Етел Лилиан Войнич
Стършел (7)

СЕДМА ГЛАВА

Отдавна беше се стъмнило, когато Артур позвъни пред входната врата на голямата къща на Via Borra.. Спомняше си, че бе скитал по улиците, но къде, защо и колко време — не знаеше. Прислужникът на Джулйя отвори вратата, прозя се и се усмихна многозначително, като видя отслабналото, сякаш вкаменено лице на Артур. Струваше му се много смешно, че младият господар се връща от затвора като пиян и раздърпан просяк. Артур тръгна нагоре. На първия етаж той видя Гибънс, който идеше срещу него с надменен и неодобрителен поглед. Артур искаше да промърмори едно „добър вечер“ и да отмине, но не беше лесно да се разминеш с Гибънс, ако той не желаеше това.

— Господата излязоха, сър — каза той и огледа критично мръсните, измачкани дрехи на Артур и рошавата му коса. — Отидоха на гости с господарката и няма да се върнат по-рано от дванадесет часа.

Артур погледна часовника си; той показваше девет. Да! Ще има време, ще има достатъчно време…

— Господарката поръча да ви питам ще искате ли да вечеряте, сър, и да ви кажа, че се надява да я дочакате, тъй като непременно желае да поговори с вас тази вечер.

— Благодаря, няма да вечерям. Можете да кажете на мисис Бартьн, че не съм си легнал.

Той се качи в стаята си. Нищо не беше се променило там след арестуването му. Портретът на Монтанели стоеше на масата, където го беше оставил, и разпятието беше в нишата, както и преди. Артур спря на прага за миг и се ослуша. В къщата беше съвсем тихо, очевидно никой нямаше да му попречи. Той влезе безшумно в стаята и заключи вратата.

И така, краят беше дошъл. Нямаше какво повече да разсъждава, да се тревожи. Той трябваше само да се освободи от своите безполезни натрапчиви мисли и нищо повече. Някак глупаво и безцелно беше всичко това!

Той не беше взел решение да се самоубие, нито бе мислил; много за това, но такъв край изглеждаше съвсем естествен и неизбежен. Той даже нямаше ясна представа каква смърт ще си избере. Искаше само едно — всичко да се свърши бързо и да настъпи забрава. Нямаше никакво оръжие в стаята си, нямаше дори и джобно ножче, но това не беше важно — беше достатъчна кърпата за лице или накъсан на ивици чаршаф.

На стената, точно над прозореца, имаше голям гвоздей. Той може да свърши работа, но ще го удържи ли? Артур се качи на един стол, за да опита гвоздея — не беше забит много! здраво. Той слезе от стола и взе чук от едно чекмедже. Зачука! гвоздея и тъкмо когато се канеше да вземе чаршафа от леглото, си спомни, че не е прочел молитвата си. Разбира се,; трябваше да се помоли, преди да умре. Така прави всеки добър християнин. За отлитащата душа има дори специални молитви.

Той отиде до нишата и коленичи пред разпятието! „Всемогъщи и милостиви боже…“ — започна той на глас, не тук спря и не каза нищо повече. Светът му изглеждаше така досаден, че нямаше нито за какво, нито против какво да се моли. А и какво значеше Христос за подобно страдание Христос, който никога не е изпитвал това? Той само е предаден като Бола. Никога не е бил въвличан чрез измама в предателство.

Артур се изправи и по стар навик се прекръсти. Като приближи до масата, той видя върху нея писмо, адресирано до него, с почерка на Монтанели. С молив бе написано:

„Мое скъпо момче, много съжалявам, че не мога да те видя в деня на освобождаването ти. Извикаха ме при един умиращ Ще се върна едва късно през нощта. Ела при мене утре рано сутринта. Много бързам. Л.М.“

Артур остави писмото с въздишка. Тежко ще понесе това отецът!

Как се смееха и бъбреха хората по улиците! Нищо не бе се променило от деня, когато той все още беше пълен с живот. И най-нищожната дреболия на ежедневието не беше се променила от това, че една човешка душа, една жива човешка душа е смъртно наранена. Всичко си беше както преди. Водата струеше от фонтаните. Врабчетата чуруликаха под стрехите както вчера, както ще чуруликат и утре. А той, той е мъртъв… вече е мъртъв!

Артур седна на края на леглото, кръстоса ръце на рамката му и опря чело върху тях. Имаше много време, а главата така го болеше, болеше го сякаш самият мозък. Всичко бе тъй тъпо и глупаво… тъй безсмислено.

Звънецът на входната врата остро иззвъня и Артур подскочи ужасен, стиснал шия с двете си ръце. Те се бяха върнали, а той стои и дреме. Колко ценно време беше изтекло — и сега ще трябва да гледа лицата им, да слуша жестоките им думи, техните подигравки и разсъждения… О, ако имаше нож…

Той обгърна с отчаян поглед стаята. В шкафчето беше кошничката за ръкоделие на майка му. Там навярно имаше ножици — той можеше да си пререже вените. Не, чаршафът и гвоздеят са по-сигурни, стига само да има време.

Той издърпа покривката на леглото и с трескава бързина започна да къса една ивица. По стълбите се чуха стъпки. Не, ивицата беше много широка: нямаше да може да се стегне здраво, а трябваше и примка. Колкото се приближаваха стъпките, толкова повече бързаше Артур. Кръвта биеше в слепите очи, бучеше в ушите му. По-бързо, по-бързо! О, господи! Да имаше само пет минути още!

На вратата се почука. Ивицата плат падна от ръцете му, той седна безшумно, като се ослушваше, затаил дъх. Някой натисна дръжката на вратата и отвън се чу гласът на Джулия:

— Артур!

Той се изправи запъхтян.

— Артур, отвори вратата, моля ти се, чакаме. Той грабна накъсаната покривка, хвърли я в едно чекмедже и пооправи бързо леглото.

— Артур! — сега го викаше Джеймс. Той натискаше нетърпеливо дръжката на вратата. — Спиш ли?

Артур огледа стаята, видя, че всичко е скрито и отключи вратата.

— Струва ми се, че можеше да изпълниш поне моята молба да ни дочакаш, Артур — каза Джулия, като се втурна разярена в стаята. — Ти изглежда смяташ, че е редно да се въртим пред вратата ти половин час…

— Четири минути, мила — поправи внимателно жена си Джеймс, който влезе в стаята след дългия й шлейф от розова коприна. — Наистина, Артур, мисля, че щеше да бъде много по… прилично, ако…

— Какво искате? — прекъсна го Артур.

Той стоеше хванал дръжката на вратата и поглеждаше неприязнено, като звяр в клетка, ту единия, ту другия. Но Джеймс беше много тъп, а Джулия — много ядосана, за да забележат погледа му.

Мистър Бартън подаде стол на жена си и сам седна, като грижливо подръпна новите си панталони над коленете.

— Джулия и аз — започна той — считаме за свой дълг да поговорим сериозно за…

— Не мога да слушам тази вечер. Аз… аз не съм добре. Боли ме глава… трябва да почакате.

Артур каза това с несвой, глух глас, смутено и като се запъваше. Джеймс го погледна изненадано.

— Какво ти е? — попита той разтревожен, като изведнъж си спомни, че Артур беше излязъл от истинско огнище на заразата. — Дано не си заболял. Изглежда, че имаш треска.

— Глупости! — прекъсна го рязко Джулия. — Това са обикновените му фокуси. Срам го е да ни погледне. Ела тук я седни, Артур.

Артур бавно прекоси стаята и седна на леглото.

— Да? — каза той уморено.

Мистър Бартън се покашля, изчисти гърлото си, поглади и без това безукорната си брада и подхвана отново внимателно приготвената си реч:

— Считам за свой дълг… за свой тежък дълг… да поговоря много сериозно с тебе за твоето странно поведение, за твоите връзки с… хм… нарушители на закона, с размирници и хм… със съмнителни личности. Аз вярвам, че ти си може би по-скоро лекомислен, отколкото покварен… хм…

Той спря.

— Да? — каза отново Артур.

— Затова не искам да бъда строг с тебе — продължи Джеймс и неволно омекна, като видя умората и отчаянието на Артур. — Иска ми се да вярвам, че си бил подведен от лоши приятели, имам предвид твоята младост и неопитност и — и твоя припрян и несдържан характер, който, боя се, ти си наследил от майка си.

Артур бавно премести блуждаещ поглед към портрета на майка си, но не каза нищо.

— Но ти, сигурен съм, ще разбереш — продължи Джеймс, — че не мога да държа повече в къщата си човек, опозорил пред хората едно така високо уважавано име като нашето.

— Да? — повтори още веднъж Артур.

— Слушай! — извика Джулия, като затвори ветрилото си шумно и го остави на коленете си. — Няма ли да имаш добрината да кажеш нещо друго освен твоето „да“?

— Вие, разбира се, ще постъпите, както намерите за добре — отговори той бавно, без да се помръдне. — За мене е все едно.

— Все едно? — повтори Джеймс изумен, а жена му се изкриви и се изсмя.

— Така значи, за тебе е все едно? Е, Джеймс, сега, надявам се, разбираш каква благодарност можеш да очакваш от такива. Аз ти казах какво ще излезе, като проявяваш милост към католички-авантюристки и към техните…

— Ш-т, мълчи! Остави това, мила.

— Глупости, Джеймс! Прекалихме с тази сантименталност! Едно незаконородено дете си въобразява, че е член на семейството — време е да научи каква беше майка му! Защо трябва да ни разиграва детето, родено от любовната авантюра на един католически поп? Ето на — виж!

Тя извади от джоба си един измачкан лист и го подхвърли през масата на Артур. Той разгърна листа, позна почерка на майка си и видя датата — четири месеца преди неговото раждане. Това беше признание, адресирано до нейния съпруг, под което стояха два подписа.

Погледът на Артур бавно пропълзя надолу по листа, покрай нестройните букви, с които беше написано нейното име, към уверения, познат подпис: „Лоренцо Монтанели“. За момент той задържа очите си върху написаното и после, без да продума, отново сгъна листа и го остави. Джеймс се изправи и улови ръката на жена си.

— Хайде, Джулия, достатъчно. Слез вече долу. Късно е, а аз трябва да поговоря с Артур по работа. Това няма да бъде интересно за тебе.

Тя стрелна с поглед мъжа си, после Артур, който мълчеше, устремил очи в пода.

— Прилича на малоумен — прошепна тя.

Когато Джулия прибра шлейфа си и излезе от стаята, Джеймс затвори внимателно вратата и се върна на стола си до масата. Артур продължаваше да седи съвсем неподвижен и мълчалив.

— Артур — започна по-меко Джеймс, Джулия вече не беше тук, за да го чуе, — много съжалявам, че се случи така. Можеше и да не узнаеш това. Но станалото — станало. Доволен съм, че ти можеш така добре да се владееш. Джулия е малко, малко възбудена. Жените често… Както и да е, не искам да бъда много строг към тебе.

Той млъкна, за да види какво впечатление са направили на Артур учтивите му думи, но Артур седеше съвсем неподвижен. — но

— Разбира се, мое момче — продължи Джеймс след малко. това изобщо е една много печална история и най-добре е да не говорим за нея. Баща ми беше достатъчно велико душен!

да не се разведе с майка ти, когато тя му призна падението си. Той само поиска човекът, който я беше прелъстил, да напусне незабавно страната. Както знаеш, той отиде като мисионер в Китай. Лично аз съвсем не бях съгласен да имаш каквато и да е работа с него, когато се завърна, но баща ми най-после се съгласи той да ти бъде учител, при условие че никога няма да се опитва да вижда майка ти. Справедливостта изисква да ти кажа, че и двамата, струва ми се, не са нарушили това условие до края. Наистина много печална история, но…

Артур вдигна глава. Лицето му беше безжизнено, загубило всякакъв израз, и приличаше на восъчна маска.

— Не, не мислиш ли — каза тихо той, като започна странно да заеква, — чче… всичко това… е… ммного… смешно?

— Смешно? — Джеймс отдалечи стола си от масата и се втренчи в него, така вцепенен от смайване, че дори не се разсърди. — Смешно? Артур, полудя ли?

Артур изведнъж отметна глава назад и избухна в истеричен смях.

— Артур! — възкликна корабовладелецът, като се изправи с достойнство. — Поразен съм от твоето лекомислие.

Вместо отговор последва ново избухване на смях, тъй гръмогласен и неудържим, че дори Джеймс започна да се съмнява дали тук няма нещо повече от лекомислие.

— Също като истерична жена — промърмори той и като вдигна презрително рамене, започна нетърпеливо да се разхожда нагоре-надолу по стаята. — Слушай, Артур, ти си по-лош от Джулия. Престани да се смееш! Не мога да вися тук цяла нощ!

Все едно, че се беше обърнал към разпятието и го беше помолил да слезе от пиедестала си. Нито протестите, нито Увещанията достигаха до Артур. Той само се смееше, смееше се безкрай.

— Това е невероятно — каза Джеймс, като най-после престана да кръстосва стаята. — Очевидно ти си твърде много Развълнуван и не си с разума си тази вечер. Ако продължаващ така, с тебе не може да се води делови разговор. Ела при мене утре сутринта след закуска. А сега най-добре е да си легнеш. Лека нощ.

Джеймс излезе и затръшна вратата.

— Да видим какво става с истерията долу. — избъбри той, като слизаше шумно по стълбите. — Там вероятно ще има сълзи.

Безумният смях застина върху устните на Артур. Той грабна от масата чука и се спусна към разпятието.

Последвалият трясък изведнъж върна разсъдъка му. Бе застанал прав пред празния пиедестал, все още стиснал чука в ръката си, на пода, в краката му, бяха разпилени парчетата от разбития идол.

Артур захвърли чука.

— Колко лесно било! — каза той и се извърна. — А какъв идиот съм аз!

Той седна задъхан до масата и опря чело на ръцете си. После стана, отиде до умивалника и изля една кана студена вода на главата и лицето си. Успокоен, той се върна на предишното място и се замисли.

Ето за какво е било всичко! За тези лицемерни и робски душици, за тези неми и бездушни богове той беше изтърпял мъките на срама, гнева и отчаянието. Приготвил беше въже, искаше да се обеси заради един служител на църквата, който! се оказа лъжец. А не са ли всички те лъжци! Но с това свършено вече. Сега той е по-умен. Трябва само да се отърси от тези паразити и да започне нов живот.

В пристанището има много товарни кораби. Нищо по-лесно от това да се скрие в един от тях и да отпътува нанякъде — в Канада, Австралия, Южна Африка. Няма значение в коя страна — стига тя да е достатъчно далеч. Колкото за живота там — ще опита, не му ли хареса, ще потърси друго място.

Артур извади кесията си. Само тридесет и три паоли1. той имаше скъп часовник.На първо време ще му помогне. @Вт

——

’ Паола — италианска сребърна монета.

 

всеки случай това няма никакво значение — все ще помине някак. Но всички тези хора навярно ще започнат да го търсят, сигурно ще разпитват за него на пристанището. Не, той трябва да ги насочи на погрешна следа… нека помислят, че е умрял. Тогава ще бъда свободен, напълно свободен. Той тихичко се засмя, като си представи как Бартънови търсят трупа му. Каква комедия беше цялата тази история!

Артур взе лист хартия и написа първите думи, които му дойдоха на ум:

„Вярвах във вас като в бога. Но бог е идол, направен от глина, който аз мога да разбия с чук. А вие ме измамихте с една лъжа.“

Той сгъна листчето, адресира го за Монтанели, взе друг лист и написа:

„Търсете тялото ми в Дарсена1“.

После Артур нахлупи шапката си и излезе от стаята. Като мина край портрета на майка си, той се изсмя и сви рамене. Тя също го беше излъгала.

Той мина тихо по коридора, дръпна резето на вратата и се озова на голямото мрачно мраморно стълбище, където отекваше и най-малкият шум. Стълбището зееше пред краката му като черна яма, в която той се спущаше.

Артур прекоси предпазливо двора, страхуваше се да не събуди Джан Батиста, който спеше в приземния етаж. Бараката за дърва в задната част на двора имаше малък прозорец с решетка. Прозорецът гледаше към канала и беше на малко повече от четири фута над земята. Артур си спомни, че ръждясалата решетка беше счупена в единия край. Като я по-натиснеше, той можеше да направи достатъчно широк отвор, през който да се провре навън.

Решетката се оказа здрава и Артур нарани ръцете си и скъса ръкава на палтото си. Но това нямаше значение. Той огледа улицата. Не се виждаше никой. Само безмълвният канал се чернееше — грозен между две прави, хлъзгави стени. Непознатият свят може би щеше да се окаже една мрачна бездна, но той едва ли щеше да бъде по-празен и по-гнусен

——

1 Дарсена — мрежа от канали в Ливорно.

от мястото, което Артур напущаше. Нямаше за какво да съжалява, какво да си припомня. Той оставяше един отровен, нищожен, жалък свят, изпълнен с низки лъжи и лошо скроени измами, с вонящи блата, които не бяха дори достатъчно дълбоки, за да се удави човек в тях.

Артур тръгна по брега на канала и излезе на малкия площад пред двореца на Медичите. Тук Джема беше изтичала към него със светнало лице и протегнати ръце. Оттук започваха мокрите каменни стъпала, които водеха надолу към рова. А зад ивицата мръсна вода се възправяше намръщената крепост. Артур едва сега забеляза колко грохнала и грозна беше тя.

По тесните улици той стигна до Дарсена, свали шапката си и я хвърли във водата. Щяха да я намерят, разбира се, когато започнеха да търсят трупа му. После тръгна отново по брега, като се двоумеше какво да предприеме. Трябваше да измисли как да се скрие в някой кораб, но това не беше лесна работа. Единствената възможност беше да се добере до огромния стар вълнолом на Медичите. На самия му край имаше кръчма, там може би ще намери някой моряк, когото ще може да подкупи.

Но вратата на пристанището беше затворена. Как да влезе, как да мине край митническите чиновници? Парите му нямаше да стигнат за големия подкуп, който вероятно ще поискат, за да го пуснат нощно време и при това без паспорт. А можеха и да го познаят.

Когато минаваше край бронзовия паметник на „Четиримата маври“1, от една стара къща в отсрещната страна на Дарсена излезе някакъв човек и тръгна към моста. Артур се скри веднага в плътната сянка на паметника, сви се до него в мрачината и започна да наднича иззад пиедестала.

Беше мека пролетна нощ, топла и звездна. Водата се плискаше в каменните стени на дока и с шум, който напомняше тих смях, образуваше малки водовъртежи край стъпалата. Някъде наблизо бавно се поклащаше и скърцаше верига. Огромен железен кран стърчеше висок и тъжен в

——

’ Четиримата „маври“ — паметник на един от Медичите с четирима, направени от ронз маври, приковани към пиедестала.

 

мрачината. В трепкащия безкрай на звездното небе и бисерни облаци се възправяха черните фигури на окованите роби с техния напразен, страстен протест срещу безмилостната съдба.

Човекът вървеше несигурно по брега и пееше с пълен глас някаква английска улична песен. Очевидно беше моряк, който се връщаше от гуляй в някоя кръчма. Наоколо нямаше никой друг. Когато се приближи, Артур се изправи и застана насред пътя. Морякът прекъсна песента си, изруга и спря.

— Искам да ти кажа нещо — започна Артур на италиански. — Разбираш ли ме?

Човекът поклати глава.

— Не разбирам нищо от този брътвеж — каза той. — После, като заговори на развален френски език, попита сърдито: — Какво искаш? Защо не ме пуснеш да мина?

— Ела да се отдръпнем за малко от светлината. Искам да ти кажа нещо.

— А, ще ли ти се? Да се дръпнем от светлината! Имаш ли нож в джоба си?

— Не! Какво приказваш, човече! Не виждаш ли, че искам да ми помогнеш? Аз ще ти заплатя!

— Е? Какво? Облякъл се като конте… — обърна морякът на английски. Сега той отстъпи към сянката и се облегна на оградата на паметника. — Е — започна той отново на своя развален френски език, — какво искаш?

— Искам да замина оттук…

— А-ха! Беглец! Искаш да те скрия? Сигурно си направил някаква беля. Нож ли заби на някого, а? Такива са чужденците! И къде искаш да идеш? Предполагам, не в полицията?

Той се засмя пиянски и смигна с едното си око.

— От кой кораб си?

— От „Карлота“ — Ливорно — Буенос Айрес. На отиване носим дървено масло, а на връщане — кожи. Ето я там — и морякът посочи към пристанището, — отвратителна стара черупка.

— Буенос Айрес — добре! Можеш ли да ме скриеш някъде в кораба?

— Колко ще дадеш?

— Нямам много — само няколко паоли.

— Не. Няма да стане за по-малко от петдесет — и това е евтино за конте като тебе.

— Какво конте! Ако ти харесват моите дрехи, можем да си ги разменим. Не мога да ти дам повече пари, отколкото имам.

— Имаш часовник. Дай го.

Артур извади златен дамски часовник, емайлиран и изработен фино, с инициали „Г.Б.“ на задната страна. Той беше на майка му — но какво от това?

— А! — възкликна морякът, като хвърли бърз поглед на часовника. — Откраднат е, разбира се. Дай да го видя! Артур отдръпна ръката си.

— Не — каза той. — Ще ти го дам, като се качим на кораба, не по-рано.

— Ти все пак не си толкова глупав, колкото изглеждаш! Но обзалагам се, че това е първото ти приключение, а?

— Това си е моя работа. Ш-т! Пазачът иде!

Те се притаиха зад паметника, докато отмина пазачът. Тогава морякът се изправи, каза на Артур да го последва и тръгна напред, като се подсмиваше глупаво. Артур вървеше мълчаливо след него.

Морякът го отведе отново на малкото неправилно по форма площадче пред двореца на Медичите, спря в един тъмен ъгъл и избоботи, като вероятно предполагаше, че това е предпазлив шепот.

— Чакай тук! Войниците ще те видят, ако дойдеш по-нататък.

— Какво ще правиш?

— Ще ти потърся дрехи. Не мога да те отведа на кораба с тоя окървавен ръкав.

Артур погледна ръкава си — той беше разкъсан от решетката на прозореца. Кръвта от наранената му ръка беше го изцапала малко. Морякът очевидно го смяташе за убиец. Но нямаше никакво значение какво мислят хората.

След малко морякът се върна с вид на победител и с вързоп под мишницата.

— Преоблечи се, и то по-бързо — прошепна той. — Трябва да се връщам на кораба, а онзи стар евреин ме мота половин час с пазарлъци и спорове.

Артур се подчини, като потръпна от погнуса, обличайки чуждите дрехи. За щастие дрехите, макар от груб плат, бяха сравнително чисти. Когато той излезе на светло в новото си облекло, морякът с важността на пиян човек одобрително кимна с глава.

— Бива те — каза той. — Насам! И не вдигай шум.

Артур взе дрехите, които бе съблякъл, и тръгна след моряка по един лабиринт от извити канали и тъмни тесни улички, през средновековния краен квартал, който жителите на Ливорно наричат „Нова Венеция“. Тук-таме сред бедните къщурки и мръсни дворове се издигаха, самотно заградени от вонящи канали,мрачни стари дворци, които напразно искаха да изглеждат величествени както някога. Артур знаеше, че някои от тези улички са известни свърталища на крадци, убийци и контрабандисти, а други — просто на нещастието и мизерията.

Морякът се спря на едно мостче, огледа се да види не ги ли е забелязал някой и се спусна по каменните стъпала към малка площадка. Под мостчето имаше мръсна, стара и разнебитена лодка. Като заповяда грубо на Артур да скочи в лодката и да легне на дъното й, морякът седна при греблата и насочи лодката към входа на пристанището. Артур лежеше неподвижен на мокрите хлъзгави дъски, прикрит с дрехите, които морякът беше хвърлил върху му, и надничаше към познатите улици и къщи.

Най-после те минаха под един мост и навлязоха в онази част на канала, над която се издигаше крепостта. Масивните й стени израстваха от самата вода, широки в основата и все по-тесни нагоре, към мрачните кули. Колко здрави и заплашителни му се струваха те само преди няколко часа! А сега… Той се засмя тихо, легнал в дъното на лодката.

— Мълчи! — пошепна морякът. — И не си подавай главата! Митницата е наблизо.

Артур покри главата си с дрехите. След малко лодката спря пред няколко скачени с верига мачти, препречени през канала, за да преграждат тесния проход между митницата и стената на крепостта. От митницата излезе един сънлив чиновник с фенер в ръка и като се прозяваше, се наведе над водата.

— Паспортите, моля.

Морякът му подаде документите си, Артур, едва дишайки под дрехите, слушаше разговора.

— Хубаво време си избрал да се прибираш на кораба! — замърмори митничарят. — Сигурно си бил на гуляй, а? Какво има в лодката?

— Стари дрехи, евтино ги взех.

И морякът вдигна жилетката и я показа. Чиновникът спусна фенера си по-ниско и се наведе, като се взираше.

— Добре. Минавай.

Той вдигна преградата и лодката се плъзна бавно по тъмната развълнувана вода. Като се поотдалечиха, Артур се надигна и отметна дрехите.

— Ето го кораба — каза тихо морякът, след като беше гребал известно време мълчаливо. — Върви подире ми и си дръж езика.

Той се закатери към палубата на огромното тъмно чудовище, като ругаеше през зъби непохватността на сухопътните, макар че Артур, който беше доста ловък, по-малко от всеки друг заслужаваше такъв укор. Щом се изкачиха благополучно на палубата, те тръгнаха предпазливо между тъмните купчини от корабни въжа и машини и стигнаха най-после до един люк, който морякът повдигна внимателно.

— Слизай долу! — прошепна той. — Аз ще се върна след малко.

Трюмът беше не само влажен и тъмен, но и непоносимо вонящ. В първия миг Артур се отдръпна инстинктивно назад, задавен от миризмата на сурови кожи и гранясало масло. После си спомни за карцера, вдигна рамене и се спусна по стълбичката. Животът, изглежда, навсякъде беше еднакъв — грозен, мръсен, пълен с мерзост, срамни тайни и тъмни ъгли.

И все пак животът е живот и трябва да се изживее колкото може по-добре.

След няколко минути морякът се върна. В ръцете му имаше нещо, което Артур не можа да види добре в тъмнината.

— Е, дай ми сега часовника и парите. По-бързо! Като се възползува от тъмнината, Артур успя да си задържи няколко монети.

— Донеси ми нещо за ядене — каза той. — Умирам от глад.

— Донесъл съм ти. Ето!

Морякът му подаде една кана, няколко сухара и парче солена сланина.

— Сега слушай! Утре сутринта, когато митничарите дойдат за преглед, ще се скриеш в тази празна бъчва. Стой тихо като мишка, докато излезем в открито море. Аз ще ти обадя кога можеш да се покажеш. Но да знаеш, че капитанът ще ти даде да разбереш, като те види. Това е. Внимавай да не разлееш пиячката. Лека нощ!

Люкът се затвори и Артур, като нагласи скъпоценната „пиячка“ на сигурно място, се качи на един варел да си изяде сланината и сухара. После се сви на мръсния под и за първи път, откакто се помнеше, се приготви да спи, без да се е помолил. Край него в тъмнината се гонеха плъхове. Но нито тяхното непрестанно цвъртене, нито люлеенето на кораба, нито отвратителната миризма на масло, нито мисълта, че утре ще страда от морска болест, можаха да му попречат да заспи. За всичко това той се интересуваше толкова, колкото и за разбитите и развенчани идоли, които доскоро боготвореше, на които до вчера се кланяше.