Етел Лилиан Войнич
Стършел (13)

ШЕСТА ГЛАВА

Джема и Стършелът вървяха мълчаливо край река Арно. Неговата трескава бъбривост сякаш беше пресъхнала. Той не бе проговорил, откакто излязоха от дома на Рикардо, и Джема искрено се радваше на мълчанието му. Тя винаги се чувствуваше стеснена в негово присъствие, а днес й бе особено неловко, защото странното му поведение на събранието я беше дълбоко смутило.

До двореца Уфици1 той внезапно спря и се обърна към Джема.

— Уморена ли сте?

— Не. Защо?

— Нито сте особено заета тази вечер?

— Не.

— Мога ли да ви помоля за нещо — иска ми се да се поразходим.

— Къде?

— Все едно. Където искате.

— Но защо? Той се поколеба.

——

1 Дворецът Уфици — построен през XVI век, известен с библиотеката и колекцията си от картини.

 

— Аз… не мога да ви обясня или поне трудно е да се обясни. Нмного ви моля.

Той вдигна очите си към Джема и тя беше поразена от странния им израз.

— Нещо става с вас — каза тя нежно.

Стършелът откъсна едно листенце от цветето в бутониерата си и започна да го къса на парченца. На кого тъй странно приличаше той? На някого със същите нервни и бързи движения на пръстите.

— Тежко ми е — каза той едва чуто, като погледна ръцете си. — Аз… не искам да бъда сам тази вечер. Ще дойдете ли?

— Да. Разбира се, ако не предпочитате да отидем у дома.

— Не. Елате да вечеряме заедно в ресторант — тук, на „Синьориа“. Не отказвайте, моля ви. Нали обещахте вече!

Те влязоха в ресторанта. Стършелът поръча вечеря, но почти не я докосна, а продължаваше упорито да мълчи, трошеше хляб и си играеше със салфетката. Джема се чувствуваше съвсем неудобно и почти съжаляваше, че прие поканата му. Мълчанието ставаше тягостно и все пак тя не можеше да започне лек разговор с човек, който изглежда не забелязваше присъствието й. Най-после той вдигна глава и каза неочаквано:

— Искате ли да идем на цирк?

Тя го погледна учудено. Какво си беше наумил за този цирк?

— Ходили ли сте някога? — попита той, преди Джема да успее да отговори.

— Не. Смятах, че не е интересно.

— Много е интересно. Струва ми се, че никой не може да изучава живота на хората, без да ходи на цирк. Хайде да се върнем към Порта ала Кроче.

Когато те пристигнаха, пътуващият цирк бе вече разпънал палатката си до градската врата и непоносимото скрибуцане на цигулки и биене на барабани показваше, че представлението е започнало.

То беше съвсем примитивно. Няколко клоуни, арлекини и акробати, един цирков ездач, който скачаше през обръчи, изписаната Коломбина и гърбавото джудже, което пускаше скучни и глупави смешки — това беше цялата трупа. В смешките нямаше нищо грубо и неприлично, но те бяха изтъркани и плоски, във всичко имаше нещо подтискащо, тъпо. Публиката със свойствената си тосканска учтивост се смееше и ръкопляскаше. Но единственото нещо, което действително я забавляваше, бяха номерата на джуджето, в които Джема не намираше нито ловкост, нито остроумие. Джуджето се кривеше ужасно, а зрителите му подражаваха и вдигаха децата на раменете си, за да видят „грозното човече“.

— Синьор Риварес, това наистина ли ви харесва? — попита Джема, като се обърна към Стършела, който седеше зад нея, опрян на една от подпорните греди на палатката. — Струва ми се…

Джема не се доизказа и го загледа мълчаливо. Тя не беше виждала човешко лице, което да изразява такова бездънно и безнадеждно страдание освен лицето на Монтанели, когато стояха до градинската врата в Ливорно. Сега лицето на Стършела, кой знае защо, й напомни за Дантевия „Ад“.

Джуджето, след като получи ритник от един клоун, се преметна и се търкулна като кълбо вън от арената. Започна диалог между двама клоуни и Стършелът се изправи, сякаш се беше събудил.

— Да си отиваме ли? — попита той. — Или искате да погледате още?

— По-добре да станем.

Те излязоха от палатката и тръгнаха през зелената полянка към реката. Известно време никой не заговори.

— Как ви се стори представлението? — попита най-после Стършелът.

— Стори ми се доста скучно, а част от него — просто неприятна.

— Коя част?

— Кривенето и гримасите са много грозни. В тях няма нищо остроумно.

— Говорите за номерата на джуджето? Като знаеше с каква болезнена чувствителност Стършелът се отнася към своите физически недостатъци, Джема гледаше да не засяга тази част от представлението. Но тъй като той сам беше подел разговора, тя отвърна:

— Да, това никак не ми хареса.

— Но публиката хареса най-много именно тези номера.

— Да, може би. И това е най-лошото.

— Защото там нямаше никакво изкуство?

— не, в представлението изобщо нямаше изкуство. Искам да кажа, че беше… жестоко. Той се усмихна.

— Жестоко? Имате предвид гърбавия?

— Искам да кажа… Самият той, разбира се, беше съвсем безразличен към всичко. За него това е само начин да изкара парче хляб, както цирковите номера на ездача или ролята на Коломбина. Но като гледаш това кривене, ти става тежко — обидно, унизително е за човека.

— Той едва ли се чувствува по-унизен сега, отколкото при първото си излизане на арената. Не са ли повечето от нас унизени по един или друг начин?

— Да, но… това може да ви се стори глупав предразсъдък — за мене човешкото тяло е нещо свято. Не мога да гледам как с него издевателствуват и се подиграват.

— А човешката душа?

Той се бе спрял и опрян на каменния парапет край реката, гледаше Джема право в очите.

— Човешката душа? — повтори тя, като също се спря и го погледна учудено.

Стършелът разпери ръце с неочаквана разпаленост.

— Нима никога не ви е дошло на ум, че този жалък клоун може да има душа — жива, бореща се човешка душа, скрита в изкривеното му тяло и принудена да му робува? Вие, тъй отзивчива към всичко, жалите тялото, покрито с палячовски дрехи и звънчета, но помисляли ли сте за нещастната душа, която няма дори пъстри дрипи, за да прикрие страшната си голота? Помислете си как тя трепери от студ, засрамена и нещастна пред очите на хората, как подигравките им я шибат като камшик, а смехът им я наранява като нажежено желязо. Представете си как тя се озърта безпомощно към планините, които не искат да я затрупат, към скалите, които не искат да я покрият, и завижда дори на плъховете, задето могат да се проврат в някоя дупка и да се скрият. И не забравяйте, че душата е няма, че не може да извика с глас и трябва само да търпи, да търпи, да търпи… Впрочем аз говоря глупости! Защо не се смеете? Нямате ли никакво чувство за хумор!

Джема се обърна бавно и тръгна мълчаливо край реката. През цялата вечер не й беше минало през ум, че вълнението на Стършела може да има някаква връзка с цирка. А сега, когато внезапният изблик бе разкрил частица от вътрешния му живот, тя не можеше да намери нито една утешителна дума, макар че сърцето й преливаше от съжаление към него. Той вървеше до нея, обърнал главата си настрани и загледан във водата.

— Повярвайте, моля ви се — започна той изведнъж, като я гледаше настойчиво, — че всичко, което ви казах, е просто въображение. Аз понякога фантазирам, но не обичам хората да се отнасят към моите фантазии сериозно.

Джема не отговори и те продължиха да вървят в мълчание. Като минаваха край вратите на двореца Уфици, Стършелът пресече улицата и се наведе над една тъмна купчинка до оградата.

— Какво ти е, мъничко? — попита той с такава нежност, каквато Джема още не беше забелязала у него. — Защо не се прибереш в къщи?

Купчинката се раздвижи и отговори нещо с глух, стенещ глас. Джема се приближи и видя едно дете на около шест години, окъсано и мръсно, което се бе свило на улицата като уплашено животинче. Стършелът беше сложил ръка на рошавата му главица.

— Какво има? — каза той, като се наведе още по-ниско, за да чуе неясния отговор. — Ти трябва да се прибереш, да си легнеш. Малките момчета нямат работа навън през нощта, ще измръзнеш съвсем! Дай си ръката и скочи като мъж! Къде живееш?

Той хвана ръчичката на детето и го повдигна, но то изпищя и се отпусна отново.

— Е, какво? — каза Стършелът и коленичи. — А, синьора, вижте!

Рамото и дрешката на детето бяха кървави.

— Кажи ми, какво е станало? — продължаваше нежно Стършелът. — Не си паднал, нали? Би ли те някой? Така си и мислех! Кой?

— Чичо.

— А! Кога?

— Сутринта. Той беше пиян и аз… аз…

— И ти му се изпречи на пътя, нали? Не бива да постъпваш така, малко момче, пияните не обичат да им се пречкат. Какво да правим с това дребосъче, синьора? Ела тук на светлото, мое момче, дай да видя рамото ти! Сега ме прегърни, не бой се, така.

Той взе момчето на ръце, пренесе го през улицата и го остави на широкия каменен парапет. После извади джобното си ножче и сръчно отряза скъсания ръкав, като опря главичката на детето до гърдите си, а Джема държеше наранената ръка. Рамото на момченцето беше лошо ожулено и посиняло, а на ръката му имаше дълбока рана.

— Здраво те е пернал — каза Стършелът, като превързваше раната с носната си кърпа, за да не се замърси от дрехите. — С какво те удари?

— С лопатата. Поисках му едно солдо1, за да си купя полента2 от дюкянчето на ъгъла, а той ме удари с лопатата. Стършелът трепна.

— А — каза той меко, — това боли, нали, мъничкото ми?

— Той ме удари с лопатата… и аз избягах… избягах, защото ме удари.

— И оттогава досега си скитал, без да хапнеш? Вместо да отговори, детето се разплака. Стършелът го вдигна от парапета.

— Хайде, хайде! Ей сега ще оправим всичко. Не знам само дали има наблизо карета. Може би всичките чакат пред театъра — тази вечер там има гала представление. Съвестно ми е да ви разкарвам така, синьора, но…

— Аз ще дойда с вас. Може да ви е нужна помощ. Как ще го носите на ръце толкова далеч? Не е ли тежък?

——

1 Солдо — дребна медна монета.

2 Полента — вид каша.

 

— О, аз ще се справя, благодаря ви.

Пред входа на театъра чакаха само няколко карети и те бяха ангажирани. Представлението бе свършило и публиката се разотиваше. На афишите с големи букви беше написано името на Зита — тя участвуваше в балета. Стършелът помоли Джема да го почака малко, отправи се към входа за артистите и попита пазача:

— Излезе ли мадам Рени?

— Не, господине — отговори пазачът и загледа с учудване добре облечения мъж, който държеше в ръце окъсано улично дете. — Мадам Рени ще излезе ей сега, каретата й чака. Да, ето я, иде.

Зита слизаше по стълбите, облегната на ръката на млад кавалерийски офицер. Тя изглеждаше особено красива във вечерната си рокля, над която бе наметнала огненочервена кадифена пелерина. На кръста й висеше голямо ветрило от щраусови пера. При входа Зита спря изненадана, пусна ръката на офицера и се приближи до Стършела.

— Феличе! — учуди се тя. — Какво носиш?

— Намерих това дете на улицата. То е ранено и гладно.

Трябва да го отведа колкото може по-бързо в къщи, а никъде няма карета. Затова искам да го кача на твоята.

— Феличе! Да не би да отнесеш това ужасно просяче в квартирата си? Извикай полицай — нека той го отведе в приюта или където трябва. Не можеш да прибереш всички просяци от града…

— Детето е ранено — повтори Стършелът. — Ако е нужно, утре може да отиде в приюта, но сега аз трябва да се погрижа за него и да го нахраня.

По лицето на Зита се изписа отвращение.

— Опрял си главата му до ризата си. Как можеш? Та то е мръсно!

Стършелът я погледна с внезапно кипнал гняв.

— Детето е гладно — извика той разярен. — Ти не разбираш какво значи това, нали?

— Синьор Риварес — намеси се Джема, като пристъпи напред. — Аз живея съвсем близо. Да занесем детето у дома.

Ако не намерите карета, ще остане да преспи у нас. Той се обърна бързо.

— Вие сте съгласна?

— Разбира се. Лека нощ, мадам Рени!

Циганката кимна студено, вдигна ядосана рамене и пое отново ръката на офицера. После прибра шлейфа на роклята си и като мина край Стършела и Джема, се отправи към каретата си.

— Ако искате, ще я изпратя обратно да вземе вас и детето, господин Риварес — каза тя, като се спря на стъпалото.

— Добре, ще дам адреса.

Стършелът отиде до каретата, подаде адреса на кочияша и се върна при Джема със своя товар.

Кети чакаше господарката си. Като чу какво се е случило, тя веднага изтича за топла вода и превръзки. Стършелът сложи детето на един стол и коленичи до него, после свали бързо дрипите му, почисти и превърза раната нежно и сръчно. Той току-що бе измил момчето и го завиваше в едно топло одеяло, когато влезе Джема с поднос в ръце.

— Пациентът ви готов ли е за ядене? — попита тя и се усмихна на чудноватото малко човече. — Аз му приготвих вечеря.

Стършелът се изправи и събра мръсните парцаливи дрешки.

— Ние ужасно ви разхвърлихме стаята — каза той. — но тези дрехи е най-добре да се хвърлят право в огъня, утре ще му купя нови. Нямате ли малко коняк, синьора? Мисля че е добре да му дадем няколко глътки. Аз, ако позволите, ще отида да се измия.

Като се нахрани, детето веднага заспа в ръцете на Стършела, опряло рошавата си главичка на бялата му риза. Джема, след като помогна на Кети да подреди разхвърляната стая, седна до масата.

— Синьор Риварес, трябва да хапнете нещо, преди да си отидете в къщи. Вие почти не вечеряхте, а вече е късно.

— Бих изпил чаша чай по английски1. Прощавайте, че ви задържах толкова до късно.

——

Чаша чай по английски — пиене на чай с грок.

 

— Какво приказвате? Оставете момченцето на канапето — ще се изморите. Почакайте само да постеля чаршаф върху възглавниците. Какво ще правите с него?

— Утре ли? Ще проверя дали няма други роднини освен този пияница и ако няма, вероятно ще трябва да се възползувам от съвета на мадам Рени и да го заведа в приюта. А може би за него ще бъде най-добре да завържа камък на шията му и да го пусна в реката. Но това ще ме изложи на неприятни последици… Спи дълбоко! Какво нещастно малко създание си ти, бедно дете, по-беззащитно от бездомна котка!

Когато Кети донесе чая, момчето отвори очи, седна и се заоглежда уплашено. Но щом видя Стършела, когото то вече смяташе за свой покровител, слезе от канапето и като се препъваше в одеялото, се настани до него. Момчето се беше вече оправило дотолкова, че започна да проявява любопитство. То посочи ранената лява ръка, с която Стършелът сега държеше парче кекс, и попита:

— Какво е това?

— Това? Кекс — искаш ли? Мисля, че ти си похапна достатъчно засега. Почакай до утре, момченце.

— Не… това!

Момчето протегна ръка и докосна мястото на липсващите пръсти и големия белег на китката. Стършелът остави сладкиша.

— А, това е същото, каквото ти имаш на рамото си. Удари ме един човек, който беше по-силен от мене.

— Много ли болеше?

— Не знам… не повече от много други неща. А ти сега трябва да спиш — толкова късно през нощта не се задават въпроси.

Момчето бе заспало пак, когато дойде каретата. Стършелът го взе на ръце, без да го събуди, и тръгна към стълбите.

— Днес вие бяхте за мене добър ангел — каза той на Джема, като се спря до вратата. — Но това, разбира се, няма да ни попречи в бъдеще да се караме, колкото ни е угодно.

— Нямам желание да се карам с никого.

— Но аз имам. Без кавги животът е непоносим. Добрата кавга е солта на земята. Тя е по-интересна дори от цирково представление!

Той се засмя тихо, като че ли на себе си, и тръгна надолу по стълбите със спящото дете в ръце.