Етел Лилиан Войнич
Стършел (20)

ВТОРА ГЛАВА

Беше пазарен ден в Бризигела

и от околните села и паланки бяха надошли селяни с прасета и домашни птици, с млечни продукти и полудиви стада планински добитък. Безспирно движеща се тълпа изпълваше пазарния площад — хората се смееха и закачаха, пазаряха се за сушени смокини, евтини кифли и слънчогледови семки. Мургави босоноги деца се търкаляха върху напечения от слънцето паваж, докато майките им седяха под дърветата до кошниците си с масло и яйца.

Монсиньор Монтанели, който излезе да поздрави хората с „добро утро“, беше веднага заобиколен от шумна група деца. Те бързаха да му поднесат големи букети от перуники, червени макове и нежно бели нарциси, които бяха набрали по планинските склонове. Любовта на кардинала към дивите цветя хората приемаха снизходително, като една от онези малки слабости, които придават чар на мъдрите хора. Ако някой друг, който не се ползува с такава всеобща любов, би напълнил къщата си с бурени и треви, навярно биха му се смели. Но „добрият кардинал“ можеше да си позволи няколко невинни ексцентричности.

— Е, Мариуция — каза той, като спря, да погали едно от децата по главичката, — ти си пораснала, откакто те видях за последен път. А как е ревматизмът на баба ти?

— По-добре е напоследък, ваше преосвещенство, но мама е болна сега.

— Много съжалявам, че трябва да чуя такава новина. Кажи на майка си да слезе някой ден и да види дали не може да й помогне д-р Джордани. Ще намеря къде да я настаня. Промяната може би ще е полезна за нея. Ти изглеждаш по-добре, Луиджи. Как са очите ти?

Монтанели отмина, като спираше тук и там, да поговори дружески с планинците. Той винаги запомняше имената на децата и възрастта им, техните грижи и грижите на родителите им, спираше се да попита със съчувствен интерес как е кравата, заболяла по Коледа, или какво е станало с парцалената кукла, попаднала миналия пазарен ден под колелата на каруца.

Когато кардиналът се прибра в двореца, пазарът започна. Един куц човек със синя риза, рошава черна коса, надвиснала над очите му, и дълбок белег на лявата буза се отправи лениво към една от лавките и на много лош италиански език поиска чаша лимонада.

— Не си тукашен — каза жената, като му пълнеше чашата и го погледна.

— Не, от Корейка съм.

— Работа ли търсиш?

— Да. Скоро ще започне сенокосът. Един господин — той има чифлик край Равена — дойде онзи ден в Бастиа и ми каза, че тук ще има много работа.

— Дано си намериш, ама сега времената са тежки тъдява.

— В Корейка е още по-лошо, майчице. Не знам какво ще стане с нас, бедните хора.

— Ти самичък ли си дошъл?

— Не, с един другар. Ей го там, с червената риза. Паоло, Паоло!1

Като чу, че го викат, Микеле се отправи бавно към лавката с ръце в джобовете. Той можеше доста сполучливо да мине за корсиканец, макар че за да стане неузнаваем, си бе сложил червена перука. А Стършелът — той беше просто съвършен.

Те тръгнаха заедно по пазарния площад — Микеле свиреше през зъби, а Стършелът, приведен под тежестта на метнатия през рамото му вързоп, влачеше крака, за да

не личи толкова, че е куц. Те очакваха пратеник, на когото трябваше да предадат важни нареждания.

— Ето го Марконе на кон, до онзи ъгъл — прошепна изведнъж Микеле?

Стършелът с вързопа на рамо се затътри към ездача.

— Не ви ли е нужен косач, синьор? — попита той и допря ръка до извехтялата си шапка, а после прокара пръст по поводите.

Това беше условният знак и ездачът, който имаше вид на управител на имение, слезе от коня и метна поводите на врата му.

— За каква работа те бива, човече?

Стършелът мачкаше шапката си в ръце.

— Мога да кося, синьор, да подрязвам жив плет — започна той и продължи, без да променя гласа си: — В един часа през нощта пред входа на кръглата пещера. Нужни са два добри коня и една кола. Аз ще чакам в пещерата… Мога и да копая, синьор, и…

— Е, добре, на мене ми трябва косач. Работил ли си и по-рано тъдява?

— Да, синьор, веднъж. Имай предвид, че трябва да си добре въоръжен. Може да срещнем конен отряд. Не минавай по горската пътека; от другата страна е по-безопасно. Ако срещнеш шпионин, не влизай в спор — стреляй веднага… Много ще се радвам, ако ме вземете на работа, синьор.

— Не се съмнявам, само че ми трябва опитен косач. Нямам дребни пари днес, дядо.

До тях се бе приближил един много окъсан просяк и скимтеше жално и монотонно:

— в името на пресветата дева смилете се над бедния старец… Махайте се веднага оттук, иде конен отряд… в името на пресветата царица небесна, дева непорочна… Тебе търсят Рйварес, ще бъдат тук след две минути… Да ви наградят светците… трябва да бягате бързо, на всеки ъгъл има шпиони, не можете да се измъкнете незабелязано.

и мАрконе пъхна поводите в ръцете на Стършела.

— Бързай! Карай до моста, пусни коня и се скрий в дола.

Ние всички сме тук, ще ги задържим десетина минути.

— Не, не искам да ви заловят. Съберете се всички заедно и след мене стреляйте поред. Придвижвайте се към конете, те са завързани до стълбите на двореца и пригответе ножовете си. Ще отстъпваме с бой, а като хвърля шапката си на земята, прережете поводите и всеки да се метне на най-близкия кон. Така можем всички да стигнем до гората.

Те говореха тъй тихо, та дори и най-близко стоящите не подозираха, че става дума за нещо по-опасно от сенокоса.

Марконе взе поводите на своята кобила и я поведе към завързаните коне, до него тътреше крака Стършелът, а просякът ги следваше с протегната ръка и не преставаше да хленчи. Приближи се, подсвирквайки си, и Микеле. Просякът го бе предупредил мимоходом, а той предаде съобщението на трима селяни, които ядяха лук под едно дърво. Селяните веднага станаха и го последваха. Така, преди да привлекат нечие внимание, седмината застанаха до стъпалата на двореца. Всеки бе сложил ръка на скрития си пистолет, а конете бяха завързани съвсем наблизо.

— Не се издавайте, преди да ви направя знак — каза Стършелът тихо, но ясно. — Може да не ни познаят. След като аз дам изстрел, започнете да стреляте поред и вие. Не се целете в хората, а в краката на конете — тогава няма да могат да ни преследват. Докато гърмят трима, останалите трима да зареждат пистолетите си отново. Ако някой застане между вас и конете — убийте го. Аз си избирам шарения кон. Хвърля ли шапката си, всеки да гледа себе си и за нищо не спирайте;

— Идат — каза Микеле.

Стършелът се обърна с израз на наивно и глупаво учудване, а хората изведнъж престанаха да се пазарят.

Петнадесет въоръжени конника бавно излязоха на пазарния площад. Те едва си пробиваха път между тълпата и ако по всички ъгли на площада нямаше шпиони, седемте конспиратори можеха спокойно да се измъкнат, докато вниманието на всички бе съсредоточено върху войниците. Микеле се приближи до Стършела. — — Не можем ли да избягаме сега?

— Не, заобиколени сме от шпиони, а един от тях ме позна. Той току-що изпрати да съобщят на капитана къде съм.

Единствената ни възможност е да стреляме в краката на конете.

— Кой е шпионинът?

— Първият, по когото ще стрелям. Готови ли сте всички? Вече си проправиха пътека и ще ни връхлетят.

— Дайте път! — крещеше капитанът. — В името на негово светейшество!

Тълпата се беше отдръпнала, уплашена и изумена, и войниците се спуснаха бързо към малката групичка по стъпалата на двореца. Стършелът извади пистолет от пазвата си и стреля не по настъпващия отряд, а по шпионина, който се приближаваше към конете и изведнъж падна назад със счупена ключица. Мигновено се разнесоха още шест последователни изстрела и конспираторите започнаха да се приближават до вързаните коне.

Един от кавалерийските коне се спъна и политна, друг падна на земята и зацвили страшно. Тогава над писъците на изплашената тълпа се понесе гръмкият, заповеден глас на командуващия офицер, който се бе изправил на стремената, вдигнал сабя над главата си.

— Насам, насам!

Той се олюля на седлото и политна назад: Стършелът пак бе стрелял с безпогрешния си прицел. По мундира на капитана потече тънка струйка кръв, но той се изправи с невероятно усилие, хвана се за гривата на коня и изкрещя яростно:

— Убийте куция дявол, ако не можете да го заловите жив! Това е Риварес!

— Дайте ми още един пистолет, бързо! — извика Стършелът на своите хора. — И бягайте!

Той хвърли шапката си на земята точно навреме, защото сабите на разярените сега войници вече блестяха пред него.

— Сложете оръжието, всички!

Кардинал Монтанели бе застанал внезапно между сражаващите се. Един от войниците изкрещя ужасен:

— Ваше преосвещенство! Господи, ще ви убият!

Но Монтанели направи още една крачка напред и застана пред дулото на пистолета на Стършела.

Петима от конспираторите бяха яхнали вече конете и летяха по стръмната улица. Марконе се метна на своята кобила. Но преди да я пришпори, той се обърна, да види дали предводителят им не се нуждае от помощ. Шареният кон беше съвсем близо и след миг всички биха могли да се спасят. Но щом фигурата в червена мантия излезе напред, Стършелът изведнъж се поколеба и ръката, в която държеше пистолета, се отпусна. Този миг реши всичко. Веднага го заобиколиха, събориха го грубо на земята и ударът на една войнишка сабя изби пистолета от ръката му. Марконе смушка кобилата със стремената. Копитата на кавалерийските коне чаткаха зад него по стръмнината — безсмислено беше да се бави повече и да се остави да заловят и него. Като препусна в галоп, той се изви на седлото, за да изпрати един последен изстрел в най-близкия от преследвачите си, и видя Стършела. Лицето му беше окървавено, коне, войници и шпиони го мачкаха с краката си. Марконе чу дивите проклятия на победителите, пронизителните викове на триумф и ярост.

Монтанели не забеляза какво се случи. Той се бе отдалечил от стъпалата и се стараеше да успокои ужасените хора. Но, след малко, когато се наведе над ранения шпионин, смутеното раздвижване на тълпата го накара да вдигне очи. Войниците пресичаха площада и влачеха своя пленник за въжето, с което бяха вързали ръцете му. Лицето му бе посивяло от болка и изтощение, той с мъка поемаше дъх, но все пак се обърна към кардинала, усмихна се с побелелите си устни и прошепна:

— П-поздравявам ви, ваше преосвещенство.

Пет дни по-късно Мартини пристигна във Форли. Джема беше му изпратила по пощата свитък печатни обяви условния знак, че се е случило нещо особено и присъствието му е необходимо, и като си спомни разговора на терасата, веднага разбра истината. Из целия път той непрестанно си повтаряше едно: няма основание да се предполага, че се е случило нещо със Стършела, глупаво е да се отдава значение на детинските приумици на такъв нервен и своенравен човек. Но колкото се мъчеше да отблъсне тази мисъл, толкова повече го завладяваше тя.

— Досетих се какво е станало: Риварес е задържан, нали? — каза той, като влезе в стаята на Джема.

— Арестуван е миналия четвъртък в Бризигела. Защищавал се отчаяно, ранил капитана на отряда и един шпионин.

— Въоръжена съпротива — лошо!

— Това няма никакво значение. Той беше достатъчно компрометиран от по-рано, за да се отрази на положението му един изстрел повече или по-малко.

— Какво мислите, че ще направят с него? Джема побледня още повече.

— Мисля — каза тя, — че не бива да бездействуваме, докато разберем какво смятат да направят.

— Надявате се, че ще можем да го освободим?

— Трябва да го освободим.

Мартини се обърна настрана и засвири с уста, сложил ръце зад гърба си. Джема го остави да мисли спокойно. Тя седеше неподвижно, отпуснала глава на облегалката на стола, и гледаше втренчено в празното пространство пред себе си с трагична съсредоточеност. Когато лицето й имаше такъв израз, тя много напомняше на Дюреровата „Меланхолия“1.

— Виждали ли сте го? — попита Мартини, като спря за миг да се разхожда.

— Не, трябваше да се срещнем тук на следната сутрин.

— Да, спомням си. Къде е той?

— В крепостта, под строга охрана и както се говори, в окови.

Мартини вдигна рамене.

— Това няма никакво значение. Една пила е достатъчна, за да се освободи от всякакви окови. Стига само да не е ранен…

— Изглежда, че е бил леко ранен, но точно колко — не знам. По-добре е да ви разкаже всичко сам Микеле. Той е присъствувал при арестуването.

— А как не са задържали и него? Нима той е избягал и изоставил Риварес?

——

1 „Меланхолия“ — една от най-известните гравюри на немския художник Албрехт Дюрер (1471–1528).

 

— Той няма вина — сражавал се е, докато изобщо е било възможно, и изпълнил най-точно дадените нареждания. Впрочем и другите също. Единственият, който, изглежда, е забравил нарежданията или е сбъркал някак в последния миг, е самият Риварес. Изобщо тук има нещо необяснимо. Почакайте малко, ще извикам Микеле.

Джема излезе от стаята и се върна скоро с Микеле и един широкоплещест планинец.

— Това е Марконе — каза тя. — Чували сте за него — един от контрабандистите. Той току-що пристигна и вероятно ще може да ни каже нещо повече. Микеле, това е Чезаре Мартини, за когото ви говорих. Ще му разкажете ли какво се случи? Каквото сте видели.

Микеле разказа накратко за престрелката с отряда.

— Не мога да разбера как се случи това — завърши той. — Никой от нас не би го оставил, ако предполагахме, че ще го заловят. Но нарежданията му бяха съвсем ясни и когато хвърли шапката си на земята, на никого от нас не хрумна, че ще чака да го заобиколят. Той беше съвсем близо до коня си, видях го как преряза поводите и преди да се качи на седлото, само му подадох зареден пистолет. Единственото, което мога да предположа, е, че поради хромотата си не е улучил стремето, когато се е мъчил да възседне коня. Но дори и да е така, той би могъл да стреля.

— Не беше така — намеси се Марконе. — Той и не се опита да възседне коня. Аз потеглих последен, защото кобилата ми се изплаши от стрелбата, и се огледах да видя дали той е в безопасност. Можеше спокойно да избяга, ако не беше кардиналът.

— А! — възкликна тихо Джема, а Мартини повтори учудено:

— Кардиналът?

— Да, той застана точно пред дулото на пистолета, дявол да го вземе! Риварес навярно се е изплашил, защото отпусна ръката си, в която държеше пистолета, а другата вдигна така — Марконе закри лицето с лявата си длан. — И разбира се, всички се нахвърлиха върху него.

— Не мога да проумея това — каза Микеле. — Риварес не е от онези, които загубват ума и дума в критичен момент.

— Той може би е свалил пистолета си от страх да не убие невъоръжен човек — обади се Мартини.

Микеле вдигна рамене.

— Невъоръжени хора няма защо да си тикат носа точно там, дето се води бой. Войната си е война. Ако Риварес бе изпратил един куршум в негово преосвещенство, вместо да се остави да го заловят като питомен заек, сега щеше да има един честен човек повече и един поп по-малко.

Той се обърна, като захапа мустака си. Беше толкова ядосан, че едва не заплака.

— Както и да е — каза Мартини, — станалото-станало и няма смисъл да губим време в разсъждения как се е случило. Въпросът е как да организираме бягството му. Предполагам, всички сте съгласни да поемем този риск?

Микеле дори не намери за нужно да отговори на такъв излишен въпрос, а контрабандистът само забеляза през смях:

— Бих убил собствения си брат, ако не е съгласен.

— Много добре тогава… Най-напред — имате ли план на крепостта?

Джема отключи едно чекмедже и извади няколко листа хартия.

— Приготвила съм всички планове. Ето първия етаж на крепостта. Ето горния и долния етаж на кулите, а тук е планът на крепостните валове. Тези пътища водят към долината, а тук са отбелязани пътеките и скривалищата в планината, подземните тунели.

— Знаете ли в коя кула е той?

— В източната, в кръглата стая с решетъчния прозорец.

Отбелязала съм я на плана.

— Откъде получихте тези сведения?

— От един човек с прякор „Щурецът“ — войник от охраната на крепостта. Братовчед е на едного от нашите хора, на Джино.

— Бързо сте действували.

— Няма време за губене. Джино отиде веднага в Бризигела, а някои от плановете вече имахме. Списъкът на скривалищата е направил сам Риварес — нали виждате, това е неговият почерк.

— Що за хора са войниците от охраната?

— Това не сме узнали още. Щурецът е там отскоро и не познава още другите.

— Трябва да узнаем от Джино какъв е самият Щурец. Известно ли е нещо за намеренията на правителството? Къде ще бъде съден Риварес — в Бризигела или ще го отведат в Равена?

— Това не знаем. Равена, разбира се, е главният град в легатството и според закона по-важните процеси трябва да се разглеждат там, в централния съд. Но в четирите легатства законите не се зачитат много и всичко зависи от личните прищевки на този, който е на власт.

— Няма да го отведат в Равена — намеси се Микеле.

— Защо мислите така?

— Сигурен съм. Полковник Ферари, военният комендант на Бризигела, е чичо на офицера, когото Риварес рани. Той е отмъстителен негодник и няма да изпусне възможността да се разплати с един свой враг.

— Мислите, че ще се опита да задържи Риварес тук?

— Мисля, че ще се опита да го обеси.

Мартини погледна бързо Джема. Тя беше много бледна, но при тези думи лицето й не се промени. Очевидно тази мисъл не беше нова за нея.

— Мъчно ще направи това без известни формалности — каза тя тихо. — Но той може би под един или друг предлог ще свика военен съд, а после ще се оправдае с необходимостта да се запази спокойствието на града.

— А кардиналът? Ще се съгласи ли той на такова нещо?

— Той няма право да се меси във военните работи.

— Да, но влиянието му е голямо. Комендантът сигурно няма да се реши на такава стъпка без неговото съгласие.

— Съгласието му никога няма да получи — прекъсна го Марконе. — Монтанели винаги е бил против военните съдилища и всички мерки от тоя род. Докато Риварес е в Бризигела, нищо страшно не може да се случи — кардиналът ще се застъпи за всеки затворник. Но аз се боя да не го отведат в Равена. Попадне ли там — загубен е.

— Не бива да го оставим да попадне там — каза Микеле. — Можем да организираме освобождаването му по пътя. Но да се измъкне от крепостта е съвсем друго нещо.

— Струва ми се — каза Джема, — че е безполезно да чакаме, за да видим ще го прехвърлят ли в Равена. Трябва да се опитаме да го спасим в Бризигела и нямаме време за губене. Чезаре, най-добре е и ние с вас да прегледаме заедно плана на крепостта и да видим не можем ли да измислим нещо. Аз имам известна идея, но не мога да разреша една трудност.

— Да тръгваме, Марконе — каза Микеле и се изправи. — Нека ги оставим да обмислят своя план. Трябва да отида във Фоняно следобед, а искам и ти да дойдеш с мене. Винченцо не ни е изпратил патрони, а трябваше да ги получим още вчера.

Когато двамата мъже излязоха, Мартини отиде при Джема и мълчаливо й протегна ръка. Тя остави за миг пръстите си в неговите.

— Вие винаги сте били добър приятел, Чезаре — каза тя най-после, — винаги сте ми помагали в нужда. А сега нека обсъдим плановете.