Етел Лилиан Войнич
Стършел (2)

ВТОРА ГЛАВА

Мистър Джеймс Бартън не беше никак доволен от намерението на младия си доведен брат „да скита из Швейцария“ с Монтанели. Но да забрани една невинна ботаническа разходка с възрастен професор по богословие, положително би се сторило на Артур, който не знаеше истинската причина на забраната, глупаво и деспотично. Той веднага би отдал това на религиозни или расови предразсъдъци. А Бартънови се гордееха със своята веротърпимост. В тяхното семейство на корабовладелци всички бяха убедени протестанти и консерватори още от времето, когато бе основана фирмата „Бартън и синове, ЛондонЛиворно“, а това беше преди повече от един век. Но те смятаха, че добрият англичанин трябва да бъде коректен дори в отношенията си с паписти1. И когато главата на семейството, дотегнало му да бъде вдовец, се ожени за хубавата католичка, гувернантка на малките му деца, двамата по-възрастни сина, Джеймс и Томас, се примириха с волята на провидението, колкото и да им беше неприятно присъствието на мащехата, почти на техните години. След смъртта на бащата и без това натегнатото положение се усложни още повече с женитбата на най-големия брат. Но докато Гладис беше жива, двамата братя се бяха старали честно да я защищават от безмилостния език на Джулия и да изпълняват така, както те разбираха дълга си към Артур. Те дори не се стараеха да скрият, че не обичат момчето и великодушието им към него се изразяваше главно в това, че му даваха щедро пари за харчлък и му позволяваха да върши, каквото си иска.

В отговор на своето писмо Артур получи чек, с който да покрие разноските си, и хладното известие, че може да прекара ваканцията, както желае. Той похарчи половината от парите за ботанически книги и папки за хербарии и тръгна с отеца на първото си пътешествие из Алпите.

Артур отдавна не беше виждал Монтанели в такова добро настроение. След първото сътресение от разговора в градината той постепенно беше възстановил душевното си равновесие и сега гледаше на случилото се много по-спокойно. Артур беше твърде млад и неопитен, решението му едва ли можеше да се смята за окончателно. Все още имаше възможност чрез внимателно убеждаване и разумни доводи да се отклони от опасната пътека, която едва беше поел.

Те възнамеряваха да останат в Женева няколко дни, но още като видя ослепително белите улици и прашните, препълнени с туристи алеи, Артур се намръщи. Монтанели го наблюдаваше с любопитство и стаена усмивка.

— Не ти ли харесва тука, carino?

— Не знам. Очаквах съвсем друго. Да, езерото е красиво,

——

’ Така протестантите са наричали презрително католиците.

 

харесват ми и онези хълмове. — Те стояха на острова на Русо1 и Артур посочи дългите строги очертания на Савойските Алпи. — Но градът изглежда тъй бездушен и пригладен, някак… протестантски; в него има нещо самодоволно. Не, не ми се харесва, напомня ми на Джулия. Монтанели се засмя:

— Бедно момче, какво нещастие! Но ние сме дошли за собствено удоволствие, тъй че няма защо да оставаме тук. Какво ще кажеш, ако днес се разходим с лодка по езерото, а утре се изкачим на планината?

— Но, padre, нали вие искахте да постоим тук?

— Мое мило момче, аз съм виждал всички тези места много пъти. Най-добрата почивка за мене ще бъде да знам, че ти си доволен. Къде би желал да отидем?

— Ако за вас наистина е все едно, бих искал да вървим по реката чак до изворите й.

— По Рона?

— Не, по Арва, тя тече тъй бързо!

— Тогава ще отидем в Шамони2.

Целия следобед те се разхождаха с малка платноходка. Красивото езеро направи много по-слабо впечатление на Артур от сивата, мътна Арва. Той беше израсъл край Средиземно море и беше свикнал със сините къдри на вълните. Но за него бързите води имаха особено очарование и стремителният бяг на потока, идващ от ледника, го довеждаше до възторг.

— Ето това. е река! — каза той.

На следния ден рано сутринта те се отправиха за Шамони. Докато пътуваха през плодородната долина, Артур беше в отлично настроение, но щом поеха лъкатушещия път близо до Клуз и огромните назъбени височини ги заобиколиха отвсякъде, Артур изведнъж стана сериозен и мълчалив. От Сен Мартен те запълзяха бавно нагоре, като спираха да пренощуват в срещнатите по пътя хижи или в малките планински селца и отново поемаха, накъдето пожелаят, без определена

——

1 Малък остров на река Рона, където Жан Жак Русо е избягал от преследването на швейцарското правителство.

2 Шамони — красива местност в подножието на Монблан.

 

посока. Артур беше особено чувствителен към природата и първият водопад, край който минаха, го изпълни с неописуемо вълнение. Но колкото се приближаваха до снежните върхове, възторженото му настроение се превръщаше в екзалтираност, каквато Монтанели още не беше виждал у него. Между Артур и планината сякаш имаше някаква тайнствена връзка. Той можеше с часове да лежи неподвижно сред тъмните, загадъчни, екливи борови гори, да гледа през правите високи стволове на дърветата към огрения от слънце свят на шеметни върхове и голи скали. Монтанели го наблюдаваше с някаква тъжна завист.

— Бих искал да ми кажеш какво виждаш,; carino? — попита той един ден, като вдигна поглед от книгата си и забеляза, че Артур лежи до него върху мъха, в същото положение както преди един час — загледан с широко отворени очи в блестящия простор от синьо и бяло. Те се бяха отбили от пътя, за да преспят в тихо селце близо до водопадите на Диосаз, и тъй като слънцето беше вече слязло ниско на безоблачното небе, те се изкачиха на покрита с борове скала, да докачат алпийския залез над купола и зъберите на Монблан.

Артур вдигна глава. Очите му бяха изпълнени с почуда и загадъчност.

— Какво виждам ли, padre? Аз виждам огромно бяло същество в синевата, която няма нито начало, нито край. Виждам как чака век след век духа божи. Виждам го като през тъмно стъкло.

Монтанели въздъхна:

— Някога аз също виждах такива неща.

— Сега никога ли не ги виждате?

— Никога. И няма да ги видя вече. Те са там, зная, но очите ми са слепи за тях. Аз виждам съвсем други неща.

— Какво виждате вие?

— Аз ли, carino? Когато погледна към върховете, виждам синьо небе и снежна планина — и това е всичко. Но там, долу, е съвсем друго.

Той посочи към долината под тях. Артур коленичи и се наведе над самия край на пропастта. В сгъстилите се вечерни сенки огромните борове стояха като стражи край тесните брегове на реката. След миг слънцето, червено като пламтяш въглен, потъна зад назъбен планински връх, светлината изчезна и всичко наоколо стана сякаш пусто и безжизнено. Тутакси над долината легна нещо тъмно, заплашително — тъй мрачно, тъй ужасяващо! Отвесните скали на голите западни ридове напомняха зъбите на чудовище, което дебне своята жертва, за да я сграбчи и повлече в бездната на дълбоката долина с черни, стенещи гори. Дърветата — редица от остри ножове — сякаш казваха: „Хвърли се върху нас!“ В сгъстяващия се мрак буйната река с яростно отчаяние гърмеше, ечеше и се блъскаше в стените на своя каменен затвор.

— Padre! — Артур се изправи разтреперан и се отдръпна от пропастта. — Това прилича на ада!

— Не, сине мой — отвърна тихо Монтанели, — прилича просто на човешка душа.

— Душите на ония, които стоят в мрак и в сянката на смъртта?

— Душите на ония, които срещаш на улицата всеки ден.

Артур потръпна, като погледна сенките. Лека бяла мъгла се стелеше между боровете, пълзеше бавно край яростно мятащата се река като печален дух, който не може да намери утеха.

— Гледайте! — извика неочаквано Артур. — Ония, които бродеха в мрака, видяха ярка светлина.

На изток снежните върхове горяха в отблясъците на залеза. Когато червената светлина по височините избледня, Монтанели се обърна и докосна Артур по рамото:

— Хайде, carino, вече притъмня. Ако се забавим още, ще се изгубим в мрака.

— Също като мъртвец! — каза Артур и откъсна поглед от призрачното лице на величествения снежен връх, който блестеше в здрача.

Те се спуснаха внимателно между тъмните дървета към хижата, в която щяха да преспят.

Когато Монтанели влезе в стаята, където Артур го очакваше за вечеря, той видя, че младежът се е отърсил вече от виденията си в здрача, беше станал сякаш друго същество.

— О, padre, елате да видите това смешно куче! То може да танцува на задните си крака.

Сега Артур беше така погълнат от кучето и неговата игра, както преди малко от залеза. Стопанката на хижата, червендалеста, с бяла престилка, стоеше, сложила яките си ръце на кръста, и гледаше усмихната как той разиграва кучето.

— Леко му е на сърцето, щом може така да се забавлява — обърна се тя към дъщеря си на местното наречие. — И какъв е хубавец!

Артур се изчерви като ученичка и жената, щом видя, че той е разбрал, излезе, смеейки се на смущението му. По време на вечерята Артур говореше само за предстоящите екскурзии, изкачвания в планината и събиране на растения. Очевидно виденията не бяха попречили нито на разположението, нито на апетита му.

Когато Монтанели се събуди на следната сутрин, Артур беше изчезнал. Той беше тръгнал още преди разсъмване към високите пасбища „да помогне на Гаспар да откара козите“.

Но едва беше сложена закуската, когато той се втурна в стаята без шапка, с малко тригодишно селско момиченце на рамото и с голям букет от планински цветя в ръка.

Монтанели го погледна усмихнат. Сега той беше съвсем различен от сериозния и мълчалив Артур в Пиза или Ливорно.

— Къде си бил, луда главо? Тръгнал си из планината, без да закусиш?

— Толкова хубаво беше, padre! Планината е очарователна при изгрев слънце! И колко роса има. Вижте! Той посочи мократа си, изкаляна обувка.

— Взехме си малко хляб и сирене, а на пасбището пихме козе мляко. Ужасно беше! Но аз пак огладнях, а и тази малка особа трябва да хапне нещо. Анет, искаш ли мед?

Той седна, взе детето на коленете си и започна да му помага да подреди цветята.

— Не, не! — намеси се Монтанели. — Ще се простудиш така! Бягай да се преобуеш! Ела при мене, Анет. Къде я намери?

— На края на селото. Дъщеря е на оня човек, когото видяхме вчера — на тукашния обущар. Нали има прекрасни очи? Тя носи костенурка в джоба си. Казва й Каролина.

Когато Артур смени мокрите си чорапи и слезе за закуска, той намери детето седнало на коленете на Монтанели. Анет бърбореше непрекъснато за своята костенурка, която тя държеше обърната наопаки в пухкавата си ръчичка, за да може „ронсеар“ да види как си извива крачката.

— Гледайте, monsieur — говореше тя сериозно на своето полуразбираемо наречие, — гледайте какви обущенца има Каролина!

Монтанели си играеше с детето, галеше косицата му, възхищаваше се от любимата му костенурка, разказваше чудни приказки.

Стопанката на хижата дойде да разтреби масата и с учудване видя, че Анет преобръща джобовете на важния господин в свещеническо облекло.

— Бог помага на малките да познаят добрия човек — каза тя. — Анет винаги се бои от непознати хора, а сега — вижте — не се стеснява от негово преподобие. Чудно! Анет, коленичи и помоли добрия господин да те благослови, преди да замине! Това ще ти донесе щастие!

— Не предполагах, че умеете да забавлявате деца така хубаво, padre — каза Артур един час по-късно, когато минаваха през сгряното от слънце пасбище. — Детето не откъсна очите си от вас през цялото време. Знаете ли, мисля…

— Да?

— Исках само да кажа… жалко, че църквата не позволява на свещениците да се женят. И съвсем не разбирам защо. Нали възпитанието на децата е толкова сериозно нещо! Така важно е за тях още от самото си рождение да бъдат в добра среда. Струва ми се, че колкото по-възвишено е призванието на човека, колкото по-чист е животът му, толкова по-достоен баща ще бъде той. Сигурен съм, padre, че ако не бяхте обвързани с клетва… ако се бяхте оженили… вашите деца щяха да бъдат най…

— Стига!

Тази дума, произнесена бързо и с шепот, сякаш направи последвалото мълчание още по-дълбоко.

— Padre — започна пак Артур, смутен от мрачния вид на Монтанели, — сбърках ли? Може би греша, но аз мисля така.

— Може би — отговори тихо Монтанели — ти не разбираш много смисъла на онова, което току-що каза. След няколко години ще мислиш иначе. А сега по-добре да говорим за нещо друго.

Това беше първото нарушаване на оная пълна непринуденост и хармония, която съществуваше между тях през тази прекрасна ваканция.

От Шамони през Тетноар те се озоваха в Мартини, където спряха да отпочинат, тъй като времето беше задушно и горещо. Следобед излязоха на засенчената тераса на хотела, от която се откриваше хубав изглед към планината. Артур извади своята колекция от растения и поведе с Монтанели сериозен разговор на италиански върху ботаниката.

На терасата седяха и двама художнициангличани. Единият рисуваше, а другият лениво бъбреше, без да му идва на ум, че чужденците може би разбират английски.

— Стига си мацал по този пейзаж, Уили — каза той. — По-добре нарисувай оня чудесен италиански младеж. Виж как се възхищава от своите папрати. Погледни само линията на веждите му! Достатъчно е да замениш лулата му с разпятие, сакото и голфа му — с римска тога, и ще получиш пълна представа за първите християни, дори и изразът му е такъв!

— Християнин — вятър! Седях до този младеж на обед и трябва да ти кажа, че той беше така въодушевен от печеното пиле, както и от тези изскубани треволяци. Младежът е хубав наистина, прекрасен е маслиновият му тен. Но баща му е много по-живописен.

— Кой?

— Баща му, седнал е точно пред тебе. Не си ли го забелязал. Какво великолепно лице има той.

— Ех, че си прост методист1! Не можеш ли да разпознаеш един католически свещеник!

— Свещеник! Дявол да го вземе, имаш право! Да, забравих:

——

1 Методисти — религиозна секта.

 

клетва за целомъдреност и така нататък. Е, добре, да бъдем снизходителни тогава и да приемем, че момчето е негов племенник.

— Какви идиоти! — прошепна Артур със закачлив поглед.

— Все пак много мило е от тяхна страна, че намират прилика между вас и мене. Бих искал наистина да ви бъда племенник… Padre, какво ви е?.Как пребледняхте!

Монтанели се беше изправил и сложи ръка на челото си.

— Зави ми се свят — каза той със странно глух и слаб глас.

— Навярно много съм стоял на слънце тази сутрин. Ще отида да си полегна, carino. Няма ми нищо, от горещината е.

След две седмици, прекарани край Люцернското езеро, Артур и Монтанели се връщаха през прохода Сен Готар в Италия. Те бяха случили хубаво време и можаха да направят няколко много приятни екскурзии, но радостта на първите дни беше изчезнала. Тревожната мисъл, че трябва да поговори сериозно с Артур през ваканцията, непрекъснато преследваше Монтанели. В долината на Арва той умишлено не беше направил и намек за разговора под магнолията. „Би било жестоко, мислеше си той, да се помрачи първият възторг от алпийската природа на чувствителен младеж като Артур с разговор, който непременно щеше да бъде мъчителен.“ От деня в Мартини той си казваше всяка сутрин: „Ще му говоря днес“, и всяка вечер: „Ще му говоря утре“. Но ваканцията беше свършила вече, а той все отлагаше. „Утре, утре“. Някаква хладина, неясното чувство, че нещо се е променило, че между Артур и него се е спуснала невидима завеса, го караше да мълчи. Така беше до последната вечер на ваканцията, когато той изведнъж съзна, че ако изобщо иска да говори с Артур, това трябва да стане сега.

Те останаха да пренощуват в Лугано, а на следната сутрин трябваше да продължат за Пиза. Монтанели искаше поне да разбере доколко неговият любимец е въвлечен в пагубните пясъци на италианската политика.

— Дъждът престана, carino . — каза той след залез слънце. — Това е единственият случай да погледаме езерото. Да излезем, искам да поговоря с тебе.

Те вървяха по брега, докато намериха тихо уединено място, и седнаха на нисък каменен зид. Наблизо растеше шипков храст, обсипан с червени плодове. На един от тъжно поклащащите се, натежали от дъжда клони бяха останали няколко закъснели, бледи цветове. Върху зелената повърхност на езерото се люлееше малка лодка с бели, потрепващи от влажния вятър платна. Тя беше толкова лека и нежна, че напомняше сребристо, хвърлено във водата глухарче. Високо в Монте Салваторе като златно око блесна отвореният прозорец на овчарска хижа. Шипковите цветове бяха отпуснали главички, задрямали под тихото септемврийско небе, а водата се плискаше и шумолеше приятно между камъчетата по брега.

— Скоро няма да имаме възможност да поговорим така спокойно — започна Монтанели. — Ти ще се върнеш към университетските си занятия, при твоите приятели. Аз също ще бъда много зает през зимата. Иска ми се да изясним напълно отношенията си. И ако ти… — той спря за миг и после продължи по-бавно — ако чувствуваш, че можеш да ми се доверяваш както преди, искам да ми кажеш по-определено, отколкото оная вечер в манастирската градина, докъде си стигнал.

Артур гледаше водата, слушаше спокойно и мълчеше.

— Аз искам да знам, ако разбира се, можеш да ми отговориш — продължи Монтанели, — дали си се обвързал с клетва или… по някакъв друг начин.

— Няма какво да ви кажа, скъпи padre. Не съм се обвързвал с нищо и все пак съм обвързан.

— Не разбирам…

— Какъв е смисълът на клетвите? Не те обвързват хората. Ако си убеден в това, което чувствуваш, ти си обвързан. Ако не си убеден — нищо не е в състояние да те обвърже.

— Искаш да кажеш, че това… това твое чувство не може да се промени? Артур, мислиш ли какво говориш?

Артур се обърна и погледна Монтанели право в очите.

— Padre, попитахте ме дали ви се доверявам. А вие не ми ли вярвате? Ако наистина имах какво да ви кажа, щях да ви го кажа. Но няма смисъл да говорим за тези неща. Не съм забравил думите, които ми казахте онази вечер. И никога няма да ги забравя. Но аз трябва да следвам моя път, да вървя към светлината, която виждам пред себе си.

Монтанели откърти цветче от шипковия храст, откъсна листенцата му едно по едно и ги хвърли в езерото.

— Имаш право, carino, да не говорим повече за това. Изглежда, че многото думи няма да помогнат… Да, хайде да се прибираме.