Етел Лилиан Войнич
Стършел (18)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

— А не мога ли да се срещна с него някъде в планината? В Бризигела е опасно за мене.

— Всяка педя земя в Романя е опасна за тебе. Но точно сега в Бризигела е най-безопасно.

— Защо?

— Ще ти кажа след малко. Онзи човек със синия жакет не бива да вижда лицето ти — той е опасен… Да, страшна буря беше. Лозята много пострадаха, такова нещо не съм запомнил.

Стършелът простря ръце върху масата и отпусна главата си между тях като уморен или пиян човек. Току-що влезлият опасен посетител в син жакет се огледа бързо, но видя само Двама селяни, седнали да изпият бутилка вино и да поговорят За реколтата, и един сънлив планинец, склонил глава на масата. Това бе обикновена картина за кръчмите в малки селца като Маради и човекът със синия жакет очевидно сметна, че тук няма какво да се подслушва, защото изпи виното си на един дъх и се отправи към външното помещение. Там той се облегна на тезгяха и забъбра лениво с кръчмаря, като от време на време поглеждаше с едно око през отворената врата към масата, на която седяха тримата души. Двамата селяни продължаваха да пият виното си и да разсъждават на местно наречие за времето, а Стършелът хъркаше като човек с чиста съвест.

Най-после шпионинът, изглежда, реши, че в кръчмата няма нищо интересно и че е безполезно да си губи повече времето. Той се разплати, потътри се навън и тръгна бавно по тясната уличка. Стършелът се прозя, протегна се, вдигна глава и потърка очи с ръкава на ленената си риза.

— Доста сериозно следят тук — каза той, като извади джобното си ножче и си отряза едно парче от ръжения хляб на масата.

— Много ли ви безпокоят напоследък, Микеле?

— Повече от комарите през август. Нито за миг не ни оставят на мира. Където и да идеш, ще намериш шпионин. Дори и горе, в планината, където по-рано не смееха да ходят, сега се срещат групи от трима-четирима, нали, Джино? Затова наредихме да се видиш с Доминикино в града.

— Да, но защо в Бризигела? В крайграничните градове винаги има много шпиони.

— Точно сега Бризигела е най-удобното място — събрали са се богомолци от всички краища на страната.

— Че какво търсят там?

— Наблизо е пътят за Рим и мнозина от великденските богомолци се отбиват там, да чуят литургията.

— Не зззнаех, че в Бризигела има нещо особено.

— Кардиналът е там. Не помниш ли, че през декември бе отишъл да проповядва във Флоренция? Този е същия кардинал — Монтанели. Казват, че имал голям успех.

— Възможно е. Аз не ходя да слушам проповеди.

— Знаеш ли — смятат го за светец.

— Как го е нагласил?

— Не знам. Може би за това, че раздава всичките си приходи и живее като енорийски свещеник с четирипетстотин скуди на година.

— Има и друго — намеси се човекът, когото нарекоха Джино. — Той не само раздава пари, а е посветил целия си живот на грижи за бедните, иска да се лекуват добре болните и от сутрин до вечер слуша жалби и оплаквания. Аз не обичам поповете повече от тебе, Микеле, но монсиньор Монтанели не е като другите кардинали.

— Види се, той е по-скоро глупец, отколкото измамник — каза Микеле. — Както и да е, но хората са полудели по него и последната щуротия е богомолците да се отбиват в Бризигела, за да получат благословията му. Доминикино мислеше да иде там като продавач с една кошница евтини кръстчета и броеници. Хората купуват такива неща и молят кардинала да ги докосне, а после ги окачват на децата си против уроки.

— Чакайте малко. Като какъв ще отида аз — като богомолец? Мисля, че днешното облекло ми пподхожда, но не бива да се явявам в Бризигела в същия вид. Това ще бъде улика против вас, ако ме хванат.

— Няма да те хванат. Приготвили сме ти чудесни дрехи, паспорт и всичко необходимо.

— Какви?

— На един стар испански богомолец — разкаял се престъпник от Сиера. Миналата година той се разболя в Анкона и един наш другар го качи от състрадание на търговски кораб и го свали във Венеция, дето старикът имаше приятел, и той от благодарност си остави на нас документите. Точно за тебе са.

— Разкаян пппрестъпник? А пполицията?

— Всичко е наред. Преди няколко години той се върна от каторгата и оттогава все ходи в Ерусалим и по други свещени места, за да спасява душата си. Той е убил по погрешка сина си, като го сметнал за някой друг, и в момент на разкаяние се предал сам на полицията.

— Много ли е стар?

— Да, но една перука и бяла брада ще са ти достатъчни, заЩото отличителните белези според документите му напълно отговарят на твоите. Той е бивш войник, куц и на лицето си също като тебе има белег от удар със сабя. Испанец е, а ако срещнеш богомолцииспанци, ти ще можеш да поговориш с тях.

— Къде трябва да се срещна с Доминикино?

— Ще се присъединиш към богомолците на кръстопътя, който ще ти посочим на картата, и ще кажеш, че си се заблудил из планината. Като стигнеш до града, заедно с другите ще отидеш на пазарния площад пред двореца на кардинала.

— Значи той живее в ддворец, макар че е светец?

— Живее в едно от крилата, а останалата част от двореца е превърнал в болница. Ти ще чакаш заедно с всички да излезе кардиналът и да ви даде благословията си, а Доминикино ще те намери. Той ще носи кошницата си и ще попита: „И ти ли си богомолец, дядо?“ Ще му отговориш: „Нещастен грешник съм аз“. Тогава той ще остави кошницата си на земята и ще изтрие лицето си с ръкав, а ти ще му подадеш шест солди за една броеница.

— Той, разбира се, ще ми съобщи къде можем да поговорим.

— Да, докато народът зяпа Монтанели, ще има достатъчно време да се уговорите за мястото на срещата. Такъв е нашият план, но ако не ти харесва, можем да съобщим на Доминикино и да уредим нещо друго.

— Не, планът е добър. Само погрижете се брадата и перуката да изглеждат естествени.

— И ти ли си богомолец, дядо?

Стършелът, който седеше на стъпалата пред епископския дворец, вдигна рошавата си бяла глава и произнесе паролата с дрезгав, треперещ глас и чужд акцент. Доминикино свали кожения ремък от рамото си и сложи на стъпалото кошницата с дреболии за набожните. Никой от селяните и богомолците, които седяха по стъпалата и изпълваха пазарния площад, не им обръщаше внимание, но от предпазливост те поведоха откъслечен разговор. Доминикино говореше на местно наречие, Стършелът — на развален италиански език, примесен с испански думи.

— Негово преосвещенство! Негово преосвещенство излиза! — се развикаха хората пред вратата. — Дръпнете се! Негово преосвещенство излиза!

Старецът и продавачът се изправиха. — Ето, дядо — каза Доминикино и сложи в ръката на Стършела една малка иконка, завита в книга. — Вземи и това, а като идеш в Рим, помоли се и за мене.

Стършелът мушна иконката в пазвата си и се обърна, да види човека в лилава мантия и червена шапчица, който стоеше на най-горното стъпало и благославяше събраните с прострени напред ръце.

Монтанели заслиза бавно по стъпалата и хората се струпаха около него, за да целуват ръцете му. Мнозина падаха на колене и допираха края на мантията му до устните си, когато той минаваше.

— Мир вам, мои деца!

Като чу този ясен, сребрист глас, Стършелът наведе глава тъй ниско, че белите коси паднах а на лицето му. Доминикино видя как тояжката затрепера в ръцете му и си помисли с възторг: „Какъв актьор!“

Една жена, която стоеше близо до тях, се наведе и вдигна детето си от стъпалото.

— Ела, Чедо — каза тя. — Негово преосвещенство ще те благослови, както Христос е благославял децата.

Стършелът пристъпи напред и се спря. О, колко е тежко! Всички тия чужди хора — тия богомолци и планинци — можеха да се приближат, да заговорят с него и той щеше да докосне с ръка главичките на децата им. Той може би щеше да каже на малкото селянче „carino“, както казваше някога…

Стършелът се отпусна отново на стъпалото и се извърна, за да не гледа. Да би могъл да се свие в някой ъгъл, да запуши ушите си и да не чува. Човешките сили не стигаха за такова изпитание — да си тъй близко, тъй близко, че само ако протегнеш ръка, ще докоснеш милата десница…

— Не искаш ли да се подслониш, приятелю? — каза мекият глас. — Сигурно ти е хладно.

Сърцето на Стършела замря. Един миг той не чувствуваше нищо освен кръвта, която напираше и сякаш щеше да пръсне гърдите му. После тя се разля отново по тялото му като гореща вълна. Той вдигна глава. Тъжните дълбоки очи над него се изпълниха с нежност и състрадание, щом видяха лицето му.

— Отстъпете малко, приятели — каза Монтанели, като се обърна към тълпата. — Искам да поговоря с него.

Хората се отдръпнаха полека, като си шушукаха, и Стършелът, който седеше неподвижен, със стиснати зъби и сведен към земята поглед, почувствува, че до рамото му нежно се докосна ръката на Монтанели.

— Ти си преживял голяма скръб. Мога ли да ти помогна с нещо?

Стършелът поклати глава мълчаливо.

— Богомолец ли си?

— Нещастен грешник съм аз.

Случайното сходство между въпроса на Монтанели и паролата беше спасителната сламка, за която Стършелът се улови в своето отчаяние и отговори механично. Той затрепера: ръката, която леко докосваше рамото му, сякаш го изгаряше.

Кардиналът се наведе още по-ниско над него.

— Ти може би искаш да поговорим насаме? Ако мога да ти помогна с нещо…

Стършелът за първи път погледна право и спокойно в очите на Монтанели. Самообладанието му се беше върнало.

— Няма смисъл — каза той. — Никой не може да ми помогне.

От тълпата излезе един полицай.

— Простете ми, че се намесвам, ваше преосвещенство. Струва ми се, че старецът не е съвсем с ума си. Той е напълно безопасен и документите му са редовни, затова не го закачаме. Изтърпял е наказанието си за едно голямо престъпление и сега изкупва греха си с покаяние.

— Голямо престъпление — повтори Стършелът и поклати бавно глава.

— Благодаря ви, капитане. Ако обичате, отдръпнете се малко. Приятелю, винаги може да се помогне на човек, който се е разкаял искрено. Не искаш ли да дойдеш при мене довечера?

— Ще приеме ли ваше преосвещенство човек, който е виновен за смъртта на собствения си син?

Въпросът прозвуча почти като обвинение, Монтанели се отдръпна и настръхна сякаш от студен вятър.

— Да не дава бог аз да те съдя, каквото и да си извършил! — каза той тържествено. — Пред него ние всички сме грешници, а праведността ни е жалка отрепка. Ако дойдеш, аз ще те приема така, както се моля богу да приеме и мене един ден.

Стършелът внезапно простря ръцете си разпалено.

— Слушайте! — каза той. — Слушайте всички вие, християни! Ако един човек е убил единствения си син — сина, който го е обичал и му е вярвал, който е бил плът от плътта и кръв от кръвта му, ако с лъжа и измама го е завлякъл в гроба, може ли този човек да очаква нещо на земята или на небето? Пред бога и пред хората аз съм признал греха си. Излежал съм наказанието, което хората ми определиха, и те ме пуснаха да си вървя. Но ще каже ли някога бог „Стига“? Чия благословия ще снеме проклятието му от моята душа? Чие опрощение ще поправи това, което съм извършил?

Настана мъртва тишина, хората погледнаха Монтанели и видяха как се издига кръстът на гърдите му.

Най-после той вдигна очи и благослови с несигурна ръка.

— Бог е милостив — каза той. — Сложи мъката си пред неговия престол. Защото писано е: „Не низвергвай разбитото и съкрушено сърце“.

Кардиналът се обърна и тръгна през площада, като на всяка крачка се спираше да поговори с хората, да вземе на ръце децата.

Вечерта Стършелът според указанията, написани на книгата, с която беше обвита иконката, се отправи към уговореното за среща място. Това беше къщата на местния лекар — деен член на организацията. Повечето от конспираторите се бяха вече събрали и възторгът, с който посрещнаха Стършела, беше ново доказателство за популярността му като водач.

— Ние се радваме, че си пак между нас — каза докторът, — но радостта ни ще бъде още по-голяма, когато си заминеш. Тази работа е страшно опасна и самият аз бях против такъв план. Сигурен ли си, че нито едно от полицейските кучета не те забеляза тази сутрин на площада?

— Ззабелязаха ме, разбира се, но не ме пппознаха. Доминикино уреди всичко великолепно. Но къде е той? Не го виждам.

— Сега ще дойде. Значи всичко мина гладко? Получи ли благословията на кардинала?

— Благословията ли? Това е нищо — дочу се от вратата гласът на Доминикино. — Риварес, ти си пълен с изненади като баница на Заговезни. Какви още таланти се крият у тебе?

— За какво става дума? — попита лениво Стършелът, облегнал се на канапето с пура в уста. Той все още беше облечен в дрехите на богомолец, но беше свалил бялата си брада и перуката.

— Не предполагах, че си такъв актьор. По-добро изпълнение не съм видял никога в живота си. Негово преосвещенство едва не се разплака.

— Как стана това? Да чуем, Риварес.

Стършелът повдигна рамене. Тази вечер той беше неразговорчив и присъствуващите, като видяха, че няма да изтръгнат нищо от него, се обърнаха към Доминикино. Когато той им описа сцената на площада, един млад работник, който не бе участвувал в общия смях, рязко забеляза:

— Наистина умело изиграно. Но не виждам каква е ползата. от разиграването на цялата тази комедия.

— Каква ли? — намеси се Стършелът. — Сега аз мога свободно да се разхождам и да върша, каквото пожелая, и на никого няма да хрумне да ме заподозре в нещо. Утре целият град ще знае за случилото се и когато ме срещне някой от шпионите, ще си каже: „Това е смахнатият Диего, който изповяда греховете си на площада“. В това има не малка изгода.

— Така е. Но все пак работата може да се свърши и без подигравката с кардинала. Той е добър човек и не заслужава подобни шеги.

— И на мен самия се стори доста порядъчен човек — съгласи се безучастно Стършелът.

— Глупости, Сандро! Ние нямаме нужда от кардинали тук! — каза Доминикино. — Ако монсиньор Монтанели беше заел предложения му в Рим пост, Риварес нямаше да има възможност да го подиграе.

— Той не прие поста, защото не искаше да остави работата си тук.

— По-право, защото не искаше да бъде отровен от агентите на Ламбручинн. Няма никакво съмнение, че те му кроят нещо. Щом един кардинал, популярен като него, предпочита да остане в такова забравено от бога място, ние знаем какво се крие зад това, нали, Риварес?

Стършелът пускаше колелца дим.

— Може би работата е в ррразбитото и съкрушено сърце — забеляза той, като се облегна назад и следеше колелцата дим. — А сега да минем на въпроса, господа.

Започнаха да обсъждат подробно различните планове за прехвърляне и укриване на оръжието. Стършелът слушаше много внимателно, като от време на време правеше остри бележки по някои неточно изказване или неразумна идея. Когато разискванията свършиха, той направи няколко конкретни предложения, повечето от които се приеха без спор. С това събранието приключи. Решено бе, че докато се завърне благополучно в Тоскана, трябва да се избягват късните събрания, за да не привлекат вниманието на полицията. Малко след десет часа всички се разотидоха освен доктора, Стършела и Доминикино. Те останаха като членове на подкомитета за обсъждането на някои специални въпроси. Поведе се дълъг и разгорещен спор и най-после Доминикино погледна часовника.

— Единадесет и половина. Не бива да оставаме повече, защото нощната стража може да ни забележи.

— Кога минава? — попита Стършелът.

— Към дванадесет. Искам да се прибера в къщи, преди да е минала. Лека нощ, Джордано. Заедно ли ще вървим, Риварес?

— Не, мисля, че поотделно е по-безопасно. Ще се видим ли пак?

— Да, в Кастел Болониезе. Не знам още как ще бъда облечен, но нали помниш паролата. Ти, струва ми се, ще тръгнеш утре.

Стършелът слагаше внимателно брадата и перуката си пред огледалото.

— Утре заран с богомолците. А в други ден ще се разболея и ще остана в някоя овчарска колиба. Оттам ще поема направо през планината и ще пристигна преди тебе. Лека нощ.

Часовникът на катедралата биеше дванадесет, когато Стършелът надзърна в големия хамбар, даден за подслон на богомолците. На пода бяха налягали безредно хора, повечето от които силно хъркаха. Въздухът беше нетърпимо спарен и мръсен. Стършелът се отдръпна с погнуса. Излишно беше да се опитва да заспи. По-добре е да се поразходи и да потърси навес или купа сено, където щеше да бъде поне тихо и чисто.

Беше чудно хубава нощ. Голяма пълна луна грееше на тъмнолилавото небе. Стършелът скиташе безцелно из улиците и мислеше разстроен за случилото се тази сутрин. Сега той съжаляваше, че се бе съгласил с плана на Доминикино — да се срещнат в Бризигела. Ако още в самото начало бе заявил, че планът е опасен, щяха да определят друго място. Тогава щеше да се избегне този противен, жалък фарс с него и Монтанели.

Колко се бе променил неговият padre! Ho гласът му бе същият — както в онези далечни дни, когато го наричаше „carino“.

На другия край на улицата се появи фенерът на нощния пазач и Стършелът сви по една тясна, крива уличка. Той направи няколко крачки и се озова на площада пред катедралата, близо до лявото крило на епископския дворец. Заленият от лунна светлина площад беше безлюден. Стършелът забеляза, че една странична врата на катедралата бе открехната. Навярно клисарят бе забравил да я затвори. Разбира се, по това време не можеше да има служба. Защо да не влезе и поспи на една скамейка вместо в задушния хамбар? Ще се измъкне рано сутринта, преди да дойде клисарят. А и да го завари някой, сигурно ще помисли, че побърканият Диего е четял молитвите си в някой ъгъл и са го заключили вътре.

Той застана до вратата, ослуша се и влезе с безшумната си походка, която, макар и хром, беше запазил. Лунната светлина струеше през прозорците и падаше на широки ивици върху мраморния под. Олтарът беше ярко осветен, всичко се виждаше ясно както денем. В подножието му беше коленичил кардинал Монтанели, сам, гологлав, със скръстени ръце.

Стършелът се отдръпна в сянката. Да се измъкне ли, преди да го е видял Монтанели? Това, разбира се, щеше да бъде най-разумното, а може би и най-човечното. А какво лошо има, ако се приближи малко — да зърне лицето на своя padre още веднъж? Сега тук нямаше тълпа, не беше нужно да разиграва ужасни комедии като тази сутрин. Може би друг случай няма да му се удаде. Ще се промъкне тихо и без да го забележи кардиналът, ще го погледне за последен път и тогава отново ще се заеме със своето дело.

Като се движеше в сенките на колоните, Стършелът се приближи безшумно и спря до страничната врата на олтара. Сянката на епископския престол бе достатъчно широка, за да го скрие. Той се сви в тъмнината и затаи дъх.

— Мое бедно момче! О, господи! Мое бедно момче!…

Задавеният шепот бе пропит с такова безпределно отчаяние, че Стършелът неволно потрепера. После се чу дълбоко, тежко ридание без сълзи и той видя как Монтанели започна да кърши ръце като човек, измъчван от физическа болка.

Стършелът не бе предполагал, че това ще бъде така мъчително. Много пъти той си бе казвал с горчивина: „Излишно е да се безпокоя. Раната е зараснала отдавна.“ И ето, след толкова години той видя, че раната отново кърви. А колко лесно би могъл сега да я излекува! Достатъчно е само да протегне ръка, да пристъпи напред и да каже: „Padre, това съм аз!“

А Джема с бялата ивица на косата си? О,-да би могъл да прости! Да можеше да изреже от паметта си миналото, което се бе врязало така дълбоко — пияния матрос, захарната плантация, пътуващия цирк! Какво по-жестоко от това — искаш да простиш, жадуваш да простиш, а знаеш, че това е безнадеждно. Не можеш, не смееш да простиш.

Най-после Монтанели се изправи, прекръсти се и се обърна. Стършелът се отдръпна още по-навътре в сянката, изтръпнал от страх, че ще бъде забелязан, че ще го издаде биенето на сърцето му. Той въздъхна облекчено. Монтанели мина край него така близо, че лилавата мантия докосна лицето му — мина и не го забеляза.

Не го видя. О, защо направи това? Единствената възможност — този единствен скъп миг — той беше пропуснал. Стършелът трепна и излезе на светло.

— Padre!

Звукът на неговия собствен глас, който прозвуча и замря под сводовете на катедралата, го изпълни с неописуем страх. Той отново се отдръпна в сянката. Монтанели спря до една колона неподвижен, заслушан с широко отворени очи, обзет от ужаса на смъртта. Стършелът не можа да разбере колко продължи мълчанието — миг или цяла вечност. Той изведнъж се опомни. Монтанели се олюля, като че ли щеше да падне, устните му отначало беззвучно се движеха.

— Артур — чу се най-после тих шепот. — Да, водата е дълбока…

Стършелът пристъпи напред.

— Простете ми, ваше преосвещенство. Мислех, че е някой свещеник.

— А, старият богомолец?

Монтанели веднага се овладя, но по неспокойния блясък на сапфира върху ръката му Стършелът разбра, че той все още трепери.

— Нуждаеш ли се от нещо, приятелю? Късно е, а нощем катедралата се затваря.

— Извинявайте, ваше преосвещенство, ако съм сгрешил. Намерих вратата отворена и влязох да се помоля. Помислих, че виждам свещеник, уединен в размисъл, и почаках, за да благослови ей това.

Стършелът подаде едно малко тенекиено кръстче, което беше купил от Доминикино. Монтанели взе кръстчето от ръката му, влезе в олтара и го положи за миг върху престола.

— Вземи, сине — каза той, — и успокой сърцето си, защото бог е благ и милосърден.Иди в Рим и помоли неговия служител светия отец да те благослови. Мир на душата ти!

Стършелът склони глава, за да приеме благословията, и се отправи бавно към изхода.

— Почакай — каза Монтанели, опрял ръка на дверите на олтара. — Когато приемеш светото причастие в Рим, помоли се за един страдащ, за един, върху чиято душа тежи десницата на всевишния.

Гласът на кардинала беше почти задавен от сълзи и Стършелът едва не отстъпи от своето решение. Още миг и той щеше да се издаде. Но мисълта за цирка отново изплува в съзнанието му и той си спомни, като Йона1, че трябва да остане непоколебим в гнева си.

— Кой съм аз, та да чуе всевишният молитвите ми? Един прокажен низвергнат! Да можех като ваше преосвещенство да поднеса в дар пред престола му един свят живот или една душа, неопетнена, без скрити угризения…

Монтанели се обърна рязко.

— Аз мога да принеса само един дар — каза той, — моето съкрушено сърце.

Няколко дни по-късно Стършелът се завърна във Флоренция с дилижанса от Пистоя. Той отиде право при Джема, но не я завари в къщи. Остави й бележка, че ще дойде отново на другата сутрин, и се прибра у дома си с надеждата, че няма да намери пак Зита в кабинета си. Тази вечер нейната ревност и натяквания биха действували на нервите му като зъболекарска бормашина.

— Добър вечер, Бианка — каза той на прислужницата, която му отвори. — Идвала ли е мадам Рени днес?

Тя го загледа учудено.

— Мадам Рени? Че тя дошла ли си е, синьор?

— Не разбирам — каза той, като се смръщи и спря на прага.

— Тя замина малко след вас и остави всичкия си багаж. На никого не се обади.

——

’ Йона — библейско лице.

 

— Малко след мене? Преди около две седмици?

— Да, синьор, същия ден. Остави нещата си разхвърляни. Всички съседи говорят за това.

Стършелът се обърна, без да проговори, и забърза по уличката към къщата, в която бе живяла Зита. От стаите й не липсваше нищо. Там бяха всички подаръци, които Стършелът й бе направил. Тя не беше оставила никакво писмо или бележка.

— Извинявайте, синьор — каза Бианка, като подаде глава през вратата, — една стара жена…

Той я погледна гневно.

— Какво искаш? Защо вървиш подире ми?

— Една стара жена иска да ви види.

— За какво й съм? Кажи й, че не мога да дойда, зает съм.

— Тя идва почти всяка вечер, откакто сте заминали, и все пита кога ще се върнете.

— Нека ти каже какво иска. Не, остави, сам ще видя. Старата жена го чакаше пред вратата на салона в неговата къща. Тя беше бедно облечена, с тъмно набръчкано като мушмула лице, забрадена с пъстра кърпа. Когато Стършелът влезе, тя стана и го загледа изпитателно с черните си очи.

— Ти ли си куцият господин? — каза тя и го измери с поглед от глава до пети. — Нося ти вест от Зита Рени.

Стършелът отвори вратата на кабинета си, пусна я да мине и затвори вратата след себе си, за да не чува Бианка.

— Заповядай, седни. С-сега кажи коя си.

— Това не е твоя работа. Дойдох да ти кажа, че Зита Рени замина с моя син.

— С твоя… син?

— Да, синьор. Щом не знаеш как да пазиш метресата си, не можеш да се сърдиш, ако ти я вземе друг. Моят син има кръв в жилите си, не вода и мляко като тебе. Той е от цигански род.

— А, ти си циганка! Значи Зита се е върнала при своите? Циганката го погледна учудено и с презрение. У тези християни няма и капка мъжество — те дори не могат да се ядосат, когато ги обидиш!

— Какъв си ти, че да стои при тебе? Нашите жени може да поживеят с някой от вас, ако им скимне или ако им плащате добре. Но циганската кръв винаги се връща при циганите. Лицето на Стършела остана все така спокойно и студено.

— С цигански катун ли замина тя, или само с твоя син? Жената се разсмя.

— Да не смяташ да я гониш и да я върнеш? Късно е вече, синьор. Да си се сетил по-рано!

— Не, искам само да науча истината, ако желаеш да ми я кажеш.

Циганката вдигна рамене. Не си струваше трудът да обижда такъв бездушен човек.

— Истината е, че Зита е срещнала сина ми на улицата в деня, когато си я оставил, и му заговорила на цигански език. А той, като разбрал, че тя е от нашата кръв, макар че била облечена богато, я залюбил заради хубавото й лице така, както циганите знаят да любят, и я доведе в катуна. Тя ни разказа за всичките си мъки. Горкото момиче, толкова плака и хълца, та ни разкъса сърцата. Утешихме я, колкото можахме, и най-после тя захвърли скъпите си дрехи, облече се по нашенски и отиде при сина ми, за да му бъде жена и да го има като мъж. Той няма да й казва: „Не те обичам“ или „Имам друга работа“. Младата жена има нужда от мъж, а какъв мъж си ти? Не можеш дори да целунеш едно хубаво момиче, когато ти се хвърли на врата!

— Ти каза — прекъсна я Стършелът, — че ми носиш вест от нея.

— Да, затова останах след катуна, за да ти я предам. Зита ми поръча да ти кажа, че й дошло до гуша от вашите студени хора, които се занимават само с глупости, и че иска да се върне при своите и да бъде свободна. „Кажи му — рече, — че аз съм жена и че го обичах и затова не искам да му бъда повече любовница.“ И право беше момичето да избяга. Не е лошо за едно момиче да спечели някой лев с хубостта си, ако може — та нали за това е хубостта? Но циганката никога не може да обича истински мъж от вашия род.

Стършелът се изправи.

— Това ли е всичко? — попита той. — Тогава кажи й, моля ти се, че е постъпила добре и че й желая щастие. Нямам какво друго да кажа. Лека нощ.

Той не се помръдна, докато градинската врата не хлопна зад старата циганка. Тогава седна и закри лицето си с ръце.

Още една плесница! Нямаше ли да му оставят поне зрънце гордост, поне капка уважение към себе си? Не беше ли изстрадал всичко, което човек може да понесе? Не бяха ли захвърлили в калта и сърцето му, не бяха ли го мачкали с крака случайните минувачи? Нямаше кътче в душата му без следа от нечие презрение, ненаранено от нечия гавра. Сега дори и тази млада циганка, която бе прибрал от улицата, дори и тя бе взела камшик в ръката си.

Пред вратата заскимтя Шайтан и Стършелът отиде да му отвори. Кучето се спусна към господаря си, радостно както винаги. Но като разбра, че нещо не е в ред, легна на килима до него и опря влажния си нос в отпуснатата му ръка.

След един час към предния вход на къщата се приближи Джема. Никой не отговори на почукването й. Бианка, разбрала, че Стършелът няма да вечеря, беше отишла на гости при една съседка — готвачка. Тя бе оставила вратата отворена и лампата в салона запалена. Джема почака малко, после реши да влезе и види дали Стършелът е в къщи, тъй като искаше да му съобщи важни новини от Бейли.

Тя почука на вратата на кабинета. Отвътре се чу гласът на Стършела:

— Можеш да излезеш, Бианка. Нямам нужда от нищо. Джема тихо отвори вратата. В стаята бе съвсем тъмно, но лампата от коридора хвърли ивица светлина, когато влезе, и тя видя, че Стършелът седеше сам, отпуснал глава на гърдите си, а кучето е заспало в краката му.

— Аз съм — каза Джема. Той скочи.

— Джема… Джема! Тъй много исках да ви видя! Преди тя да успее да проговори, той коленичи пред нея и зарови лице в гънките на роклята й. Цялото му тяло се разтърси от конвулсивна тръпка и това бе по-страшно от сълзи. Джема стоеше неподвижна. Тя не можеше с нищо да му помогне… с нищо и това беше най-мъчително. Тя трябваше да стои и да го гледа пасивно… тя, която би умряла за да го избави от страдание. О, ако смееше да се наведе и да го прегърне, да го притисне до сърцето си и да го защити, ако е нужно и със собственото си тяло, от всякакви нови обиди и злини! Тогава той отново ще бъде за нея Артур, отново ще настъпи ден и сенките ще се разпръснат.

Не, не! Нима той ще може някога да забрави? Нали тя го бе захвърлила в оня ад, тя, със своята дясна ръка.

И Джема пропусна този кратък миг. Стършелът стана бързо, седна до масата и закри очи с ръка, като хапеше устни.

След малко той я погледна и каза тихо:

— Простете, изплаших ви. Джема му протегна двете си ръце:

— Приятелю мой — каза тя, — не сме ли вече достатъчно близки, за да ми вярвате поне малко? Какво се е случило?

— Нищо, само лични неприятности. Не виждам защо трябва да ви тревожа с тях.

— Слушайте — продължи Джема, като взе разтрепераната му ръка в своите ръце и се помъчи да го успокои. — Не исках да докосвам това, над което нямам право. Но вие сам, по своя воля, ми доверихте много. Доверете ми и малкото, което остава, като на своя сестра. Не сваляйте маската от лицето си, ако така се чувствувате по-добре, но свалете маската от душата си заради самия себе си.

Стършелът наведе още по-ниско глава.

— Трябва да бъдете търпелива с мене — каза той, — аз навярно няма да бъда добър брат. Но ако знаехте… Едва не полудях последната седмица. Струваше ми се, че съм отново в Южна Америка. Понякога в мен се вмъква дяволът и… — Той замълча.

— Не мога ли и аз да поема частица от вашето страдание — прошепна най-после Джема.

Той отпусна глава на ръката й.

— Тежка е десницата божия!