Етел Лилиан Войнич
Стършел (12)

ПЕТА ГЛАВА

Стършелът положително умееше да си създава лични врагове. Той беше пристигнал във Флоренция през август, а до края на октомври три четвърти от членовете на комитета, който го бе поканил, споделяха мнението на Мартини. Дори и почитателите му сега се дразнеха от неговите яростни нападки срещу Монтанели. А и Гали, който в началото беше склонен да одобрява всичко, което остроумният сатирик пише и върши, започна с прискърбие да признава, че е по-добре Монтанели да се остави на мира. „Почтени кардинали не се срещат толкова често. С тях трябва да се отнасяме по-учтиво.“

Единственият, който очевидно оставаше съвсем безразличен към пороя от карикатури и пасквили, беше самият Монтанели. Едва ли си струва трудът, казваше Мартини, да се осмива човек, който се отнася тъй благодушно към това. В града се говореше, че веднъж, когато обядвал с флорентинския архиепископ, Монтанели намерил в стаята един от жлъчните пасквили на Стършела, насочен срещу него. Той го прочел и го подал на архиепископа с думите: „Доста остроумно написано, нали?“

Един ден в града се поязи памфлет, озаглавен „Тайната на благовещението“. Под него дори и да не стоеше известният вече подпис — стършел с разперени криле, — повечето от читателите по жлъчния език, бездруго щяха да познаят автора. Това беше диалог между Тоскана, представена като Дева Мария, и Монтанели — ангел, понесъл лилиите на непорочността и увенчан с маслиновото клонче на мира, който оповестява идването на езуитите. Диалогът беше изпълнен с лични обиди и намеци от твърде деликатно естество. Цяла Флоренция прие сатирата като непристойна и несправедлива. И все пак цяла Флоренция се смееше. Имаше нещо неотразимо в абсурдните хрумвания на Стършела и тези, които най-много се възмущаваха и го ненавиждаха, се смееха не по-малко от най-добрите му приятели. Колкото и да бе отблъскващ тонът на диалога, той оказа влияние върху общественото мнение в града. Личната репутация на Монтанели беше на много голяма висота, за да бъде сериозно накърнена от един пасквил, колкото и остроумен да е той, но въпреки това за известно време настроението почти се обърна против кардинала. Стършелът знаеше къде да жили. И макар че въодушевени тълпи все още се събираха пред дома на кардинала, за да го зърнат, когато се качва или слиза от каляската, заплашителни викове: „Езуит!“ и „Санфедистки шпионин!“ вече често се смесваха с овациите и благословиите. Но Монтанели имаше и достатъчно привърженици. Два дни след отпечатването на диалога в „Духовник“ — влиятелен църковен вестник — се появи блестяща статия, озаглавена „Отговор на тайната на благовещението“ и подписана „Син на църквата“. Тя беше страстна защита на Монтанели срещу клеветническите обвинения на Стършела. Анонимният автор, след като излагаше красноречиво и разпалено теорията за възможността да се установи мир на земята и добра воля между хората, чийто апостол беше новият папа, завършваше с искане Стършелът да докаже поне едно от твърденията си и с горещ призив към читателите да не вярват на презрения клеветник. Както убедителността, с която се поставяше въпросът в статията, така и литературните й достойнства я отличаваха много от обикновените материали във вестниците и тя привлече вниманието на мнозина в града, още повече че дори редакторът не знаеше кой е нейният автор. Статията бе скоро отпечатана отделно като брошура и за „анонимния защитник“ почна да се говори по всички кафенета във Флоренция.

Стършелът отговори с яростни нападки срещу новия папа и всички, които го поддържаха, особено срещу Монтанели, който, загатваше той внимателно, вероятно сам има пръст в написването на своето славословие. На това обвинение анонимният защитник отговори отново в „Духовник“ с категоричен отказ. През останалото време, което Монтанели прекара в града, спорът между двамата автори привличаше повече общественото внимание, отколкото самият прочут проповедник.

Някои от членовете на либералната партия се опитаха да докажат на Стършела колко неуместен е злобният му тон към Монтанели, но от това не излезе нищо. Той само се усмихна любезно и каза със заекване:

— Г-господа, вие наистина не сте много добросъвестни. Аз изрично поставих условие, когато отстъпих пред синьора Бола, че трябва да ми позволите сега да се посмея мъничко за свое удоволствие. Такъв беше нашият догогор.

В края на октомври Монтанели се върна в своята епархия в Романя. Преди да напусне Флоренция, той произнесе прощална проповед, в която спомена и за възникналата полемика, като внимателно осъди яростта и на двамата автори. Той отправи молба към своя неизвестен защитник да даде пример на търпимост, като прекрати тази безполезна и недостойна война на думи. На другия ден във вестник „Духовник“ се появи бележка, че в отговор на публично отправената молба на монсеньор Монтанели „Синът на църквата“ се оттегля от полемиката.

За Стършела остана последната дума. Той пусна малък памфлет, в който заявяваше, че е обезоръжен и победен от християнската кротост на Монтанели, че е готов да лее сълзи на помирение пред първия срешнат санфедкст. Аз дори имам желание — завършваше той — да прегърна моя анонимен противник. И ако читателите знаят, тъй както знаем негово преосвещенство и аз какво значи това и защо моят противник остана анонимен, те биха повярвали в моята искреност.

В края на ноември Стършелът съобщи на комитета че ще отиде за две седмици на почивка край морето. Той уж замина за Ливорно, но доктор Рикардо, който пристигна там наскоро и искаше да говори с него, напразно го търси из града. На пети декември в Папската област покрай цялата Апенинска верига избухнаха бурни политически демонстрации и мнозина взеха да се досещат защо бе хрумнало на Стършела да почива посред зима. Той се върна във Флоренция след потушаването на бунтовете. На Рикардо, когото срещна на улицата, гой каза любезно:

— Чух, че сте ме търсили в Ливорно, но аз останах в Пиза, Чудесен старинен град! Там можеш да се чувствуваш като в Аркадия.

Около Коледа той отиде на едно следобедно заседание на литературния комитет в дома на доктор Рикардо, близо до Порта ала Кроче2. Събранието беше многолюдно. Стършелът дойде с малко закъснение, поклони се, извини се усмихнато, но се оказа, че няма къде да седне. Рикардо стана да донесе стол от другата стая, но Стършелът го спря.

— Не се безпокойте — каза той, — тук ще ми бъде много удобно.

Той прекоси стаята, седна на прозореца, до който беше Джема, и опря глава на рамката. Когато я погледна с притворени очи и с неуловимата си загадъчна усмивка, напомняща портрет на Леонардо да Винчи. инстинктивното недоверие, което Джема изпитваше към този човек, се замени с непонятен страх.

Обсъждаше се въпросът за издаване на памфлет по повод глада, надвиснал над Тоскана. В него трябваше да се изложи становището на комитета и мерките, които той предлага срещу бедствието. Трудно бе да се вземе определено решение, защото в комитета, както обикновено, имаше противоречиви мнения. По-напредничавите, между които Джема. Мартини и Рикардо, бяха за настоятелен призив до правителството и обществото да се вземат незабавно необходимите мерки за подпомагане на селяните. По умерените, в чието число, разбира се, беше и Грасини, се бояха, че твърде настойчивият тон ще раздразни, вместо да убеди правителството.

— Хубаво е, господа, че искаме незабавно да се помогне на нуждаещите се — каза Грасини, като погледна спокойно иснизходително към разпалените радикали. — Повечето от вас имат и други желания, които едва ли ще се осъществят. Ако възприемем такъв тон, какъвто предлагате вие. твърд възможно е правителството да не вземе никакви мерки, докато не започне истински глад. Но ако накараме правителството

——

’ Аркадия — област в древна Гърция, възпята от античните поети като идиличен край на мирен овчарски живот. В по-късните литературни произведения е щастлива, приказна страна, далеч от тревогите и грижите на всекидневието. 2 2 Порта ала Кроче (итал.) — вероятно название на някои от старите входни врати на града.

 

проучи състоянието на реколтата, това ще бъде крачка напред. Гали, който седеше в ъгъла до камината, скочи, за да отговори на своя противник.

— Крачка напред — да, драги господине. Но ако ще има глад, той едва ли ще ни чака да вървим с такива крачки. Хората могат да измрат, без да дочакат нашата помощ.

— Интересно е да се знае — започна Закони, но няколко гласа го прекъснаха:

— По-високо! Не се чува!

— Как ще се чува, когато на улицата има такъв адски шум! — каза Гали сърдито, — Затворен ли е прозорецът, Рикардо? Дори себе си не чувам!

Джема се огледа.

— Да — каза тя, — прозорецът е затворен. Вън като че ли минава цирк или нещо подобно.

От улицата долитаха викове, смях, дрънкане на звънци и тропот, примесен с рева на ужасна духова музика и безмилостно думкане на барабан.

— Така ще бъде тези дни — каза Рикардо. — По Коледа винаги е шумно. Какво казвахте, Закони?

— Казвах, че е интересно да се знае какво мислят по този въпрос в Пиза и Ливорно. Навярно синьор Риварес ще може да ни каже, тъй като току-що се завърна оттам.

Стършелът не отговори. Той се бе загледал през прозореца и очевидно не чу въпроса.

— Синьор Риварес! — каза Джема.

Тя бе седнала най-близо до него. Но тъй като Риварес продължаваше да мълчи, тя се наведе и докосна ръката му. Той се обърна бавно и Джема трепна, като видя страшната неподвижност на лицето му. За миг й се стори, че гледа лицето на мъртвец. После устните му се раздвижиха някак странно и безжизнено.

— Да — прошепна Стършелът, — цирк.

Първото й инстинктивно желание бе да го скрие от любопитните погледи на другите. Без да знае какво му е, тя разбра, че го е завладяла всецяло някаква страшна мисъл или халюцинация и че в този момент той е напълно в нейна власт. Джема бързо застана пред него и отвори прозореца, като че ли искаше да погледне навън. Никой освен нея не видя лицето му. По улицата минаваше пътуващ цирк с клоуни, възседнали магарета, и арлекини1 в пъстри костюми. Празничната тълпа от маскирани се смееше и блъскаше, разменяше си шеги и дъжд от серпантини с клоуните и подхвърляше пакетчета с бонбони към украсената с дрънкулки и пера каляска, в която седеше Коломбина2 — с изкуствени букли на челото си и с изкуствена усмивка на боядисаните си устни. След колесницата се точеше пъстра върволица от дечурлига, просяци, премятащи се акробати и амбулантни търговци. Те се блъскаха, удряха и ръкопляскаха на някого, когото Джема отначало не можа да види сред разлюляната тълпа. Но след миг тя забеляза, че предмет на вниманието е едно джудже — гърбаво и грозно, облечено като шут, с книжна шапка и звънчета. То очевидно беше от трупата и забавляваше тълпата с отвратителни гримаси и кривене.

— Какво става там? — попита Рикардо, като се приближи до прозореца. — Изглежда, че ви е твърде интересно.

Той беше малко учуден, че заставят целия комитет да ги чака заради някакви пътуващи артисти. Джема се обърна.

— Няма нищо интересно — каза тя. — Цирк. Но вдигат такъв шум, че помислих да не би да има нещо друго.

Джема се бе опряла на прозореца и изведнъж почувствува как студените пръсти на Стършела стиснаха силно ръката й.

— Благодаря ви — каза той тихо, затвори прозореца и седна отново на мястото си. — Извинете ме, че ви прекъснах, господа. Загледах се в цирка. М-много ккрасиво зрелище! — добави той весело.

— Закони ви питаше нещо — каза Мартини рязко.

Поведението на Стършела му се струваше неуместно нахалство и му бе неприятно, че Джема нетактично последва примера му. Това не й беше присъщо.

Стършелът заяви, че не знае нищо за настроението в Пиза, тъй като е бил там „само на почивка“. И веднага се впусна в разпалени разсъждения — първо, за изгледите на реколтата, после, по въпроса за памфлета, докато умори всички с порой

——

1 Арлекин — влюбен .слуга, хитрец, главен герой в народния италиански театър.

2 Коломбина — весела прислужничка, в която е влюбен Арлекин.

 

от приказки и заекване. Звукът на собствения му глас като че ли му доставяше някакво болезнено удоволствие.

Когато събранието свърши и членовете на комитета станаха да си отиват, Рикардо се приближи до Мартини.

— Ще останете ли да вечеряме заедно? Фабрици и Закони вече обещаха.

— Благодаря, ще отида да изпратя синьора Бола.

— Вие наистина ли се боите, че не мога да си отида сама? — попита Джема, като стана и наметна шала си. — Разбира се, че ще остане, доктор Рикардо. Хубаво е да се поразвлече. Той съвсем рядко излиза.

— Ако разрешите, ще ви изпратя аз — намеси се Стършелът. — Отивам в същата посока.

— Ако наистина ви е на път…

— Вие, Риварес, няма ли да имате време да се отбиете насам по-късно вечерта? — запита Рикардо, като им отваряше вратата.

Стършелът го погледна през рамото си и се засмя.

— Аз, драги приятелю? Аз ще отида на цирк!

— Какъв чудак! И каква е тази негова страст към клоуните? — каза Рикардо, когато се върна при гостите си.

— Предполагам, от колегиалност — обади се Мартини. — Той самият е истински клоун.

— Да беше само туй, добре! — намеси се сериозно Фабрици.

— Ако е клоун, той е твърде опасен клоун!

— В какъв смисъл опасен?

— Не ми харесват тайнствените увеселителни пътешествия, които обича да прави. Това беше третото поред и аз изобщо не вярвам, че е бил в Пиза.

— Струва ми се, вече за никого не е тайна, че той ходи в планините — каза Закони. — Той дори не се старае особено да отрича връзките си с контрабандистите от Савиньо. Естествено е да използува приятелството им, за да прехвърля своите памфлети в Папската област.

— Точно по този въпрос исках да поговоря с вас — каза Рикардо. — Мисля, че ще бъде най-добре, ако помолим Риварес да се заеме и с нашата контрабанда. Според мене печатницата в Пистоя не работи както трябва, а прехвърлянето на позиви през границата винаги по един и същ начин — в пури, е съвсем примитивно.

— Досега този начин беше много подходящ — възрази Мартини упорито.

Беше му омръзнало вече да слуша как Гали и Рикардо постоянно сочат Стършела за пример. Самият Мартини смяташе, че работите вървяха достатъчно добре и преди появата на този „превзет авантюрист“, който искаше да поучава всички.

— Досега е бил подходящ, защото не сме имали друга възможност. Но вие знаете, че станаха много арести и конфискации. Струва ми се, че ако Риварес се заеме с това, ще имаме по-рядко такива неприятности.

— Защо мислите така?

— Първо, защото контрабандистите гледат на нас като на чужди хора или може би като на дойна крава, докато Риварес им е личен приятел, ако не и водач, на когото те вярват. Можете да бъдете сигурни, че всеки контрабандист в Апенините на драго сърце ще направи за един участник в савиньонското въстание това, което никога няма да направи за нас. И второ, едва ли някой от нас познава планините като Риварес. Не забравяйте, че той се е крил там и знае всички контрабандистки пътеки. Нито един контрабандист няма да посмее да го излъже, дори и да иска, а и да се опита — няма да успее.

— И тъй, какво предлагате вие — да му поверим цялата работа около доставянето на нашата литература от другата страна — разпределение, адреси, скривалища и всичко — или да го помолим само да се заеме с прехвърлянето й през границата. .

— Предполагам, че той знае всичките наши адреси и скривалища и още много други. Едва ли можем да го научим нещо в това отношение. Колкото за разпределението — ще решите вие. Според мене важният въпрос е именно прехвърлянето през границата. Сравнително лесно е разпространението на литературата, след като веднъж пристигне в Болоня.

— Лично аз — каза Мартини — съм против този план. Преди всичко приказките за ловкостта на Стършела са само едно предположение. Всъщност никой от нас не е видял как се справя той с такава работа и никой не знае дали може да запази разума си в опасен момент.

— В това можете да не се съмнявате! — обади се Рикардо. — Историята на савиньонското въстание доказва, че той не губи самообладание.

— Освен това — продължи Мартини — аз не съм склонен от малкото, което знам за Риварес досега, да му доверим всичките си тайни. Изглежда ми твърде лекомислен и театрален. Да се повери цялата контрабандна работа на партията в ръцете на един човек е сериозно нещо. Вие какво мислите, Фабрици?

— Ако ставаше дума само за вашите възражения, Мартини — отговори професорът, — аз бих ги отхвърлил, тъй като Риварес действително притежава всички качества, за които говори Рикардо. Аз не се съмнявам в неговата смелост, честност и самообладание. Имаме достатъчно доказателства и за това, че познава планините и планинците. Но има нещо друго. Не съм уверен, че той ходи в планините само за да прехвърля своите памфлети. Почнах да се съмнявам дали няма и друга цел. Това, разбира се, трябва да остане между нас, тъй като е само едно подозрение. Струва ми се, че е възможно той да има връзки с някои от планинските групи, и то с най-опасните от тях.

— Искате да кажете с „Червените пояси“?

— Не. С „Ножовете“.

— С „Ножовете“? Та това е малка нелегална група преди всичко от селяни, които нямат нито образование, нито политически опит.

— Такива бяха и въстаниците в Савиньо. Но те имаха няколко образовани водачи, а може и тази група да има. Не забравяйте, че повечето от членовете на терористичните групи в Романя са участници в савиньонското въстание, които видяха, че нямат сили да се борят срещу клерикалите открито чрез въстания и се отдадоха на убийства. Ръцете им не са достатъчно здрави, за да държат пушки, и те грабнаха ножове.

— Но защо смятате, че Риварес е свързан с тях?

— Не смятам, само подозирам. Във всеки случай мисля, че трябва да проучим всичко, преди да му поверим прехвърлянето на нашата литература през границата. Защото ако Риварес се заеме с двете работи едновременно, той може да навреди сериозно на партията — ще подкопае авторитета й, без да принесе полза. Но за това ще поговорим друг път. Сега искам да ви съобщя новините от Рим. Говори се, че ще бъде определена комисия, която да изготви проект за градското самоуправление.