Етел Лилиан Войнич
Стършел (19)

ПЪРВА ГЛАВА

Следните пет седмици Джема и Стършелът прекараха в напрежение и усилена работа и им оставаше малко време и сили да мислят за своите лични грижи. Оръжието беше благополучно прехвърлено през границата на Папската област, но сега им предстоеше друга, още по-трудна и опасна задача: то трябваше да се пренесе незабелязано от тайните складове в планинските пещери и клисури до разните местни центрове, а оттам да се разпредели по селата. Цялата област гъмжеше от шпиони и Доминикино, комуто Стършелът бе поверил оръжието, отправи по свой пратеник във Флоренция настойчива молба да му окажат помощ или да му дадат повече време. Стършелът бе настоявал всичко да се свърши до средата на юни. Но Доминикино започваше да се отчайва — трудно бе да се пренасят тежки товари по лоши пътища, необходимостта да бъде предпазлив забавяше работата и създаваше безброй усложнения.

„Аз съм между Сцила и Харибда1 — пишеше той. — Не смея да бързам, за да не ме забележат, а не бива да работя бавно, щом искаме да бъдем навреме готови. Изпратете ми веднага добър помощник или съобщете на венецианците, че няма да сме готови до началото на юли.“

——

Сцила и Харибда — скала и водовъртеж от двете страни на протоците на Месина (между Италия и Сицилия), опасно за корабите място. Според митологията — чудовища, които носят неминуема гибел на мореплавателите.

 

Стършелът занесе писмото на Джема и докато тя четеше, той седна намръщен на пода и почна да роши козината на котарака.

— Лошо — каза Джема. — Венецианците едва ли ще се съгласят да чакат още три седмици.

— Не, то се знае. Предложението е съвсем неуместно. Доминикино би ммогъл да разбере това. Ние трябва да се съобразяваме с венецианците, а не те с нас.

— Не мисля, че Доминикино има някаква вина. Той очевидно полага всички усилия, но не може да направи невъзможното.

— Да, вината не е у Доминикино. Бедата е в това, че той е сам. Би трябвало да имаме поне един сигурен човек, който да пази складовете, и друг, който да се занимава с превоза. Доминикино има пълно право — нужен му е добър помощник.

— Но как ще му помогнем? Няма кого да изпратим от Флоренция.

— В такъв случай ще ттрябва да отида аз.

Джема се облегна назад и го погледна понамръщена.

— Не, няма да може. Това е много опасно.

— Трябва да може, щом няма друг изход.

— Значи необходимо е да се намери друг изход. И дума не може да става да отидете пак там тъкмо сега.

Стършелът сви устни упорито.

— Не разбирам защо не може и дума да става.

— Ако поразмислите спокойно, ще разберете. От завръщането ви изминаха само пет седмици. Полицията вече е подушила, че около стария богомолец има нещо и сега търси следите му из страната. Знам, че много умело променяте външността си, но спомнете си колко хора са ви видели преоблечен и като Диего, и като селянин. А куция си крак и белега на лицето не можете да прикриете.

— По света има много кккуци хора.

— Да, но в Романя няма много куци хора с белег от саблен удар на бузата, с наранена лява ръка като вашата, със сини очи и тъмна коса.

— Очите нямат значение. Мога да им променя цвета с беладона.

— Но другите неща не можете да промените. Не, това е невъзможно! Да идете там сега с вашите отличителни белези, е все едно сам да влезете в капана. Непременно ще ви заловят.

— Но ннякой трябва да помогне на Доминикино.

— Добре ще му помогнете, ако ви заловят в такъв критичен момент! Да ви арестуват, значи да се провали всичко!

Но да се убеди Стършелът не беше лесна работа и спорът продължи дълго, без да доведе до съгласие. Джема започна да разбира, че способността на този човек да упорствува безшумно бе почти неизчерпаема. Ако въпросът не бе тъй важен, тя сигурно би отстъпила, за да има мир. Но в този случай тя не можеше съзнателно да се откаже от своето мнение. Според нея практическата полза от това пътуване нямаше да бъде достатъчно голяма, за да оправдае риска. А тя подозираше, че желанието му да замине не бе продиктувано толкова от съзнание за политическа необходимост, колкото от някакъв болезнен стремеж да се излага на вълнуващи опасности. Той бе свикнал да залага главата си и склонността му към ненужните рискове беше невъздържаност, която изисква спокойно и настойчиво противопоставяне. Като видя, че всичките й доводи не могат да сломят упоритата му решимост, Джема изстреля и последния си куршум.

— Във всеки случай нека бъдем честни — каза тя — и да наричаме нещата с истинските им имена. Решението ви да заминете не идва от трудностите на Доминикино, а от вашата лична страст към…

— Това не е вярно! — прекъсна я разгорещено Стършелът. — Той не е нищо за мене и не ме интересува дали ще го видя изобщо някога… — И замлъкна, като разбра по лицето на Джема, че се е издал.

Погледите им се срещнаха за миг, после и двамата наведоха очи. Никой не промълви името на човека, за когото и единият, и другият мислеше.

— Аз… аз не искам да спасявам Доминикино — каза той със заекване най-после и завря лице в козината на котарака. — Аз… аз разбирам, че всичко ще пропадне, ако не му се помогне.

Джема се престори, че не забелязва жалкия му опит да отклони вниманието й. Тя продължи, сякаш не бе я прекъсвал:

— Страстта да се излагате на опасности ви влече да заминете. Когато сте неспокоен, вие се стремите към опасностите така, както към опиума, когато бяхте болен.

— Не аз исках опиум — каза той упорито, — а другите настояваха да ми дадат.

— Няма що, вие се перчите малко с вашия стоицизъм. А гордостта ви не позволява да помолите за облекчение на физическата болка. Но вие се чувствувате особено поласкан, когато излагате живота си, за да облекчите напрежението на нервите си. А всъщност разликата е много малка.

Стършелът обърна главата на котарака към себе си и се вгледа в кръглите му зелени очи.

— Вярно ли е, Пашт? — каза той. — Верни ли са всичките лоши неща, които твоята господарка гговори за мене? Нима това е mea culpa, mea тmaxima culpa1? Ти си умно животно и никога не искаш опиум, нали? Прадедите ти са били богове в Египет и никой не е настъпвал опашките им. Но не знам какво ще стане с твоето спокойно безразличие към земните грижи, ако взема лапата ти и я подържа над свещта. Ще поискаш ли опиум тогава? Кажи де! Или ще поискаш да умреш? Не, котако, ние нямаме право да умираме за наше собствено удобство. Можем да плюем и да ппроклинаме по малко, ако това ни успокоява, но не бива да отместваме лапата от пламъка.

— Стига! — Джема свали Пашт от коляното му и го сложи на едно малко столче. — Друг път ще имаме време да помислим за тези неща. А сега трябва да решим как ще помогнем на Доминикино… Какво има, Кети? Дойде ли някой? Заета съм.

— Един човек донесе това за вас от мис Райт.

В грижливо запечатания пакет имаше писмо с щемпела на Папската област, адресирано до мис Райт, но неотваряно. Старите училищни приятелки на Джема все още живееха във Флоренция и често по-важните й писма за по-голяма безопасност се получаваха на техния адрес.

— Това е условният знак на Микеле — каза Джема, като хвърли поглед на писмото, в което привидно се съобщаваха

——

’ Mea culpa, msa maxima culpa (лат.) — Моята вина, моята голяма вина.

 

условията за летуване в един пансион сред Апенините, и посочи двете малки петна в ъгълчето на страницата. — Написано е със симпатично мастило. Проявителят е в третото чекмедже на писалището. Да, това е.

Стършелът разгъна писмото върху писалището и прекара една четчица по страниците. Когато на листа се появи един ред яркосини букви с истинското съдържание на писмото, той се отпусна на облегалката на стола си и се разсмя.

— Какво има? — попита бързо Джема. Той й подаде писмото. „Доминикино е арестуван. Елате веднага.“

Тя седна с листа в ръка и загледа отчаяно Стършела.

— Е, ккакво? — каза той най-после иронично и провлечено. — Сега убедихте ли се, че трябва да замина?

— Да, изглежда, че трябва — въздъхна Джема. — Също и аз.

Стършелът вдигна очи с изненада.

— И вие? Но…

— Разбира се. Знам, че е лошо никой да не остане тук, във Флоренция, но най-важното сега е там да има още две ръце.

— Могат да се намерят достатъчно и на самото място.

— Да, но те няма да са на хора, в които имате пълно доверие. Вие сам току-що казахте, че там са нужни поне двама души — съвсем сигурни. Щом Доминикино не се е справил сам, очевидно и вие няма да можете. Не забравяйте, че за един компрометиран конспиратор като вас подобна работа крие много трудности и вие ще се нуждаете от помощ повече от когото и да било друг. Вместо вие и Доминикино, там ще бъдем ние двамата.

Стършелът се смръщи и за момент се замисли.

— Да, имате пълно право — каза той. — И колкото по-скоро отидем, толкова по-добре. Но не бива да тръгваме заедно. Ако аз замина тази вечер, вие можете да отпътувате например утре следобед с пощенската карета.

— Закъде?

— Трябва да решим. Мисля, че е най-рразумно аз да отида във Фаенца. Ако тръгна късно тази вечер на кон за Борго Сан Лоренцо, там ще мога да се преоблека и да продължа веднага нататък.

— Да, не виждам какво друго можем да направим — каза Джема и сбра вежди загрижено. — Но много е опасно да заминете така набързо и да предоставите на контрабандистите в Борго грижата за дегизирането ви. Би трябвало да имате поне три цели дни, за да идете до границата по околни пътища и да можете да прикриете следите си.

— Не бойте се — отговори Стършелът усмихнат. — Може да ме арестуват отвъд, но не и на границата. В планината за мене е тъй безопасно, както и тук. Нито един контрабандист в Апенините не би ме предал. Но не ми е съвсем ясно как вие ще преминете границата.

— Много просто! Ще взема паспорта на Луиза Райт и ще замина на почивка в планината. Никой не ме познава в Романя, а вас — всеки шпионин ви знае.

— Но за щщастие и всеки контрабандист. Джема погледна часовника си.

— Два и половина. Нямаме много време — само един следобед, ако тръгнете довечера.

— Тогава най-хубаво ще бъде сега да си отида в къщи, да уредя всичко и да се погрижа за добър кон. По-безопасно ще е да яздя до Сан Лоренцо.

— Но съвсем не е безопасно да се наема кон. Собственикът ще…

— Няма да наемам кон. Имам един познат — — сигурен човек, който ще ми даде своя. Той ми е услужвал и друг път. След две седмици някой от овчарите ще му доведе коня. Значи към пет пет и половина ще се върна тук. А в това време намерете Мартини и му обяснете всичко.

— Мартини! — Джема се обърна и го погледна учудено.

— Да. Ще трябва да го посветим в нашата работа, ако нямате предвид по-подходящ човек.

— Не разбирам какво точно искате да кажете.

— Трябва да имаме тук сигурен човек в случай на непредвидени затруднения. От всички най-голямо доверие имам в Мартини. Разбира се, Рикардо би направил за вас всичко, каквото може, но струва ми се, че Мартини е по-разумен. Впрочем вие го познавате по-добре от мене. Решете вие.

— Ни най-малко не се съмнявам, че можем да се доверим и да разчитаме на Мартини във всяко отношение и навярно той ще се съгласи да ни помогне. Но…

Стършелът я разбра веднага.

— Джема, как бихте се чувствували, ако един приятел в нужда не се обърне към вас за помощ от страх да не ви наскърби или обиди? Нима ще почувствувате това като внимание към вас?

— Добре — каза тя след малко. — Ще изпратя веднага Кети да го повика. А докато дойде, ще отида при Луиза за паспорта й. Обеща да ми го даде, когато ми потрябва. А как стои въпросът с парите? Да изтегля ли от банката?

— Не, не губете време за това. Засега в моята сметка има достатъчно, а като се свършат, ще вземем от вашите. И тъй до пет и половина. Ще ви намеря тук, нали?

— Да, разбира се. Ще се прибера много по-рано. Стършелът се върна половин час след определеното време и намери Джема и Мартини на терасата. Той веднага разбра, че разговорът между тях е бил мъчителен, личеше, че и двамата са били развълнувани, а Мартини бе необикновено мълчалив и мрачен.

— Уредихте ли всичко? — запита Джема, като вдигна очи.

— Да, нося ви и малко пари за пътуването. Конят ще ме чака при заставата Понте Росо в един часа след полунощ.

— Не е ли много късно? Трябва да пристигнете в Сан Лоренцо рано, още преди да са станали хората.

— Ще пристигна. Конят е много бърз, а не искам никой да види, че заминавам. Няма да се връщам повече в къщи. Пред вратата стои. шпионин, който мисли, че съм си у дома.

— Как излязохте, без да ви забележи?

— Скочих през кухненския прозорец в задния двор, а оттам се прехвърлих през оградата на съседната градина. Затова закъснях. Трябваше да го заблудя. Помолих собственика на коня да седи цялата вечер в кабинета ми със запалена лампа. Като види осветения прозорец и сянката върху пердето, шпионинът ще бъде сигурен, че пиша в къщи тази вечер.

— Значи ще останете тук, докато стане време да отидете на заставата?

— Да, не искам да ме виждат повече по улиците. Ще вземете ли една пура, Мартини? Знам, че синьора Бола разрешава да се пуши.

— За мене е все едно, защото ще сляза долу да помогна на Кети в приготвянето на вечерята.

Когато Джема излезе, Мартини стана и започна да се разхожда с ръце зад гърба си. Стършелът пушеше и гледаше мълчаливо как навън ръми дъжд.

— Риварес! — започна Мартини, като спря пред него, без да вдигне очи от пода. — В какво искате да я въвлечете?

Стършелът извади пурата от устата си и пусна облак дим.

— Тя взе решението си сама — каза той, — никой не я е принуждавал на нищо.

— Да, да… знам. Но кажете ми… Мартини замълча.

— Ще ви кажа всичко, което мога.

— Не знам много подробности за тия ваши работи в планината. Кажете ми само, ще я въвлечете ли в някаква сериозна опасност?

— Истината ли искате да чуете?

— То се знае.

— Тогава — да.

Мартини се обърна и започна отново да се разхожда. След малко той пак се спря.

— Искам да ви задам още един въпрос. Разбира се, ако желаете, можете да не ми отговаряте, но ако отговорите — кажете ми честно. Вие обичате ли я?

Стършелът бавно изтърси пепелта от пурата си и продължи да пуши мълчаливо.

— Значи — не искате да ми отговорите?

— Не. Но мисля, че имам право да знам защо ми задавате такъв въпрос.

— Защо? Господи, нима не разбирате защо?

— А! — Стършелът остави пурата и погледна спокойно Мартини.

— Да — каза той бавно и тихо най-после, — аз я обичам. Само че не се безпокойте, нито мислете, че ще започна да й се обяснявам в любов. Аз ще…

Гласът му замря в странен тих шепот. Мартини се приближи.

— Вие ще?…

— Ще умра.

Стършелът гледаше пред себе си с такъв студен и неподвижен поглед, сякаш вече бе умрял. Когато заговори отново, гласът му бе необикновено равен и безжизнен.

— Не бива да я тревожите предварително — каза той, — но няма никаква вероятност да се спася. Работата е опасна за всекиго и тя знае това така добре, както и аз. Контрабандистите обаче ще направят всичко, което могат, за да не бъде заловена тя. Те са добри момчета, макар и малко грубовати. А на моята шия вече е метнато въжето и като премина границата, само ще стегна примката.

— Риварес, какво искате да кажете? То се знае, има опасност и особено за вас, разбирам това. Но вие сте минавали границата неведнъж и винаги успешно.

— Да, а този път ще пропадна.

— Но защо? Откъде знаете? Стършелът се усмихна тъжно.

— Спомняте ли си немската легенда за човека, който умрял, когато срещнал своя двойник? Не? Появил се пред него нощем в пусто място, кършейки ръце в отчаяние. Аз също срещнах моя двойник последния път, когато бях в планината. Премина ли пак границата, вече няма да се върна.

Мартини пристъпи към Стършела и сложи ръка върху облегалото на стола му.

— Слушайте, Риварес! Не разбирам нито дума от цялата тази метафизика, но разбирам едно: щом са ви обхванали такива мисли, вие не сте в състояние да заминете. Най-сигурният начин да се провалите е да тръгнете с убеждението, че ще се провалите. Вие трябва да сте болен или в някакво особено настроение, за да ви влязат такива бръмбари в главата. А защо да не ви заместя аз? Ще се справя, каквато и практическа работа да има, а вие можете да съобщите на вашите хора, да им обясните…

sadb

— И да позволя да убият вас вместо мене. Много хитро! — Едва ли ще ме убият. Там не ме познават така, както познават вас. Пък и да ме убият…

Той млъкна и Стършелът бавно вдигна към него въпросителен поглед. Мартини отпусна ръка.

— Аз вероятно няма да й липсвам така, както ще й липсвате вие — каза той с най-делови тон. — Още повече, Риварес, това е обществена работа и трябва да мислим за нейната целесъобразност — най-голяма полза за най-много хора. Вашата „пълна стойност“ — нали така казват икономистите? — е по-голяма от моята. Аз съм достатъчно умен да схвана това, макар че нямам основание да ви обичам особено. Вие сте по-голям човек от мене. Не съм сигурен дали сте по-добър, но вие имате повече качества и смъртта ви ще бъде по-голяма загуба, отколкото моята.

Той говореше така, като че ли разискваше на борсата курса на акциите. Стършелът го погледна разтреперан, сякаш му бе студено.

— Съветвате ме да чакам, докато гробът се отвори сам и ме погълне?

Ако ли трябва да умра,

като невеста ще посрещна мрака…1

— Слушайте, Мартини, ние с вас говорим глупости.

— Вие — безспорно — каза Мартини рязко.

— Да, но вие също. За бога, нека не се увличаме в романтични саможертви като Дон Карлос и маркиз Поза2. Ние живеем в деветнадесетия век и ако мое задължение е да умра, аз трябва да умра.

— Ако ли пък мое задължение е да живея, аз вероятно ще трябва да живея. Вие сте по-щастлив, Риварес.

— Да — съгласи се лаконично Стършелът, — аз съм бил винаги щастлив.

Те пушиха мълчаливо няколко минути, после заговориха по някои подробности около работата. Когато Джема дойде да ги повика за вечеря, нито лицата, нито държанието им

——

1 Шекспир — „Мяра за мяра“ — трето действие, първа сцена.

2 Дон Карлос и маркиз Поза, герои от Шилеровата трагедия, „Дон Карлос“.

 

издаваха колко необикновен разговор бяха водили. След. вечерята те обсъждаха планове и се уговаряха по разни въпроси до единадесет часа, когато Мартини стана и взе шапката си.

— Ще отида до нас да ви донеса моето наметало, Риварес. Мисля, че с него по-трудно ще ви познаят, отколкото с вашия лек костюм. Искам и да поразузная наоколо, за да сме сигурни, преди да тръгнем, че край къщата няма шпиони.

— Ще дойдете ли с мене до заставата?

— Да, с четири очи е по-сигурно, отколкото с две, в случай че някой ви следи. Към дванадесет ще се върна. Само да не тръгнете без мене! По-добре ще бъде да взема ключа, Джема, та да не будя никого, като позвъня.

Джема се вгледа в лицето на Мартини, като му подаваше ключовете. Тя разбра, че той е намерил този предлог, за да я остави насаме със Стършела.

— С вас ще поговорим утре — каза тя. — Ще има време сутринта, след като си приготвя багажа.

— Да, ще имаме достатъчно време! Исках да ви питам за още две-три дребни неща, Риварес, но можем да поговорим по пътя към заставата. Пратете Кети да си легне, Джема, а вие двамата говорете колкото може по-тихо. И тъй, довиждане в дванадесет!

Мартини кимна усмихнат и излезе, като тръшна вратата зад себе си, за да чуят съседите, че гостенинът на синьора Бола си е отишъл.

Джема отиде в кухнята, за да каже на Кети да си ляга, и като се върна, донесе поднос с кафе.

— Не искате ли да полегнете малко? — попита тя. — Тази нощ няма да можете да спите.

— Не, мила, не! Ще поспя в Сан Лоренцо, докато Ми приготвят костюм и дегизировка.

— Тогава изпийте чаша кафе. Почакайте малко, да ви сложа и бисквити.

Джема се наведе пред бюфета, а Стършелът изведнъж надникна през рамото й.

— Какво имате тук? Шоколадени и английски захарни бонбони! Та това са царски удоволствия!

Тя го погледна и се усмихна едва уловимо на възторжения му тон.

— Обичате ли сладки неща? Аз винаги пазя по нещичко за Чезаре. Той се радва като истинско бебе на всякакви лакомства.

— Н-ннаистина ли? Тогава ще трябва да му набавите утре други, а да дадете тези на мене. Не, чакайте да ссложа бонбоните в джоба си — те ще ми бъдат утехата за всички загубени радости в живота. Надявам се, че ще ми позволят да посмуча бонбон в деня на обесването ми.

— Почакайте поне да ви намеря една кутийка за бонбоните, преди да ги сложите в джоба си — лепкави са! Да сложа ли и шоколадените?

— Не, тях искам да изям сега заедно с вас.

— Но аз не обичам шоколад. Хайде елате и седнете като разумен човек. Твърде е възможно да не ни се удаде друг случай да поговорим спокойно, преди един от двама ни да бъде убит и…

— Тя нне обича шоколад — промърмори Стършелът. — Значи ще трябва да се подсладя сам. Това напомня последната вечеря на осъдения на смърт, нали? Тази вечер ще трябва да изпълнявате всичките ми прищевки. Преди всичко искам да седнете на това кресло и тъй като ми казахте, че мога да полегна, ще се настаня тук и ще ми бъде много добре.

Той легна на килима пред краката й, опря лакът на креслото и се загледа в лицето й.

— Колко сте бледна! — каза той. — Това е, защото гледате песимистично на живота и не обичате шоколад.

— Бъдете сериозен поне пет минути! Най-после това е въпрос на живот и на смърт.

— Дори и две минути не искам да бъда сериозен, мила. Нито животът, нито смъртта заслужават това.

Той беше хванал двете й ръце и ги галеше с върха на пръстите си.

— Не бъдете така печална, и нервна! Още малко и ще ме накарате да заплача, а после ще съжалявате. Искам да се

——

1 Става дума за някогашния английски обичай да се дава на осъдения любимото му ядене, преди да го екзекутират.

 

усмихнете пак, имате тъй ппрекрасна и неочаквана усмивка. Е, не ми се карайте, мила! Нека изядем бисквитите заедно като две добри деца, без да се караме, защото утре ще умрем. Стършелът взе една бисквита от чинията и внимателно я раздели на две, като с особено усърдие следеше и на двамата да се падне по равно от захарната глазура.

— Това е нещо като причастието, което почтените хора получават в черква. „Вземете, яжте, това е моето тяло.“ Трябва да пием и ввино от една и ссъща чаша — да, така. „Пийте, за да си спомните…“

Джема остави чашата настрана.

— Недейте! — каза тя, почти разплакана. Стършелът я погледна и хвана отново ръцете й.

— Тихо тогава! Нека помълчим малко. И когато един от нас умре, другият ще си спомня този миг. Ще забравим шумния, груб живот, който бучи край ушите ни, и ще го напуснем заедно, ръка за ръка. Ще влезем заедно в тайните убежища на смъртта и ще легнем между разцъфнали макове. Тихо! Нека помълчим.

Той склони глава на коленете й и закри лице. Джема мълчаливо се наведе над него и сложи ръка на черната му коса. Времето летеше бързо, а те нито помръдваха, нито продумваха.

— Приятелю, стана почти дванадесет часа — каза тя най-после.

Той вдигна глава.

— Остават ни само няколко минути. Мартини ей сега ще се върне. Ние може би никога вече няма да се видим. Имате ли да ми кажете нещо?

Стършелът се изправи бавно и отиде до другия край на стаята. Един миг и двамата мълчаха.

— Искам да ви кажа само едно — едва чуто проговори той, — да ви кажа…

Той спря, седна до прозореца и закри лицето си с две ръце.

— Най-после решихте да се смилите над мене — каза Джема тихо.

— Животът е бил много рядко милостив към мене. Аз мислех отначало, че… може би няма да ви интересува…

— Не мислите ли така сега?

Тя почака отговора му един миг, после прекоси стаята и застана до него.

— Кажете ми истината най-после — прошепна Джема. — Представете си, че ви убият, а аз остана жива, та аз до края на живота си няма да знам… няма да съм уверена…

Стършелът улови ръцете й и ги стисна силно.

— Ако ме убият… Знаете ли, когато отидох в Южна Америка… А, Мартини!

Той замлъкна внезапно, спусна се към вратата и я разтвори. Мартини чистеше обущата си на изтривалката.

— С-съвсем точен както обикновено! Мартини, вие сте жив ххронометър. Това ли е ннаметалото ви?

— Да, нося ви и още някои неща. Постарах се, колкото можах, да ги запазя сухи, вън вали пороен дъжд. Боя се, че пътуването ви ще бъде много неприятно.

— Това няма никакво значение. Чиста ли е улицата?

— Да, изглежда, че всичките шпиони са си легнали вече. И не е чудно — в такава ужасна нощ. Джема, кафе ли е това? Той би трябвало да пие нещо топло, преди да излезе на дъжда, иначе ще се простуди.

— Кафе. Много е силно. Ще стопля и малко мляко. Джема отиде в кухнята, стиснала здраво зъби и юмруци, за да не заплаче. Когато се върна, Стършелът бе сложил вече наметалото и закопчаваше кожените гамаши, които Мартини му бе донесъл. Той изпи на крак чаша кафе и взе широкополата пътническа шапка. .

— Струва ми се, че е време да тръгваме, Мартини. За всеки случай трябва да пообиколим, преди да отидем към заставата. И тъй, довиждане засега, синьора. В петък ще се срещнем във Форли, ако дотогава не се случи нещо непредвидено. Почакайте малко, ето вви адреса.

Той откъсна листче от тефтерчето си и написа с молив, няколко думи.

— Аз вече го имам — каза Джема с тих и глух глас.

— И-имате ли го? Е, нищо, вземете и това листче за всеки случай. Да тръгваме, Мартини. Ш-шшт! Внимавайте да не изскърца вратата!

Те слязоха тихо надолу по стълбата. Когато пътната врата се затвори зад тях, Джема се върна в стаята и механично разгъна листчето, което Стършелът сложи в ръката й. Под адреса беше написано:

„Там ще ви кажа всичко“.