Рафаел Сабатини
Капитан Блъд (22)

Глава XXII
СВАДА

„Арабела“ стоеше на котва в голямото пристанище на Порт Роял, което беше достатъчно просторно, за да побере корабите на всички бойни флоти в света. Корабът сякаш се намираше в плен, защото на четвърт миля от десния му борд се възправяше масивната, висока и кръгла кула на крепостта, а на два кабелта от левия му борд бяха хвърлили котва шестте военни единици, съставляващи ямайската ескадра.

Право пред „Арабела“, на отсрещния бряг на пристанището, се белееха плоските фасади на къщите на доста големия град, който се спускаше почти до самата вода. Зад тези здания червените покриви се издигаха като тераси, бележейки лекия склон, върху който беше построен градът, а тук-таме сред тях се извишаваха острите върхове на някоя куличка или църковно кубе. Зад покривите зеленееха редица хълмове на фона на едно небе, което приличаше на купол от полирана стомана.

Питър Блъд лежеше на една плетена кушетка, поставена специално за него на кърмата, засенчена от изгарящите лъчи на слънцето с импровизиран навес от кафеникаво платно, и държеше забравена в ръцете си овехтяла книга в кожена подвързия — „Одите“ на Хораций.

От долната палуба се разнасяше шумолене на метли и шуртене на вода от шпигатите^[1]. Беше още рано сутринта и миячите работеха под ръководството на боцмана Хейтън. Въпреки горещината и задушния въздух един от моряците запя с прегракнал глас пиратската песен:

Борд до борд о кораба опряхме

и всичко живо там изклахме,

и го потопихме във дълбокото море.

Ей-хо, сега и е-хе-хе!

Кой ще отплава с нас на Мейн?

Блъд въздъхна и по енергичното, слабо, обгорено от слънцето лице се плъзна подобие на усмивка. Но веднага след това черните му вежди се сключиха над яркосините очи и той потъна в размисъл, забравяйки всичко наоколо си.

През последните две седмици, откакто беше приел назначението на кралска служба, работите му не се развиваха добре. Неприятностите с Бишоп започнаха от момента на пристигането им. Когато Блъд и лорд Джулиън стъпиха заедно на брега, те бяха посрещнати от човек, който не се опита дори да прикрие недоволството си от подобен обрат на събитията и решението си да промени положението. Придружен от група офицери, Бишоп ги чакаше на пристана.

— Вие сте, както разбирам, лорд Джулиън Уейд — посрещна той грубо негова светлост, а на Блъд хвърли само злобен поглед.

Лорд Джулиън се поклони.

— Струва ми се, че имам честта да разговарям с вицегубернатора на Ямайка.

Поведението на негова светлост сякаш беше урок по добро държание за полковника. Бишоп си взе бележка, свали шапка и се поклони със закъснение. След това продължи:

— Казаха ми, че сте дали на този човек кралска заповед за назначение. — В гласа му се чувствуваше ожесточена злоба. — Не се съмнявам, че вашите мотиви са били благородни… вие сте му били благодарен, загдето ви е освободил от испанците. Но подобно нещо е немислимо, ваша светлост. Заповедта трябва да бъде отменена.

— Струва ми се, че не ви разбирам — забеляза хладно лорд Джулиън.

— Естествено, че не разбирате, в противен случай нямаше да постъпите по този начин. Този човек ви е измамил. Първо, той е бунтовник, след това — избягал роб, и накрая — долнопробен пират. Цяла година вече го преследвам.

— Мога да ви уверя, сър, че всичко това ми е добре известно. Не раздавам толкова леко кралските заповеди.

— Така ли? А как другояче може да се прецени подобна постъпка? Но аз, в качеството си на вицегубернатор на Ямайка, ще взема необходимите мерки и ще поправя грешката по свой начин.

— А! И какъв е този начин?

— Тука, в Порт Роял, този негодник го чака бесилка.

При тези думи Блъд щеше да се намеси, но лорд Джулиън го изпревари:

— Виждам, сър, че все още не можете да разберете всички обстоятелства. Ако издаването на кралска заповед на името на капитан Блъд е грешка, то тази грешка не е моя. Аз действувам съобразно инструкциите на лорд Съндерланд, който знае добре всички тези факти и специално ми поръча да предам кралската заповед на капитан Блъд, при условие че успея да го убедя да я приеме.

Полковник Бишоп зяпна от учудване.

— Сам лорд Съндерланд е дал подобно указание?

— Да.

Негова светлост почака известно време за отговор, но онемелият вицегубернатор не можа да промълви нито една дума и той го попита:

— Ще продължавате ли да твърдите, че моите действия са били погрешни? И ще се осмелите ли да ги коригирате?

— Аз… аз не можех и да си помисля дори…

— Разбирам, сър. Позволете ми тогава да ви представя капитан Блъд.

Бишоп трябваше насила да придаде на лицето си най-любезното изражение, на което беше способен. Но за всички беше ясно, че това е само маска, зад която се криеха гняв и злоба.

След едно такова не многообещаващо начало положението не само не се подобри, но дори се влоши.

Докато лежеше на кушетката, мислите на Блъд бяха заети с това и с някои други работи. Намираше се от две седмици в Порт Роял и корабът му фактически влизаше в състава на ямайската ескадра. Когато новината за това стигнеше до пиратите, очакващи неговото завръщане в Тортуга, името на капитан Блъд, което се ползуваше с такова уважение сред членовете на „Бреговото братство“, щеше да се превърне в олицетворение на презрението. А преди да се приключи цялата история, той може би щеше да заплати с живота си за тази постъпка, която щеше да бъде сметната за предателство. И заради какво се бе поставил в подобно положение? Заради едно момиче, което упорито и нарочно го отбягваше. Той трябваше да заключи, че тя все още гледа на него с отвращение. Едва бе успял да я зърне през тези две седмици, въпреки че непрекъснато посещаваше резиденцията на нейния чичо именно с тази цел и ежедневно предизвикваше неприкритата вражда и потиснатата злоба на полковник Бишоп. Но това не беше най-лошото. Съвсем ясно виждаше, че Арабела отдава цялото си време на красивия и елегантен млад безделник от Сент Джеймзкия дворец — лорд Джулиън Уейд. А какви надежди можеше да има отчаяният авантюрист, изгонен от обществото, срещу подобен съперник, който, трябваше да признае, беше и твърде способен?

Разбирате каква горчивина изпълваше душата му. Той се сравняваше с кучето от баснята, което изпуснало кокала, за да се хвърли върху сянката.

Потърси утешение в един стих от отворената пред него книга:

„Levius fit patientia quiequid corrigere est nefas.“^[2]

Но и това не можа да го утеши.

В този момент една лодка, която се беше приближила незабелязано до кораба, се удари в червения корпус на „Арабела“. От лодката дрезгав глас извика нещо. Камбаната на кораба чукна два пъти ясно и звънливо, а след няколко мига боцманът изсвири дълго и пронизително със свирката си.

Тези звукове изтръгнаха капитан Блъд от мрачните му мисли. Той се изправи, висок, енергичен и твърде елегантен в червената си куртка, обшита със злато, която издаваше новото му звание. Сложи малката книга в джоба си и се приближи до украсените с резба перила на кърмата точно когато Пит започна да се изкачва по стълбата.

— Записка от вицегубернатора за тебе — каза той кратко и му подаде сгънат лист хартия.

Блъд разчупи печата и прочете записката. Пит беше по риза и работни панталони. Докато капитанът четеше, той се облегна на перилата и се вгледа в него, а по откритото му лице се изписа безпокойство.

Блъд се изсмя и изкриви устни.

— Твърде повелителна покана — каза той и подаде записката на своя приятел.

Младият навигатор я прочете и поглади замислено златистата си брада.

— Няма да отидеш, нали? — каза той полувъпросително, полу-утвърдително.

— А защо не? Нали всеки ден посещавам крепостта?…

— Но той иска да те види заради Стария вълк. Най-после има необходимия претекст за недоволство. Знаеш много добре, Питър, че само лорд Джулиън е единствената пречка, за да не се излее омразата на Бишоп върху тебе. Ако сега успее да докаже, че…

— Но дори и да докаже? — прекъсна го Блъд небрежно. — Да не би на брега да бъда в по-голяма опасност, отколкото тука? Сега на борда са останали само петдесет души, равнодушни мерзавци, на които им е безразлично дали служат на краля, или на мене. С онази крепост и флотата от тази страна, драги Джереми, „Арабела“ е в плен. Не забравяй това.

Джереми сви юмруци.

— Защо остави Волверстон и другите да си отидат? — извика той с горчивина в гласа. — Трябваше да предвидиш опасността.

— Как можех да ги задържа, без да наруша думата си? Такава беше уговорката ни. А как щяха да ми помогнат, ако бяха останали?

Пит не му отвърна.

— Сам виждаш — продължи Блъд и вдигна рамене. — Ще отида да си взема шапката, бастуна и шпагата и ще сляза на брега. Разпореди се да приготвят лодка.

— Отиваш направо в ръцете на Бишоп — предупреди го Пит.

— Ще видим дали ще му бъде толкова лесно да ме хване, колкото си представя. Все още са останали един-два бодила по мене. — Блъд се засмя и се отправи към каютата си.

На неговия смях Джереми Пит отвърна с ругатня. За миг се поколеба там, където го беше оставил Блъд. След това бавно, без желание повлече крака и слезе по стълбата, за да се разпореди за лодка.

— Ако нещо ти се случи, Питър — каза той, когато Блъд напускаше кораба, — то нека полковник Бишоп се сърди на себе си. Тези петдесетина души сега може и да са равнодушни, както каза, но ако ни измамят, няма да остане и следа от равнодушието им.

— А какво може да ми се случи, Джереми? Повярвай ми, ще се върна за обед.

Блъд се спусна в чакащата лодка. Въпреки смеха си той знаеше толкова добре, колкото и Пит, че слизайки на брега тази сутрин, той подлага на опасност живота си. Затова, може би, когато стъпи върху тесния пристан в сянката на ниската външна стена на крепостта, през чиито амбразури се подаваха черните дула на оръдията, той нареди лодката да го чака на същото място. Съзнаваше, че може да се наложи да се оттегли набързо.

Заобиколи, без да бърза, назъбената стена и влезе през голямата порта във вътрешния двор. Там се навъртаха пет-шест войници, а в сянката на стената бавно се разхождаше комендантът — майор Мелърд. Щом видя капитан Блъд, той спря и му отдаде чест, както се полагаше, но усмивката, от която щръкнаха твърдите му мустаци, беше мрачна и подигравателна. Вниманието на Питър Блъд обаче беше привлечено на друга страна.

Вдясно от него се простираше голяма градина и в дъното й се издигаше резиденцията на вицегубернатора. По главната алея на градината, обградена с палми и сандалови дървета, той видя мис Бишоп да се разхожда сама. Блъд пресече двора с бързи крачки.

— Добро утро, мадам — поздрави я той, когато я настигна, и държейки шапка в ръка, прибави протестиращо: — Честна дума, съвсем безжалостно е да ме карате да тичам подир вас в такава жега.

— Защо тичате тогава? — го попита тя хладно, застанала изправена до него; облечена цялата в бяло, беше твърде женствена. — Бързам много — осведоми го тя. — Затова ще ме извините, че няма да остана.

— Не бързахте толкова, преди да дойда — отново протестира той и въпреки че устните се усмихваха, сините му очи бяха добили странно студено изражение.

— Учудвам се на вашата настоятелност, сър, щом сте го забелязали.

С това шпагите бяха кръстосани, а Блъд никога не избягваше схватките.

— Честна дума, добре се изразявате — каза той. — Но аз надянах този кралски мундир повече или по-малко заради вас и сега трябва да търпите, че такава дреха е върху гърба на пират и крадец.

Тя повдигна рамене и се извърна настрана, обидена и разкаяна едновременно. Уплаши се да не издаде разкаянието си и потърси убежище в обидата.

— Полагам всички усилия…

— Значи можете да проявявате благотворителност в известен смисъл! — Той се изсмя тихо. — Слава богу, признателен съм ви и за толкова. Може би си позволявам твърде много, но не мога да забравя, че когато бях роб в плантацията на вашия чичо, вие се отнасяхте по-мило към мене.

— Защо не? По онова време имахте основание да разчитате на моята доброта. Тогава бяхте просто един нещастен джентълмен.

— А сега как ще ме наречете?

— Едва ли нещастен. Чух за вашето щастие из морето — късметът ви е станал пословичен. Чух и някои други неща — за вашето щастие в други области.

Тя каза това прибързано, с мисълта за мадмоазел Д’Ожерон в главата. Ако можеше, веднага би взела думите си назад. Но Питър Блъд не им обърна внимание и не разбра значението, което тя им придаваше. Страхът й остана напразен.

— Да, куп лъжи, дявол да го вземе. Мога да ви докажа, че е така.

— Не виждам защо си давате труда да се защищавате — обезсърчи го тя.

— За да не мислите толкова лоши неща за мене.

— Малко ви засяга, сър, това, което мисля за вас.

Този удар го обезоръжи. Той се отказа от схватката и се зае да я убеждава.

— Как можете да говорите подобно нещо? Как можете да го говорите, когато ме виждате в мундир, на кралска служба, която ненавиждам? Не ми ли казахте, че мога да изкупя миналото си? Аз искам да възстановя доброто си име само във вашите очи. За себе си знам, че не съм извършил нищо, от което да се срамувам; още повече, като се вземе предвид всичко, което съм изтърпял.

Тя не издържа втренчения му поглед и сведе очи.

— Аз… аз не разбирам защо ми говорите така — промълви тя по-неуверено от преди.

— А, не разбирате значи? — извика той. — Тогава аз ще ви кажа.

— О, моля ви! — В гласа й прозвуча истинска тревога. — Разбирам напълно постъпката ви и признавам, че поне отчасти сте били подбуден от добри чувства към мене. Повярвайте ми, много съм ви благодарна. Винаги ще ви бъда благодарна.

— Но ако имате намерение да мислите винаги за мене като за крадец и пират, запазете си вашата благодарност. На мене не ми е нужна.

Бузите на Арабела се зачервиха. Движенията на нежната й гръд под бялата коприна зачестиха. Може би тонът и думите му я възмутиха, но тя сподави възмущението си. Разбираше, че сама е причинила неговия гняв. Съвсем искрено пожела да поправи грешката си.

— Бъркате — започна тя. — Не е така, както мислите.

Но не им беше съдено да се разберат. Ревността, тази размътваща разума спътница, се намесваше в мислите и на двамата.

— А какво има тогава… или по-право, кой е? — попита той. — Лорд Джулиън ли?

Тя се стресна и го погледна възмутено.

— О, бъдете откровена с мене — безмилостно настоя той, — Ще бъде много по-добре, ако ми кажете направо.

Няколко секунди Арабела стоя, като дишаше бързо, а бузите й ту се червенееха, ту бледнееха. После погледна встрани от него и вирна брадичка.

— Вие… вие сте непоносим! — каза тя. — Оставете ме да мина!

Той се отдръпна и с размах на широкополата си шапка, която все още държеше в ръка, направи жест по посока на къщата.

— Няма да ви задържам повече, мадам. В крайна сметка все още мога да поправя проклетата си постъпка, която сторих заради вятъра. Ще си спомняте след това, че вашата жестокост ме е принудила да постъпя така.

Тя понечи да си тръгне, но се спря и се извърна и гласът й затрепера от възмущение.

— Говорите ми с такъв тон! Осмелявате се да ми говорите с такъв тон! — извика тя и го учуди с разпалеността си. — Имате нахалството да ме упреквате, загдето не искам да се докосна до ръцете ви, когато знам, че са изцапани с кръв, когато знам, че сте убиец и дори нещо повече?

Той се вгледа в нея с отворена уста.

— Убиец — аз? — продума той накрая.

— Трябва ли да кажа името на вашата жертва? Не убихте ли Левасьор?

— Левасьор? — Той се усмихна. — Значи са ви казали и това?

— Отричате ли?

— Убих го, вярно е. Спомням си, че убих и един друг човек в подобни обстоятелства. Беше през нощта, когато испанците нападнаха Бриджтаун. Мери Трейл може да ви го разправи, защото присъствуваше.

Той нахлупи ядосан шапката си и се отдалечи, преди тя да му отговори или да успее да схване значението на думите му.