Етел Лилиан Войнич
Стършел (9)

ВТОРА ГЛАВА

— В къщи ли е госпожата, Кети?

— Да, сър; облича се. Заповядайте в гостната, тя сега ще слезе.

Кети посрещна гостенина весело и дружелюбно, както подобава на една девонширска1 девойка. Тя особено обичаше Мартини. Той говореше английски, наистина като чужденец, но все пак доста добре; той никога не оставаше до един часа през нощта, когато госпожата е вече уморена, и не разискваше политиката на висок глас, както правеха някои от посетителите. И най-важното — той беше дошъл в Девоншир, за да помогне на госпожата, когато я беше сполетяло нещастие, когато детенцето й почина, а мъжът й умираше. Оттогава този едър, несръчен и мълчалив човек беше за Кети „член на семейството“ също така, както и мързеливият черен котарак Пашт, който се бе вече настанил на коляното му. От своя страна Пашт смяташе Мартини за полезна домашна мебел. Този гост никога не го настъпваше по опашката, не пухкаше тютюнев дим в очите му, нито му додяваше по някакъв начин. Той се държеше така, както подхожда на едно двукрако същество позволяваше на Пашт да легне и търка на удобното му к

——

Девоншир — графство в Англия

коляно, а когато седнеше на масата, не забравяше, че за един котарак не е никак интересно да наблюдава отстрани как хората ядат риба. Тяхното приятелство бе започнало отдавна. Някога, когато Пашт беше още малко котенце, а тежко болната му господарка не можеше да мисли за него, Мартини го бе взел под свое покровителство и го донесе тук, свит в една кошница, чак от Англия. Котаракът се беше убедил от дълъг опит, че този недодялан човек, който приличаше на мечка, е верен приятел.

— Колко удобно сте се разположили вие двамата — каза Джема, влизайки в стаята. — Човек ще помисли, че смятате да прекарате така цялата вечер.

Мартини внимателно свали котарака от коляното си.

— Дойдох по-рано — каза той — с надеждата, че ще ми дадете чашка чай, преди да тръгнем. У Грасини сигурно ще се събере страшно много народ, но едва ли ще има свястна вечеря — никога не можеш да си хапнеш добре в тези модни къщи.

— Хайде, хайде! — засмя се Джема. — Не ставайте лош като Гали. Бедният Грасини има достатъчно свои грехове — защо трябва да отговаря и за това, че жена му е лоша домакиня? А чаят ще стане веднага. Кети е направила девонширски кекс нарочно за вас.

— Кети е добра душа, нали, Пашт? Впрочем същото може да се каже и за вас, щом сте облекли тази хубава рокля. Страхувах се, че ще забравите.

— Нали ви обещах, макар че навярно ще ми бъде топло с нея в такава задушна вечер.

— Във Фиезоле1 е много по-хладно. А нищо не ви прилича, така, както тази бяла кашмирена рокля. Донесъл съм ви малко цветя за нея.

— Какви чудесни рози! Да им се не нагледаш! Но по-добре ще бъде да ги сложа във вода. Не обичам да се закичвам с цветя.

— Това е един от вашите предразсъдъци.

— Не, не е. Но мисля, че ще им бъде много отегчително да

——

’ Фиезоле — град близо до Флоренция.

 

бъдат забодени цяла вечер върху роклята на такава скучна особа като мене.

— Страхувам се, че тази вечер всички ще се отегчим. Разговорите ще бъдат непоносимо скучни.

— Защо?

— Отчасти затова, че до каквото се докосне Грасини, то става неинтересно като самия него.

— Не бъдете зъл! Не е справедливо да се говори така за човек, у когото ще бъдем на гости.

— Вие винаги имате право, мадона. Добре тогава — ще бъде скучно, защото половината от интересните хора няма да дойдат.

— Как така?

— Не знам. Някои са извън града, други са болни и прочее. Във всеки случай там ще бъдат двама или трима посланика, няколко учени германци и обикновената разнолика тълпа от туристи, руски князе и литератори и още няколко френски офицери. Други, доколкото знам, няма да има — с изключение, разбира се, на новия сатирик, който ще бъде главната атракция тази вечер.

— Новият сатирик? Как, Риварес? Аз мислех, че Грасини никак не го одобрява.

— Така е. Но щом той е вече тук и за него без съмнение ще се заговори, Грасини иска новият лъв да бъде показан за първи път в неговия дом. Можете да бъдете сигурни, че Риварес не е чул нищо за неодобрението на Грасини, макар че може би ще се досети — той е достатъчно наблюдателен.

— Аз дори не знаех, че е дошъл.

— Той пристигна едва вчера. А ето и чая. Не ставайте, аз ще взема чайника.

с Мартини не се чувствуваше никъде така щастлив, както в тази малка гостна стая. Приятелството на Джема, това, че тя не съзнаваше колко очарователна е за него, нейното просто и сърдечно другарско отношение озаряваше с радост не твърде радостния му живот. И винаги когато се чувствуваше особено подтиснат, той идваше тук след работа, седеше, обикновено мълчаливо, и гледаше как тя се навежда над ръкоделието си, как налива чай. Тя никога не го разпитваше за неговите неприятности, нито изразяваше гласно съчувствието си. И все пак той си отиваше по-бодър и успокоен, чувствувайки, както обичаше да си казва сам, „че сега има сили да изкара още една-две седмици“. Тя притежаваше, без да съзнава сама, рядката способност да успокоява. И когато преди две години неговите най-близки приятели бяха предадени в Калабрия и застреляни като вълци1, може би само нейната непоколебима вяра го беше спасила от отчаяние.

Той идваше понякога в неделя сутрин „да поговорят по работа“. Този израз означаваше всичко, свързано с практическата дейност на партията на Мацини, а те двамата бяха нейни активни и предани членове. Тогава Джема ставаше сякаш друго същество — проницателна, хладна, логична, безукорно точна и безпристрастна. Тези, които я познаваха само в политическата работа, я смятаха за опитна и дисциплинирана конспираторка, на която можеш да се довериш, за смел и ценен във всяко отношение член на партията, но намираха, че й липсва живот и индивидуалност. „Тя е роден конспиратор и струва колкото дузина от нас, но нищо повече“ — бе казал за нея Гали. Трудно беше да се проникне до тази „мадона Джема“, която Мартини познаваше.

— Е, какво представлява вашият „нов сатирик“? — попита тя, като отваряше бюфета и поглеждаше Мартини през рамото си. — Ето, Чезаре, бонбони и захаросани ядки за вас. Интересно е защо революционерите обичат толкова много сладки неща?

— Другите мъже също, само смятат, че е под достойнството им да си признаят. Новият сатирик ли? Той е човек, по когото обикновените жени ще полудеят, но на вас няма да ви хареса. Един вид професионалист в подхвърляне на остроти който броди по света с мрачно настроение и с една красива балерина, която се влачи след него.

        — Наистина ли има някаква балерина, или просто сте сърдит и искате също да подхвърляте остроти.

— Опазил ме бог! Не, балерината е съвсем истинска и при

——

1 Очевидно намек за съдбата на братята Бандиера, които в 1844 година направили опит да вдигнат въстание в Калабрия, но били предадени, заловени и разстреляни на място.

 

това е много хубаво, за тези, които харесват предизвикателната красота. Лично аз не я харесвам. Тя е унгарска циганка или нещо подобно — поне Рикардо твърди това — от някакъв провинциален театър в Галиция. Той изглежда доста нахален — представя я на хората така, като че ли е неомъжената му леля.

— Това е почтено, ако тя е напуснала дома си заради него.

— Вие може би гледате на нещата така, мила мадона, но обществото — не. Мисля, че на повечето хора ще бъде неприятно да ги представят на жена, за която знаят, че е негова метреса.

— А откъде могат да знаят, ако не им каже той?

— Това е очевидно. И вие ще се уверите, ако я видите. Но струва ми се, че той все пак не е толкова дързък, за да я доведе у Грасини.

— Те не биха я приели. Синьора Грасини не е способна на такава неблагоприлична постъпка. Но аз се интересувах за синьор Риварес като сатирик, а не като човек. Фабрици ми каза, че са му писали и той се е съгласил да дойде тук и да започне кампанията срещу езуитите. Това беше последното, което чух. Тази седмица имаше толкова много работа.

— Едва ли ще мога да ви кажа нещо повече. Изглежда, че паричният въпрос не е причинил никакви затруднения, както се опасявахме. По всичко личи, че той е добре материално и е съгласен да работи без възнаграждение.

— Той разполага с лични средства?

— Вероятно. Макар че това. е доста странно — вие чухте онази вечер у Фабрици в какво състояние го е намерила експедицията на Дюпре. Но казват, че имал дялове в някакви бразилски мини, а освен това е пожънал голям успех като фейлетонист в Париж, Виена и Лондон. Той, изглежда, владее поне половин дузина езици, а нищо няма да му пречи да поддържа и оттук връзките си с вестниците. Ругаенето на езуитите няма да отнеме всичкото му време.

— Това е вярно, разбира се. Трябва да тръгваме, Чезаре. Аз все пак ще се закича с розите. Почакайте ме само минутка.

Тя изтича горе и след малко се върна — розите бяха забодени на роклята, а на главата и беше метнат черен шарф от испанска дантела. Мартини я погледна одобрително с окото на художник.

— Приличате на царица, madona mia, на великата и мъдра Савска царица1.

— Не сте много любезен — засмя се Джема. — Да знаете само колко труд съм положила, за да заприличам на истинска светска дама! Бива ли една конспираторка да прилича на Савската царица? Не така ще се пазим от шпионите.

— Никога няма да заприличате на празна светска дама, колкото и да се стараете. Но всъщност това няма значение — вие сте много хубава, макар че не можете да се подсмивате и да се криете зад ветрилото си като синьора Грасини.

— Е, Чезаре, оставете клетата жена на мира! Хайде подсладете злия си език с още един бонбон. Готов ли сте? Тогава да тръгваме.

Мартини имаше пълно право, когато каза, че приемът ще бъде и многолюден, и скучен. Литераторите разговаряха учтиво за дребни неща и изглеждаха безнадеждно отегчени, докато „разноликата тълпа от туристи и руски князе“ се разхождаше от стая в стая, разпитваше за разните знаменитости и се стараеше да води интелектуални разговори. Грасини посрещаше гостите с обноски, излъскани като обущата му, но когато видя Джема, студеното му лице просветна. Всъщност той не я обичаше и дори в дъното на душата си тайно се страхуваше от нея. Но той разбираше, че без Джема неговият салон ще бъде по-малко интересен. Грасини се бе издигнал й професията си и сега, когато беше вече богат и известен главната му амбиция бе да направи своя дом център на либералните и интелектуални среди. Той съзнаваше с болка че незначителната, наконтена дребна женица, бъбрива и поувехнала, за която беше имал неблагоразумието да се ожени на младини, не може да бъде стопанка на голям литературен салон. И винаги когато успееше да убеди Джема да дойде, той чувствуваше, че приемът ще премине успешно. Нейното спокойно и изискано държане създаваше сред гостите непринуденост, а самото й присъствие сякаш разсейваше този

——

1 Савската царица — според библията — приказно красива и мъдра владетелка на древна източна държава.

 

лъх на вулгарност, който му се струваше, че винаги изпълва неговия дом.

Синьора Грасини посрещна Джема ласкаво, като възкликна със силен шепот:

— Колко сте очарователна тази вечер! — И заоглежда бялата й кашмирена рокля с враждебно критичен поглед.

Тя дълбоко ненавиждаше гостенката си точно заради това, за което Мартини я обичаше — за нейния спокоен и силен характер, за нейната сериозност и прямота, за нейния уравновесен ум, дори за израза на лицето й. А когато синьора Грасини мразеше някоя жена, тя беше особено ласкава с нея. Джема знаеше истинската стойност на тези комплименти и нежности и не се вълнуваше от тях. За нея „излизането в обществото“ беше отегчителна и неприятна задача, която всеки конспиратор, който не иска да привлече вниманието на шпионите, трябва да изпълнява добросъвестно. Това й се струваше тъй уморително, както и писането на шифровани писма. Но тя знаеше, че да имат репутация на елегантна дама е добро средство да разсееш подозренията, затова проучваше модните журнали така старателно, както и ключовете на шифъра.

Отегчените и меланхолични литературни лъвове се пооживиха, като чуха името на Джема. Тя бе много популярна в техните среди и особено между журналистите от радикалните групировки. Те веднага се отправиха към този край на дългата стая, където седна Джема. Но тя беше твърде опитен конспиратор, за да им позволи да я монополизират. С радикалите можеше да се види всякога. Сега, когато се стълпиха около нея, тя ги отпрати вежливо да си гледат работата, като им припомни усмихнато, че е излишно да губят времето си, за да убеждават нея, когато тук има толкова много туристи, които трябва да бъдат убеждавани. Тя самата се посвети на един член на английския парламент, чиито симпатии @републикан ската партия искаше да спечели. Джема знаеше, че той е специалист по финансите и за да привлече вниманието му, го попита какво мисли по един технически въпрос във връзка с австрийската валута, после ловко прехвърли разговора върху състоянието на ломбардо венециянския бюджет. Англичанинът, който очакваше да бъде отегчаван с лек раз говор, я погледна подозрително, очевидно се боеше да не би да е попаднал в лапите на някакъв „син чорап“. Но като се убеди, че тя е приятна на вид и интересна като събеседник, той отстъпи напълно и се впусна в такова сериозно разискване на италианските финанси, сякаш пред него беше самият Метерних3. А когато Грасини доведе един французин, който искал да узнае от синьора Бола нещо за историята на „Млада Италия“, членът на парламента стана от мястото си почти убеден, че Италия наистина има повече основание да негодува, отколкото той е предполагал.

По-късно вечерта Джема излезе незабелязано на терасата под прозорците на приемната, за да поседи няколко минути сама сред големите камелии и олеандри. От задушния въздух и постоянно движещия се из стаите поток от хора бе получила главоболие. В края на терасата имаше един ред палми и високи папрати, посадени в сандъци, прикрити от разцъфнали лилии и други цветя. От малкото свободно ъгълче зад този параван се откриваше чудесна гледка към долината. Клоните на нара, отрупани със закъснели цветове, се свеждаха над тесния проход между растенията.

В това тихо ъгълче се скри Джема с надеждата, че никой няма да се досети къде е. Чувствуваше нужда от малко почивка и тишина, за да се спаси от започващото главоболие. Нощта бе топла и чудно тиха, но идвайки от задушните стаи, Джема почувствува хлад и метна дантеления шарф на главата си.

Приближаващите се гласове и стъпки прогониха сънливото настроение, което я беше завладяло. Тя се отдръпна в сянката, като се надяваше да остане незабелязана и да може

——

1 Ломбардо-Венеция — според Виенския конгрес Ломбардия и бившата Венецианска република бяха обединени и поставени под контрола ма Австрия.

2 Син чорап — жена, която парадира с литературни интереси. В средата на XVIII век някои богати дами започнали да уреждат вечери, на които, вместо да се играе на карти, както било прието във висшето общество, се говорело за литература. Някои от мъжете, които посещавали тези вечери поети носели сини чорапи вместо черни копринени.

3 Метерних (1773–1859) — австрийски политически деец. който особено ненавиждали в Италия за жестокия терор, който се провеждал по негово указание.

 

да поседи още няколко минути на тишина, преди да започне отново да измъчва уморения си мозък с разговори. Но за голямо съжаление стъпките спряха почти до зеления параван. Тогава тънкото пискливо гласче на синьора Грасини пресекна за миг заедно с потока от думи. Чу се друг, мъжки глас, който беше особено мек и звучен. Но хубавият тембър не можеше да скрие странното провлачване на думите, което може би не беше маниерност, а следствие от постоянно усилие да се преодолее някакъв недостатък в говора, във всеки случай това правеше неприятно впечатление.

— Англичанка ли, казахте? — запита този глас. — Но името й е съвсем италианско. Как беше — Бола?

— Да, тя е вдовицата на клетия Джовани Бола, който умря в Англия преди три-четири години, ако си спомняте. Ах, аз забравих, че вие водите такъв скитнически живот и не можете да знаете всички мъченици на нашата нещастна родина. А те са толкова много!

Синьора Грасини въздъхна. Тя винаги говореше по такъв начин с чужденците. Ролята на патриотка, която оплаква съдбата на Италия, се съчетаваше ефектно с пансионерските й обноски и с хубавичкото й, по детски начупено лице.

— Умрял в Англия? — повтори другият глас. — Навярно е бил емигрант? Името ми се струва познато — не е ли имал връзки с „Млада Италия“ при нейното възникване?

— Да. Той беше един от нещастните младежи, които бяха арестувани през 1833 г. Помните ли тази тъжна история? След няколко месеца го освободиха, а две-три години по-късно, когато отново беше издадена заповед за задържането му, той избяга в Англия. След това се научихме, че се е оженил там. Изобщо това беше романтична история, но клетият Бола винаги е бил романтик!

— А после, казвате, умрял в Англия?

— Да, от туберкулоза. Не му понесъл ужасният английски климат. А точно преди смъртта му тя загубила и единственото си дете — заболяло от скарлатина. Много тъжно, нали? Ние всички толкова обичаме милата Джема! Тя, горката, е малко студена, но нали знаете — всички англичани са такива. Аз мисля, че страданията я направиха меланхолична и…

Джема стана и отмести клоните на нара. Тя не можеше да слуша как бъбрят за личното й нещастие и не се помъчи да скрие неудоволствието си, когато излезе на светло.

— А, ето я! — извика домакинята със забележително спокойствие. — Джема, мила, аз се чудех къде изчезнахте. Синьор Феличе Риварес иска да се запознае с вас.

„Значи това е Стършелът“ — помисли Джема и го погледна с любопитство.

Той се поклони учтиво, но стори й се, че погледът му се плъзна по нея някак дръзко и изпитателно.

— Намерили сте си пппрекрасно кътче тук — каза той, като погледна паравана от зеленина. — И кккаква чудесна гледка!

— Да, приятно ъгълче. Излязох да взема малко въздух.

— Наистина грехота е да се седи вътре в такава чудна нощ — каза домакинята и вдигна очи към звездите. (Тя имаше хубави клепки и обичаше да ги показва.) — Вижте, синьор! Нямаше ли да бъде рай нашата мила Италия, ако беше свободна? Ах, като си помисля само — странаробиня, страна с такива цветя и с такова небе!

— И с такива женипатриотки! — добави меко и провлечено Стършелът.

Джема го погледна почти уплашена — дързостта му безспорно беше твърде очебиеща, за да остане незабелязана. Но тя бе подценила жаждата на синьора Грасини за комплименти — бедната жена спусна ресници с въздишка.

— Ах, синьор, толкова малко може да направи една жена! Но кой знае — може би някой ден ще докажа, че заслужавам да се наричам италианка! А сега трябва да се върна към обществените си задължения. Френският посланик ме помоли да запозная неговата възпитаница с всички знаменитости. Трябва да дойдете след малко да я видите. Прекрасно момиче! Джема, мила, аз изведох синьор Риварес, за да му покажа каква красива гледка имаме оттук. Сега трябва да го оставя на вас. Зная, че ще се погрижите за него и ще го представите на всички. А, ето и пленителния руски княз! Запознахте ли се с него? Казват, че бил любимец на император Николай. Той командува гарнизон в някакъв полски град с име, което е невъзможно да се произнесе.Quelle nuit magnifique! N’est’ce pas, топ prince?’

Тя се отдалечи, като бърбореше неспирно на господина с волски врат, масивна челюст и мундир, отрупан с ордени. Жалостивите й псалми за „notre malheureuse patrie“2, примесени с възгласите „charmant“3 и „mon prince“, постепенно заглъхнаха.

Джема стоеше неподвижно до нара. Тя изпитваше съжаление към бедната, глупава женица и се възмущаваше от дързостта на Стършела. Той гледаше отдалечаващата се двойка с изражение на лицето, което ядосваше Джема — не беше великодушно от негова страна да се надсмива над такива жалки създания.

— Пред нас, ръка за ръка, шествуват италианският и руският патриотизъм, напълно доволни един от друг — каза той, като се обърна усмихнат към Джема. — Кой предпочитате вие?

Тя се понамръщи и не отговори.

— Р-разбира се — продължи той, — всичко това е въпрос на вкус. Но аз мисля, че от тези два вида руският е за предпочитане, той е по-съвършен. Ако Русия трябваше да крепи господството си на цветя и небеса вместо на барут и пушки, „mon prince“ едва ли би се ззадържал дълго в полската крепост.

— Мисля — каза Джема студено, — че можем да запазим личното си мнение за себе си, без да се надсмиваме над жената, чиито гости сме.

— Съд?! — О, да! Аз ззабравих, че в Италия особено държат на гостоприемството. Удивително гостоприемни хора са италианците. Убеден съм, че и австрийците мислят така. Няма ли да седнете?

Като накуцваше, той прекоси терасата, за да донесе стол за Джема, и застана срещу нея, облегнат на парапета. Светлината от един прозорец падаше точно върху лицето му и сега Джема можеше да го разгледа спокойно.

——

1 Каква прекрасна нощ! Нали княже?

2 Нашата нещастна родина.

3 Очарователен.

 

Тя беше разочарована. Очакваше да види, ако не приятно, то поне характерно лице, от което лъха сила. Но в този човек най-силно впечатление правеше склонността му да се облича контешки и зле прикритата надменност в израза и държането му. Беше мургав като мулат и въпреки недъга си,гъвкав като котка. Изобщо някак странно приличаше на черен ягуар. Челото и лявата му страна бяха обезобразени от дълъг, крив белег — следа от някогашен удар със сабя. Джема забеляза, че когато заеква, тази страна на лицето му потрепваше нервно. Ако нямаше тези недостатъци, той може би щеше да бъде по своему хубав, но изобщо лицето му не бе привлекателно.

След малко той отново заговори — меко и провлечено.

„Сигурно точно така би звучал гласът на ягуара, ако той можеше да говори и е добре разположен“ — помисли си Джема с нарастващо раздразнение.

— Чувах — каза Стършелът, — че се интересувате от радикалната преса и че сътрудничите на вестниците.

— Пиша понякога, но имам много малко свободно време.

— Да, разбира се! Научих от синьора Грасини, че се занимавате и с други важни неща.

Джема повдигна леко веждите си. Синьора Грасини като всяка глупава женица очевидно беше надрънкала какво ли не на този хитър човек, който вече положително не се харесваше на Джема.

— Аз съм наистина доста заета — каза тя сухо. — Но синьора Грасини преувеличава значението на моята работа. В по-голямата си част тя е съвършено незначителна.

— Всъщност щеше да бъде много лошо, ако ние всички не се занимавахме с друго, освен да оплакваме Италия. Боя се, че близостта с домакина на този дом и с неговата съпруга може да накара всекиго да стане лекомислен — за самозащита. Да, да, знам какво искате да кажете и вие сте напълно права. Но те двамата са наистина смешни със своя патриотизъм… Прибирате ли се вече? Тук е толкова хубаво!

— Трябва да вляза вътре. Ах, шарфът ми… Благодаря.

Стършелът се беше навел да вдигне шарфа й и сега, застанал срещу нея, я гледаше с широко отворени очи, сини и невинни като незабравки край ручей.

— Знам, че ми се разсърдихте — каза той виновно, — задето се присмивам на тази боядисана, восъчна кукла. Но какво да правя?

— Щом ме питате, ще ви кажа: смятам, че е невеликодушно и… недостойно да се присмиваме на някого заради глупостта му; все едно, че се присмиваме на сакат човек или…

Стършелът пое дъх внезапно, някак болезнено, и като се отдръпна назад, погледна куция си крак и изкривената си ръка. След миг той се овладя отново и избухна в смях.

— Сравнението ви не е сполучливо, синьора. Ние. сакатите, не се перчим пред хората със своите недъзи както тази жена с глупостите си. Повярвайте ни поне в едно — ние съзнаваме, че да бъдеш уродлив физически, не е по-приятно от това, да бъдеш духовно уродлив… Тук има стъпало — хванете се за ръката ми.

Джема влезе в стаята мълчаливо и в недоумение. Неговата неочаквана чувствителност я бе смутила съвсем.

Щом той отвори вратата на приемната, Джема разбра, че в нейно отсъствие се е случило нещо необикновено. Повечето от господата изглеждаха сърдити и се чувствуваха някак неудобно. Дамите със зачервени страни се бяха оттеглили в единия край на стаята и се правеха, че не разбират какво става. Домакинът въртеше в ръце очилата си със сдържан, но очевиден гняв, а в един ъгъл се беше събрала малка група туристи, които хвърляха любопитни погледи към другия край на стаята. Изглежда, че там ставаше нещо, което за тях бе шега, а за повечето от гостите — предизвикателство. Като че само синьора Грасини не бе забелязала нищо — тя си вееше кокетно с ветрило и бъбреше на секретаря на холандското посолство, който я слушаше с широка усмивка.

Джема спря за миг при вратата и се обърна да види дали и Стършелът е забелязал безпокойството сред гостите. Нямаше съмнение — в очите му проблесна злобна радост, когато плъзна погледа си от щастливото и спокойно лице на домакинята към канапето в края на стаята. Джема разбра веднага — той беше довел тук метресата си под фалшива фирма, в която бе повярвала единствено синьора Грасини.

Циганката седеше на канапето, облегната назад, заобиколена от група ухилени контета и кавалерийски офицери, които я гледаха с лека насмешка. Тя беше богато облечена в кехлибарено и червено, с ориенталски блясък и толкова много украшения, че изпъкваше в този флорентински литературен салон като тропическа птица между врабчета и скорци. Самата тя очевидно се чувствуваше не на място и гледаше обидените дами намръщено, с подчертано презрение, Като видя, че Стършелът прекосява стаята с Джема, тя скочи и го посрещна с пороен брътвеж на много неправилен френски език.

— Monsieur Риварес, търсих ви навсякъде! Граф Салтиков иска да знае дали можете да идете във вилата му утре вечер. Ще има танци.

— Съжалявам, че не мога да отида, пък и да можех — не танцувам. Синьора Бола, позволете ми да ви представя iadame Зита Рени.

Циганката погледна Джема гголупредизвикателно и се поклони студено. Мартини имаше право — тя наистина беше хубава. Красотата й беше жива и някак животинска, не одухотворена, движенията й — извънредно хармонични и свободни — бяха очарователни. Но тя имаше ниско чело, а в извивката на нежните й ноздри прозираше нещо несимпатично, почти жестоко. Чувството на подтиснатост, което обхвана Джема, откакто се запозна със Стършела, се усили в присъствието на циганката. И когато след малко домакинът помоли синьора Бола да му помогне при разговора с някакви туристи в другата стая, тя прие със странното чувство на облекчение.

— Е, мадона, какво мислите за Стършела? — попита Мартини, когато се връщаха от Флоренция късно през нощта. — Не намирате ли, че той подигра безсрамно нещастната синьора Грасини?

— Искате да кажете — за балерината?

— Да. Той я убеждаваше, че циганката ще бъде сензацията на сезона. А синьора Грасини е готова на всичко, щом става дума за някоя знаменитост.

— Струва ми се, че постъпката му е непочтена и груба. Тя постави Грасини в неудобно положение, а това беше жестоко и за момичето. Сигурна съм, че съвсем не се е чувствувало добре.

— Вие говорихте с него, нали? Какво впечатление ви направи?

— О, Чезаре, не мислех за нищо друго, освен как да се избавя от него. Не съм срещала по-отегчителен човек. Още след първите десет минути ме заболя глава. Той е сякаш въплъщение на някакъв неспокоен демон.

— Предполагах, че няма да ви се хареса. А откровено казано — на мен също. Той се извива като змиорка — нямам доверие в него.