Етел Лилиан Войнич
Стършел (26)

ЕПИЛОГ

— Джема, долу чака един човек, който иска да ви види — каза Мартини с оня сдържан тон, който и двамата бяха неволно възприели през последните десет дни. Този тон и известна мудност в говора и движенията бяха единственият израз на скръбта им.

Джема, със запретнати ръкави и престилка върху роклята си, бе застанала до масата и разпределяше малки пакетчета с патрони. Тя беше заета с работа от рано сутринта и сега, в горещия следобед, лицето й изглеждаше отслабнало от умора.

— Човек ли, Чезаре? Какво иска?

— Не знам, мила. Не искаше да ми каже. Трябвало да говори с вас насаме.

— Добре.

Тя махна престилката и спусна ръкавите на роклята.

— Предполагам, че трябва да сляза. Но навярно тоза е някой шпионин.

— Във всеки случай ще бъда в съседната стая. Ако нещо повикайте ме. Щом се освободите, добре ще бъде да си полегнете малко. Достатъчно сте стояли на крак днес.

— О, не! Предпочитам да продължа работата си. Джема слезе бавно по стълбите, а Мартини мълчаливо я последва. През тези няколко дни тя се беше състарила с десет години и сивата ивица на косата й беше станала широк кичур. Сега тя гледаше повече надолу и когато случайно вдигнеше очи, Мартини потрепваше от ужаса, който таяха дълбоките зеници.

В малката гостна Джема намери един грубоват човек, койго бе застанал сред стаята мирно, със събрани токове. цялата му фигура и полууплашеният поглед, устремен към нея, й подсказваха, че това трябва да е войник от швейцарската гвардия. Той носеше селска риза, която очевидно не беше негова, и се озърташе наоколо, сякаш се страхуваше. Джема го погледна.

— Говорите ли немски? — попита той с подчертано цюрихско наречие.

— Малко. Казаха ми, че искате да ме видите.

— Вие сте синьора Бола? Донесох ви писмо.

— Писмо?

Тя започна да трепери и за да се успокои, се опря на масата.

— Аз съм оттам — от охраната. — Той посочи през прозореца към крепостта на хълма. — Писмото е от… човека, когото разстреляха миналата седмица. Написа го през последната нощ. Обещах му да ви го предам лично. Тя наведе глава. Значи все пак той й беше писал.

— Затова го нося едва сега — продължи войникът. — Той каза да не го предавам на никого освен на вас, а не можах да се измъкна по-рано — следяха ме. Трябваше да намеря чужди дрехи, за да дойда.

Войникът бръкна в пазвата на ризата си. Беше горещо и сгънатият лист, който той извади, бе не само мръсен и смачкан, но и влажен. Войникът пристъпи смутено от крак на крак, после вдигна ръка и се почеса по тила.

— Няма да кажете нищо, нали — започна той плахо и я погледна недоверчиво. — Идването тук може да ми струва живота.

— Разбира се, че няма да кажа нищо. Не, почакайте малко…

Войникът се канеше да тръгне, но тя го спря и затърси кесията си. Той отстъпи назад обиден.

— Не ви искам парите — каза грубо той. — Направих го заради него, защото той ме помоли. За него бих направил и повече. Той беше добър към мене — бог да ми е на помощ!

Лекото трепване на гласа му я накара да вдигне глава. Войникът бавно изтриваше очи с мръсния си ръкав.

— Трябваше да стреляме — продължи той сподавено, — другарите ми и аз. Заповедите трябва да се изпълняват. Първия път не улучихме и трябваше да стреляме отново… и той ни се присмя, нарече ни „взвод новобранци“… а към мене беше тъй добър…

В стаята настана тишина. Миг след това войникът се изпъна, отдаде смутено чест и си отиде.

Джема остана известно време неподвижна с писмото в ръка. После седна до отворения прозорец да го прочете. Писмото бе написано гъсто, с молив и на някои места едва се четеше. Но първите две думи личаха съвсем ясно на страницата — и те бяха на английски:

„Скъпа Джим“.

Редовете изведнъж станаха неясни и замъглени. Тя го бе загубила отново загубила го бе отново! Като видя някогашния си детски прякор, Джема почувствува с нова сила непоправимата загуба и простря ръце в сляпо отчаяние, сякаш пръстта, която лежеше над него, притискаше сърцето й. После отново взе листа и продължи да чете: „Утре на разсъмване ще ме разстрелят. И ако искам изобщо да изпълня обещанието си да ти кажа всичко, трябва да го изпълня сега. Но всъщност между нас двамата не са нужни много обяснения. Ние винаги сме се разбирали с малко думи, дори когато бяхме деца.

И така ти виждаш, мила, че не е имало защо да се измъчваш заради онази стара история с плесницата. Ударът, разбира се, беше тежък. Но аз съм получавал и други удари, не по-малко тежки, и все пак съм ги преживял и дори успях да отплатя за някои от тях. И ето ме пак като рибката в нашата детска книжка (забравих й заглавието) «пак жива, удря те с опашка!» — макар и вече за последен път. А утре сутринта — «Finita la Commedia»’. Ние двамата можем да преведем това така: «Цирковото представление свърши». И нека благодарим на боговете, че имаха поне толкова милост към нас. Не е много, но все пак е нещо. За тази и за всички други добрини да бъдем признателни?

За това, което ще стане утре сутринта, искам и ти, и Мартини да разберете ясно, че съм напълно щастлив и доволен и не бих могъл да очаквам нищо повече от съдбата. Предай това на Мартини като прощални мои думи. Той е добър човек, добър другар и ще разбере. Аз знам, мила, че тези затънали в кал хора всъщност правят добра услуга на нас и лоша на себе си, като се връщат толкова скоро към тайните процеси и екзекуции, знам също, че ако вие, които оставате, сте винаги единни и удряте здраво, ще дочакате велики събития. Колкото се отнася до мене, аз ще изляза на разстрел с такова леко сърце, с каквото децата се връщат в къщи за празниците. Аз свърших своята част от работата и смъртната ми присъда е доказателство, че съм я свършил докрай. Убиват ме, защото се страхуват от мене, а какво повече може да иска едно човешко сърце!

И все пак то иска още нещо. Човек, който ще умре, има

——

1 «I-inita la Commedia» (ит.) — Представлението свърши.

Ироничен намек за продестанските молитви преди ядене.

право на последно желание, а моето желание е да разбереш защо съм бил винаги толкова груб с тебе и толкова бавно забравях старите огорчения. Ти, разбира се, знаеш причината и аз ти казвам това само защото ми е приятно да пиша тези думи. Аз те обичах, Джема, още когато беше грозничко малко момиче с шарена поличка, проста блузка и плитчица на гърба. И аз още те обичам. Помниш ли деня, в който целунах ръката ти, а ти така жално ме помоли «никога вече да не правя това»? Знам, че тогава постъпих лошо, но ти трябва да ми простиш. А сега целувам листа, на който съм написал твоето име. Целунал съм те всичко два пъти, и двата пъти без твое съгласие.

Това е всичко. Прощавай, мила!“

Подпис нямаше, но под писмото бе написано едно стихче, което и двамата знаеха от детските си години:

Мушица весела съм аз — сега и в смъртния си час.

Половин час по-късно в стаята влезе Мартини. Много години той беше таил чувствата си към Джема, но сега хвърли листа, който носеше, и я прегърна.

— Джема! Какво има, за бога? Не плачете така — нали вие никога не плачете! Джема! Джема, любима моя!

— Нищо, Чезаре. Ще ви кажа после… Сега… не мога да говоря за това.

Тя бързо мушна обляното в сълзи писмо в джоба си, стана и се наведе над отворения прозорец, за да скрие лицето си. Мартини замълча и прехапа устни. След толкова години той се бе издал като ученик, а тя дори не забеляза!

— Камбаната на катедралата бие — каза Джема подир малко и се обърна, успяла вече да се овладее. — Някой трябва да е умрял.

— Точно това ида да ви кажа — отговори Мартини с обикновения си тон.

Той вдигна от пода листа и го подаде на Джема. Набързо, с едър шрифт и заградена с черна рамка бе отпечатана вестта, че: „Нашият любим епископ, негово преосвещенство кардиналът — монсиньор Лоренцо Монтанели — почина скоропостижно в Равена от разрив на сърцето“.

Джема бързо отмести поглед от некрулога, а Мартини вдигна рамене и отвърна на неизказаната мисъл, която прочете в очите й:

— Е, какво, мадона? Разрив — тази дума не е по-лоша от която и да е друга.