Етел Лилиан Войнич
Стършел (5)

ПЕТА ГЛАВА

Този следобед Артур чувствуваше нужда да ходи, да ходи дълго. Той предаде багажа си на един свой другар студент и тръгна за Ливорно пеш.

Денят беше влажен и облачен, но не беше студено и ниската равнина му се струваше по-хубава отвсякога. Той се наслаждаваше на меката мокра трева под краката си, на свенливите, учудени очи на дивите пролетни цветя край пътя. Една птичка, която виеше гнездо в бодлив акациев храст на края на малка горичка, изхвръкна с уплашен вик и трептящи тъмни крилца, когато той мина оттам.

Артур искаше да се съсредоточи в благочестиви размишления, подходящи за навечерието на великия петък. Но мислите за Монтанели и Джема постоянно го отклоняваха, докато той най-после се отказа от намерението си и даде простор на мечтите си за предстоящото славно въстание, за участието, което той беше отредил на своите два идола в него.

Монтанели трябваше да бъде вождът, апостолът, пророкът, пред чийто свещен гняв всички тъмни сили щяха да отстъпят. Коленичили пред него, младите защитници на свободата щяха да познаят отново старата вяра, старите истини в тяхното ново и неподозирано досега значение.

— А Джема? О, Джема щеше да се сражава на барикадите. Тя беше създадена за героиня. Тя щеше да бъде съвършеният другар, чистата и безстрашна девойка, за която са мечтали толкова поети. Тя ще бъде до него, ще стоят рамо до рамо, ликуващи под крилатия вихър на смъртта. И те ще умрат заедно, може би в часа на победата, а победата несъмнено ще дойде. Той няма да й каже нищо за своята любов, не ще промълви ни дума, която би смутила душевния й мир или спокойното й чувство за другарство. За него тя беше светиня, непорочна жертва, която трябва да бъде принесена пред олтара за освобождението на народа. И какво право имаше той да пристъпи в бялото светилище на душа, която не познаваше друга любов освен любовта към бога и Италия.

Бог и Италия… Изведнъж, като влизаше в големия мрачен дом на улицата на дворците, той усети капка дъжд на лицето си. На стълбите го посрещна лакеят на Джулия, както винаги чист, спокоен и вежливо недружелюбен.

— Добър вечер, Гибънс. В къщи ли са братята ми?

— Мистър Томас и мисис Бартън са тук, сър. В приемната са.

Артур влезе със смътното чувство на подтиснатост. Каква неприветлива къща! Сякаш потокът на живота минаваше край нея и винаги отминаваше, без да я залее. В нея никога нищо не се променяше — ни хората, ни семейните портрети, ни тежката мебел и грозни гравюри, ни това просташко парадиране с богатството, ни безжизненият хлад, който сковаваше всичко тук. Дори цветята в медните вази бяха като изрязани от метал, те като че никога не бяха усетили прилива на млади сокове в топлите пролетни дни. Джулия, облечена за вечеря, очакваше гости в приемната, която за нея беше центърът на света. Със замръзналата си усмивка и сламеноруси къдрици, с кученцето в полата си тя сякаш беше фигура от моден журнал.

— Как си, Артур? — каза сухо тя, като за миг му подаде върха на пръстите си и веднага ги отдръпна към по-приятната й копринена дрешка на кучето. — Надявам се, че си добре .и напредваш в учението.

Артур промърмори първата банална фраза, която му дойде на ум, и потъна в неловко мълчание. Влизането на важния, надут Джеймс, придружен от сух възрастен параходен агент, не подобри положението. И когато Гибънс съобщи, че вечерята е сервирана, Артур стана с въздишка на известно облекчение.

— Аз няма да вечерям, Джулия. Ако позволиш, ще се прибера в стаята си.

— Ти прекаляваш с това постене, мое момче — каза 1 Томас. — Боя се, че ще се разболееш.

— О, не! Лека нощ.

В коридора Артур срещна прислужницата и я помоли да го събуди в шест часа сутринта.

— Синьорино ще ходи на църква?

— Да. Лека нощ, Тереза.

Той влезе в стаята си. По-рано тя беше принадлежала на майка му и през време на продължителното й боледуване нишата срещу прозореца беше превърната в кът за молитва. В средата на олтара беше поставено върху черен пиедестал голямо разпятие, а пред него висеше малко кандило. В тази стая беше умряла майка му. Портретът й беше окачен на стената до огледалото. На масата стоеше нейната порцеланова ваза, която и сега беше пълна с голяма китка от любимите й теменужки. Точно една година беше изминала от смъртта й, но прислужницитеиталианци не бяха я забравили.

Артур извади от чантата си един грижливо увит портрет в рамка. Това беше рисуван с креда портрет на Монтанели, изпратен от Рим само преди няколко дни. Той развиваше своето съкровище, когато в стаята влезе прислужникът на Джулия с поднос в ръце. Там старата готвачкаиталианка, която беше служила при Гладис и преди идването на строгата нова господарка, бе наредила разни вкусни неща, които тя смяташе, че любимецът й синьорино би си позволил да яде, без да наруши църковните заповеди. Но Артур се отказа от всичко, като взе само парченце хляб, и прислужникът, племенник на Гибънс, дошъл наскоро от Англия, се ухили многозначително, като изнасяше подноса. Той вече се беше присъединил към протестантския лагер в трапезарията на прислугата.

Артур се отправи към нишата и коленичи пред разпятието, като се мъчеше да се настрои за молитва и размисъл. Но това се оказа трудно. Той наистина, както спомена и Томас, беше прекалил с великденския пост и главата му беше замаяна като от силно вино. По гърба му пробягваха леки нервни тръпки и разпятието се люлееше пред очите му като в мъгла. Едва след като повтори механично една дълга молитва, той успя да се съсредоточи върху чудото на възкресението. Най-после физическото изтощение надви трескавата възбуда и той си легна успокоен, освободен от всички тежки и тревожни мисли.

Артур беше заспал дълбоко, когато на вратата му се почука силно и нетърпеливо.

„А, Тереза!“ — помисли си той, като се обърна в полусън на другата страна.

Но почукването се повтори. Той се стресна и се събуди.

— Синьорино! Синьорино! — викаше един мъжки глас на италиански. — За бога, станете! Артур скочи от леглото.

— Какво има? Кой е?

— Аз съм, Джан Батиста. Станете по-скоро, в името на пресветата Богородица!

Артур се облече набързо и отвори вратата. Той се вгледа с недоумение в бледото, ужасено лице на кочияша, но в този миг чу тежки стъпки и металически звън по коридора и изведнъж разбра всичко.

— За мене ли? — попита той спокойно.

— За вас! Побързайте, синьорино! Какво трябва да се скрие! Аз мога…

— Нямам нищо за криене. Братята ми знаят ли?

При завоя на коридора се показа първият мундир.

— Извикаха синьора. Цялата къща е будна. Какво нещастие, какво ужасно нещастие! И то на велики петък! Светии небесни, смилете се!

Джан Батиста заплака. Артур направи няколко крачки напред в очакване на жандармите, които се приближаваха шумно, следвани от тълпа разтреперани слуги, облекли набързо, каквото им е попаднало. Когато войниците заобиколиха Артур, пред стаята му пристигна и краят на странното шествие, което завършваше с господаря и господарката на дома: той — по халат и чехли, тЯ в дълъг пеньоар и с навити на книжки букли.

„Изглежда, че ще има втори потоп и всички … бягат към ковчега! Ето два много странни звяра!“ — си помисли Артур, като гледаше смешните фигури. Той успя да сдържи смеха си, защото чувствуваше колко неуместно би било това в такъв сериозен момент.

— Ave Maria, Regina Coeli!1 — прошепна той и се обърна настрана, за да не би подскачащите по главата на Джулия книжки отново да го изкушат да се засмее.

— Обяснете ми, моля — каза мистър Бартън, като се приближи до жандармерийския офицер, — какво значи това грубо нахлуване в един частен дом? Предупреждавам ви, че ако не можете да ми дадете задоволително обяснение, ще бъда принуден да се оплача на английския посланик.

— Смятам — каза офицерът сухо, — че ще намерите това обяснение задоволително. Във всеки случай то ще бъде съвсем достатъчно за английския посланик.

Той извади заповед за арестуването на Артур Бартън, студент по философия, подаде я на Джеймс и добави студено:

— Ако ви са нужни по-нататъшни обяснения, можете да се обърнете лично към началника на полицията.

Джулия грабна заповедта от ръцете на мъжа си, прегледа я набързо и се нахвърли върху Артур така, както може да се нахвърли само една разярена модерна дама.

— Ти опозори нашето семейство! — крещеше тя. — Събра Цялата градска сган да гледа и зяпа като на представление! Ето докъде те доведе твоята набожност — до затвора! Това и трябваше да се очаква от сина на една католичка…

— Госпожо, с арестувания не бива да се говори на чужд език — прекъсна я офицерът, но неговата забележка потъна в

——

’Началните думи на католическа молитва.

 

шумния поток от обвинения, които Джулия сипеше на английски.

— Точно това трябваше да се очаква! Пост и молитва и благочестиви размишления — а ето какво се криело зад тях! Аз си знаех какво ще излезе накрая!

Веднъж доктор Уорън беше сравнил Джулия със салата, в която готвачът е изсипал цяло шише оцет. Сега от нейния тънък, писклив глас косата на Артур настръхна и той веднага си припомни това сравнение.

— Безсмислено е да се държи такъв тон — каза той. — Няма защо да се боите от неприятности. Всеки ще разбере, че вие нямате никаква вина… Предполагам, господа, че ще искате да прегледате вещите ми. Аз нямам какво да крия.

Докато жандармите претърсваха стаята, четяха писмата му, преглеждаха университетските му бележки, вадеха чекмеджета и кутии, Артур седеше на края на леглото, малко зачервен, но съвсем не отчаян. Претърсването не го безпокоеше. Той винаги изгаряше писмата, които можеха да злепоставят някого, и освен няколко стихотворения в ръкопис — @полуреволюционниполумистични — и два-три броя от „Млада Италия“, жандармите не намериха нищо, което да възнагради труда им. След дълго упорство Джулия най-после отстъпи пред молбите на девера си и отиде да си легне. Тя мина край Артур с величествено презрение, а Джеймс тръгна кротко след нея.

Щом те излязоха от стаята, Томас, който през цялото време се беше разхождал напред и назад, стараейки се да изглежда равнодушен, се приближи до офицера и поиска разрешение да говори с арестанта. Като получи в отговор кимване с глава, той отиде при Артур и промърмори дрезгаво:

— Страшно неприятна история! Много съжалявам.

Артур го погледна и лицето му беше ясно като лятна утрин.

— Ти винаги си бил добър към мене — каза той. — Няма за какво да се безпокоиш. Нищо лошо няма да ми се случи.

— Слушай, Артур! — Томас подръпна мустака си и реши да постави направо един неудобен въпрос. — Тази история свързана ли е с … пари? Защото ако е, аз…

— С пари? Не! Какво общо може да има с пари…

— Тогава навярно е някаква политическа глупост? Така и мислех. Е, не се отчайвай и не обръщай внимание на приказките на Джулия. Знаеш злъчния й език. И ако имаш нужда от помощ — от пари или от друго нещо, ще се обадиш, нали?

Артур му подаде мълчаливо ръка и Томас излезе от стаята, като се стремеше да изглежда колкото е възможно по-равнодушен, от което лицето му стана по-тъпо отвсякога.

В това време жандармите бяха привършили обиска и офицерът покани Артур да облече връхната си дреха. Той се подчини веднага, но точно когато щеше да излезе от стаята, спря нерешително. Не му се искаше да се прости със светия за майка му кът в присъствието на тези хора.

— Не може ли да излезете за миг? — попита той. — Виждате, че нито мога да избягам, нито има какво да крия.

— Съжалявам, но е забранено да се оставят арестантите сами.

— Добре, няма значение.

Той отиде пред олтара, коленичи и като целуна разпятието, прошепна:

— Господи, дай ми сили да остана верен до смъртта си.

Когато той се изправи, офицерът стоеше до масата и разглеждаше портрета на Монтанели.

— Ваш роднина ли е този? — запита той.

— Не, моят изповедник, новият епископ на Бризигела.

На стълбището чакаха, разтревожени и натъжени, слугитеиталианци. Те всички обичаха Артур както заради самия него, така и заради майка му и сега се тълпяха наоколо му, Целуваха ръцете и дрехата му с най-дълбока скръб. Там беше и Джан Батиста, по сивите му мустаци капеха сълзи. Но никой от Бартънови не дойде да го изпрати. Тяхната студенина само подчертаваше предаността и нежността на слугите и Артур едва не заплака, като стискаше протегнатите към него ръце.

— Сбогом, Джан Батиста. Целуни децата от мене. Сбогом, Тереза. Молете се за мене всички. И нека бог ви пази! Сбогом, сбогом!

Той се спусна бързо надолу към входната врата. След минута само група мълчаливи мъже и разплакани жени стояха на прага и гледаха след отдалечаващата се карета.