Етел Лилиан Войнич
Стършел (3)

ТРЕТА ГЛАВА

Есента и зимата минаха без особени събития. Артур четеше усилено и имаше малко свободно време. Но въпреки това един-два пъти в седмицата успяваше да намине макар за няколко минути към Монтанели. От време на време той търсеше помощта му при изучаването на някоя трудна книга, но в тези случаи разговорът се придържаше само към учебния материал. Монтанели по-скоро чувствуваше, отколкото забелязваше, непреодолимата преграда между тях и избягваше всичко, което: би изглеждало като опит да се възстанови предишната близост. Сега посещенията на Артур му причиняваха по-скоро болка, отколкото радост, толкова мъчително беше постоянното усилие да изглежда спокоен и да се държи тъй, като че нищо не бе се променило. От своя страна Артур също забелязваше, без да може да я разбере, почти неуловимата промяна в поведението на Монтанели. С неясното чувство, че това е във връзка с неприятния въпрос за „новите идеи“, той избягваше да засяга темата, която непрекъснато го занимаваше. Въпреки това той никога не бе обичал Монтанели така дълбоко, както сега. Смътното, натрапчиво чувство на незадоволеност, на душевна пустота, което той с толкова труд се бе мъчил да задуши с изучаване на богословието и със съблюдаване на обредите, беше изчезнало при първия допир с „Млада Италия“1. Изчезнаха и всичките му болезнени видения, родени в самотата и бдението при леглото на умиращата, съмненията, от които трябваше да се спасява с молитви. Заедно с пробуждането на това ново увлечение, намирането на по-ясен религиозен идеал (за него студентското движение беше повече религиозно, отколкото политическо), той намери и душевен покой, почувствува обич към човека. В това екзалтирано състояние светът му се струваше озарен от светлина. В онези, които по-рано ненавиждаше, той откри нови, привлекателни черти, а Монтанели, който вече пет години беше негов идеал, сега се яви пред очите му с ореола на бъдещия месия на новата вяра. Той слушаше с горещо желание неговите проповеди, опитваше се да намери в тях следите на вътрешно родство с републиканската идея, усилено изучаваше евангелието и се възхищаваше от демократичния дух на християнството в дните на неговото възникване.

Един ден през януари той се отби в семинарията, за да върне една книга. Като чу, че отецътректор го няма, той отиде в кабинета на Монтанели, сложи книгата в библиотеката и се готвеше да излезе от стаята, когато заглавието на оставената върху масата книга привлече вниманието му. Книгата беше „De monarchia“2oT Данте. Той започна да чете и скоро така се увлече, че не усети, когато вратата се отвори и затвори. Гласът на Монтанели го стресна.

— Не те очаквах днес — каза свещеникът, като хвърли поглед върху заглавието на книгата. — Тъкмо щях да пратя да те питат дали можеш да дойдеш при мене тази вечер.

— Нещо важно ли има? Аз съм зает тази вечер, но ако трябва…

— Не, може и утре. Искам да те видя, тъй като във вторник заминавам. Викат ме в Рим.

— В Рим? За дълго ли?

——

’ „Млада Италия“ — революционна организация, основана в 1831 година, бореща

се за освобождаването на Италия от чуждо господство и превръщането й в република.

2 „De monarchia“ („За монархията“) — произведение на великия италиански поет Данте Алигиери (1265–1321), пропагандиращо идеята за създаването на силна и обединена италианска държава, възглавявана не от папата, а от светска власт.

През XIX век била една от книгите, забранени от папата.

 

— В писмото се казва „до след Великден“. Викат ме от Ватикана. Щях да ти съобщя веднага, но бях много зает. Трябваше да уредя някои неща в семинарията и да подготвя идването на новия ректор.

— Но, padre, вие, разбира се, няма да напуснете семинарията?

— Ще се наложи. Но вероятно ще се върна в Пиза поне за известно време.

— Но защо напускате семинарията?

— Това още не е обявено официално, но ми предлагат епископство.

— Padre! Къде?

— Точно за това трябва да отида в Рим. Още не е решено дали да взема епархия в Апенините, или да остана тук като викарий.

— А новият ректор избран ли е вече?

— Определен е отец Карди, който ще пристигне утре.

— Не е ли твърде неочаквано всичко това?

— Да, но… понякога решенията на Ватикана се обявяват едва в последния момент.

— Познавате ли новия ректор?

— Не го познавам лично, но много го хвалят. Монсиньор Белони ми пише, че той е високо образован човек.

— Семинарията ще загуби много с вашето напущане.

— Не знам за семинарията, но съм сигурен, че ще липсвам на тебе, carino, почти толкова може би, колкото и ти на мене.

— Да, наистина. Но все пак аз се радвам.

— Радваш се? А самият аз не знам дали това ме радва. — Монтанели седна до масата, лицето му имаше уморен вид и той съвсем не приличаше на човек, който очаква високо назначение. — Зает ли си днес следобед, Артур? — попита той миг след това. — Ако си свободен, бих желал да останеш сега за малко при мене, щом не можеш да дойдеш довечера. Някак не се чувствувам добре и ми се иска до заминаването ми да бъда колкото е възможно повече с тебе.

— Да, мога да остана за малко. Зает съм в шест часа.

— Имате събрание?

Артур кимна с глава и Монтанели бързо промени темата на разговора.

— Искам да поговорим за тебе — каза той. — Докато аз отсъствувам, ще имаш нужда от друг изповедник.

— Но нали, когато се върнете, ще мога да се изповядвам пак при вас?

— Как можеш да питаш, мое мило момче? Разбира се, става дума само за трите или четири месеца, през които няма да бъда тук. Съгласен ли си да се изповядваш при някой от отците на „Света Катерина“?

— Добре.

Те поговориха известно време за други неща. После Артур стана.

— Време е да вървя, padre. Студентите ще ме чакат. Лицето на Монтанели отново придоби измъчен вид.

— Тръгваш ли? Ти почти беше пропъдил моето мрачно настроение. Тогава — сбогом!

— Сбогом. Ще дойда непременно утре.

— Гледай да дойдеш по-рано, за да поговорим насаме. Отец Карди ще бъде тук. Артур, мое скъпо момче, бъди предпазлив, докато ме няма. Поне до връщането ми не прави нищо прибързано. Ти не знаеш колко се безпокоя, че те оставям.

— Няма защо, padre. Всичко е напълно спокойно и ще бъде така още дълго време.

— Сбогом — каза късо Монтанели и започна да пише.

Когато Артур влезе в стаята, където ставаха малобройните студентски събрания, първия човек, когото видя, беше дъщерята на доктор У,орън, негова приятелка от детинство. Тя седеше в ъгъла до прозореца и слушаше внимателно и съсредоточено онова, което й говореше висок млад ломбардец в износено палто — един от „организаторите“ на движението. През последните няколко месеца тя се беше много изменила, бе пораснала и вече приличаше на млада жена, макар че гъстите черни плитки още висяха на гърба й като на ученичка.Тя беше облечена в черно и беше загърнала главата си в черен шарф, тъй като ставаше течение и в стаята бе студено. На гърдите й беше забодено кипарисово клонче, емблемата на „Млада Италия“. Ломбардецът разпалено й описваше неволята на селяните в Калабрия1. Тя го слушаше мълчаливо, подпряла с ръка главата си, с наведени надолу очи. На Артур тя се стори като тъжно видение на Свободата, оплакваща загубената република. (Джулия би видяла в нея само една израснала лудетина с бледо лице, неправилен нос и вехта, твърде къса за нея рокля.)

— Ти си тук, Джим! — каза Артур, като се приближи, щом повикаха ломбардеца в другия край на стаята.

„Джим“ беше нейният детски прякор, умалително на странното й кръщелно име Дженифер. Съученичките й — италианки — я наричаха „Джема“.

Тя учудено вдигна глава.

— Артур! Аз не знаех, че членуваш в организацията!

— Аз също не очаквах да те срещна тук. Джим, ти откога…

— Не, ти не ме разбра! — прекъсна го бързо тя. — Аз не съм член. Само изпълних едно-две малки поръчения. Запознах се с Бини — познаваш ли Карло Бини?

— Да, разбира се.

Бини беше ръководител на организацията в Ливорно и цяла „Млада Италия“ го познаваше.

— Той започна да говори за тези неща и аз го помолих да ми позволи да посетя едно студентско събрание. Преди няколко дни той ми писа във Флоренция — знаеш ли, че аз прекарах коледните празници във Флоренция?

— Не, сега рядко получавам новини от къщи.

— Ах, да! Както и да е, бях на гости у семейство Райт. (Това беше семейството на нейни съученички, които се бяха преместили във Флоренция.) Тогава Бини ми писа на връщане да се отбия в Пиза, за да мога да дойда днес тук… Виж! Изглежда, че събранието започва.

Беседата беше за идеалната република и дълга на младежта да се подготви за нея. Възгледите на лектора бяха доста неясни, но Артур слушаше с благоговеен възторг. По това време Артур беше твърде безкритичен, възприемаше

——

Калабрия — планинска област в Южна Италия.

 

нравствените идеали, без да се замисля върху тях. Когато беседата и последвалите я дълги разисквания свършиха и студентите започнаха да се разотиват, той отиде при Джема, която все още стоеше в ъгъла на стаята.

— Мога ли да те придружа, Джим? Къде си отседнала?

— У Мариета.

— Старата икономка на баща ти?

— Да. Тя живее доста далече оттук. Те вървяха известно време, без да говорят. После Артур изведнъж каза:

— Ти си вече седемнадесетгодишна, нали?

— През октомври навърших седемнадесет.

— Винаги съм бил убеден, че няма да станеш като другите момичета — да ходиш по балове и да се занимаваш с други подобни неща. Джим, толкова пъти съм си мислил дали и ти ще бъдеш в нашите редове.

— И аз съм мислила.

— Спомена, че си помагала на Бини. Аз дори не знаех, че го познаваш.

— Не на Бини, а на другия.

— Кой е другият?

— На онзи, с когото разговарях тази вечер — на Бола.

— Добре ли го познаваш? — прекъсна я Артур и в гласа му прозвуча нотка на ревност. Името на Бола винаги предизвикваше неприятно чувство у него. Между тях бе възникнало съперничество във връзка с една задача, която комитетът на „Млада Италия“ възложи на Бола, като счете, че Артур е още твърде млад и неопитен.

— Познавам го доста добре и той много ми харесва. Живее в Ливорно.

— Зная. Отиде там през ноември…

— Заради параходите. Артур, не мислиш ли, че твоят дом е по-безопасен за такава работа? Никой не би се усъмнил в такова богато корабовладелческо семейство като вашето. Още повече, че ти познаваш всички на пристанището…

— Ш-т! По-тихо, мила! Значи книгите от Марсилия1 бяха скрити у вас?

——

1 По това време вестникът „Млада Италия“ и други материали на организацията са били печатани в Марсилия и тайно внасяни в Италия през Ливорно.

 

— Само за един ден. Ох! Може би не трябваше да ти казвам това.

— Защо не? Ти не знаеш, че аз съм член на организацията. Джема, мила, нищо на света не би ме направило по-щастлив от това и вие да се присъедините към нас. Ти и отец Монтанели.

— Твоят padre. Но нима той…

— Не, той има други убеждения. Но понякога аз съм мечтал… по-право — надявал съм се… не знам…

— Но, Артур! Той е свещеник!

— Какво от това? В организацията има свещеници — двама от тях пишат във вестника. И защо не? Предназначението на духовенството е да води света към по-високи идеали и цели, това което и организацията се мъчи да прави. В края на краищата въпросът е по-скоро религиозен и нравствен, отколкото политически. Ако хората са подготвени да бъдат свободни и съзнателни граждани, никой не може да ги държи в робство.

Джема се намръщи.

— Струва ми се, Артур — каза тя, че има някаква грешка в твоята логика. Свещениците проповядват религиозна доктрина. Не виждам каква връзка има това с прогонването на австрийците.

— Свещеникът проповядва християнство, а Христос е бил най-великият революционер.

— Знаеш ли, онзи ден говорихме с баща ми за свещениците и той каза…

— Джема, но баща ти е протестантин. След кратко мълчание Джема го погледна открито, право в очите.

— Слушай, по-добре да оставим този въпрос. Ти винаги проявяваш нетърпимост, когато говориш за протестантите.

— Не съм имал такова намерение. Но аз мисля, че обикновено протестантите проявяват нетърпимост, когато говорят за католическите свещеници.

— Аз пък мисля обратното. Във всеки случай ние доста често сме се карали на тази тема и няма защо да започваме отново. Какво мислиш за беседата?

— Много ми хареса — особено последната част. Радвам се, че той говори така убедително за нуждата да живеем с идеалите на републиката, а не да мечтаем за нея. Това е като думите на Христа: „Във вас е царството небесно“.

— А на мене тъкмо тази част не ми харесва. Говори се толкова много за прекрасните неща, които трябва да мислим, да чувствуваме, и какви трябва да бъдем, а не се казва нищо за онова, което на дело би трябвало да се извърши.

— Когато решителният час настъпи, ще има много работа за нас, но ние трябва да имаме търпение — големите промени не стават за един ден.

— Колкото повече време е нужно, за да се извърши нещо, толкова повече основания има да се започне то веднага. Ти казваш, че човек трябва да бъде подготвен за свободата. А срещал ли си някой по-подготвен от твоята майка? Нямаше ли тя ангелска душа? И каква беше ползата от добротата й. Тя беше робиня до последния си ден — измъчвана, оскърбявана, обиждана от брат ти Джеймс и жена му. Ако майка ти не беше толкова кротка и търпелива, тя щеше да бъде много по-добре — тогава не биха се отнасяли с нея така. Същото е и с Италия. Не е нужно търпение, когато трябва да станеш и да защищаваш своите права…

— Джим, мила, ако гневът и страстта можеха да спасят Италия, тя отдавна щеше да бъде свободна. Но тя има нужда не от омраза, а от любов.

При последната дума по лицето му внезапно се появи руменина, която след миг изчезна. Но Джема не забеляза нищо. Тя гледаше пред себе си със смръщени вежди и стиснати устни.

— Ти мислиш, че греша, Артур — каза тя след малко, — но аз съм права и ти ще разбереш това някой ден. Ето къщата. Ще влезеш ли?

— Не, късно е. Лека нощ, мила.

Той стоеше на входа, стиснал ръката й в своите ръце.

— В името на бога и народа…

Бавно и тържествено Джема довърши недоизказания девиз:

— Сега и во веки.

После тя отдръпна ръката си и изтича в къщи. Когато вратата се затвори зад нея, Артур се наведе и взе кипарисовото клонче, паднало от гърдите й.