се извърна с лице към него и се хвана за шпагата.

Обаче испанецът не беше склонен да губи времето си в празни приказки и премина направо към целта.

— Не ставайте глупак! — каза той с характерната си грубост. — Защото ще си получите заслуженото! Вашият кораб потъва!

Зад дон Мигел стояха трима или четирима души с шлемове на главите и лорд Джулиън веднага прецени обстановката. Той пусна ефеса на шпагата и няколко сантиметра от стоманеното острие се плъзнаха обратно в ножницата. Дон Мигел се усмихна, белите му зъби светнаха сред сивата брада и той протегна ръка.

— Ако обичате — каза той.

Лорд Джулиън се поколеба. Погледът му потърси мис Бишоп.

— Мисля, че така ще бъде по-добре — каза младата дама с пълно самообладание и негова светлост повдигна рамене и предаде шпагата си.

— Елате всички на моя кораб — покани ги дон Мигел и излезе.

Те се възползуваха от поканата му, първо, защото испанецът можеше да ги принуди, и второ — нямаше за какво да остават на потъващия кораб. Забавиха се само колкото беше необходимо на мис Бишоп да събере малко багаж, а негова светлост да вземе куфара си.

Оцелелите моряци върху разбития „Роял Мери“ бяха оставени от испанците да се оправят както могат. Можеха да се качат на лодките, а ако те не ги поберяха, нека плуват или се удавят. Лорд Джулиън и мис Бишоп бяха прехвърлени на испанския кораб само защото дон Мигел разбра тяхната очевидна стойност за него. Той ги посрещна в каютата си твърде вежливо и също така вежливо пожела да му се представят.

Лорд Джулиън все още се намираше под впечатлението на ужасяващата гледка, която току-що бе видял, и с мъка се овладя, за да съобщи имената им. След това високомерно поиска да узнае името на нападателя. Беше в твърде лошо настроение. Съзнаваше, че не е извършил нищо компрометиращо в необикновеното и трудно положение, в което го бе поставила съдбата, и че не е извършил също така нищо похвално. Може би това нямаше да има такова значение, ако свидетел на не много блестящото му поведение не беше една дама. Той беше решил при първа възможност да се държи по-добре.

— Аз съм дон Мигел де Еспиноса — отговори командирът на испанския кораб. — Адмирал от военноморските сили на негово католическо величество.

Лорд Джулиън остана изумен. Щом Испания вдигаше толкова шум около действията на такъв беглец авантюрист като капитан Блъд, какво ли щеше да отговори Англия сега?

— Ще ми кажете ли в такъв случай защо се държите като долнопробен пират? — попита той и добави: — Надявам се, че разбирате какви ще бъдат последствията от днешните ви действия и че ще ви бъде поискана строга сметка за безсмислено пролятата кръв и за насилието над тази дама и над мене.

— Не извършвам никакво насилие над вас — каза адмиралът и се засмя, както може да се смее само човек, в чиито ръце са всички козове. — Точно обратното — спасих живота ви…

— Вие сте спасили нашия живот! — Лорд Джулиън онемя за миг от подобно грубо нахалство. — А какво ще кажете за безсмислената касапница, която устроихте? Кълна се в бога, че скъпо ще заплатите за всичко.

Дон Мигел продължи да се усмихва.

— Възможно е. Всичко е възможно. Междувременно вашият собствен живот ще ви струва също така доста скъпо. Полковник Бишоп е богат човек, а вие, милорд, също не сте беден. Ще помисля и ще определя сумата за откупа ви.

— Значи все пак вие сте точно такъв проклет кръвожаден пират, какъвто предполагах, че сте — избухна негова светлост. — И имате още нахалството да се наричате адмирал от военноморските сили на негово католическо величество! Ще видим какво ще каже за вашето поведение негово католическо величество.

Адмиралът престана да се усмихва и даде израз на яростта, която бушуваше в гърдите му.

— Не разбирате ли, че се отнасям с вас, еретични английски кучета, точно по същия начин, по който вие се отнасяте с испанците из моретата, вие, дяволски крадци и разбойници! Но аз имам доблестта да го правя от мое име, а вие, вероломни животни, вие изпращате срещу нас вашите блъдовци, хагторповци и моргановци и отричате всяка отговорност за постъпките им. Измивате си ръцете като Пилат. — Той се изсмя диво. — Нека и Испания да играе веднъж ролята на Пилат. Нека се отрече от всяка отговорност за постъпки, когато вашият посланик отиде да хленчи във Върховния съвет и да се оплаква от пиратските действия на дон Мигел де Еспиноса.

— Капитан Блъд и другите пирати не са английски адмирали — извика лорд Джулиън.

— Не са ли? А откъде да знаем. Откъде да знае Испания това? Дали всички вие, английски еретици, не сте лъжци?

— Сър! — Гласът на лорд Джулиън беше твърде рязък, а очите му блеснаха. Ръката му инстинктивно потърси шпагата там, където висеше обикновено. След това вдигна рамене и се усмихна подигравателно. — Разбира се — каза той спокойно, — вие оскърбявате обезоръжен човек, ваш пленник, и това напълно подхожда на вашето поведение и на всичко, което съм чувал за испанската чест.

Лицето на адмирала стана пурпурночервено. Вдигна ръка, за да го удари, но се въздържа — може би поради същите тези думи, после внезапно се обърна и излезе, без да отговори.