Етел Лилиан Войнич
Стършел (22)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Гневът не попречи на Монтанели да изпълни обещанието си. Той протестира така енергично против начина, по който бяха оковали Стършела, че злополучният комендант, вече съвсем объркан и в пълно отчаяние, заповяда да свалят всякакви вериги.

— Откъде да знам — мърмореше той пред адютанта си — на какво още може да се противопостави негово преосвещенство? Щом нарича един чифт обикновени белезници „жестокост“, той навярно скоро ще започне да протестира срещу решетките на прозорците и ще поиска да храня Риварес със стриди и труфели1. В дните на моята младост престъпниците си бяха престъпници и къмм тях се отнасяха така, както им се полага. Никой не смяташе, че предателят е нещо по-добро от крадеца. Но сега бунтовниците са на мода и негово преосвещенство, изглежда, е склонен да поощрява всички негодници в страната.

— Не разбирам защо се бърка, дето не му е работата — забеляза адютантът. — Той не е легат и няма никаква власт по отношение на гражданските и военните дела. По закон…

— Има ли смисъл да се говори за закона? Не можем да очакваме, че някой ще уважава законите, след като светият отец отключи затворите и пусна цялата банда от либерални безделници на свобода! Това е истинско безумие! То се знае, сега монсиньор Монтанели си придава важност. Той беше съвсем кротък при негово светейшество покойния папа, но сега е важна птица. Изведнъж спечели благоволение и може да прави, каквото си иска. Как мога аз да му се противопоставя? Знам ли, той може да има тайни нареждания от Ватикана! Сега всичко се е обърнало наопаки — не сме сигурни какво може да се случи дори утре. В доброто старо време човек знаеше за какво да държи, но сега…

Комендантът поклати тъжно глава. Много сложен

——

1 Труфел — вкусна гъба за ядене, без гугла и стебло, която расте плитко под земята и се бере с дресирани кучета.

 

ставаше за него този свят, в който кардиналите се занимават с дреболии като дисциплината в затвора и говорят за „правата“ на политическите престъпници.

А Стършелът се бе върнал в крепостта в нервно състояние, близо до истерия. Срещата с Монтанели беше почти изчерпала силите му. Последните дръзки думи за цирка той бе казал в пълно отчаяние, само за да прекрати разговора, който след още пет минути би могъл да завърши със сълзи.

Същия ден подиробед, когато го извикаха на разпит, той отговаряше на всички поставени въпроси с истеричен смях. А когато комендантът, загубил търпение и самообладание, започна да ругае, Стършелът се засмя още по-невъздържано. Нещастният комендант се пенеше, фучеше и заплашваше с невероятни наказания упорития затворник, докато най-после дойде до заключението, до което бе стигнал някога и Джеймс Бартън, че да се спори с човек, изпаднал в състояние на такава безразсъдност, е излишно губене на сили и време.

Стършелът бе отново отведен в килията и легна на нара, обзет от оная мрачна и безнадеждна мъка, която изпитваше винаги след пристъпите на неудържим смях. Той лежа така до вечерта — без да се помръдне, без дори да мисли. След силното вълнение сутринта сега бе изпаднал в някакво странно, полуапатично състояние, когато усещаше дори собственото си нещастие като неясна физическа тежест върху окаменялата си душа. Всъщност нямаше особено значение как ще свърши всичко това. За него, както и за всяко живо същество, важно беше само едно — да се избави от непоносимата болка. А дали облекчението ще настъпи от някаква външна промяна, или от пълното притъпяване на усещанията, му бе съвсем безразлично. Може би ще успее да избяга, а може би ще го убият. Но каквото и да стане, той никога вече няма да види своя Padre и всичките вълнения са напразни.

Един от надзирателите му донесе вечеря. Стършелът го погледна с умора и безразличие.

— Колко е часът?

— Шест. Вечерята ви, синьор.

Стършелът погледна с отвращение престоялото, изстинало ядене, от което се носеше неприятен дъх, и извърна глава. Той се чувствуваше не само подтиснат, но и физически болен и му прилошаваше само от вида на храната.

— Ще се разболеете, ако не ядете — каза бързо войникът. — Изяжте поне парче хляб, това ще ви подкрепи.

Войникът говореше с особена настойчивост. Той взе едно парче от клисавия хляб и пак го постави на подноса. У Стършела изведнъж се пробуди конспираторът. Гой се досети веднага, че в хляба има нещо скрито.

— Можеш да го оставиш. След малко ще се опитам да хапна — небрежно каза Стършелът. Вратата бе отворена и той знаеше, че сержантът на стълбите може да чуе всяка разменена между тях дума.

Когато вратата бе отново заключена и Стършелът се убеди, че никой не го наблюдава през шпионката, взе парчето хляб и внимателно го разчупи. В средата намери онова, което очакваше — връзка тънки пили. Те бяха завити в парче хартия, върху която имаше няколко думи. Той грижливо изглади хартията и я поднесе към слабата светлина. Думите бяха така гъсто написани и върху толкова тънка хартия, че бе много трудно да се прочетат.

„Вратата е отключена и няма луна. Прережете, колкото можете по-бързо решетката, и минете през подземния проход между два и три часа. Ние сме готови и друг случай може да не ни се удаде.“

Стършелът смачка нервно записката в ръката си. Значи всичко беше готово — оставаше му само да пререже решетката на прозореца. Какво щастие, че му бяха свалили оковите! Няма да губи време да прерязва и тях. Колко железа има решетката? Две, четири — и всяко трябва да се изпили на две места, — всичко осем. Ако бърза, ще успее да направи това за една нощ… Как са могли Джема и Мартини да приготвят така бързо всичко — дрехи, паспорти, скривалища? Трябва да са работили като товарни коне… И тъй, бяха приели нейния план. Той се засмя тихо на глупостта си — като че имаше значение неин ли е планът, или не, щом е добър! И все пак му беше при ятно, че първо на Джема бе хрумнало той да използува под земния проход, вместо да се спусне по въжена стълба, както бяха предложили контрабандистите отначало. Нейният план беше по-сложен и по-труден за изпълнение, но затова пък нямаше опасност за живота на часовоя от другата страна на източната стена като другия план. Затова когато му изпратиха двата проекта, той без колебание избра предложения от Джема.

Според този план познатият им пазач с прякор „Щурецът“ трябваше да използува първата възможност, за да отключи без знанието на другарите си желязната врата, през която се влиза от двора в подземния проход под крепостния вал, и да закачи отново ключа на гвоздея в караулното помещение. Стършелът трябваше, щом му се съобщи, да пререже с пила решетката на прозореца, да накъса ризата си на ивици, да ги завърже една за друга и с помощта на това въже да се спусне върху широката източна стена на двора. Той трябваше да пълзи на колене и ръце по стената, когато часовоят гледа в противоположната посока, и да ляга неподвижно, щом се обърне към него. В югоизточния ъгъл на стената имаше полуразрушена кула. Тя беше обрасла гъсто в бръшлян, но големи купища камъни се бяха свлекли от нея в двора до стената. От тази кула Стършелът трябваше да се спусне по бръшляна и по съборените камъни в двора, да отвори тихо отключената врата и през прохода да влезе в свързания с него подземен тунел. Преди няколко века този тунел е свързвал тайно крепостта с кулата на близкия хълм, но сега никой не го използуваше и на много места беше затрупан от срутили се скали. Никой освен контрабандистите не знаеше, че на планинския склон има грижливо покрит вход, който те бяха свързали с тунела. Никой и не подозираше, че бали със забранени стоки често стояха по цели седмици под самия вал на крепостта, докато митническите чиновници напразно претърсваха домовете на мрачните, смръщени планинци. През този таен вход Стършелът трябваше да излезе на склона и да се промъкне в тъмнината до уединеното място, където Мартини и един от контрабандистите щяха да го очакват. Най-голямата трудност бе да се отключи вратата след вечерната проверка — не всякога бе възможно да стане това. Спущането от прозореца при ясно време също криеше сериозна опасност да бъде забелязан от часовоя. Сега наистина имаше всички условия за успех и случаят не биваше да се пропуска.

Стършелът седна и започна да яде от хляба. Той поне не го отвращаваше като останалата затворническа храна, а трябваше да хапне нещо, за да поддържа силите си.

Добре беше и да полегне малко, да се опита да поспи. Опасно бе да се заеме с пиленето преди десет часа, а тази нощ му предстоеше тежка работа.

И тъй, все пак неговият padre бе мислил да го остави да избяга! Такова нещо може да се очаква от него. Но Стършелът никога не би се съгласил. Всичко друго, но не и туй! Ако избяга, той ще избяга сам, с помощта на приятелите си. Не му е нужна попската милост.

Колко е горещо! Сигурно ще има буря — въздухът е тъй тежък и задушен. Той се обърна неспокойно на нара и сложи превързаната дясна ръка под главата си вместо възглавница. После я махна пак. Как гореше, как пулсираше тя! И всички стари рани, започнаха да болят, тъпо и неопределено, но постоянно. Какво им бе станало? О, глупости! Всичко беше от времето, от приближаващата буря. Той ще заспи и ще си почине малко, преди да започне пиленето.

Осем железни пръчки — и всичките дебели и здрави! Колко още му оставаха? Навярно не бяха много. Нали пили вече от часове — безкрайни часове, — да, разбира се, затова го боли ръката… А как само боли. чак до костта! Но едва ли от пиленето го боли така и цялата страна. А пулсиращата, горяща болка в куция крак — и тя ли е от работата? тОй подскочи. Не, не беше заспал, а беше сънувал с отворени очи — беше сънувал, че прерязва решетката, а не беше дори и започнал. Ето ги железните пръчки на прозореца — недокоснати, здрави и твърди както винаги. А в далечината часовниковата кула вече възвестяваше десет часа. Трябва да започне работата.

Погледна през шпионката и като видя, че никой не го наблюдава, той извади една от пилите, скрити в пазвата му.

Не, нищо му няма — нищо! Всичко е само въображение. Болката отстрани е от стомашно разстройство, от простуда или нещо подобно. И никак не е чудно — след три седмици непоносима затворническа храна и лош въздух. А болките по цялото тяло и ускореният пулс са отчасти на нервна почва и отчасти — от неподвижния живот. Да, разбира се, точно така — от неподвижния живот. Как не се сети по-рано!

И все пак трябва да поседне малко и да му попремине, преди да започне работа. Сигурно само след няколко минути ще мине.

Но когато седна, той се почувствува още по-зле. Тогава бе съвсем безпомощен пред болките и лицето му посивя от уплаха. Не, трябва да стане и да се залови за работа, да се отърси от болките. От неговата воля зависи дали ще ги чувствува, или не, а той няма да ги усеща, ще ги застави да стихнат.

Той се изправи пак и произнесе силно и ясно:

— Аз не съм болен. Нямам време да боледувам. Трябва да прережа решетките и няма да чувствувам болки.

И започна да пили.

Десет и петнадесет… десет и половина… единадесет без четвърт… Той пилеше, пилеше и при всяко изстъргване на пилата по желязото му се струваше, че някой пили собственото му тяло и мозък.

— Кой ли ще се претърка по-напред — аз или решетката? — си каза той с усмивка, стисна зъби и продължи да пили.

Единадесет и половина. Той продължаваше да пили, макар че ръката му бе вдървена и подута и едва стискаше пилата. Не, той не смееше да си почине. Остави ли веднъж проклетия инструмент, няма да му стигне вече смелост, за да започне отново.

Пред килията премина часовоят и прикладът на пушката му се чукна о горната греда на вратата. Стършелът спря;и се огледа, без да изпусне пилата от вдигнатата си нагоре ръка. Нима го бяха чули? Някакво топче, мушнато през дупчицата на шпионката, падна на пода. Той остави пилата и се наведе да го вземе. Беше свито парченце хартия.

Колко дълго бе това спущане надолу, надолу, а край него се надигат черни вълни… и как бучат!

Ах, да! Той просто се бе навел, за да вдигне листчето. Завило му се е свят, но така става на много хора, когато се навеждат. Няма му нищо… нищо.

Той вдигна листчето, поднесе го към светлината и внимателно го разгъна.

„Излезте тази вечер, каквото и да се случи. Утре преместват Щуреца на друга служба. Това е единствената ни възможност.“

Той унищожи записката, както бе направил и с предишната, взе пилата и отново се залови за работа — упорито, безмълвно и отчаяно.

Един часа. Бе работил вече три часа и шест от осемте железни пръчки бяха прерязани. Още две, после ще се покатери…

Започна да си припомня други случаи, когато бяха идвали страшните пристъпи на болестта. Последния път беше преди Нова година. Той потрепера, като си спомни ония пет нощи. Но тогава не бе започнало така внезапно, никога не бе ставало тъй неочаквано.

Той изпусна пилата, като слепец простря напред двете си ръце и обзет от пълно отчаяние, за първи път, откакто бе станал атеист, взе да се моли. Молеше се на нещо… на нищо… на всичко.

— Не тази нощ! О, нека се разболея утре! Утре всичко ще понеса — само не тази нощ!

За миг той остана неподвижен, сложил ръце на слепите си очи. После отново взе пилата и отново започна да работи.

Един и половина. Беше започнал да прерязва последната преграда. От ръкава на ризата му висяха парцали. На устните му имаше кръв, пред очите му — червена мъгла. По челото му се стичаше пот, а той все пилеше, пилеше, пилеше…

 

Монтанели заспа на разсъмване. Тази неспокойна, мъчителна нощ го бе изтощила и известно време той спа спокойно. После започна да сънува.

Отначало сънищата бяха неясни, объркани. Един след друг се редяха несвързани помежду си образи, появяваха се, изчезваха и всички бяха изпълнени с някакво неясно чувство за борба и болка, над всички лежеше сянката на неизразим ужас. После започна да сънува своето безсъние — старото, познато и страшно видение, което го измъчваше от години. Дори и насън той чувствуваше, че всичко това му е познато вече.

Той върви през някакво голямо празно място и търси тих кът, където може да легне и да заспи. Навсякъде е пълно с хора — те ходят нагоре и надолу, приказват, смеят се, викат, молят се, бият камбани, удрят някакви металически инструменти. От време на време той се отдалечава малко от шума и ляга — ту на тревата, ту на дървена скамейка или на каменна плоча. Затваря очи, закрива ги с двете си ръце от светлината и си казва: „Сега ще заспя“. Но тълпите отново се спущат към него, реват, крещят, викат го по име, молят го: „Събуди се! Събуди се веднага, ти си ни нужен!“

И после — влиза в някакъв огромен дворец с много разкошни стаи, с легла, дивани и ниски меки кресла. Нощ е и той си казва: „Най-после тук ще намеря тихо място, където мога да поспя“. Но щом си избира една тъмна стая и ляга, някой влиза с лампа в ръка, свети безмилостно в очите му и казва: „Стани, викат те!“ п.

Той става и тръгва отново, залита, спъва се като смъртно ранено същество. Чува как часовници бият един и разбираме половината от нощта вече е изминала — скъпоценната и тъй кратка нощ. Два, три, четири, пет — а в шест часа целият град ще се събуди и няма да има вече тишина.

Той влиза в друга стая, иска да легне на едно легло, но някой скача от възглавниците и вика: „Леглото е мое!“ И той пак се отдалечава с отчаяние в душата.

Часовникът съобщава час подир час, а той все скита отстая в стая, от къща в къща, от коридор в коридор. Страшната бледна зора пълзи все по-близо и по-близо. Часовниците удрят пет. Нощта е изминала, а той не е могъл да си почине. О, мъка! Започва нов ден — нов ден!

Той влиза в някакъв дълъг подземен коридор, нисък, сводест и сякаш безкраен. Осветяват го ослепителни лампи и свещници. През решетките на покрива се носи шум от танцуване, смях и весела музика. Там горе в света на живите хора навярно има някакво празненство. О, да би могъл да намери място, където да се скрие и да заспи. Едно малко местенце, пък ако ще, да бъде и гроб, отворен гроб, с дъх на смърт и на гнило… Какво значение има това, стига само да може, само да поспи!

„Гробът е мой!“ Това е Гладис. Вдигнала глава над прогнилия саван, тя го гледа втренчено. Тогава той пада на колене и простира ръцете си към нея.

„Гладис! Гладис! Имай малко милост към мене. Позволи ми да се сместя тук и да поспя. Не те моля за любов. Няма да те докосна, няма да ти говоря. Позволи ми само да легна до тебе и да заспя! О, мила, откога не съм спал! Не мога да издържа още един ден. Светлината ослепява душата ми. Шумът разбива мозъка ми на прах. Гладис, нека легна тук и поспя!“

И той иска да покрие очите си с нейния саван. Но тя се отдръпва и крещи: „Това е светотатство! Ти си свещеник!“

И той пак върви и върви. Излиза на морския бряг, на голите скали, огрени от ослепяваща светлина, където с глух, непрестанен стон се плиска водата.

„Морето ще бъде по-милостиво — казва той, — и то е уморено до смърт и не може да заспи.“

Тогава от дълбините се възправя Артур и извиква силно:

„Морето е мое!“

— Ваше преосвещенство! Ваше преосвещенство!

Монтанели се стресна и се събуди. Прислужникът му чукаше на вратата. Монтанели стана механично и отвори, а прислужникът видя дивия поглед и изплашеното му лице.

— Ваше преосвещенство, болен ли сте? Той потърка челото си с ръце.

— Не, спях, а ти ме стресна.

— Много съжалявам. Стори ми се, че рано сутринта ви чух да ходите и предположих…

— Късно ли е вече?

— Часът е девет и комендантът дойде. Казва, че работата е много важна и тъй като знае, че ставате рано…

— Долу ли е той? Ще дойда веднага. Монтанели се облече и слезе.

— Боя се, че посещението ми е малко безцеремонно, ваше преосвещенство — започна комендантът.

— Надявам се, че не се е случило нещо?

— Нещо! Риварес почти успя да избяга.

— Щом не е успял напълно, значи няма никаква беда. Как стана това?

— Намерен е на двора точно до малката желязна врата. Когато патрулът обхождал двора в три часа сутринта, един от войниците се спънал в нещо на земята. Донесли фенер и намерили Риварес паднал на пътеката в безсъзнание. Веднага вдигнали тревога и ме повикаха. А като огледах килията му, видях, че всичките железа на решетката са прерязани и на едно от тях е завързано въже, направено от разкъсана ленена риза. Той се е спуснал от прозореца и е пропълзял по стената. Желязната врата, която води към подземните тунели, се оказа отключена. Това подсказва, че стражата е била подкупена.

— Но защо е намерен на пътеката? Да не би да е паднал от стената и да се е наранил?

— Най-напред и аз си помислих това, ваше преосвещенство, но лекарят на затвора не намира никакви следи от падане. Войникът, който беше дежурен вчера, казва, че снощи, когато занесъл вечерята на Риварес, той изглеждал много болен и не хапнал нищо. Но това са глупости! Болен човек не би могъл да изпили решетките и да пропълзи по горната част на стената. Това е немислимо.

— Той сам не дава ли някакви показания?

— Той е в безсъзнание, ваше преосвещенство.

— Още?

— От време на време той сякаш идва малко на себе си и изохква, после отново загубва съзнание.

— Това е много странно. Какво мисли лекарят?

— Не знае какво да мисли. Не намира признаци на сърдечно страдание, което би могло да обясни състоянието му. Но каквото и да е, то е дошло внезапно, почти в момента, когато бягството щяло да завърши успешно. Лично аз смятам, че той е бил повален от ръката на милостивото провидение.

Монтанели леко се намръщи.

— Какво ще правите с него? — попита той.

— Този въпрос ще реша в близките няколко дни. Но засега аз получих добър урок. Ето какъв е резултатът от свалянето на оковите — с това ни най-малко не искам да изразя неуважение към ваше преосвещенство…

— Надявам се — прекъсна го Монтанели, — че поне няма да му сложите отново белезици, докато е болен. Човек в такова състояние, каквото описвате вие, трудно би могъл да направи нов опит за бягство.

— Ще се погрижа добре да не може — промърмори под носа си комендантът, като излизаше. — Негово преосвещенство нека сантименталничи, колкото си ще. Риварес е доста здраво окован сега и болен или не — ще стои така.

— Но как е могло да се случи това? Да припадне в последния момент, след като е извършил всичко и е стигнал до самата врата! Това прилича на някаква жестока шега!

— Казвам ви — отговори Мартини, — единственото, което мога да допусна, е, че е имал пристъп на болестта си и че навярно се е борил, докато е имал сили, а когато е слязъл в двора, е припаднал от изтощение.

Марконе яростно изтърси пепелта от лулата си.

— Както и да е, но всичко е свършено вече! Сега не можем да му помогнем с нищо. Бедният човек!

— Бедният! — тихо като ехо повтори Мартини. Той беше почнал да съзнава, че и за него светът ще бъде пуст и мрачен без Стършела.

— А какво мисли тя? — попита контрабандистът и погледна към другия край на стаята, дето седеше Джема — сама, отпуснала ръце в полата си, с нищо невиждащи, устремени напред очи.

— Не съм я питал. Не е продумала, откак й казах за станалото. По-добре е да не я безпокоим сега.

Изглеждаше, че Джема не забелязва присъствието им, но и двамата говореха тихо, като че ли бяха при мъртвец. След кратко тежко мълчание Марконе стана и прибра лулата си.

— Ще дойда пак довечера — каза той, но Мартини го спря с ръка.

— Не тръгвайте още, искам да поговоря с вас. — Той сниши още гласа си и продължи почти шепнешком: — Наистина ли мислите, че вече няма никаква надежда?

— Не виждам на какво още можем да се надяваме. Да направим втори опит е невъзможно. Дори той да беше здрав и да можеше да извърши своята част от работата, ние не бихме могли да се справим с нашата. Цялата стража е заподозряна и ще бъде сменена. И можете да бъдете сигурни, че Щурецът няма да има вече възможност да свърши нещо.

— Не мислите ли — запита изведнъж Мартини, — че като оздравее, бихме могли да направим нов опит с отвличане вниманието на стражата?

— Отвличане вниманието на стражата? Какво искате да кажете?

— Дойде ми на ум, че ако се изпреча пред коменданта в деня на Corpus Domini1, когато шествието минава край крепостта, и стрелям в лицето му, цялата стража ще се спусне да ме залови, а някои от вас в суматохата могат да освободят Риварес. Това едва ли може да се нарече план, но ми хрумна такава мисъл.

— Съмнявам се дали ще може да стане — отговори съвсем сериозно Марконе. — За да излезе нещо, всичко ще трябва да се обмисли много внимателно. Но… — той измънка и погледна Мартини — ако се окаже възможно, вие ще се наемете ли?

Мартини обикновено беше сдържан човек, но този случай

——

1 Денят на Corpus Domini — празник на тялото господне, един от големите католически празници.

 

не беше обикновен. Той погледна контрабандиста право в очите.

— Дали ще се наема? — повтори той. — Погледнете я само! Повече обяснения не бяха нужни. С тези три думи той бе

казал всичко. Марконе се обърна и погледна към другия край на стаята.

Джема не беше се помръднала, откакто започна разговорът. Лицето й не изразяваше нито съмнение, нито страх, нито дори мъка — върху него бе легнала само сянката на смъртта. Очите на контрабандиста се изпълниха със сълзи, когато я погледна.

— Побързай, Микеле! — извика той, като отвори вратата на верандата и погледна навън. — Не сте ли още свършили, вие двамата? Имаме да правим още сто и петдесет неща!

Микеле, последван от Джино, влезе в стаята.

— Аз съм готов — каза той. — Искам само да попитам синьора…

Той се отправи към Джема, но Мартини хвана ръката му.

— Не я безпокойте. Сама й е по-добре.

— Остави я! — добави Марконе. — Няма да има полза от нашата намеса. Бог вижда, че на всички ни е мъчно, но за нея, бедната, е най-тежко.