Рафаел Сабатини
Капитан Блъд (11)

Глава XI
СИНОВНА ПОЧИТ

По силата на честната дума, която бе дал, дон Диего се ползуваше със свобода на своя бивш кораб и въпросите от навигационен характер бяха оставени изцяло на него. Хората на кораба не познаваха водите на Испанския Мейн^[1], а дори събитията в Бриджтаун не се оказаха достатъчни, за да ги научат, че испанците са предатели и жестоки и трябва да се убиват, щом се покажат; затова те се отнасяха към него с учтивост, отговаряща на неговите благовъзпитани обноски. Той се хранеше в голямата каюта заедно с Блъд и тримата офицери, които бяха избрани да му помагат — Волверстон, Хагторп и Дайк.

Англичаните откриха в дон Диего приятен и дори забавен събеседник, а приятелските им чувства към него се засилваха от самообладанието и силата на духа, с които той понасяше нещастието си.

Беше невъзможно да се подозре, че дон Диего води нечестна игра. Още повече, че нямаше причини за това. С тях беше винаги откровен. Изясни им грешката, която бяха направили, тръгвайки по вятъра при напускането на Барбадос. За да се отправят към Карибско море, те би трябвало да напуснат острова откъм подветрената страна. За да стигнат до Кюрасао от сегашното си положение, трябваше отново да прекосят архипелага, а това представляваше известен риск. Във всяка точка на архипелага можеха да се натъкнат на равен по големина кораб или дори на по-голям от техния. За тях такава среща щеше да бъде еднакво фатална, независимо дали корабът щеше да се окаже испански или английски. Освен това бяха твърде малко на брой и не можеха да влязат в бой. За да намали доколкото е възможно риска, дон Диего взе отначало курс на юг, а след това на запад; промъкнаха се по средата между островите Тобаго и Гренада, преминаха без премеждия опасната зона и навлязоха в сравнително спокойните води на Карибско море.

— Ако се задържи вятърът — каза им той същата нощ на масата, след като бе съобщил къде се намират, — ще стигнем Кюрасао след три дена.

Вятърът се задържа в течение на три дена и дори през втория се позасили малко, но въпреки това третата нощ се спусна над тях, без да бяха видели земя. „Синко лягас“ браздеше морето, обградено от всички страни от синия небесен похлупак. Капитан Блъд каза това на дон Диего с тревога.

— Ще видим земя утре сутрин — увери го той спокойно.

— Кълна се във всички светии, вие испанците знаете само това „утре сутрин“, а това утре сутрин не идва никога, приятелю.

— Бъдете уверен, че това утре ще дойде — Колкото и рано да станете, ще видите пред себе си земя.

Капитан Блъд отмина доволен и отиде да посети Джери Пит, неговия пациент, на чието състояние дон Диего дължеше щастието да запази живота си. От двадесет и четири часа треската бе оставила страдалеца на мира, а грижливо превързаните от Питър Блъд рани на гърба му заздравяваха задоволително. Дотолкова се беше оправил, че се оплакваше от задушния въздух в каютата. За да му угоди, капитан Блъд се съгласи да го изведе да подиша малко чист въздух на палубата и при последните остатъци от дневна светлина Джереми Пит излезе, облегнат върху ръката на капитана.

Момчето от Съмърсетшир седна върху капака на главния люк, пое с благодарност хладния нощен въздух и каза, че се е съживил. След това погледът му с инстинкта на моряк се зарея сред тъмнеещия небесен свод, изпъстрен вече с милиарди златисти точици светлина. Известно време гледа спокойно, но след това вниманието му ненадейно беше привлечено от нещо. Погледна настрана и нагоре към капитан Блъд, който стоеше до него.

— Разбираш ли нещо от астрономия, Питър? — попита той.

— От астрономия ли? Повярвай ми, не мога да различа съзвездието Орион от пояса на Венера^[2].

— Предполагам, че и другите членове на нашия неопитен екипаж споделят незнанието ти?

— По-прав ще бъдеш, ако кажеш, че ме надминават в тази област.

Джереми посочи една светла точка на небето от дясната страна на кораба.

— Това е Полярната звезда — каза той.

— Тя ли е? Браво, чудя се как можеш да я познаеш сред толкова много звезди.

— А щом Полярната звезда е отдясно на носа на кораба, значи държим курс север-северозапад или може би северозапад, защото се съмнявам, че сме на около десет градуса западна дължина.

— А защо да не държим такъв курс? — попита зачудено капитан Блъд.

— Ти ми беше казал, че сме минали на запад от архипелага между Тобаго и Гренада и сме се отправили към Кюрасао, нали така? Ако нашият курс е бил поддържан правилно, сега Полярната звезда трябваше да се намира перпендикулярно на него, ей там.

Леността, която бе обхванала мистър Блъд, го напусна моментално. Той се изправи, изпълнен с мрачни предчувствия, и се канеше да заговори, когато ивица светлина от вратата на кърмовата каюта проряза тъмнината над главите им. Вратата се затвори и по стълбата се чуха стъпки. Приближаваше се дон Диего. Пръстите на капитан Блъд се впиха многозначително в рамото на Джери. След това той повика дон Диего и се обърна към него на английски, както им бе станало обичай, когато присъствуват и други хора.

— Бихте ли разрешили един наш спор, дон Диего? — каза той небрежно. — Ние с мистър Пит спорим коя е Полярната звезда.

— Така ли? — Гласът на испанеца също беше безгрижен и сякаш в него беше затаена насмешка. Причината за това се изясни със следващото изречение. — Кажете ми, нали мистър Пит е вашият навигатор?

— Само защото нямаме по-добър — изсмя се добродушно и презрително капитанът. — Готов съм да се обзаложа на сто песети, че това е Полярната звезда. — И той посочи една звезда на небето встрани от курса на кораба. По-късно призна на Пит, че ако дон Диего бе потвърдил, той щял веднага да го прободе. Но испанецът не само не потвърди казаното от него, а дори даде израз на презрението си към астрономическите му познания.

— Убеждението ви се дължи на невежество, дон Педро, и затова губите. Ето това е Полярната звезда. — И той я показа.

— Сигурен ли сте?

— Но, драги дон Педро! — протестира испанецът, сякаш се забавляваше от разговора. — Как е възможно да сбъркам? А нали има и компас? Елате в кормчийската каюта да видите какъв курс държим.

Съвършената му откровеност и безгрижие на човек, който няма какво да крие, успокоиха веднага съмнението, което се беше породило така внезапно у капитан Блъд. Пит обаче не се задоволяваше толкова лесно.

— В такъв случай, дон Диего, бихте ли ми казали защо държим такъв курс, след като сме се отправили за Кюрасао? Дон Диего отново не прояви никакво колебание.

— Имате право да питате — каза той и въздъхна. — Надявах се, че няма да се забележи. Не бях достатъчно внимателен и имам вина. Никога не обръщам достатъчно внимание на астрономическите наблюдения. Така постъпвам винаги. Уповавам се прекалено много на навигационните изчисления. И днес, когато най-после извадих квадранта, разбрах, че сме слезли половин градус по на юг и сега Кюрасао остава почти на север. Това причини забавянето ни. Но утре ще бъдем там.

Задоволителното обяснение, дадено с такава готовност и прямота, не остави място за повече съмнения по повод дадената от дон Диего дума. А когато след известно време той се оттегли, капитан Блъд призна на Пит, че е било безсмислено да го подозират. Каквото и да е било миналото му, той бе доказал своите качества, като бе предпочел да умре, но да не приеме нещо несъвместимо с честта му или с честта на неговата родина.

Незапознат с водите на Испанския Мейн и с обичаите на авантюристите, които плаваха по тях, капитан Блъд все още запазваше някакви илюзии. Но следващото утро по груб начин и завинаги го лиши от тях.

Когато се качи на палубата преди изгрев слънце, той видя пред кораба земя, точно както му бе обещал испанецът предишната вечер. Земята се простираше на около десет мили пред тях, изпълваше хоризонта на изток и на запад, а по посока към кораба в морето се вдаваше голям нос. Блъд се вгледа в него и се намръщи. Не знаеше, че Кюрасао има такива големи размери. Това приличаше по-скоро на самия материк.

Той се изправи срещу лекия ветрец, идващ откъм брега, и видя от дясната им страна един голям кораб; пресметна, че е на три-четири мили от тях, а по тонаж е равен или по-голям от техния. Докато го наблюдаваше, корабът промени курса си, извърна се и тръгна срещу вятъра към тях.

На предната палуба се бяха раздвижили двадесетина души от неговия екипаж, взираха се нетърпеливо напред и през дългата палуба на красивия „Синко лягас“ до него достигаха гласовете и смехът им.

— Ето ви обещаната земя, дон Педро — каза зад него някакъв глас на испански.

Нещо в този глас, някаква тържествуваща нотка, събуди у Блъд подозрения и укрепи обзелото го наполовина съмнение. Извърна се бързо към дон Диего, толкова бързо, че видя ироничната усмивка, която не бе успяла да изчезне от лицето на испанеца.

— Като се вземе предвид всичко, вие проявявате странно задоволство при вида на тази земя — каза мистър Блъд.

— Разбира се — потърка ръце испанецът, а Блъд забеляза, че ръцете му треперят. — Изпитвам задоволство при вида на земя както всеки моряк.

— Или всеки предател — кое от двете? — го попита спокойно Блъд.

Испанецът отстъпи назад с променен израз на лицето, потвърждаващ всичките му съмнения. Тогава Блъд посочи с ръка към далечния бряг.

— Дали ще имате нахалството да ми кажете, че това е брегът на Кюрасао?

Той тръгна ненадейно към дон Диего, а испанецът започна стъпка по стъпка да се отдръпва назад.

— Да ви кажа ли коя е тази земя? Да ви кажа ли?

Привидната увереност сякаш замая испанеца, защото той все още не отговаряше нищо. Тогава капитан Блъд стреля напосоки, а може би не съвсем напосоки. Знаеше, че подобна брегова линия не можеше да принадлежи на материка и в такъв случай беше или на Куба, или на Хаити. Знаеше също, че от двата острова Куба лежи по на север и по на запад; размисли набързо, че ако е искал да ги измами, дон Диего е държал курс към по-близкото от двете испански владения.

— Тази земя, подло, клетвопрестъпно испанско куче, е остров Хаити!

Той каза това, като наблюдаваше внимателно мургавото, силно побледняло лице на дон Диего, за да види как ще се отрази върху него истинността или погрешността на предположението му. По това време испанецът се бе отдръпнал в средата на палубата, където долното платно на средната мачта ги закриваше от погледите на англичаните под тях. Устните му се изкривиха в злобна усмивка.

— Ах, куче английско, ти знаеш прекалено много! — каза той задъхано и се хвърли към капитана, за да го хване за гушата.

Двамата се вкопчиха здраво един в друг, олюляха се и паднаха заедно на палубата; капитан Блъд беше ударил краката на испанеца с десния си крак. Дон Диего разчиташе на голямата си сила, но тя се оказа недостатъчна за стоманените мускули на ирландеца, закалени напоследък от трудностите на робския живот. Разчиташе, че ще успее да удуши Блъд и по този начин да спечели половината час, необходим за приближаването на прекрасния кораб — без съмнение испански по националност, защото никакъв друг кораб не би плавал толкова смело в испанските води край остров Хаити. Но дон Диего успя само да се издаде и не спечели нищо. Разбра това, когато се намери притиснат по гръб и Блъд клекна върху гърдите му, докато дойдат хората, привлечени от вика на своя капитан.

— Да кажа ли една молитва за мръсната ти душа, както съм клекнал? — подигра се с него капитан Блъд.

Испанецът беше победен и нямаше никаква надежда да спаси живота си, но въпреки това се насили, усмихна се и отвърна на подигравката с подигравка:

— А кой ще се помоли за твоята душа, когато галеонът ви нападне на абордаж?

— Галеонът! — възкликна капитан Блъд и разбра, че е вече твърде късно да бъдат избягнати последиците от предателството на дон Диего.

— Да, галеонът — повтори дон Диего и прибави с още по-злобна усмивка: — Знаеш ли кой е този кораб? Ще ти кажа. Това е „Енкарнасион“^[3] — флагманският кораб на дон Мигел де Еспиноса, адмирал на Кастилия, а дон Мигел е мой брат. Много щастлива среща. Виждаш, че всемогъщият се грижи за съдбата на католическа Испания.

В поведението на капитан Блъд нямаше вече нито следа от насмешка и учтивост. Светлите му очи заблестяха, чертите на лицето му се втвърдиха.

Той се изправи и остави испанеца на хората си.

— Вържете го — нареди той. — Вържете ръцете и краката му, но гледайте да не го нараните — косъм да не падне от скъпоценната му глава.

Предупреждението съвсем не беше излишно. Разярени от мисълта, че е твърде вероятно да заменят робството, от което бяха избягали, с още по-страшно робство, те щяха да разкъсат испанеца на парчета още на самото място. И ако се подчиниха на капитана и се въздържаха, то беше само защото стоманената нотка в неговия глас обещаваше на дон Диего де Валдес нещо по-изтънчено от обикновена смърт.

— Ах, негоднико! Мръсен пират! Къде е честната ти дума? — презрително викна капитан Блъд към пленника.

Но дон Диего го изгледа и се засмя.

— Ти ме подцени. — Говореше английски, за да могат да го разберат всички. — Казах ти, че не се страхува от смърт и сега показах че не се страхува от смърт. Ти не разбира. Ти, английско куче.

— Ирландско, ако разрешиш — поправи го Блъд. — А къде остана честната ти дума, испанско говедо?

— Мислиш, че дава дума да остави мръсни типове на този хубав кораб да воюват против други испанци? Ха-ха-ха! — Дон Диего се засмя гърлено. — Глупаци! Убийте ме. Пфуй! Много добре. Ще умра, като съм свършил добро работа. След час вие бъдете пленници на испанци, а „Синко лягас“ отново принадлежи на Испания.

Капитан Блъд се вгледа в дон Диего с невъзмутимо, но бледо въпреки загара си лице. Бунтовниците се надвесиха над пленника вбесени, ожесточени, едва ли не, наистина „жадни за кръв“.

— Чакайте! — заповяда рязко капитан Блъд, извърна се и отиде до парапета. Докато размишляваше дълбоко, към него се присъединиха Хагторп, Волверстон и артилеристът Огл. Заедно с него те се вглеждаха мълчаливо в другия кораб. Той бе изменил малко курса си и вървеше по линия, която щеше да се съедини с курса на „Синко лягас“.

— След по-малко от половин час — каза Блъд накрая — ще се приближи пред носа ни и ще помете палубата с оръдията си.

— Можем да се бием — изруга едноокият гигант.

— Да се бием! — надсмя се Блъд. — Можем ли да се бием с двадесетина души на борда? Не, има само един път: да убедим другия кораб, че всичко е в ред на борда, че сме испанци и той може да продължи спокойно пътя си и да ни остави на мира.

— А как е възможно да сторим това? — попита Хагторп.

— Не е възможно — каза Блъд. — Ако беше възможно…

Той млъкна и се загледа замислено в зелените води. Огл, който имаше склонност към сарказми, се намеси и предложи озлобено:

— Да изпратим дон Диего де Еспиноса с лодка, карана от неговите испанци, за да увери своя брат, адмирала, че всички ние сме верни поданици на негово католическо величество.

Капитанът се извърна и за момент имаше вид, сякаш иска да удари артилериста. След това изражението му се промени и в погледа му светна блясък на вдъхновение.

— Дявол да го вземе, ти си прав! Проклетият пират не се страхува от смъртта, но синът му може да е на друго мнение. Синовната почит е на голяма висота в Испания. — Той се извърна внезапно и отиде при купчината хора около пленника. — Ей, вие! — извика им той. — Свалете го долу. И ги поведе по галерията, през люка в полумрака на трюма, където въздухът беше изпълнен с миризма на катран и въжета. Блъд мина напред, разтвори вратата на каюткомпанията и влезе вътре, последван от дванадесетина души, които носеха вързания испанец. Всички щяха да го последват, ако не им беше заповядал рязко да останат на палубата с Хагторп.

В каюткомпанията стояха три кърмови оръдия, заредени, с дула, подаващи се през амбразурите, точно както ги бяха оставили испанските артилеристи.

— Ето работа за тебе. Огл! — каза Блъд и когато набитият артилерист разбута малката група, той му показа средното оръдие и заповяда: — Накарай ги да изтеглят това оръдие назад.

Това бе направено и Блъд повика хората, които държаха дон Диего.

— Завържете го върху дулото — нареди той. Докато моряците с помощта на още двама души побързаха да изпълнят заповедта, Блъд се обърна към останалите. — Някои от вас да отидат на кърмата и да доведат испанските пленници. А ти, Дайк, се качи на палубата и дай нареждане да вдигнат испанско знаме.

С тяло, огънато върху дулото на оръдието, с крака и ръце, привързани от двете страни на лафета, дон Диего въртеше очи и се вглеждаше с подивял поглед в капитан Блъд. Човек може да не се бои от смъртта, но да изпадне в ужас от този вид смърт, който му се отрежда.

С пяна на устата дон Диего ругаеше и богохулствуваше по адрес на мъчителя си:

— Мръсен варварин! Безчовечен дивак! Проклет еретик! Не можеш ли да се задоволиш да ме убиеш по християнски?

Капитан Блъд го удостои със злобна усмивка и се обърна да посрещне шестнадесетте оковани испанци, които бяха доведени пред него.

Докато се приближаваха, те бяха чули виковете на дон Диего, а отблизо с ужас видяха положението му. От групата се втурна напред един красив младеж с мургава кожа, който се различаваше от другарите си по облекло и маниери.

— Татко! — извика той.

Извивайки се в ръцете, които побързаха да го хванат и задържат, той призоваваше небето и ада да спрат този ужас и накрая се обърна към капитан Блъд с-молба за милост, която беше едновременно и гневна, и жална. Капитан Блъд го наблюдаваше съсредоточено и със задоволство установи, че младежът проявява подходяща за случая синовна обич.

По-късно той призна, че за момент бил изпаднал в опасност от размекване, че разумът му се бил разбунтувал против безмилостната постъпка, която бил намислил. Но за да се справи с това си чувство, той си припомнил какво бяха извършили испанците в Бриджтаун. Видял отново бялото лице на детето Мери Трейл, когато бяга ужасено от смеещия се грубиян, убит след това от него; в паметта му изплували и други, по-ужасни неща, които бе видял през същата страхотна нощ, и това укрепило решението му. Испанците бяха доказали, че не притежават никаква милост, чувства или приличие; натъпкани с религия, в тях нямаше искрица от онова християнско чувство, чийто символ се издигаше над главната мачта на приближаващия се кораб. Преди миг само дон Диего бе обидил всевишния с увереността си, че той полага специални грижи за съдбата на католическа Испания. Дон Диего трябваше да научи, че греши.

Затова Блъд си възвърна дързостта, с която бе предприел тази задача, дързост, необходима за правилното й провеждане, и нареди на Огл да разпали фитил и да махне оловното покривало от запалителното отверстие на оръдието, към което бе привързан дон Диего. Младият Еспиноса наново избухна в ругатни и молби и Блъд се извърна към него.

— Мълчи! — извика той. — Мълчи и слушай! Нямам намерение да пратя баща ти по дяволите, въпреки че го заслужава, и дори нямам намерение изобщо да го лишавам от живот.

След като накара момъка да замлъкне, изненадан от това обещание — което беше достатъчно учудващо при тези обстоятелства, — той продължи и разясни намеренията си на елегантен кастилски език, който за свое щастие и за щастие на дон Диего владееше много добре.

— До това положение ни доведе подлото предателство на баща ти. Той ни изложи съвършено съзнателно на риска да бъдем заловени от испанския кораб и да бъдем убити на борда му. Както баща ти разпозна веднага флагманския кораб на своя брат, така и брат му ще е разпознал вече „Синко лягас“. Дотука всичко е наред. Но скоро „Енкарнасион“ ще се приближи достатъчно, за да види, че не всичко е както трябва. Рано или късно там ще се досетят или ще разберат какво не е наред и тогава ще открият огън по нас или ще ни вземат на абордаж. Ние не сме в състояние да водим бой и баща ти много добре го е знаел, когато ни вкара в клопката. Въпреки това, ако бъдем принудени да се бием, ние ще се бием. Няма да се предадем току-така на жестоките испанци.

Той сложи ръка върху лафета на оръдието, към което беше привързан дон Диего.

— Разбери обаче съвсем недвусмислено, че на първия изстрел от „Енкарнасион“ това оръдие ще изстреля отговора. Надявам се, че се изразявам достатъчно ясно, нали?

Младият Еспиноса — побледнял и разтреперан, се вглеждаше в безмилостните сини очи, чийто поглед не го изпускаше.

— Дали е ясно? — заекна той, нарушавайки общото мълчание. — За бога, как искате да ми е ясно? Как мога да го разбера? Можете ли да избегнете битката? Ако знаете някакъв начин и ако аз или тези хора тука можем по някакъв начин да помогнем, ако това имате предвид, то, за бога, нека да го чуя.

— Битката може да се избегне, ако дон Диего де Еспиноса отиде лично на братовия си кораб и увери адмирала, че на „Синко лягас“ всичко е наред, че корабът е все още испански, така, както показва знамето му в този момент. Разбира се, дон Диего не може да отиде лично засега, защото е… зает с нещо друго. Да кажем, има лек пристъп на треска и това го задължава да пази каютата. Но ти като негов син можеш да предадеш на своя чичо всичко това и някои други работи заедно с израза на неговото уважение. Ще отидеш с лодка, карана от шестима испански пленници, ще дойда и аз — знатен испанец, освободен от пленничество на остров Барбадос по време на нападението, — за да поддържам самочувствието ти. Ако се завърна жив и ако нищо не ни попречи да отплаваме, дон Диего ще запази живота си, както и всички вие. Но ако се случи и най-малката неприятност било поради измама, било поради нещастно стечение на обстоятелствата — не ме е грижа каква ще бъде причината, — битката, както имах вече честта да обясня, ще бъде започната с изстрел от това оръдие и баща ти ще бъде нейната първа жертва.

Той млъкна за момент. Сред другарите му се разнесоха одобрителни възгласи, а испанските пленници започнаха да се вълнуват. Младият Еспиноса стоеше пред него и ту бледнееше, ту почервеняваше. Чакаше някакви нареждания от баща си. Но нареждания не последваха. Сякаш по време на тежкото изпитание куражът на дон Диего се беше изпарил. Той висеше отпуснато на въжетата, с които беше вързан, и мълчеше. Стана ясно, че не смее да покани сина си към дръзко държание, а го е срам да го накара да отстъпи. Затова остави младежа да решава сам.

— Хайде — каза Блъд. — Струва ми се, че бях достатъчно ясен. Какво ще кажеш?

Дон Естебан облиза засъхналите си устни и с опакото на ръката обърса потта от челото си. За момент неговият поглед се плъзна по плещите на баща му, сякаш търсеше съвет. Но бащата продължаваше да мълчи. От гърлото на младежа се изтръгна нещо като ридание.

— Аз… съм съгласен — отговори накрая той и се обърна към испанците. — И вие… вие също трябва да се съгласите — настоя той разпалено. — Заради дон Диего, заради вас, заради всички ни. Ако не се съгласите, този човек ще ни изколи без капка милост.

Младежът се беше съгласил, а командирът не им нареждаше да се противопоставят, защо тогава трябваше да причиняват собствената си гибел с безсмислен героизъм? Без да се колебаят, испанците отговориха, че ще направят всичко, което се иска от тях.

Блъд се извърна и пристъпи към дон Диего.

— Съжалявам, че трябва да ви оставя в това неудобно положение… — Той спря да говори за секунда, намръщи се и внимателно огледа пленника. После, след тази едва забележима пауза, продължи: — Струва ми се обаче, че освен това малко неудобство няма от какво друго да се страхувате. Можете да разчитате на мене, че ще се постарая да го съкратя колкото е възможно повече.

Дон Диего не му отговори.

Питър Блъд почака малко, като го наблюдаваше; след това се поклони и се оттегли.