Метаданни
Данни
- Серия
- Капитан Блъд (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Captain Blood, 1922 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Александър Хрусанов, 1987 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Биографичен роман
- Исторически роман
- Колониален приключенски роман
- Морски приключения
- Пиратски роман
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 64 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://bezmonitor.com
Няколко „избягали“ от скенера страници продиктува Мирела.
Хартиената книга предостави Мито Павлов.
Издание:
Рафаел Сабатини
КАПИТАН БЛЪД
роман I том
Преведе от английски Александър Хрусанов
Редактор Лъчезар Мишев
Технически редактор Спас Спасов
Коректор Снежана Бошнакова
Английска. Четвърто издание. Дадена за набор м. XI, 1986 г. Подписана за печат м. XII.1986 г. Излязла от печат м. 111.1987 г. Формат 1/16 60/90. Печатни коли 18,5, Издателски коли 18.5. УИК 19,72. Цена 2.40 лева
Издателство „Отечество“, София, пл. „Славейков“, 1 ДП „Георги Димитров“, София, бул. „Ленин“, 117
c/o Jusautor, Sofia
RAFAEL SABATINI CAPTAIN BLOOD Pan Books Ltd. London 1961
История
- — Корекция
- — Преместване на бележките под линия в текста
Глава XIV
ПОДВИЗИТЕ НА ЛЕВАСЬОР
Към десет часа на следващата сутрин, цял час преди времето, определено за отплаване, към борда на „Ла Фудр“ се прилепи малко кану и по въжената стълба се изкачи един мулат. Той беше обут в панталони от нещавена кожа, а едно червено одеяло му служеше за връхна дреха. Носеше сгънато парче хартия, адресирано до капитан Левасьор.
Капитанът разгъна смачканото и изцапано от мулата писмо. Съдържанието му можеше да се преведе приблизително така:
„Любими мой, аз се намирам на холандския бриг[1] «Джонгроув», който скоро ще отплава. Баща ми е решил да ни раздели завинаги и ме праща в Европа под надзора на брат ми. Моля те да ме спасиш! Освободи ме, мой любим герой!
Любимият герой беше развълнуван до дъното на душата си от страстната молба. Намръщеният му поглед огледа залива за холандския бриг, който трябваше да замине за Амстердам с товар от кожи и тютюн.
Сред корабите в малкия, заобиколен от скали залив, не се виждаше този бриг. Левасьор изрева въпроса, който бе обзел всичките му мисли: поиска от пратеника да му съобщи къде се е дянал корабът.
В отговор мулатът посочи някъде зад разпенената линия на рифа, съставляващ едно от главните защитни средства на крепостта. На около една миля зад него се белееха платната на холандския бриг.
— Ето го там — каза той.
— Там! — Французинът се вгледа в кораба и лицето му побледня. Отвратителният му темперамент се надигна и той се извърна, за да излее гнева си върху пратеника. — А къде си бил, че чак сега ми носиш писмото? Отговаряй!
Мулатът се отдръпна, ужасен от гнева му. Дори да можеше да даде някакви обяснения, в момента той беше схванат от страх. Левасьор го сграбчи за гърлото, разтърси го два пъти, като се зъбеше, и го захвърли към борда. При падането човекът удари главата си в перилата и остана да лежи неподвижен, а от устата му потече струйка кръв.
Левасьор удари ръцете си една о друга, сякаш ги изтърсваше от прах.
— Хвърлете тази мърша през борда! — заповяда той на хората, които стояха на предната палуба. — След това да се вдига котва; ще подгоним холандеца.
— Почакай, капитане. Какво става тука? — Върху рамото му се сложи въздържащата ръка на неговия помощник Каюзак и той се изправи срещу едрото лице на набития кривокрак бретонец.
Левасьор разясни намеренията си с цял куп ненужни ругатни.
Каюзак поклати глава.
— Холандски кораб! — каза той. — Невъзможно! Никой няма да ни позволи да го направим.
— А кой ще ни забрани, дявол да го вземе? — попита Левасьор гневно и изумено.
— Най-напред собственият ти екипаж няма да иска подобно нещо. А не забравяй и капитан Блъд.
— Пет пари не давам за капитан Блъд…
— Но трябва да го имаш предвид. Той има превъзходство в сила, в мощ на огъня и в хора, а доколкото го познавам изобщо, ще ни потопи, но няма да ни остави да се разправим с холандеца. Предупредих те, че капитан Блъд има особени разбирания за пиратството.
— Аха! — каза Левасьор и се озъби. Но втренченият му в отдалечаващите се платна поглед се забули от размисъл. Това не трая дълго. Съобразителността и находчивостта, които капитан Блъд бе забелязал у него, скоро му подсказаха какво да прави.
Още преди да вдигнат котва, той вече проклинаше в душата си съдружието, което бе сключил, и търсеше начин да се измъкне. Предположенията на Каюзак бяха правилни — Блъд нямаше да позволи в негово присъствие да се извърши насилие над холандеца, но това можеше да стане в негово отсъствие и след като всичко бъде свършено, Блъд ще се види принуден да се примири, защото ще бъде късно да протестира.
Преди да измине и час, „Арабела“ и „Ла Фудр“ се отправиха заедно в открито море. Когато видя своя съдружник да вдига котва преди определеното време, капитан Блъд прие да го последва, без да разбира причините за промяна в техните планове.
Холандският бриг се виждаше през целия ден, а надвечер се смали в малко петънце на северния хоризонт. Курсът, определен от Блъд и Левасьор, лежеше на изток, покрай северните брегове на Хаити. В течение на нощта „Арабела“ продължи да се придържа към този курс и на разсъмване се оказа сам. Под прикритието на нощта „Ла Фудр“ бе изменил своя курс на североизток и бе вдигнал всичките си платна.
Каюзак се опита да протестира още веднъж.
— Върви по дяволите! — му отговори Левасьор. — Корабът си е кораб, независимо дали е холандски, или испански, а в момента ние се нуждаем от кораби. Това е достатъчно за екипажа.
Помощникът му не каза нищо повече. Но той беше зърнал писмото и знаеше, че истинската цел на неговия капитан беше момичето, а не корабът. Той кимна мрачно с глава и поклащайки се на кривите си крака, отиде да даде необходимите нареждания.
Утрото завари „Ла Фудр“ на около една миля от холандския бриг. Видът му обезпокои хората на „Джонгроув“. Отговорен за тази тревога беше братът на мадмоазел Д’Ожерон, който бе познал кораба на Левасьор. Пиратите видяха как на „Джонгроув“ вдигат всички платна в безуспешен опит да избягат. Тогава пиратският кораб зави леко надясно и подгони холандеца, докато застана в положение, откъдето можеше да даде предупредителен изстрел напреки на неговия курс. „Джонгроув“ се обърна с кърмата си към тях и откри огън от задните оръдия. Малокалибрените му ядра минаваха през платната на „Ла Фудр“ и им нанасяха незначителни повреди. Последва кратка битка в движение, при която холандският бриг успя да изстреля един бордов залп.
Пет минути след това двата кораба се доближиха и абордажните куки на „Ла Фудр“ се вцепиха в „Джонгроув“, а пиратите се изсипаха шумно на палубата му.
Капитанът на холандския бриг със зачервено лице беше застанал пред другите, а близо до него стоеше елегантен бледолик младеж, в когото Левасьор позна своя бъдещ шурей.
— Капитан Левасьор, това е нечувана наглост, за която ще отговаряте. Какво търсите на борда на моя кораб?
— Отначало търсех само това, което ми принадлежи и което ми бе отнето. Но щом избрахте пътя на войната и започнахте да стреляте по нас, като с огъня си причинихте известни повреди на кораба ми и убихте петима от моите хора, то вашият кораб е военна плячка.
От перилата на кърмовата каюта мадмоазел Д’Ожерон гледаше надолу с пламнал поглед и затаен дъх към своя любим герой. Застанал там властен, смел и красив, той й се струваше въплъщение на героизъм. Левасьор също я видя и с радостен вик се втурна към нея. Холандският капитан се изпречи на пътя му и вдигна ръце, за да го спре. Левасьор не започна да спори с него; нямаше търпение да стигне при възлюблената си. Замахна с алебардата[2], която носеше в ръка, и холандецът се строполи облян в кръв, с разцепен череп. Нетърпеливият любовник прекрачи трупа и продължи със светнало лице.
Но мадмоазел Д’Ожерон се отдръпна ужасена от перилата. Тя беше висока, стройна девойка, готова да се превърне в прелестна жена. Едри къдри блестяща черна коса заобикаляха лицето й, което имаше цвят на стара слонова кост. Изразът на високомерие се подсилваше от спуснатите ресници на големите тъмни очи.
Любимият й се намери до нея с един скок. Той захвърли настрана окървавената алебарда и разтвори ръце, за да я поеме в прегръдките си. Но дори и в неговите обятия, от които не можеше да се освободи, тя продължи да се дърпа и високомерният израз на почти съвършеното й лице се замени с гримаса на ужас.
— Моя, най-после си моя, въпреки всичко! — извика той възторжено и театрално, като истински герой.
Но тя се опита да го отблъсне, опря ръце в гърдите му и едва промълви:
— Защо, защо го уби?
Той се изсмя, както се полагаше на герой като него, и й отговори със снизхождението на бог към простосмъртен:
— Той стоеше между нас. Нека неговата смърт послужи за символ за предупреждение. Нека го помнят всички, които застават помежду ни, и нека се пазят.
Този блестящ и ужасяващ жест беше така привлекателен, че тя преодоля глупавото си разтреперване и се отпусна опиянена в здравата му прегръдка. След това Левасьор я метна на рамо и без да изпитва затруднение от товара си, я отнесе триумфално на палубата на собствения си кораб, съпроводен от похотливите възгласи на своите хора. Ако не беше бдителността на Каюзак, нейният прибързан брат можеше да опорочи романтичната сцена. Но помощникът го препъна и след това го увърза като пиле.
По-късно, докато капитанът се наслаждаваше в каютата на усмивката на своята дама, Каюзак се разпореди с военната плячка. На холандския екипаж бе заповядано да се качи в лодката и да върви по дяволите. За щастие те бяха по-малко от тридесет души и лодката, въпреки че беше опасно претоварена, успя да ги побере. След това Каюзак огледа товара на кораба, прехвърли един старшина и двадесетина души на борда на „Джонгроув“ и им нареди да следват „Ла Фудр“, който се отправяше на юг, към Подветрените острови.
Каюзак беше в лошо настроение. Рискът, който поеха с превземането на холандския бриг и насилието върху членове от семейството на губернатора на Тортуга, не съответствуваше на стойността на плячката. И той го каза мрачно на Левасьор.
— Можеш да запазиш мнението за себе си — му отговори капитанът. — Не мисли, че мога да си вкарам главата в торбата, без да помисля как ще я извадя. Ще изпратя условията си на губернатора на Тортуга и той ще се види принуден да ги приеме. Поеми курс към Вирхен Магра. Ще слезем на брега и оттам ще оправим нещата. Кажи им да доведат онова бозайниче Д’Ожерон в каютата.
Левасьор се завърна при своята любима.
Скоро там доведоха брата на дамата. Капитанът се изправи, за да го посрещне, и се наведе, за да не удари глава о тавана на каютата. Мадмоазел Д’Ожерон също стана.
— Защо е нужно това? — попита тя Левасьор, като показа вързаните ръце на брат си, остатък от предпазните мерки на Каюзак.
— Съжалявам за това — отвърна капитанът. — Искам да приключим този въпрос. Нека господин Д’Ожерон даде дума…
— Не давам никаква дума — възкликна побледнелият от гняв младеж, на когото не липсваше кураж.
— Виждате ли? — Левасьор повдигна рамене, за да изрази дълбокото си съжаление, а мадмоазел Д’Ожерон се обърна с протест към брат си:
— Хенри, това е глупаво. Ти не се държиш като мой приятел. Ти…
— Малка глупачке — отвърна брат й и това „малка“ беше съвсем не на място, тъй като тя беше по-едра от него. — Малка глупачке, ти си мислиш, че бих се държал приятелски с тебе, ако се споразумея с този негодник пират?
— По-спокойно, младо петле! — изсмя се Левасьор. Но смехът му не беше приятен.
— Не разбираш ли, сестро, собственото си безумие, не виждаш ли до какво ни доведе вече? — продължи младият Д’Ожерон. — Няколко души загубиха живота си, за Да може това чудовище да се добере до тебе. Не разбираш ли в какво положение си изпаднала — във властта на този звяр, на това псе, родено в бордей и израснало сред кражби и убийства?
Може би той щеше да каже още нещо, но Левасьор го удари през устата. Французинът не се интересуваше от истината за собствената си личност.
Младежът политна от удара, а мадмоазел Д’Ожерон нададе сподавен вик. Д’Ожерон се опря на една колона и от устните му потече кръв. Но духът му не беше сломен и по побелялото му лице се появи иронична усмивка, а очите му потърсиха очите на сестрата.
— Сама виждаш — каза той просто. — Удря човек с вързани ръце.
Тия обикновени думи и най-вече безкрайното презрение, с което бяха произнесени, разпалиха гнева на Левасьор, който никога не погасваше напълно.
— А какво щеше да направиш, пале такова, ако ръцете ти бяха развързани? — Той хвана пленника за куртката и го разтърси. — Отговори ми! Какво щеше да направиш? Пфуй! Ти, празна главо! Ти… — Тук последва водопад от непознати на мадмоазел Д’Ожерон думи, но нейната интуиция й подсказа гнусния им смисъл.
Тя стоеше до масата смъртно бледа и викаше на Левасьор да спре. За да изпълни желанието й, той отвори вратата и изхвърли брат й навън.
— Затворете този мерзавец в трюма, докато го повикам отново! — изрева той и затръшна вратата.
Когато Левасьор се успокои, той се обърна към момичето с гузна усмивка. Но лицето й беше вкаменено. Тя видя характера на възлюбления си герой в неговия истински вид и тази гледка я изпълни с ужас и отвращение. Спомни си за зверското убийство на холандския капитан и ненадейно разбра, че всичко, което каза брат й по адрес на този човек, е вярно. По лицето й се изписа страх, който се превърна в ужас, и тя се подпря на масата.
— Какво ти е, любима? — Левасьор се приближи към нея. Тя се отдръпна. Усмивката и блясъкът на очите му накараха сърцето й да затупти по-бързо.
Когато стигнаха до стената на каютата, той я хвана с дългите си ръце и я притисна до себе си.
— Не, не! — задъхано извика тя.
— Да, да — подигра й се той и тази му подигравка беше по-ужасна от всичко друго. Притисна я грубо до себе си и понеже се съпротивляваше, нарочно й причини болка; докато се гърчеше в прегръдките му, той я целуна. Обзет от страст, Левасьор се ядоса и от лицето му изчезнаха последните остатъци на маската на герой.
— Глупачко малка, не чу ли какво каза брат ти — че си в моя власт? Не го забравяй и помни още, че си дошла по собствено желание. Жените не могат да си играят с мене! Така че бъди разумно, мое момиченце, и приеми каквото сама си си пожелала. — Целуна я още веднъж едва ли не с презрение и я отблъсна. — Да няма повече гримаси — каза той. — В противен случай ще съжаляваш.
Някои почука. Левасьор изруга, че го прекъсват, и отиде да отвори. Пред него застана Каюзак. Лицето на бретонеца беше мрачно. Той дойде да докладва, че в корпуса на кораба е открит пробой, през който тече вода. Дупката беше резултат от изстрелите на холандския бриг. Повредата не беше сериозна, при условие че времето се запази добро; но нямаше да е същото, ако ги застигне някоя буря. Прехвърлиха един моряк през борда, за да запуши поне отчасти дупката с платно, и пуснаха да работят помпите.
На хоризонта, право пред тях, се показа нещо подобно на малък облак и Каюзак обясни, че това е най-северният от островите Вирхен.
— Там ще потърсим убежище и ще поправим повредата — каза Левасьор. — Нямам доверие на тази задушна горещина. Може да ни връхлети някоя буря, преди да стигнем до сушата.
— Някоя буря или нещо друго — измърмори мрачно Каюзак. — Виждаш ли? — Той посочи вдясно. Левасьор погледна натам и дъхът му замря. На около пет мили към тях плуваха два кораба, които от това разстояние изглеждаха тежко натоварени.
— Какво ще стане, ако решат да ни последват? — попита Каюзак.
— Ще се бием, нищо, че не сме подготвени — изруга Левасьор.
— Отчаяна храброст — изрази презрението си Каюзак и се изплю върху палубата. — Ето докъде се стига, когато излизаш в открито море с поболял се от любов идиот. Сдържай избухливостта си, капитане, защото хората ти могат да не се покажат толкова въздържани, ако си навлечем неприятности заради историята с холандеца.
През остатъка от деня Левасьор мислеше за всичко друго, но не и за любов. Остана на палубата и погледът му се местеше ту към сушата, ту към двата бавно приближаващи се кораба. Беше безполезно да бяга в открито море, а и пропускащата дупка представляваше допълнителна опасност. Трябваше да се бият. Най-после надвечер, когато бяха на три мили от брега и се готвеше да даде заповед да се подготвят за бой, той едва не припадна от облекчение, като чу някакъв глас от наблюдателното гнездо да съобщава, че по-големият от двата кораба е „Арабела“. Другият кораб беше сигурно плячка.
Но песимизмът на Каюзак не намаля.
— От две злини по-малката — изръмжа той. — А какво ще каже Блъд за историята с холандския бриг?
— Нека си казва каквото ще. — Левасьор се изсмя с огромно облекчение.
— А какво ще правим с децата на губернатора?
— Няма нужда да знае за тях.
— Все ще узнае накрая.
— Вярно, но дотогава, дявол да го вземе, всичко ще бъде уредено. Ще се помиря с губернатора. Казвам ти, че знам как да накарам Д’Ожерон да се примири.
Скоро четирите кораба хвърлиха котва край северния бряг на Вирхен Магра — тесен, малък остров, три мили широк и дванадесет дълъг, лишен от растителност, обитаван само от морски птици и костенурки. В южната му част имаше голям брой солени езера.
Левасьор нареди да спуснат лодка, качи се в нея заедно с Каюзак и двама офицери и отиде да посети капитан Блъд на борда на „Арабела“.
— Нашата кратка раздяла излезе доста доходна — поздрави ги капитан Блъд. — Доста работа ни падна тази сутрин.
И в добро настроение ги поведе към каютата, за да си оправят сметките.
Големият кораб, който придружаваше „Арабела“, се наричаше „Сантяго“ — испански кораб от Порто Рико с двадесет и шест оръдия. На борда му имаше 120 тона какао, четиридесет хиляди песети в пари и около десетина хиляди в скъпоценности. Богата плячка, от която по договор две пети се падаха на Левасьор и хората му. Парите и скъпоценностите бяха разделени веднага. Решиха какаото да продадат в Тортуга.
След това дойде ред на Левасьор и докато французинът разправяше историята си, лицето на капитан Блъд помрачня. Накрая той изрази рязко неодобрението си. Холандците бяха приятелски разположени и беше лудост човек да ги настройва против себе си, особено за такава дреболия като тези кожи и тютюн, за които можеха да вземат най-много двадесет хиляди песети.
Но Левасьор му отговори, както бе отговорил и на Каюзак, че корабът си е кораб, а за техния проект те имаха нужда от кораби. Може би защото този ден беше твърде удачен за капитан Блъд, накрая той махна с ръка на цялата история. Тогава Левасьор предложи „Арабела“ и завзетият кораб да се върнат в Тортуга, да разтоварят какаото и да завербуват допълнително хора, които сега имаха с какво да превозят. В това време Левасьор щеше да извърши необходимите поправки и щеше да тръгне на юг, за да чака своя адмирал при Салкгудос — остров, разположен на 11 градуса и 11 минути северна ширина, удобен изходен пункт за нападението върху Маракайбо.
За голямо облекчение на Левасьор капитан Блъд се съгласи и дори заяви, че е готов да отплава веднага.
След отплаването на „Арабела“ Левасьор въведе корабите си в лагуната и накара хората си да построят на брега временни жилища, в които щяха да живеят заедно с насила задържаните гости, докато бъде поправен „Ла Фудр“.
На залез вятърът се засили, превърна се в буря и накрая в такъв тайфун, че Левасьор беше благодарен, загдето е на брега, а корабите му са в сигурно убежище. Позачуди се как ли се справя капитан Блъд със страхотната буря, но не позволи на тези мисли да го безпокоят за дълго.