Рафаел Сабатини
Капитан Блъд (10)

Глава X
ДОН ДИЕГО

Дон Диего де Еспиноса и Валдес се събуди с болки в главата и огледа с мътен поглед кабината, залята от слънчева светлина, която нахлуваше през четвъртитите прозорци откъм кърмата. Силните болки в главата го принудиха да изпъшка и да затвори очи. Той остана да лежи и се опита да определи положението си в пространството и времето. Но болките и хаосът от мисли не му позволяваха да разсъждава свързано.

Някакво неопределено чувство на тревога го накара да отвори очи и още веднъж да се огледа наоколо.

Нямаше съмнение, че лежи в голямата каюта на собствения си кораб „Синко лягас“, така че неясната му тревога сигурно нямаше никакво основание. Въпреки това откъси от смътни възпоминания го караха да мисли, че нещо не е в ред. Ниското положение на слънцето, чиито лъчи обливаха каютата в златиста светлина през квадратните прозорци откъм кърмата, му подсказа най-напред, че е ранно утро, ако, разбира се, корабът вървеше на запад. След това се сети, че има и друга възможност. Може би плаваха на изток и в такъв случай беше късно следобед. По лекото поклащане на кораба разбра, че са на път. Но как се беше случило така, че плаваха, без той, капитанът на кораба, да знае накъде отиват, дали държаха курс на изток, или на запад?

Мислите му се върнаха към събитията от вчерашния ден, ако беше истина, че тези събития се бяха случили през вчерашния ден. Лесният успех на нападението срещу Барбадос му беше ясен; всяка подробност се открояваше ярко в паметта му до момента, когато бе стъпил отново на борда на собствения си кораб. И тук спомените му внезапно и необяснимо се прекъсваха.

Започна да мъчи мозъка си с предположения, когато за най-голяма негова изненада вратата на каютата се отвори и дон Диего видя да влиза вътре своя най-хубав костюм. Това беше особено елегантен, характерен испански костюм от черна тафта, обшит със сребро; бяха му го направили преди една година в Кадис и той познаваше всичките му подробности толкова добре, че беше невъзможно да бърка.

Костюмът спря, за да затвори вратата, и след това се приближи към кушетката, на която лежеше дон Диего, а в костюма се оказа висок, строен джентълмен, почти толкова висок, колкото самия дон Диего. Непознатият джентълмен видя удивения поглед на испанеца и ускори крачките си.

— Вече сте буден, а? — каза той на испански. Легналият дон Диего вдигна изумен поглед към светлосините очи, които го гледаха от мургавото иронично лице, заобиколено от черни къдри. Но той беше твърде развълнуван, за да отговори.

Пръстите на непознатия докоснаха главата му и той се намръщи и извика от болка.

— Боли, нали? — попита непознатият. Той хвана китката на Дон Диего между пръстите си. Едва тогава заинтригуваният испанец проговори:

— Вие доктор ли сте?

— Между другото. — Мургавият джентълмен продължи да опипва пулса на пациента. — Пулсът е правилен и добър — каза накрая той и пусна китката. — Не са ви причинили голяма вреда.

Дон Диего с труд се надигна и седна на червената плюшена кушетка.

— Кой сте вие, дявол да ви вземе? — попита той. — И какво, по дяволите, правите на моя кораб, и защо сте облекли моите дрехи?

Правите черни вежди на непознатия се повдигнаха и лека усмивка плъзна по устните му.

— Страхувам се, че все още бълнувате. Това не е вашият кораб. Това е моят кораб и тези дрехи са мои.

— Ваш корабът! — каза другият изумено и прибави с още по-голямо изумление: — Ваши дрехите? Но… тогава… — Той се озърна диво наоколо си, вгледа се още веднъж във всеки познат предмет в каютата. — Полудял ли съм? — попита той най-после. — Този кораб е „Синко лягас“.

— Да, „Синко лягас“ е.

— Тогава… — Испанецът не можа да продължи. Погледът му стана по-тревожен. — Да ме пази бог! — извика той измъчено. — Да не ми кажете, че вие сте дон Диего де Еспиноса?

— О, моето име е Блъд — капитан Питър Блъд, Този кораб, както и красивият костюм, са мои, понеже са военна плячка. Точно поради същата причина вие, дон Диего, сте мой пленник.

Обяснението беше съвсем неочаквано, но то успокои дон Диего, защото не беше така тревожно, както нещата, които бе почнал да си въобразява.

— Но… тогава вие не сте испанец?

— Ласкаете моето кастилско произношение. Имам честта да бъда ирландец. Мислехте, че се е случило някакво чудо. Това е вярно, само че чудото бе извършено от мен благодарение на значителните ми способности.

И капитан Блъд обясни загадъчното за дон Диего положение, като разправи накратко събитията. От този разказ лицето на испанеца ту побледняваше, ту се изчервяваше. Той попипа с ръка тила си и откри в потвърждение на разказа един оток, голям колкото гълъбово яйце. Накрая се вгледа уплашено в ироничното лице на капитан Блъд.

— А синът ми? Какво стана със сина ми? — извика Испанецът. — Той беше в лодката заедно с мен.

— Синът ви се намира в безопасност. Заедно с екипажа на лодката и вашите артилеристи е окован в трюма.

Дон Диего се отпусна на кушетката, но блестящите му черни очи не изпускаха мургавото лице над него. Овладя се. Въпреки всичко той притежаваше стоицизма, свойствен на хора от неговата професия. В сегашния случай заровете бяха против него. Щастието му беше изменило в момента, когато успехът беше почти постигнат. Прие положението със спокойствието на фаталист и попита съвършено хладнокръвно:

— А сега, сеньор капитан?

— А сега — каза капитан Блъд, за да го наречем с титлата, която си беше присвоил, — понеже съм човечен, съжалявам, че не сте умрели от удара, който ви нанесохме. Защото това значи, че ще трябва да изпитате неприятностите, свързани с необходимостта да умрете повторно.

— А! — Дон Диего въздъхна дълбоко. — Необходимо ли е това? — попита той невъзмутимо.

Сините очи на капитан Блъд одобриха държанието му.

— Задайте си същия въпрос — каза той. — Кажете ми като опитен и кръвожаден пират, какво бихте направили вие на мое място?

— Да, но има известна разлика! — Дон Диего се изправи, за да обсъди сериозно въпроса. — И тази разлика се състои във вашето твърдение, че сте човечен.

Капитан Блъд седна на края на дългата дъбова маса.

— Но не съм глупак — каза той — и няма да допусна моята природна ирландска сантименталност да попречи на необходимите и правилни мерки, които трябва да се вземат. Вие и вашите оцелели десетина негодници представлявате опасност за кораба. Още повече, че на кораба няма достатъчно вода и провизии. Вярно е, за щастие, че нашият брой не е голям, но вие и вашите хора го увеличавате до неудобни размери. Както виждате, от всички страни погледнато, предпазливостта налага да се лишим от вашата приятна компания и като закалим меките си сърца за неизбежното, да ви помолим да бъдете добри и да прекрачите през борда.

— Разбирам — каза замислено испанецът. Свали крака от кушетката и приседна на края й с лакти, облегнати на колената. Бе преценил събеседника си и се отнасяше към него с подигравателна учтивост и външно спокойствие, подобни на неговите. — Признавам — каза той, — че има нещо вярно във вашите думи.

— Сваляте голяма тежест от гърба ми — заяви капитан Блъд. — Не бих искал да проявявам грубост, без това да е наложително, още повече, че аз и моите приятели ви дължим много. Независимо какво е представлявало вашето нападение срещу Барбадос за другите, за нас то беше изключително благополучно. Затова съм доволен от разбирането ви и съгласието, че няма друг избор.

— Но, приятелю мой, аз не съм напълно съгласен с вас.

— Ако ми предложите нещо друго, ще бъда щастлив да го обсъдя.

Дон Диего поглади заострената си черна брада.

— Можете ли да ме оставите да обмисля този въпрос до сутринта? Сега главата така ме боли, че не мога да разсъждавам. А това, трябва да признаете, е нещо, което изисква сериозно обмисляне.

Капитан Блъд се изправи. Взе от полицата един пясъчен часовник, обърна го с червения пясък в горната половина и го постави на масата.

— Съжалявам, че трябва да ви накарам да побързате, дон Диего, но мога да ви дам само половин час. Ако не можете да ми предложите някакво приемливо разрешение, докато изтече този пясък, ще бъда принуден, макар и с неудоволствие, да ви помоля вас и вашите приятели да прекрачите борда.

Капитан Блъд се поклони, излезе и заключи вратата.

Дон Диего седеше с лакти на колената, обхванал главата си с ръце, и наблюдаваше как ръждивият пясък се стича от горната стъкленица на часовника в долната. Времето летеше, а заедно с него бръчките по мургавото му лице се вдълбаваха все повече. Когато паднаха и последните песъчинки, вратата се разтвори наново.

Испанецът въздъхна и се изправи, за да посрещне капитан Блъд с отговора, за който идваше.

— Намислих друго разрешение, сър капитан; но то зависи от вашето милосърдие. Да ни свалите на някой от островите в този проклет архипелаг и да ни оставите сами да се погрижим за себе си.

Капитан Блъд облиза устни.

— В това има известни затруднения — каза бавно той.

— Страх ме беше, че ще е така — въздъхна дон Диего и стана. — Да не говорим повече по този въпрос.

Светлосините очи се забиха в него като стоманени остриета.

— Не ви ли е страх да умрете, дон Диего?

Испанецът отметна глава и сбърчи вежди.

— Вашият въпрос е обиден, сър.

— Позволете ми тогава да го задам под друга форма, може би по-уместна. Не желаете ли да живеете?

— О, на това мога да отговоря! Желая да живея и още повече желая синът ми да живее. Но това ми желание няма да ме направи страхливец за ваше удоволствие, подигравателни господине. — Това беше първият признак на вълнение и негодувание.

Капитан Блъд не му отговори направо. Както и преди той седна на ъгъла на масата.

— Бихте ли желали, сър, да спечелите правото на живот и свобода за вас самия, за вашия син и за другите испанци, които се намират на борда?

— Да го спечеля? — запита дон Диего, а светлосините очи не пропуснаха да забележат трепета, който премина по тялото му. — Казвате да спечеля това право? Ако услугата, която ще искате, няма да ме безчести…

— Можете ли да ме подозирате в подобно нещо? — протестира капитанът. — Разбирам, че дори пиратите имат чувство за чест. — И той изложи предложението си: — Ако погледнете през прозорците, дон Диего, ще забележите на хоризонта нещо като облак. Това е остров Барбадос на доста голямо разстояние зад кърмата ни. През целия ден плавахме на изток, подгонвани от благоприятен вятър, и то само с една цел — да увеличим колкото можем повече разстоянието между нас и острова. Но сега, когато почти сме загубили сушата от погледа си, ние се намираме в трудно положение. Единственият помежду ни, който познава изкуството на навигацията, лежи в треска и бълнува. Това е последица от побоя, нанесен му на брега, преди да го вземем с нас. Лично аз мога да управлявам кораба в бой и един или двама от моите хора могат да ми помагат, но ние сме съвършено незапознати с висшите тайни на мореплаването и с изкуството да се намира пътят сред безкрайната шир на океана. Да се движим близо до сушата и да бродим слепешката около този така сполучливо наречен от вас проклет архипелаг, би означавало, както добре знаете, да си търсим белята. Поради това въпросът се състои в следното: ние искаме да стигнем в холандската колония Кюрасао по най-прекия път. Ще ми дадете ли честната си дума, ако ви освободя, че ще ни отведете дотам? Ако приемете, при пристигането ни ще ви освободим вас и вашите хора.

Дон Диего склони глава на гърди и замислено отиде до прозорците, които гледаха към кърмата. Загледа се в осветеното от слънцето море и в следата, оставяна от кораба — неговия кораб, отнет от английските кучета; караха го да отведе собствения си кораб в пристанище, където щеше да го загуби напълно и може би други щяха да го използуват за бойни действия против родината му. Всичко това тежеше в едната везна; в другата беше животът на шестнадесет души. Четиринадесет от тях не значеха много за него, но двамата останали бяха той и синът му.

Накрая той се обърна с гръб към светлината, за да не види капитанът колко е пребледнял.

— Приемам — каза той.