Етел Лилиан Войнич
Стършел (24)

ШЕСТА ГЛАВА

Като чу, че вратата на килията се отключва, Стършелът извърна очи безучастно и с отегчение. Той предположи, че комендантът иде да му додява с поредния разпит. Няколко войника се изкачваха, по тясната стълба, пушките им се удряха о стената. После нечий глас каза почтително:

— Тук е малко стръмно, ваше преосвещенство. Стършелът трепна конвулсивно и отново се отпусна задъхан от болезнено впилите се в тялото му ремъци.

Монтанели влезе, придружен от сержанта и трима войници.

— Ако бъдете така добър да почакате само за момент, ваше преосвещенство — започна нервно сержантът, — един от войниците ще ви донесе стол. Изпратих го да вземе. Ваше преосвещенство ще ни извини — ако знаехме, щяхме да се подготвим.

— Не е нужна никаква подготовка. Моля ви, оставете ни сами, сержант, и почакайте с хората си долу при стълбите.

— Да, ваше преосвещенство. Ето и стола. До него ли да го оставя?

Стършелът лежеше със затворени очи, но чувствуваше, че Монтанели го гледа.

— Мисля, че спи, ваше преосвещенство — започна сержантът, но Стършелът отвори очи.

— Не — каза той.

Войниците вече напущаха килията, когато ги спря внезапното възклицание на Монтанели, а като се обърнаха, видяха, че той се е навел и оглежда ремъците.

— Кой е направил това? — попита той. Сержантът почна да върти в ръце фуражката си.

— Такава беше изричната заповед на коменданта, ваше преосвещенство.

— Не знаех нищо за това, синьор Риварес — рече Монтанели с голяма болка в гласа.

— Аз вече ви казах, ваше преосвещенство — отговори с жлъчната си усмивка Стършелът, — че нникога не съм очаквал да ме милват по главата.

— Сержант, откога е въведено това?

— След опита му за бягство, ваше преосвещенство.

— Значи преди повече от две седмици? Донесете нож и срежете ремъците веднага.

— Извинете, ваше преосвещенство, лекарят също искаше да ги махнат, но полковник Ферари не разреши.

— Донесете веднага нож.

Монтанели не беше повишил гласа си, но войниците видяха, че лицето му побледня от гняв. Сержантът извади един сгъваем нож от джоба си и се наведе да пререже ремъкад който стягаше ръцете. Той не беше сръчен човек и вършеше това така непохватно, че затегна още повече ремъка, Стършелът въпреки способността си да се владее се смръщи и прехапа устни. Монтанели веднага пристъпи напред.

— Вие не умеете, дайте ножа на мене.

— А-аа! — Стършелът протегна ръце с дълга, радостна въздишка, щом ремъкът падна.

След миг Монтанели преряза и другия, който стягаше глезените му.

— Свалете и оковите, сержант, и след това елате. Искам да поговоря с вас.

Той застана до прозореца, гледайки навън, докато сержантът хвърли оковите долу и дойде при него.

— Сега — каза Монтанели — разкажете ми всичко, което е станало.

Сержантът с готовност разказа всичко, което знаеше за болестта на Стършела, за „дисциплинарните мерки“, за неуспешното застъпничество на лекаря.

— Но аз мисля, ваше преосвещенство — добави той, — че полковникът държеше ремъците да останат, за да може да получи показания.

— Показания?

— Да, ваше преосвещенство. Завчера чух, че предложи да му свалят оковите — сержантът погледна към Стършела. — ако отговори на един поставен му въпрос.

Монтанели впи ръката си в рамката на прозореца и войниците се спогледаха. Те никога не бяха виждали този кардинал разгневен. А колкото до Стършела — той бе забравил за тяхното съществуване, не чувствуваше нищо освен: физическа наслада от освобождаването си. Цялото му тяло се бе схванало и сега се протягаше, извиваше и обръщаше с истинско удоволствие.

— Сега можете да излезете, сержант — каза кардиналът. — и не се тревожете, че сте нарушили дисциплината. Ваш дълг беше да ми кажете, когато ви попитах. Погрижете се никой да не ни безпокои. Ще изляза, щом свърша.

Когато вратата се затвори зад войниците, той се облегна на прозореца и известно време гледа залязващото слънце, за да даде време на Стършела да си поотдъхне.

— Научих се — каза след малко Монтанели, като се отдалечи от прозореца и седна до нара, — че желаете да поговорите с мене насаме. Ако се чувствувате достатъчно добре, за да ми кажете онова, което искате, аз съм на вашите услуги.

Той говореше много студено, със сух и властен тон, който не му беше присъщ. Преди да свалят ремъците, Стършелът бе за него само един жестоко онеправдан и измъчен човек. Но сега той си спомни техния последен разговор и смъртната обида, с която бе завършил. Стършелът го погледна, лениво опрял глава на ръката си. У него имаше някаква вродена грациозност и когато лицето му бе в сянка, никой не би предположил през какви бурни порои беше преминал. Но щом повдигна глава, ясната вечерна светлина показа колко изтощен и бледен беше той, какви дълбоки следи бяха оставили върху него последните няколко дни. И гневът на Монтанели се стопи.

— Изглежда, че сте били тежко болен — каза той. — Искрено съжалявам, че не знаех за всичко това. Щях да се намеся по-рано.

Стършелът повдигна рамене.

— На война всичко е позволено — каза той хладно. — Ваше преосвещенство е против ремъците теоретически, от християнска гледна точка, но едва ли можем да очакваме същото и от полковника. Той, без съмнение, би предпочел да не ги изпитва върху своята собствена кожа — също к както и аз. Но това е въпрос на ллично удобство. Сега аз съм онеправданият — ккакво да се прави? Много любезно е от страна на ваше @пре освещенство все пак, че дойдохте тук. Може би направихте това също от християнска гледна точка. Посещаване на затворници — ах, да! Бях забравил. „Щом направи това за един от последните…“1 Едва ли ще ви поласкае, но един от последните ви е крайно благодарен.

——

1 Думи на Христос от библията.

 

истината е най-важната християнска добродетел — ммислите, че не ззная колко усилия е употребил комендантът да ви склони да ддадете съгласието си за военен съд? По-ддобре ще бъде някак да се съгласите, ваше преосвещенство. На ваше място всеки от ббратята ви прелати би сторил същото. „Cosi fan tutti“1. Съгласието ви ще ннаправи толкова много добро и ще нанесе съвсем ммалка вреда! Уверявам ви, нне си е струвало да прекарате толкова безсънни нощи за това!

— Моля ви престанете да се смеете за малко — прекъсна го Монтанели — и кажете откъде сте чули всичко това? Кой ви е говорил за него?

— Н-ннима полковникът никога не ви е казвал, че аз съм дддявол, а не човек? Не? На мене го е кказвал толкова често! Е добре, аз съм достатъчно дявол, за да о-открия поне малко от онова,което хората мислят. Ваше преосвещенство смята, че аз с @ъм нещо твърде досадно и би желал нннЯкой друг да реши как да се постъпи с мене, без да тревожи ч чувствителната ви съвест. Доста ввярна догадка, нали?

— Чуйте ме — каза кардиналът с много сериозен израз на лицето и отново седна до Стършела. — Казахте самата истина — по какъвто и път да сте узнали всичко това. Полковник Ферари се страхува, че приятелите ви ще направят нов опит за освобождаването ви и иска да го предотврати така, както казвате. Виждате, че съм напълно откровен с вас.

— Ваше преосвещенство винаги се е ссславил с правдивостта си — забеляза с горчивина Стършелът.

— Вие, разбира се, знаете — продължи Монтанели, — че по закон властта ми не се простира над светските дела. Аз съм епископ, а не легат. Но аз имам доста голямо влияние в областта и смятам, че полковникът не би посмял да прибегне до такива крайни мерки, без да има поне моето мълчаливо съгласие. До днес аз бях безусловно против неговия план. Но той се мъчи упорито да преодолее моите възражения, като ме уверява, че в четвъртък, когато народът се събере за процесията, има голяма опасност за нов въоръжен опит за

——

1 Cosi fan tutti (лат.) — всеки прави така.

освобождаването ви — опит, който възможно е да свърши с кръвопролитие. Следите ли мислите ми?

Стършелът гледаше разсеяно през прозореца. Той се обърна и отговори с унил глас:

— Да, слушам.

— Изглежда, че наистина не сте достатъчно добре, за да продължим разговора тази вечер. Да дойда ли утре сутринта? Въпросът е много сериозен и аз искам да съсредоточите цялото си внимание.

— Предпочитам да свършим сега — отвърна със същия тон Стършелът. — Аз следя всяка ваша дума.

— Ако е вярно — поде наново Монтанели, че наистина има опасност заради вас да станат безредици и да се стигне до кръвопролитие, аз поемам върху себе си извънредно голяма отговорност, като се противопоставям на полковника. Мисля, че в твърденията му има поне известна истина. От друга страна, склонен съм да вярвам, че личната му неприязън към вас му пречи до известна степен да бъде безпристрастен и че може би преувеличава опасността. Това ми се струва още по-възможно, след като видях с очите си тази срамна жестокост.

Монтанели погледна ремъците и веригите, които лежаха на пода, и продължи:

— Да дам съгласието си, значи да ви убия. Ако откажа, излагам на опасност живота на невинни хора. Аз дълго мислих над всичко това и се стремях с цялото си сърце да намеря изход от тази ужасна алтернатива. Сега най-после намерих решението.

— Да ме убиете и сспасите живота на невинните хора, разбира се — единственото решение, до което може да стигне добрият християнин. „Ако дясната ти ръка съгреши…“1 и така нататък. Нямам честта да бъда дясната ръка на ваше преосвещенство и съм съгрешил пред вас. И-изводът е ясен. Не можехте ли да ми кажете това без толкова дълъг увод?

Стършелът говореше вяло, безучастно и с пренебрежение, като човек, на когото вече е дотегнал целият този разговор.

— Е — добави той след кратко мълчание, — това ли е решението ви, ваше преосвещенство?

— Не.

——

1 Ако дясната ти ръка съгреши (отсечи я) — думи на Христос от библията.

 

Стършелът се раздвижи, сложи ръце под главата си и погледна Монтанели с притворени очи. Кардиналът бе навел глава, като че ли беше дълбоко потънал в мислите си, и почукваше леко с пръсти по облегалката на стола. О, този стар и тъй познат жест!

— Аз реших — каза Монтанели, като повдигна най-после глава — да постъпя така, както, предполагам, никой не е постъпвал досега. Когато научих, че искате да ме видите, реших да дойда и да ви разкажа всичко, което вече изпълних, и да поставя въпроса във вашите собствени ръце.

— В… моите ръце?

— Синьор Риварес, аз дойдох при вас не като кардинал, епископ или съдия. Дойдох при вас като човек при човека. Не ви питам дали са ви известни някакви планове, каквито полковникът подозира. Разбирам много добре, че и да знаете нещо, това е ваша тайна, която няма да ми откриете. Но искам да се поставите на моето място. Аз съм стар и сигурно няма да живея още дълго. Искам да отида в гроба с неопетнени от кръв ръце.

— Ръцете ви не са ли опетнени досега, ваше преосвещенство?

Монтанели едва забележимо побледня, но продължи с тих глас:

— През целия си живот съм се противопоставял на насилието и жестокостта, където и да съм се сблъсквал с тях. Винаги съм бил против смъртното наказание във всички негови форми. През миналия режим съм протестирал многократно и настойчиво срещу военните трибунали и затова изпаднах в немилост. До днес съм използувал влиянието и властта, които съм имал, само на страната на милосърдието. Моля ви да ми повярвате поне, че говоря истината. Сега съм изправен пред трудна задача. Ако откажа на полковника, излагам града на безредици и всички последствия от тях. И за какво — за да спася живота на човек, който богохулствува срещу моята религия, който ме е клеветил и лично оскърбявал (макар че това не е толкова важно) и който, аз съм твърдо убеден, ако бъде помилван, ще използува живота си, за да върши злини. Но все пак — става дума за един човешки живот.

Той замълча за малко и после отново заговори: — Синьор Риварес, всичко, което знам за вашата дейност, според мене е лошо и злонамерено и дълго ви смятах за неразумен, жесток и безскрупулен човек. До известна степен аз продължавам да съм на това мнение и сега. Но през последните две седмици вие показахте, че сте храбър човек и че сте верен на приятелите си. Освен това вие накарахте войниците да ви обичат и уважават, а не всеки човек би могъл да постигне това. Може би греша в преценката си за вас, може би вие сте по-добър, отколкото изглеждате външно. Към този по-добър човек във вас се обръщам и тържествено ви моля да ми кажете по съвест, честно — как бихте постъпили, ако бяхте на мое място?

Настъпи продължително мълчание. После Стършелът погледна Монтанели.

— Най-малко сам щях да взема решение за своите действия и щях да поема отговорност за последствията им. Нямаше да се промъквам при други хора така страхливо, както правят християните, за да ги моля те да разрешат моите затруднения.

Ударът беше така внезапен, необикновената сила и страст, с които Стършелът произнесе тези думи, така контрастираха с предишната му безучастност, сякаш той бе свалил маска от лицето си.

— Ние, атеистите — продължи яростно той, — смятаме, че ако човек трябва да носи някакво бреме, той трябва да го носи с достойнство. Превие ли се под товара — е, толкова по-зле за него. Но християнинът пълзи и хленчи пред своя бог или пред неговите светии. Ако и те не му помогнат, обръща се към враговете си — той винаги ще намери гръб, върху който да стовари бремето си. Няма ли във вашата библия, молитвеник и лицемерни богословски книги достатъчно правила, та идвате при мене, за да ви науча как да постъпите? О, небеса! Не ми ли стига моето бреме, че трябва да понеса върху плещите си и вашата отговорност? Вървете при вашия Христос, нали той е съветвал последователите си да дадат всичко, което имат. Направете същото и вие. Най-после — ще убиете само един атеист — човек от лагера на противника, Ь това не е кой знае колко голямо престъпление.

Той спря, за да си поеме дъх, и отново избухна.

— И вие говорите за жестокост! Онова тъпо магаре не би могло да ме измъчи така, дори и цяла година да се опитва. Не му стига ум. Всичко, което той може да измисли, е да затегне ремъка, а когато няма къде повече да се затяга, той ще е изчерпил възможностите си. Всеки глупак може да направи това! А вие — „Подпишете собствената си смъртна присъда, моля. Моето нежно сърце не ми позволява да направя това сам.“ О! Подобно нещо може да измисли само християнинът, кроткият състрадален християнин, който пребледнява само като види един стегнат ремък. Как не се досетих още когато влязохте като ангел на милосърдието, възмутен от „варварството“ на полковника, че едва сега започна истинското мъчение! Защо ме гледате така? Дайте съгласието си. разбира се, и си вървете в къщи да вечеряте. Не си струва да се тревожите за всичко това. Кажете на полковника, че може да ме разстреля, да ме обеси — както му е по-удобно, да ме опече жив, ако това ще му достави някакво удоволствие… и край на всичко.

Стършелът бе почти неузнаваем. Той беше вън от себе си от ярост и отчаяние, задъхваше се и трепереше, в очите му, като в очите на дива котка, блестяха зелени пламъчета.

Монтанели се бе изправил и го гледаше мълчаливо. Той не можеше да проумее потока от необуздани оскърбления, но чувствуваше дълбочината на отчаянието, което ги бе предизвикало. И като разбра това, прости му всички минали обиди.

— Успокойте се — каза той. — Съвсем не исках да ви измъча така. Не съм и помислил да стоваря своето бреме върху вас, защото знам, че и без това ви е непосилно тежко. Никога и към нито едно живо същество не съм постъпвал така…

— Това е лъжа! — извика с горящи очи Стършелът. — а в епископството?

— Епископството?

— О! Забравили сте? Така лесно е да се забрави! „Ако поискаш, Артур, ще кажа, че не мога да замина.“ Вместо вас аз трябваше да реша вашия живот — аз, на деветнадесет години. Ако това не беше толкова чудовищно, щеше да бъде смешно.

— Спрете! — изстена отчаяно Монтанели и хвана главата си. После безпомощно отпусна ръце и отиде бавно до прозореца. Той седна на дъската на прозореца, опря ръка и притисна челото си о решетката. Стършелът лежеше и го наблюдаваше разтреперан.

След малко Монтанели стана и отново се приближи до Стършела. Устните му бяха сини като пепел.

— Простете ми — каза той, като се мъчеше упорито да запази обикновения си спокоен вид, — но трябва да се прибера в къщи. Аз — не се чувствувам добре.

Той трепереше като трескав. Всичкият гняв на Стършела се стопи.

— Padre, нима не виждате…

Монтанели отстъпи назад и спря неподвижен.

— Само не това! — прошепна най-после той. — Господи, всичко друго, но не и това! Ако полудявам…

Стършелът се привдигна на лакът и хвана треперещите му ръце.

— Padre, нима не разбирате, че аз не съм се удавил наистина?

Ръцете, които държеше, изведнъж се вкочаниха и изстинаха. Настъпи мъртва тишина, после Монтанели коленичи и притисна лицето си до гърдите на Стършела.

Когато той отново вдигна глава, слънцето беше залязло и последните червени отблясъци гаснеха на запад. Те бяха забравили за времето и пространството, за живота и за смъртта. Забравили бяха дори, че са врагове.

— Артур — прошепна Монтанели, — нима си жив? Върна ли се при мене от страната на мъртвите?

— На мъртвите… — повтори Стършелът и потрепера. Той лежеше, сложил глава върху ръката на Монтанели, като болно дете в прегръдката на майка си.

— Ти се върна — най-после се върна! Стършелът тежко въздъхна.

— Да — каза той, — и вие трябва да се борите срещу мене или да ме убиете.

— О, замълчи, carino! Защо говориш за това сега? Ние с тебе бяхме като две деца, заблудили се в мрака, и на всеки от нас се струваше, че другият е привидение. Сега ние отново се намерихме и се върнахме при светлината. Бедно мое момче, колко много си се променило — колко много си се променило! Сякаш вълните на целия океан от човешка мъка са минали над главата ти — над тебе, който беше изпълнен с радостта на живота! Нима си жив, Артур? Толкова често съм сънувал, че се връщаш при мене, а като се събудя, виждам, че отвън наднича тъмнината и край мене е пусто. И как мога да знам сега, че няма да се събудя пак и да открия, че всичко е било сън? Дай ми нещо осезаемо, разкажи ми всичко, което се е случило с тебе.

— Всичко стана много просто. Скрих се на един товарен кораб като беглец и пристигнах в Южна Америка.

— И там?

Там… живях, ако може да се нарече това живот, докато — о, от времето, когато ми преподавахте философия, досега аз видях, че по света има не само духовни семинарии! Казвате, че сте ме сънували — да, аз също ви сънувах… Той млъкна внезапно и потрепера.

— Веднъж — започна той пак неочаквано, — когато работех на една мина в Еквадор…

— Като миньор?

Не, като помощник на миньорите — вършех всякаква работа, заедно с други кули1. Спяхме в една барака до самия вход на шахтата. Една нощ — и тогава бях болен от същата болест, от която страдах напоследък, а през деня бях пренасял камъни под палещото слънце — навярно съм бил замаян, защото видях, че вие застанахте на вратата. Държахте разпятие, също като това тук на стената Вие се молехте и минахте край мен без да се обърнете. Аз ви извиках за помощ — да ми дадете отрова или нож, нещо, с което да сложа край на болките, преди да съм полудял. И вие… а!…

——

’ Кули — носач, возач или изобщо черноработник в Далечния изток.

 

Той покри очи с едната си ръка. Монтанели все още държеше другата.

— По лицето ви разбрах, че сте ме чули, но дори не се обърнахте, а продължихте да се молите. Чак когато свършихте и целунахте разпятието, вие ме погледнахте и прошепнахте: „Много ми е мъчно за тебе, Артур, но не смея да го покажа, защото Той ще се разсърди“. И аз погледнах Христос и видях, че дървеният образ се смее…. После, когато се опомних, когато погледнах бараката и болните от проказа кули, аз разбрах, почувствувах, че за вас е много по-важно да спечелите благоволението на този ваш сатанински бог, отколкото да ме избавите от ада. И аз запомних това. Забравих го само преди малко, когато ме докоснахте, защото… бях болен, а някога ви обичах. Но сега между нас не може да има нищо освен война, война и война. Защо искате да държите ръката ми? Не виждате ли, че докато вярвате във вашия Исус, ние можем да бъдем само врагове?

Монтанели сведе глава и целуна обезобразената ръка.

— Артур, мога ли да не вярвам в него? Ако запазих вярата си през всичките тези страшни години, как мога някога вече да се съмнявам в него, след като той отново те върна при мене?

Спомни си — аз мислех, че съм те убил.

— Това все още ви предстои да извършите.

— Артур!

Това беше вик на истински ужас, но Стършелът продължи, без да му обръща внимание.

— Каквото и да правим, нека бъдем честни и да не се колебаем. Вие и аз стоим от двете страни на една пропаст и няма надежда ръцете ни да се докоснат, колкото и да ги протягаме. Ако сте решили, че не можете или не искате да се откажете от онова нещо — той погледна отново разпятието на стената, — трябва да се съгласите с това, което полковникът…

— Да се съглася! Господи… да се съглася… Артур, но аз те обичам!

Лицето на Стършела болезнено се изкриви.

— Кого обичате повече — мен или онова там? Монтанели бавно се изправи. Самата му душа се сгърчи в ужас и той сякаш се смали, почувствува се слаб, стар и посърнал, като осланен лист. Той се бе пробудил и наоколо му пак бе пустота и мрак.

— Артур, имай поне малко милост към мене…

— А колко милост имахте вие, когато с лъжите си ме прокудихте да стана роб в захарните плантации? Сега треперите о,тия милосърдни светци! Такъв човек допада на господабога, човек, който се разкайва за греха си и продължава да живее. Не той ще умре, а само синът му. Казвате, че ме обичате… твърде скъпо ми е струвала вашата любов! Мислите, че мога да залича всичко и с няколко нежни думи да се превърна в предишния Артур — аз, който съм мил чинии в мръсни вертепи и съм бил коняр на фермери, по-големи скотове от собствения си добитък? Аз, който съм бил клоун с островърха шапка и звънчета в пътуващ цирк… слуга и момче за поръчки при матадорите на арената за бой с бикове; аз който съм бил роб на всеки звяр, пожелал да стъпи с крак на врата ми; аз, когото са оставяли да гладува, когото са заплювали и мачкали с крака; аз, който съм се молил за плесенясали огризки и на когото са отказвали, защото право на тях имаха най-напред кучетата? О, какъв смисъл има всичко това? Как мога да ви разкажа за онова, което ми причинихте? А сега… обичате ме! Колко ме обичате! Достатъчно ли, за да се откажете от своя бог заради мене? О, какво е направил за вас този вечен Христос… какво е изстрадал той за вас, за да го обичате повече от мене? Скъп ви е заради пробитите му с гвоздеи ръце? Погледнете моите! Вижте тук и тук, и тук…

Той разкъса ризата си и показа ужасните белези.

— Padre, вашият бог е самозванец, раните му са подправени. Цялото му страдание е един фарс! Аз имам право на вашето сърце! Padre, няма болка, която да не сте ми причинили! Да знаехте само какъв е бил животът ми! И все пак аз не исках да умра! Аз понесох всичко и въоръжих душата си с търпение, за да се върна и да се боря срещу вашия бог. Тази цел държах като щит пред сърцето си, тя ме спаси от лудост и от втора смърт. И сега, когато се връщам, намирам на моето място пак този лъжемъченик, който е бил разпънат на кръста само за шест часа и отново възкръснал от мъртвите! Padre, аз бях разпънат цели пет години и също възкръснах от мъртвите.. Какво ще направите с мене сега! Какво ще направите с мене? Той замлъкна. Монтанели седеше като някаква каменна статуя или като мъртвец. Отначало, под огнения поток на Стършеловото отчаяние, той се бе поразтреперал, бе се свил инстинктивно като от ударите на камшик. Но сега той седеше съвсем спокойно. След дълго мълчание той вдигна очи и заговори безжизнено, с примирение:

— Артур, можеш ли да ми обясниш по-ясно? Ти така ме объркваш, ужасяваш, че не мога да те разбера. Какво искаш от мене?

Стършелът обърна към него призрачно-бледото си лице.

— Нищо не искам. Любовта може ли да се изисква насила? Вие сте свободен да изберете между двама ни този, който ви е по-скъп. Ако обичате повече него, изберете него.

— Не те разбирам — повтори Монтанели унило. — Какво мога да избирам? Миналото не мога да залича.

— Трябва да изберете един от нас. Ако ме обичате, свалете този кръст от шията си и тръгнете с мене. Приятелите ми подготвят ново бягство и с ваша помощ те могат да го уредят лесно. После, когато сме в безопасност, отвъд границата, признайте ме публично за свой син. Ако пък не ме обичате достатъчно, за да направите това, ако този дървен идол ви е по-скъп от мене, тогава идете при полковника и дайте съгласието си. И ако отивате, идете веднага, спестете ми мъката да ви гледам. И без това ми е достатъчно тежко.

Монтанели вдигна глава и потръпна. Беше почнал да разбира.

— Аз ще се свържа с приятелите ти, то се знае. Но да дойда с тебе… е невъзможно… аз съм свещеник.

— Аз не приемам никаква милост от свещеници. Не мога да правя повече компромиси, padre, достатъчно съм страдал от тях и от последствията им. Трябва да се откажете, от господ и свещеническия сан или от мене.

— Как мога да се откажа от тебе? Артур, как мога да се откажа от тебе?

— Тогава откажете се от него. Трябва да изберете един от двама ни. Нима искате да ми дадете само част от своята любов — половината на мене и половината на вашия сатанински бог? Аз няма да приема трохите от трапезата му. Ако принадлежите на него, значи не можете да принадлежите на мене.

— На две ли да разкъсам сърцето си? Артур! Артур! Нима искаш да обезумея?

Стършелът удари с ръка в стената.

— Трябва да изберете един от нас — повтори той още веднъж.

Монтанели извади от пазвата си една малка кутийка, в която имаше парченце изтрита и измачкана хартия.

— Гледай! — каза той.

„Вярвах във вас като в бог. Но бог е идол, направен от глина, който аз мога да разбия с чук. А вие ме измамихте с една лъжа.“

Стършелът се засмя и върна листчето.

— Колко ччудно млад е човек на деветнадесет години. Толкова лесно ти се струва да вземеш чук и да разбиваш. Така е и сега, само че аз съм под чука. Колкото до вас — има много други хора, които можете да мамите с лъжи, а те дори няма да открият това.

— Както желаеш — каза Монтанели. — На твое място може би и аз щях да бъда тъй безсърдечен — един бог знае. Не мога да направя това, което искаш, Артур, но ще направя онова, което мога. Ще уредя бягството ти, а когато ти бъдеш в безопасност, с мене ще стане случайно нещастие в планината или по грешка ще взема друго приспивателно лекарство — избери, каквото ти харесва. Ще те задоволи ли това? Нищо друго не мога да направя. Голям грах е, но вярвам, че той ще ми прости. Той е по-милостив…

С остър вик Стършелът простря напред ръце.

— О, това е вече много! Прекалено много! Какво съм направил, та да мислите за мене така? Какво право имате… Да не би да искам да си отмъстя! Не виждате ли, че искам само да ви спася? Никога ли няма да разберете, че ви обичам.

Той взе ръцете на Монтанели и ги покри с парещи целувки и сълзи.

— Padre, елате с нас! Какво общо имате с този мъртъв свят на попове и идоли? Те са покрити с праха на отминали векове, те са прогнили, те са отровни и извратени. Напуснете тази заразена от чума църква — елате с нас светлина! Padre, ние сме животът и младостта, ние сме вечната пролет, ние сме бъдещето! Padre, зората е вече изгряла не искате ли да бъдете с нас при изгрева? Събудете се и нека забравим страшните кошмари, събудете се и ще започнем живота си отново! Padre, аз винаги съм ви обичал винаги, дори и когато ме убиете. Нима ще ме убиете пак?

Монтанели изскубна ръцете си.

— О, нека бог се смили над мене! — извика той. — Ти имаш очите на майка си!

Над тях се спусна странна тишина — продължителна и дълбока и неочаквана. В сивия здрач те се гледаха един сърцата им бяха застинали от страх.

— Ще ми кажеш ли още нещо? — прошепна Монтанели Ще ми дадеш ли някаква надежда?

— Не. Животът не ми е нужен за друго, освен за да се боря с поповете. Аз не съм човек, аз съм меч. Ако ме оставите значи утвърждавате мечовете.

Монтанели се обърна към разпятието.

— Господи! Чуй…

Гласът му заглъхна без отговор в пустата тишина. Само у Стършела отново се разбуди злият дух на присмеха.

— П-повикайте го по-силно, той може би сспи… Монтанели се сепна, като че ли го бяха ударили. За миг той остана прав, загледан пред себе си. После седна в края на нара, закри лицето си с ръце и зарида. По тялото на Стършела преминаха тръпки, изби го студена пот. Той знаеше какво значат тези сълзи.

Той покри главата си с одеялото, за да не чува. Не бе ли достатъчно, че трябва да умре — той, който бе тъй жизнен, изумително жизнен. Но той не можеше да заглуши риданйето — то звънеше в ушите му, биеше в мозъка, пулсираше в гърдите му. А Монтанели продължаваше да плаче и сълзите капеха между пръстите му.

Най-после риданията стихнаха и той избърса очите си с носна кърпа, както правят разплаканите деца. Като се изправи, кърпата падна от коляното му на пода.

— Излишно е да говорим повече — каза той. — Разбираш ли ме?

— Разбирам — отговори Стършелът с мрачна покорност. — Не сте виновен вие. Вашият бог е гладен и трябва да бъде нахранен.

Монтанели се обърна към него. В гроба, който скоро щеше да бъде изкопан, нямаше да бъде по-тихо. Те се гледаха в очите мълчаливо, както двама влюбени, откъснати насила един от друг, биха се взирали през непреодолима преграда.

Стършелът пръв наведе очи. Той се смъкна надолу и закри лицето си. И Монтанели разбра, че това значи: „Вървете си!“ Обърна се и излезе от килията.

В следния миг Стършелът подскочи.

— О, не мога да понеса това! Padre, върнете се! Върнете се!

Вратата бе затворена. Той се огледа бавно, с див, втренчен поглед и разбра, че всичко е свършено. Галилеянинът1 беше победил.

Цяла нощ долу, на двора, тревата шумоля тихо — тревата, която щеше тъй скоро да увехне, изтръгната с лопата. И цяла нощ Стършелът лежа сам в тъмнината и плака.