Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gadfly, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (22 октомври 2003 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Етел Лилиан Войнич — СТЪРШЕЛ

Превели от английски ЛЕДА МИЛЕВА И НИКОЛАЙ ПОПОВ

Библиотечно оформление СТЕФАН ГРУЕВ

Художник СВЕТЛАНА ЙОСИФОВА

Редактор на издателството ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор АЛБЕНА НИКОЛАЕВА

АНГЛИЙСКА. ПЕТО ИЗДАНИЕ. ИЗДАТЕЛСКИ НОМЕР 217. ДАДЕНА ЗА НАБОР 29, III. 1979 Г. ПОДПИСАНА ЗА ПЕЧАТ 30. V. 1979 Г. ИЗЛЯЗЛА ОТ ПЕЧАТ 30. VI. 1979 Г. ФОРМАТ 1/16/60/90. ПЕЧАТНИ КОЛИ 20. ИЗДАТЕЛСКИ КОЛИ 20. ЦЕНА 3,20 ЛЕВА.

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“. СОФИЯ. БУЛ. „Г. ТРАЙКОВ“ 2А

НАБОР ДП „БАЛКАН“

ПЕЧАТ ДП „ТОДОР ДИМИТРОВ“, БУЛ. „Г. ТРАЙКОВ“ 2А СОФИЯ 1979

Поредица „Моята библиотека“

1979 г. с/о Jusautor, Sofia

 

E. L. Voynich THE GADFLY

Foreign languages pulishing house Moscow, 1955

История

  1. — Корекция

ПЕТА ГЛАВА

Цяла седмица Стършелът лежа в ужасно състояние. Кризата беше много тежка, а комендантът, объркан и озлобен от страх, нареди не само да окачат вериги на ръката и крака му, но и да го превържат за нара с кожени ремъци, стегнати така, че при всяко движение се врязваха в тялото. Със своята упоритост и стоицизъм Стършелът изтърпя всичко до края на шестия ден. Но най-после гордостта му се сломи и той помоли лекаря на затвора да му даде една доза опиум. Лекарят се съгласи охотно, но комендантът, като чу за молбата му, рязко забрани „всякакви подобни глупости“.

— Откъде знаете защо иска опиум? — каза той. — Напълно е възможно да се е преструвал през цялото време, а сега иска да упои часовоя или крои нещо друго. Риварес е достатъчно хитър и може да измисли всичко.

— С дозата опиум, която ще му дам, едва ли ще успее да упои часовоя — отговори лекарят, като едва сдържа усмивката си. — А от това, че той може би се преструва, е излишно да се боите, тъй като Риварес може всеки миг да умре.

— Както и да е, не разрешавам да му се дава опиум. Който иска да се отнасят с него меко, трябва сам да се държи както подобава. Той напълно си е заслужил малко повече строгост. Това може да му послужи за урок друг път да не си играе с решетките на прозорците.

— Законът обаче не позволява мъченията — осмели се да каже лекарят, — а вашите мерки вече доста приличат на мъчение.

— Струва ми Се, че в закона не се споменава нищо за опиум — каза комендантът с раздразнение.

— Това, разбира се, е ваша работа, полковник. Но надявам се, че поне ще разрешите да се свалят ремъците. Те са съвсем излишни и само отегчават състоянието му. Няма никаква опасност, че той може да избяга сега. Дори и да го освободите, не би могъл да стои на краката си.

— Драги ми господине, предполагам, че лекарят, както и всеки друг човек, може да сгреши. Той е здраво вързан сега и така ще си остане.

— Тогава нека поне разпуснат малко ремъците. Истинско варварство е да се оставят тъй стегнати.

— Ремъците ще останат точно така, както са сега. И ще ви бъда благодарен, синьор, ако престанете да ми говорите за варварство. Ако правя нещо, значи имам основание за това.

Така и седмата нощ премина без никакво облекчение. Войникът, поставен на пост пред килията, се прекръсти и потрепера много пъти през тази нощ, като слушаше сърцераздирателните стонове. Търпението на Стършела най-после се беше изчерпало.

В шест часа сутринта, преди да напусне поста си, часовоят отключи тихо вратата и влезе в килията. Знаеше, че извършва сериозно нарушение на дисциплината, но не можеше да си отиде, без да го утеши поне с една съчувствена дума.

Той намери Стършела легнал неподвижно, със затворени очи и разтворени устни. Часовоят постоя мълчаливо един миг, после се наведе и попита:

Мога ли да ви помогна с нещо, синьор? Имам на разположение само една минута.

Стършелът отвори очи.

— Оставете ме! — изохка той. — Оставете ме…

И заспа, преди войникът да успее да се върне от поста си.

След десет дни комендантът отново отиде в двореца, но му казаха, че кардиналът е заминал при един болен в Пиеве д’Отаво и че навярно няма да се върне по-рано от следобед. Същата вечер, когато комендантът сядаше да се храни, прислужникът му съобщи:

— Негово преосвещенство иска да говори с вас. Комендантът хвърли бърз поглед в огледалото, за да се увери, че униформата му е в изправност, придаде си важен вид и влезе в приемната, където го очакваше Монтанели. Той почукваше с пръсти по облегалката на креслото и гледаше през прозореца, смръщил загрижено вежди.

— Научих, че сте ме търсили днес — каза той, като пресече любезностите на коменданта с такъв властен тон, с какъвто никога не говореше на простите хора — и предполагам, по същия въпрос, по който и аз исках да поговоря с вас.

— Идвах във връзка с Риварес, ваше преосвещенство.

— Така и предполагах. Аз мислих по този случай през последните дни. Но най-напред бих искал да чуя нямате ли нещо ново да ми кажете?

Комендантът подръпна мустаците си смутено.

— Всъщност аз идвах да видя дали ваше преосвещенство няма да ми каже нещо. Ако вие все още възразявате на моя план, искрено бих се радвал да ме посъветвате по въпроса, заЩото, откровено казано, не знам как да постъпя.

— Има ли някакво ново затруднение?

— Само това, че другия четвъртък, на трети юни, е Corpus Domini и въпросът трябва да се разреши дотогава по един или ДРУг начин.

— Да, в четвъртък е Corpus Domini Ho защо именно дотогава трябва да се разреши въпросът?

— Извънредно много съжалявам, ваше преосвещенство, ако изглежда, че ви се противопоставям, но не се ли отървем от Риварес дотогава, не мога да поема отговорност за спокойствието на града. На този ден, както ваше преосвещенство знае, тук слизат най-опасните елементи от планините и твърде е възможно да се опитат да разбият вратите на крепостта и да освободят Риварес. Те няма да успеят — ще се погрижа за това, дори ако е нужно да се разгонят от вратите с куршуми. Но много вероятно е да се случи нещо подобно през този ден. Народът тук, в Романя, има буйна кръв и щом се извадят ножовете…

— Мисля, че ако се вземат мерки, работата няма да стигне до вадене на ножове. Според мене лесно е да се разбереш с хората от тази област, ако се отнесеш с тях разумно. Разбира се, почнете ли да заплашвате и да насилвате романеца, вече не можете да се оправите с него. Но имате ли някакви основания да предполагате, че замислят нов опит за освобождаването на Риварес?

— И тази сутрин, и вчера чух от мои доверени агенти, че из областта се носят всевъзможни слухове и че очевидно нещо се готви. Но не знаем подробности. Ако знаехме, по-лесно бихме взели и предпазни мерки. Колкото се отнася до мене, след страха, който преживяхме онзи ден, аз предпочитам да бъда по-предпазлив. Когато имаш работа с такава хитра лисица като Риварес, никакви мерки не са излишни.

— Последното, което чух за Риварес, беше, че е много болен и не може нито да се движи, нито да говори. Оздравял ли е вече?

— Сега изглежда много по-добре, ваше преосвещенство. Той наистина беше много сериозно болен — ако разбира се, не се е преструвал през цялото време.

— Има ли причини да допущате това?

— Как да ви кажа, лекарят смята, че не е било преструвка, но болестта му беше много загадъчна. Във всеки случай оздравява и е станал по-непоносим отвсякога.

— Какво е направил?

— За щастие не може да направи нищо особено — отговори комендантът и се усмихна, като си спомни за ремъците. — Но държанието му е непоносимо. Вчера сутринта влязох в килията, за да му задам няколко въпроса. Той още не е достатъчно добре, за да дойде при мене на разпит. И всъщност мисля, че е най-разумно да не го виждат други, преди да се е оправил съвсем. Опасно е — кой знае какви нелепи истории ще плъзнат веднага.

— Значи вие отидохте да го разпитате?

— Да, ваше преосвещенство. Надявах се, че вече е поумнял.

Монтанели изгледа полковника така, като че ли изследваше някакъв нов и противен представител на животинското царство. За щастие в това време комендантът оправяше портупея си и не забеляза погледа му. Той продължи невъзмутимо:

— Не съм приложил някакви особено сурови мерки, но бях принуден да бъда с него доста строг — още повече че това е военен затвор и сметнах, че едно малко снизхождение може да даде добър резултат. Предложих му да смекчим значително режима, ако приеме да се държи разумно. Но какво мислите, че ми отговори той, ваше преосвещенство? Както лежеше, около една минута ме гледа като вълк в клетка, после каза съвсем спокойно: „Полковник, не мога да стана и да ви удуша, но зъбите ми са доста здрави. Дръжте гърлото си малко по-далече.“ Той е необуздан като дива котка.

— Това не ме изненадва. — отговори Монтанели тихо. — Но аз дойдох да ви задам един въпрос. Наистина ли вярвате, че присъствието на Риварес в затвора представлява сериозна заплаха за спокойствието в областта?

Напълно съм убеден, ваше преосвещенство.

— Смятате, че за да се избегне възможността от кръвопролития, абсолютно необходимо е да се избавите по някакъв начин от него преди Corpus Domini?

— Мога само да повторя, че ако в четвъртък той е още тук, празникът едва ли ще мине без побоища, и то — много сериозни.

— Значи ако той не е тук, такава опасност няма да съществува?

— Тогава няма да има никакви смутове или в най-лошия случай малко викове и хвърляне на камъни. Ако ваше преосвещенство намери начин да се отървем от него, аз ще поема отговорност за запазването на реда. В противен случай очаквам най-сериозни неприятности. Убеден съм, че се готви нов план за освобождаването му и може да се предполага, че опитът ще се направи именно в четвъртък. Но ако в четвъртък сутринта заговорниците изведнъж открият, че той изобщо не е вече в крепостта, техният план от само себе си ще пропадне и няма да има повод за побоища. Наложи ли се обаче да даваме отпор, извадят ли се сред тълпата от хора ками, твърде е възможно до вечерта да изгори целият град.

— Защо тогава не го изпратите в Равена?

— Бог ми е свидетел, ваше преосвещенство, че с радост бих направил това! Но как мога да попреча на народа да го освободи по пътя? Нямам достатъчно войници, за да отблъсна едно въоръжено нападение, а всички планинци имат ножове, кремъклийки или други оръжия.

— Следователно вие продължавате да искате военен съд и моето съгласие за това?

— Простете ми, ваше преосвещенство, аз искам само едно с ваша помощ да предотвратя размириците и кръвопролитието. Напълно съм съгласен, че военните трибунали като този на полковник Фреди понякога са били ненужно сурови и повече са раздразвали народа, вместо да го смирят. Но аз мисля, че в този случай военният съд ще бъде една разумна мярка и в крайна сметка — милосърдна. Той ще предотврати бунта, който сам по себе си е страшно нещастие и който може да стане причина отново да се въведат трибуналите, отменени от негово светейшество.

Комендантът завърши своята кратка реч много тържествено и зачака отговора на кардинала. Отговорът се забави дълго и се оказа съвсем неочакван.

— Полковник Ферари, вярвате ли в бога?

— Ваше преосвещенство! — извика с най-голямо учудване полковникът.

— Вярвате ли в бога? — повтори Монтанели, като стана и го загледа втренчено и изпитателно.

Полковникът също се изправи.

— Ваше преосвещенство, аз съм християнин и никога не ми е отказвано опрощение на греховете.

Монтанели повдигна кръста от гърдите си.

— Тогава закълнете се в кръста на спасителя, който умря за вас, че сте ми казали истината.

Полковникът остана неподвижен, загледан безпомощно в кръста. Не можеше да разбере кой от двамата е луд — той или кардиналът.

— Вие искате — продължи Монтанели — да дам съгласието си за смъртта на един човек. Целунете кръста, ако смеете, и повторете, че не виждате друг начин да се предотврати по-голямо кръвопролитие. Помнете, че ако не кажете истината, погубвате безсмъртната си душа.

След кратко мълчание комендантът се наведе и допря кръста до устните си.

— Убеден съм, че няма друг начин — каза той. Монтанели бавно се обърна на другата страна.

— Окончателния си отговор ще ви дам утре. Но най-напред трябва да видя Риварес и да поговоря с него насаме.

— Ваше преосвещенство… позволете ми да ви кажа… сигурен съм, че ще съжалявате за това. Всъщност вчера той сам ми съобщи чрез часовоя, че моли да се срещне с ваше преосвещенство, но аз не обърнах внимание, защото…

— Не обърнахте внимание! — повтори Монтанели. — Човек в такова състояние ви отправя молба, а вие не обръщате внимание?

— Много съжалявам, ако ваше преосвещенство е недоволен. Не исках да ви безпокоя с една обикновена дързост, каквато е молбата на Риварес. Аз вече го познавам достатъчно добре — сигурен съм, че той е искал само да ви оскърби. И действително, позволете ми да ви кажа това — много неразумно е да бъдете близо до него сам. Той наистина е опасен, и то до такава степен, че сметнах за необходимо да приложа известни физически ограничения, макар и твърде меки…

— Наистина ли мислите, че е много опасно да се приближиш до един болен и невъоръжен човек, към когото са приложени „твърде меки“ физически ограничения?

Монтанели говореше съвсем спокойно, но полковникът почувствува жилото на презрението му и се изчерви от гняв.

— Ваше преосвещенство ще постъпи както намери за най-добре — каза той съвсем сухо. — Аз само исках да ви спестя неудоволствието да слушате ужасните богохулства на този човек.

— Според вас кое е по-голяма беда за християнина — да чуе богохулна дума или да изостави ближния си в тежък час?

Комендантът стоеше изпънат и скован, а лицето му, сякаш изсечено от дърво, имаше официален израз. Той бе дълбоко засегнат от отношението на Монтанели към него и изразяваше това с необичайна церемониалност.

— В колко часа ваше преосвещенство желае да посети затворника? — попита той.

— Ще отида при него още сега.

— Както обичате, ваше преосвещенство. Ако бъдете любезен да почакате няколко минутки, ще изпратя някого да го подготви.

Комендантът бе слязъл твърде бързо от официалния си пиедестал. Той не искаше Монтанели да види ремъците.

— Благодаря ви. предпочитам да го видя така както е, без приготовления. Отивам право в крепостта. Лека вечер, полковник. Можете да очаквате отговора ми утре заран.