Етел Лилиан Войнич
Стършел (10)

ТРЕТА ГЛАВА

Стършелът си нае квартира извън римската врата, недалеч от къщата, в която се беше установила Зита. Той очевидно обичаше до известна степен разкоша и макар че в стаите му нищо не говореше за някаква особена екстравагантност, личеше, че има вкус към луксозните дреболии и проявява претенциозна изисканост при подредбата на всичко, а това изненада Гали и Рикардо. Те очакваха, че човек, който е живял по дивите брегове на Амазонка, ще има по-скромен вкус и се учудваха на безукорните му вратовръзки и броя на обущата му, на многото цветя, поставени винаги на писмената му маса. Общо взето, с него те се разбираха добре. Стършелът беше гостоприемен и дружелюбен с всички и особено с местните членове на партията на Мацини. Очевидно само Джема правеше изключение от това правило — тя, изглежда, му беше станала неприятна още при първата среща и той всячески я избягваше. В два-три случая той дори се отнесе грубо към нея, с което си спечели съвсем искрената омраза на Мартини. Стършелът и Мартини не си допаднаха още от самото начало; струваше им се, че са толкова различни по темперамент, че могат да чувствуват само неразположение един към друг. А у Мартини това неразположение беше прерасло във враждебност.

— Малко ме интересува дали ме обича, или не — каза той мрачно на Джема един ден. — Аз също не го обичам, но това никого не засяга. Не мога да търпя обаче отношението му към вас. Бих му поискал обяснение, ако не се страхувах, че ще стане скандал — неудобно е да се караме, след като сами го поканихме да дойде.

— Оставете го на мира, Чезаре. Това няма никакво значение. И после и аз съм толкова виновна, колкото и той.

— За какво?

— За това, че не ме обича. Когато се запознахме онази вечер у Грасини, аз му казах нещо грубо.

— Вие сте казали нещо грубо? Трудно мога да повярвам, мадона.

— Не нарочно, разбира се. После много съжалявах. Казах, че не е хубаво да се присмиваме на сакатите, а той се засегна. На мене и на ум не ми идваше, че е сакат — той съвсем не е толкова недъгав.

— Не, разбира се. Едното му рамо е по-високо от другото и лявата му ръка е доста лошо осакатена, но той нито е гърбав, нито е хром. За това, че понакуцва, не заслужава и да се говори.

— Така или инак, той цял потрепера и промени цвета на лицето си. Аз, разбира се, бях ужасно нетактична, но странно е, че той е тъй чувствителен. Мисля си — дали не е страдал понякога от жестоки шеги.

— По-лесно мога да си представя как той се надсмива над другите. Въпреки изисканото му държание ми се струва, че този човек е по природа груб и това не мога да понасям.

— Чезаре, това е съвсем несправедливо. Аз също не го обичам, но защо е нужно да го изкарваме по-лош, отколкото е? Наистина държанието му е малко превзето и дразнещо — това, предполагам, е от преголямото внимание към него.

Ужасно додява с остротите, които подхвърля непрекъснато, но аз не вярвам, че прави това с някакви лоши намерения.

— Не знам какви са намеренията му, но трябва да има нещо нечисто у човек, който се подиграва с всичко. Противно ми беше да го слушам онзи ден при спора у Фабрици, когато говореше с пренебрежение за реформите в Рим.1 Той като че ли навсякъде търси лоши подбуди.

Джема въздъхна.

— Боя се, че по този въпрос съм съгласна по-скоро с него, отколкото с вас — каза тя. — Вие, всички добри хора живеете с най-прекрасни надежди и очаквания. Винаги сте склонни да мислите, че ако за папа бъде избран един разумен човек на средна възраст, всичко останало ще се нареди от само себе си — той ще разтвори вратите на затворите, ще започне да раздава благословии наляво и надясно и току виж, че след три месеца настанал раят на земята. Сякаш не разбирате, че той, дори и да иска, не може да поправи положението. Въпросът е не в държанието на този или онзи човек, а в това, че принципът е погрешен.

— Кой принцип? Светската власт на папата?

— Защо? Това е само част от общото зло. Погрешно е един човек да има правото да затваря или освобождава другите. На такава нездрава основа не могат да се градят отношенията между хората.

Мартини вдигна ръце.

— Достатъчно, мадона — каза той, като се засмя. — Няма да споря с вас, щом почвате така явно да проповядвате антиномия2. Сигурен съм, че вашите прадеди са били английски левълеристи3 през седемнайсетия век. При това аз съм дошъл, за да ви покажа този ръкопис.

Мартини извади от джоба си няколко листа.

— Нов памфлет?

— Една глупост, която този нещастник Риварес изпрати на

——

1 Става дума за реформите на Пий IX.

2 Антиномия (гр.) — противоречие между две положения, признавани за еднакво правилни.

3 Левълеристи — дребнобуржоазна партия в Англия през периода на английската буржоазна революция през XVIII век, която се е борила за социално равенство.

 

вчерашното заседание на комитета. Аз знаех, че рано или късно ще имаме неприятности с него.

— Защо? Какво има? Право да ви кажа, Чезаре, струва ми се, че сте предубеден. Риварес може да е неприятен, но не е глупав.

— Аз не отричам, че този памфлег е доста остроумен. Но по-добре прочетете го сама.

Памфлетът осмиваше бурния възторг, с който Италия посреща новия папа. Като всичко, написано от Стършела, той беше жлъчен и язвителен. Но колкото и да я дразнете неговият стил, Джема не можеше да не признае пред себе си, че критиката е справедлива.

— Напълно съм съгласна, че памфлетът е непоносимо жлъчен — каза тя, като остави ръкописа. — Но най-лошото е, че всичко това е напълно вярно.

— Джема!

— Да, така е. Ако искате, можете да наречете този човек студенокръвна змиорка, но истината е на негова страна. Безполезно е да се убеждаваме, че памфлетът няма да попадне в целта. Ще попадне!

— Тогава — да не би да предлагате да го отпечатаме?

— Това е съвсем друг въпрос. Разбира се, смятам, че не би трябвало да се отпечата в такъв вид. Ще оскърби и ще отчужди от нас всички, без да допринесе полза. Но ако той се съгласи да го поправи и да изхвърли личните си нападки, мисля, че ще свърши много добра работа. Критиката по политическите въпроси е ценна. Не предполагах, че може да пише така хубаво. Той говори това, което е нужно и което никой от нас не е имал смелостта да каже. Чудесно е написан пасажът, където сравнява Италия с пиян човек, който плаче от умиление на рамото на крадеца, докато той пребърква джобовете му.

— Джема! Та това е най-лошата част на памфлета! Не мога да понасям този злобен лай по всичко и по всички!

— Аз също. Но не е там въпросът. Риварес има много неприятен стил, а и като човек не е по-привлекателен. Но когато казва, че ние се опиваме от процесии, прегръдки и призиви за любов и помирение и че от това ще се възползуват не други, а езуитите и санфедистите, той е хиляди пъти прав. Съжалявам, че не бях на заседанието на комитета вчера. До какво решение стигнахте накрая?

— До това, за което съм дошъл: молим ви да отидете при Риварес. поговорете с него и го убедете да посмекчи памфлета си.

— Аз? Че аз почти не го познавам. И при това той ме ненавижда. Защо трябва именно аз да отида?

— Просто защото няма кой друг да отиде днес. Освен това вие сте най-благоразумната от нас и не ще се впуснете в безполезни спорове и няма да се скарате с него, както бихме направили ние.

— Да, сигурно няма да постъпя така. Добре, ще отида, щом искате, макар че вероятността да успея е малка.

— Аз съм убеден, че ще се справите с него, ако се постараете. Да, и кажете му още, че всички от комитета харесаха памфлета от литературна гледна точка. Това ще го предразположи и е съвършено вярно.

Стършелът седеше до маса, отрупана с цветя и папрат, и гледаше безцелно в пода, на коляното му имаше едно отворено писмо. Рошавото шотландско куче, което лежеше на килима пред краката му, вдигна глава и изръмжа, когато Джема почука на отворената врата. Стършелът стана бързо и се поклони студено и официално. Лицето му изведнъж стана сурово и неизразително.

— Много любезно от ваша страна — каза той с леден глас. — Аз щях да дойда при вас, ако ми бяхте съобщили, че искате да говорите с мен.

Джема почувствува, че той би искал тя да потъне в земята и побърза да каже защо е дошла. Той се поклони отново и й подаде стол.

— Комитетът ме помоли да дойда при вас — започна тя, — защото се появи известно разногласие по вашия памфлет.

— Така и предполагах. — Той се усмихна и седна срещу

нея, след това премести една ваза с хризантеми, за да не блести светлината в очите му.

— Повечето от членовете на комитета се съгласиха, че памфлетът ви е прекрасен като литературно произведение, но че е неудобно да се напечата в този си вид. Те се боят, че неговият рязък тон може да оскърби и да отблъсне някои хора, чиято помощ и подкрепа са ценни за партията.

Той взе една хризантема от вазата и започна бавно да къса белите й листенца. Джема забеляза как тънките пръсти на дясната му ръка пущат едно след друго откъснатите листчета и изпита странното чувство, че някога по-рано е виждала този жест.

— Като литературно произведение — забеляза Стършелът с тихия си студен глас — този памфлет няма никаква стойност и могат да му се възхищават само хора, които не разбират нищо от литература. Той наистина може да оскърби някого, но аз точно това съм целил.

— Разбирам ви напълно. Но въпросът е, дали няма да оскърби не тези, които е нужно.

Стършелът вдигна рамене и сложи едно листенце между зъбите си.

— Мисля, че се лъжете — каза той. — Пита се: защо ме покани вашият комитет да дойда тук? Аз разбрах — за да изобличавам и осмивам езуитите. Изпълнявам задължението си, доколкото ми позволяват силите.

— Мога да ви уверя, че никой не се съмнява нито във вашите сили, нито в добрата ви воля. Но комитетът се страхува, че либералната партия може да се оскърби и градските работници да ни лишат от моралната си подкрепа. С този памфлет вие искате да атакувате санфедистите. Но много читатели ще го разберат като атака срещу църквата и новия папа. А това по тактически съображения комитетът смята за нежелателно.

— Започвам да разбирам. Докато става въпрос за тези духовни лица, с които партията сега е в лоши отношения, аз мога да говоря истината. Но щом засегна свещениците — любимци на комитета, о, тогава „истината е куче, което трябва да се прибере в колибата си, докато светият отец се грее на огън1“… Да, шутът беше прав… Очевидно трябва да се преклоня пред решението на комитета, но аз продължавам да мисля, че той пуща стрелите си на две страни, а ммонсиньор М-монтаннели остава по средата, невредим.

— Монтанели? — повтори Джема. — Не ви разбирам. За епископа на Бризигела ли говорите?

— Да, Новият папа току-що го е направил кардинал. Тук имам едно писмо. Искате ли да го чуете? Пише ми мой приятел — от другата страна на границата.

— Границата на Папската област?

— Да. Ето какво пише той. — Стършелът взе писмото, което беше в ръката му, когато влезе Джема, и зачете, като изведнъж започна силно да заеква: — „С-скоро ще имаш у-удоволствието да ввидиш един от ннай-злите си врагове, ккардинал Лоренцо Монтанннели, епископ на Ббризшела.“ — Той спря за миг, после започна да чете отново — много бавно и като разтегляше думите, но вече без да заеква: — „Той възнамерява да дойде в Тоскана през следния месец с важната мисия да ратува за примирение. Първо ще проповядва във Флоренция, където ще остане около три седмици, след това ще отиде в Сиена и Пиза, а оттам през Пистоя2 ще се върне в Романя3. Той открито се присъедини към либералите в черковните среди и е личен приятел на папата и на кардинал Ферети. При папа Григорий беше в немилост и го бяха отпратили в един затънтен край в Апенините. Сега той бързо се издигна. Всъщност Монтанели е оръдие на езуитите като всеки санфедист в страната. Възлагането на тази мисия също става по внушение на някой от езуитските отци. Той е един от най-блестящите проповедници на църквата и е не по-малко опасен от самия Ламбручини. Задачата му е да поддържа общия възторг във връзка с избирането на новия папа и да отвлича общественото внимание, докато великият херцог подпише подготвяния от агентите на езуитите декрет. Какъв е този декрет, не успях да узная.“ А по-нататък се казва: „Не

Парафраза на думите на шута от Шекспировата пиеса «Крал Лир», първо

——

1CIICTUS1C. четвърта сиена.

2 Сиена. Пистоя — градове в областта Тоскана. част от Папската област.

 

не мога да разбера дали Монтанели знае с каква цел го изпращат в Тоскана или езуитите го разиграват, както си искат. Той е или необикновено хитър негодник, или най-голямото магаре, което се е раждало на земята. Най-странното е, че, доколкото се простират сведенията ми. той нито приема подкупи, нито издържа метреси — нещо. което срещам за първи път.“

Стършелът остави писмото и загледа Джема с притворени очи, явно очаквайки тя да заговори.

— Уверен ли сте, че вашият осведомител предава фактите точно? — попита тя след малко.

— Относно безукорния личен живот на монсиньор Монтанели? Не, но моят приятел също не е положителен. Ако забелязахте, той прави уговорка: „Доколкото се простират сведенията ми…“

— Думата ми беше не за това, а за възложената му мисия — прекъсна го Джема хладно.

— Да, в това отношение мога да се доверя напълно на автора на писмото. Той е мой стар приятел — един от другарите ми от 43 г. А сега заема пост, който му дава изключителни възможности да се осведомява по такива въпроси.

„Навярно е чиновник във Ватикана — помисли си веднага Джема. — Значи такива връзки има той? Аз допущах подобно нещо.“

— То се знае, писмото е лично — продължи Стършелът. — Вие разбирате, че тези сведения не бива да се поверяват на никого освен на членовете на вашия комитет.

— За това не е нужно да се говори. Но да се върнем към памфлета. Мога ли да съобщя в комитета, че сте съгласен да направите някои поправки и да посмекчите тона му. или…

— Не мислите ли, синьора, че поправките могат не само да смекчат тона, но и да намалят красотата на „литературното произведение“?

— Вие искате да знаете моето собствено мнение, но аз съм дошла тук, за да изразя мнението на целия комитет.

— Значи ли това, че вввие не сте съгласна с мнението на целия комитет? — Той прибра писмото в джоба си. наведе се напред и я погледна с нетърпелив и съсредоточен израз, който съвсем промени лицето му. — Вие мислите…

— Ако ви интересува какво мисля лично аз, мога да ви кажа, че не съм съгласна с членовете на комитета и по двата пункта. Аз не се възхищавам от памфлета като литературно произведение, но смятам, че той дава вярно тълкуване на фактите и е умен от тактична гледна точка,

— Значи…

— Аз съм напълно съгласна с вас, че Италия върви след измамна светлина и че всичките тези възторзи и ликуване могат да я заведат в ужасно тресавище. И аз бих се радвала много, ако това се каже открито и смело, дори с риск да оскърбим и отблъснем някои от сегашните си привърженици. Но като представител на комитет, повечето от членовете на който поддържат обратното становище, аз не мога да настоявам на своето лично мнение. Убедена съм също така, че ако изобщо трябва да се говори за тези неща, те трябва да се кажат спокойно и сдържано, а не с тона на този памфлет.

— Ще почакате ли една минута да хвърля поглед върху ръкописа си?

Той взе памфлета, прелисти страниците и се намръщи недоволно.

— Да, разбира се, вие имате пълно право. Това е евтин фейлетон, а не политическа сатира. Но какво да се прави? Ако го напиша по-благоприличие, хората няма да го разберат; ако памфлетът не е достатъчно жлъчен, ще кажат, че е скучен.

— Не мислите ли, че от прекалено много жлъчност също може да доскучае?

Той й хвърли бърз и изпитателен поглед и се разсмя.

— Вие, синьора, очевидно сте от онези ужасни хора, които винаги имат право! Но ако устоя на изкушението да бъда зъл, може би с време ще стана скучен като синьора Грасини. Господи, каква съдба! Не, не се мръщете. Знам, че не ме обичате и ще се придържам към въпроса. Ето какви са практическите изводи: ако изхвърля личните нападки и оставя непроменена съществената част на памфлета, комитетът ще изрази съжалението си, че не може да поеме отговорност за отпечатването му. Ако изхвърля политическите истини и насоча всички нападки срещу враговете на партията, комитетът ще се възхити от този памфлет, но вие и аз ще знаем, че той не заслужава да бъде напечатан. Ето ви една метафизическа задача: кое е по желателно — да бъде отпечатан — без да заслужава тази чест, или да заслужи тази чест, без да бъде отпечатан? Е, синьора?

— Не мисля, че съществуват само тези две възможности. Смятам, че ако изхвърлите личните нападки, комитетът ще се съгласи да отпечата памфлета. Мнозина няма да го одобрят, но аз съм убедена, че той ще бъде полезен. Трябва обаче да промените тона му. Ако същността на това, което казвате, е твърде голям хап, който читателите ще преглътнат трудно, няма защо да ги наплашвате още в началото с формата му.

Стършелът въздъхна и примирено вдигна рамене.

— Подчинявам се, синьора, само че при едно условие. Вие ми отнемате възможността да се посмея сега, но следния път ще ми разрешите. Когато негово преосвещенство, @непорочният кардинал, пристигне във Флоренция, вие и вашият комитет не трябва да ми пречите да злословя, колкото ми е угодно. Това е мое задължение.

Той говореше някак небрежно и студено, вадеше хризантеми от вазата и гледаше прозрачните им листенца срещу светлината.

„Как трепери ръката му — помисли Джема, като видя. че цветята се люлеят. — Навярно пие!“

— По-добре е да поговорите с другите членове на комитета по този въпрос — каза тя и стана. — Не знам какво ще бъде тяхното мнение.

— А вашето?

Той също беше станал и като се опря на масата, притисна цветята до лицето си.

Джема се колебаеше. Въпросът я смути, той събуждаше стари и тежки спомени.

— Аз… не знам — каза тя най-после. — Преди много години съм чувала нещо за монсиньор Монтанели. Тогава той беше само каноник и ректор на духовна семинария в провинцията, където живеех като момиче. За него ми разказваше често един човек… който го познаваше отблизо. Не съм чувала нищо лошо за Монтанели. Вярвам, че поне тогава той наистина е бил забележителен човек. Но това беше много отдавна и може би се е променил. Безотговорната власт разваля много хора. Стършелът вдигна главата си над цветята и погледна Джема съсредоточено.

— Във всеки случай — каза той, — ако монсиньор Монтанели не е подлец, той е оръдие в ръцете на подлеци. А за мен и за моите приятели отвъд границата това е все едно. Камъкът, който лежи насред пътя, може да има най-добри намерения, но той трябва да бъде изритан оттам… Позволете ми, синьора!

Той позвъни, отиде до вратата, като накуцваше, и я отвори.

— Много мило беше от ваша страна, че дойдохте, синьора. Да изпратя ли за карета? Не? Тогава — довиждане! Бианка, отвори входната врата, моля ти се.

Джема излезе на улицата замислена. „Моите приятели отвъд границата…“ Кои са те? И как смята той да изрита камъка от пътя? Ако мисли да направи това само със своите сатири, защо, когато говореше, очите му светеха така заплашително?