Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Faith of the Fallen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 79 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (18.01.2007)
Корекция
piki (2008)
Корекция
shanara (2008)
Сканиране
Пламен Матеев

Издание:

ВЯРАТА НА ПРОКУДЕНИЯ. ЧАСТ I. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.6. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Faith Of The Fallen / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 512. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-175-2 (ч. 1)

ВЯРАТА НА ПРОКУДЕНИЯ. ЧАСТ II. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.6. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Faith Of The Fallen / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 447. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-176-0 (ч. 2)

История

  1. — Добавяне
  2. — Основна редакция от shanara и piki
  3. — Допълнителна редакция от piki

Статия

По-долу е показана статията за Вярата на Прокудения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вярата на Прокудения
Faith of the Fallen
АвторТери Гудкайнд
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видфентъзи
ПоредицаМечът на истината

ПреводачНевена Кръстева
НачалоSHE DIDN'T REMEMBER DYING.

„Вярата на Прокудения“ (на английски: Faith of the Fallen) е шестият роман от епичната фентъзи поредица на Тери Гудкайнд, „Мечът на истината“. Публикуван е за първи път през април 2000 година. На български е преведен от Невена Кръстева и издаден през същата година.

Сюжет

В разгара на войната за спасяване на магията, Ричард е отвлечен от могъща магьосница на име Ничи – сестра на Мрака, отдадена на целите и философията на най-големия враг на Ричард – Джаганг. Ничи търси смисъла на живота си и е убедена, че може да го намери само в прекараното с Ричард време и наблюдението върху реакциите му. Залогът за пленничеството му е животът на любимата му – Калан.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Внушителният хълм, издигащ се над Феърфийлд, бе осеян с великолепни шарени шатри. При все това, въпреки празничните краски, пронизващи сивото еднообразие, въпреки смеховете, крясъците, долнопробните песни и цялата шумотевица в града не бе дошло карнавално шествие, а окупационна армия. Като цяло шатрите на императора и неговата свита бяха изработени в традицията на някои номадски народи от родината на Джаганг — Алтур’Ранг, но всъщност не следваха категорично никакъв определен стил. Императорът, човек с много по—богато въображение от който и да е племенен вожд, се бе постарал да съгради свое собствено културно наследство — такова, каквото му се нравеше.

Около пъстрите императорски шатри, из хълмовете и долините, докъдето поглед стигаше, се разливаха малките тъжни сивкави палатки на редовата армия. Някои бяха изработени от промазан плат, повечето — от животински кожи. Освен че като цяло се ръководеха от законите на практичността, тези палатки си приличаха само по тоталната си непричислимост към какъвто и да било стил.

Пред някои от палатките се виждаха пищни столове, плячкосани от града, големи почти колкото тях. Съпоставянето им на пръв поглед изглеждаше като че е направено с цел постигане на комичен ефект. Ничи обаче знаеше, че действителността около нея не проявява благосклонност към смеха.

Когато армията отново потеглеше на път, подобни големи, изящно изработени предмети щяха да се окажат твърде обемисти за носене и щяха да бъдат оставени да изгният на полето.

Конете бяха завързани без никакъв ред, на случайни малки групички. Тук—там бяха оградени малки стада животни за месо. Отделни каруци, натоварени с багаж, бяха спрени очевидно където е имало празно място. Но имаше и такива, които бяха подредени в редици. Част от тях принадлежаха на съпътстващи Ордена търговци, други — на самата армия. Бяха натоварени с абсолютно всичко — от основни припаси до ковашки инструменти. Армията пътуваше с минимално въоръжение в случай на обсада. Все пак винаги можеха да използват пътуващите с тях родени с Дарбата.

Над целия пейзаж бяха надвиснали намръщени облаци. Влажният въздух вонеше на екскременти — както животински, така и човешки. Зелените поля наоколо бяха превърнати в кални блата. Двете хиляди души, завърнали се с Ничи, се бяха смесили с другите войници в необятния лагер подобно дъждовни капки в езеро.

Лагерът на Императорския орден бе шумно и разнообразно място, макар и не толкова хаотично, колкото изглеждаше на пръв поглед. Имаше изградена строга йерархия, спазваше се определен ред и задължения. Едни от мъжете потягаха екипировката си, смазваха оръжията и кожените си униформи, потапяха ризниците си във варели с пясък и оцет, за да почистят ръждата. Други готвеха край огньовете. Ветеринари и налбанти се грижеха за конете. Занаятчиите се занимаваха с всичко — от поправка на оръжия до изработване на нови ботуши и вадене на зъби. Из целия лагер пъплеха мистици, грижеха се за изпаднали в нужда души или прогонваха зли демони. След като привършеха работата си, хората се събираха на шумни компании и започваха да се забавляват. Развлеченията им обикновено се свеждаха до игра на комар и наливане с алкохол. Понякога в тях участваха и придружаващите армията доброволци, друг път — пленниците.

Въпреки че наоколо гъмжеше от народ, Ничи се чувстваше самотна. Отсъствието на Джаганг от съзнанието й оставяше усещане за непреодолима откъснатост. Не се чувстваше изоставена. По—скоро изпитваше самота, дълбока самота. С пътешественика по сънищата в съзнанието дори най—интимните подробности от живота й — всяка една мисъл, всяка стъпка — не можеха да останат само нейни. Присъствието му пропълзяваше в най—недостъпните кътчета на мозъка й. Той наблюдаваше всичко: всяка изречена дума; всяка мисъл; всяка хапка; всяко покашляне; всяко влизане в тоалетната. Човек никога не оставаше сам. Никога. Постоянното присъствие бе истински смазващо, нахлуването — разрушително за индивидуалността.

Именно това пречупваше повечето Сестри: грубата тоталност на нещата, мисълта за вечния контрол в главата ти, усещането, че си наблюдаван без миг покой. Дори още по—ужасно бе чувството, че пътешественикът по сънищата пуска корени някъде дълбоко в душата ти, но ти всъщност никога нямаш представа дали в даден момент следи именно теб или някой друг. Можеш да му отправиш обида и ако вниманието му е насочено някъде другаде, мисълта ти ще остане незабелязана. Или може да ти хрумне внезапна, дълбоко лична, отвратителна мисъл за него и той ще я е разбрал в мига, в който се е появила в главата ти.

Ничи, подобно на много други от Сестрите, се бе научила да усеща тези дълбоки корени на присъствието му в себе си. Както и отсъствието им — например сега. При другите последното не се случваше — при тях присъствието бе постоянно. Но Джаганг като че ли все пак бе намерил път към съзнанието й и от време на време успяваше да пробие. Поне за момента обаче бе сама. Нямаше представа защо.

В бъркотията от войници и огньове нямаше достатъчно място за минаване под строй на придружаващите я части, затова тя бе зарязала каретата си долу и бе тръгнала пеша нагоре по хълма. Изложи тялото си на показ под сладострастните погледи и похотливи подвиквания на бликащите отвсякъде войници. Предполагаше, че преди Джаганг да приключи с нея, ще й се наложи да изтърпи още доста от това. Повечето Сестри от време на време биваха отвеждани в палатките на войниците като средства за доставяне на удоволствие. Понякога за наказание, понякога просто за да им бъде напомнено, че не са застраховани от нищо, че са робини, най—обикновена собственост. Ничи обаче се пазеше изключително за употреба от императора и неколцина негови избраници — като Кадар Кардиф. Мнозина от Сестрите й завиждаха. Без значение какво мислеха те, да бъдеш лична робиня на Джаганг не бе особена привилегия. Обикновено Сестрите биваха изпращани в палатките за определен период — седмица или две. През останалото време имаха по—свободни задължения. В крайна сметка тях ги ценяха заради дарбата и уменията им. За Ничи не съществуваше подобно разделение на времето. Веднъж остана затворена в покоите на Джаганг няколко месеца, за да му бъде подръка по всяко време на деня и нощта. Войниците обичаха женската компания, но трябваше да спазват някои ограничения — имаше неща, които не им се позволяваха да правят със Сестрите. За императора и приятелите му подобни ограничения не съществуваха.

Случваше се Джаганг да й се ядоса и да крещи, че ще я изпрати за месец в палатките — за да й дадял урок. Ничи смирено свеждаше глава и промълвяваше, че ще изпълни заповедта. Той знаеше, че ще го направи. Това би било по—малкото мъчение. Преди още да е прекрачила прага, гневът му се изпаряваше и я караше да се върне и да го погледне. После отново гневно възобновяваше заповедта си.

Още от самото начало Ничи — бавно и полека, стъпка по стъпка — си бе извоювала определено положение и свобода, която не се позволяваше на никоя от останалите жени. Джаганг бе споделял с нея, че може да чете мислите на Сестрите и е чул да я наричат помежду си „Кралицата—робиня“. Тя предполагаше, че това е един вид признание — според неговите разбирания. Но тази титла не означаваше за нея повече от „Господарката на смъртта“.

Продължи да се носи като ослепително красива водна лилия по повърхността на мътното блато от мъже. Другите Сестри полагаха усилия да изглеждат колкото се може по—дрипави и жалки, за да не изпъкват сред останалата маса и да са по—малко забележими, а следователно и по—малко желани. Само се заблуждаваха. Живееха в постоянен ужас от това какво би могъл да им стори Джаганг. Случилото се — случило. Нямаха избор и нищо не можеха да направят.

Ничи просто не я интересуваше. Обличаше се в прекрасни черни рокли и излагаше щедро на показ дългата си руса коса. В повечето случаи постъпваше както й харесва. Все й беше тая какво прави с нея Джаганг и той го знаеше. Така както Ричард бе загадка за нея тя бе загадка за Джаганг.

Освен това императорът бе истински пленен от нея. Въпреки цялата си жестокост към нея проявяваше и жилка загриженост. Когато й причиняваше болка, Ничи я посрещаше с отворени обятия. Обичаше грубостта. Понякога болката достигаше до онази мрачна бездна в душата й. Тогава Джаганг преставаше. Когато я заплашваше, че ще я убие, тя чакаше смирено да изпълни заплахата си. Знаеше, че не заслужава да живее. И Джаганг отменяше смъртната присъда.

Нейната искреност бе залогът й за сигурност — и големият й риск. Тя бе сърна сред глутница вълци, намерила убежище в обвивката си от безразличие. Сърната се излагаше на опасност само когато тръгваше да бяга. Ничи не намираше противоречие между риска да бъде уловена и интересите си. Тя нямаше интереси. Неведнъж бе имала възможност да избяга, но не го бе направила. Вероятно именно това повече от всичко друго привличаше Джаганг.

Понякога като че ли я ухажваше. Ничи не знаеше какви са истинските му намерения спрямо нея, но не се и опитваше да разбере. От време на време той демонстрираше загриженост, а един—два пъти дори нещо близко до привързаност. В други случаи, когато я пращаше на някаква мисия извън лагера, изглеждаше доволен да се отърве от нея.

Хрумвало й бе заради държанието му, че не е изключено да е влюбен в нея. Колкото и нелепа да бе тази мисъл, на нея й бе все едно. Съмняваше се, че Джаганг изобщо е способен да обича. Всъщност сериозно се питаше Дали императорът изобщо знае какво означава тази дума — камо ли дали е наясно с цялото й внушение и идея.

Ничи знаеше прекрасно какво означава.

Един войник близо до шатрата на Джаганг пристъпи към нея. Ухили й се слабоумно. Гримасата му явно идеше да изрази покана, примесена със заплаха. Ничи би могла да го отпрати, като му каже, че Джаганг я очаква. Можеше освен това да използва силата си и да го остави на място. Вместо това просто го погледна. Не такава реакция бе очаквал войникът. Мнозина от мъжете се хвърляха към стръвта само ако тя мърда. Тъй като Ничи не „мърдаше“, лицето на войника се вкисна. Изруга и отпраши нататък.

Ничи продължи пътя си към шатрата на императора. В Алтур’Ранг всъщност правеха доста по—малки и практични палатки от мека и семпла агнешка кожа. Джаганг доста бе усложнил оригиналите. Неговата шатра бе по—скоро елипсовидна, отколкото кръгла. Таванът бе с няколко върха и се крепеше от три, вместо от обичайния един кол. Отвън шатрата бе облепена в ламперия в ярки цветове. В горната част на всяка стена, там, където тя се срещаше с покрива, бяха окачени разноцветни пискюли с големината на юмрук, както и ленти — всички те обозначаващи пътуващия дворец на императора. Яркожълтите и червените флагове и емблеми най—отгоре на огромната палатка висяха отпуснати в клисавия привечерен въздух.

Върху едно от въжетата пред шатрата имаше проснати ръчно тъкани черги. Ничи повдигна тежката завеса на прага, украсена със златни нишки и ковани сребърни медальони с бойни сцени. Вътре кипеше работа — робите почистваха множеството килими, бършеха прах от крехките керамични съдове, поставени върху изящните мебели, изтупваха стотиците цветни възглавнички, опасващи пода околовръст. Завеси, богато украсени с традиционни мотиви от Алтур’Ранг, разделяха помещението на няколко стаи. Няколко отвора на тавана, покрити с прозрачни парчета плат, пропускаха светлина. Всичките тези плътни материи създаваха кътче тишина сред цялата тази шумна джунгла навън. Лампи и свещи обгръщаха в сънлива светлина спокойното помещение.

Ничи не обърна внимание на косите погледи на стражите от вътрешната страна на входа, нито на другите роби, занимаващи се с домакинска работа. В средата на предната стая бе разположен красивият, облицован в червена коприна стол на Джаганг. На това място императорът понякога приемаше аудиенции, но сега столът бе празен. Краката на Ничи не трепереха. За разлика от другите жени, извикани от Негово Сиятелство, тя вървеше с твърда стъпка към спалнята в дъното.

Един от робите, полуголо осемнадесетина-годишно момче, бе застанало на длани и колене и търкаше усърдно с четка килима пред входа на спалнята. Без да среща погледа на Ничи, той я информира, че Негово Сиятелство в момента не е в покоите си. Младежът се казваше Ървин и бе роден с дарбата. Някога бе живял в Двореца на пророците и бе обучаван за магьосник. Сега се грижеше за ресните на килимите и изпразваше нощни гърнета. Майката на Ничи би одобрила това.

Джаганг можеше да е навсякъде: да е отишъл да играе комар или да запива с хората си; да наглежда войската или пътуващите с нея занаятчии; да се запознава с новите пленници, избирайки подходящите за себе си; да разговаря със секунданта на Кадар Кардиф.

Ничи забеляза скупчени в ъгъла три от Сестрите. Подобно на нея, те също бяха робини на Джаганг. Приближи към тях и забеляза, че са заети с кърпене и поправяне на повредени и скъсани места в тъканта на шатрата.

— Сестра Ничи! — Сестра Джорджия скочи на крака и на лицето й се изписа облекчение. — Нямахме представа дали изобщо си жива. Толкова отдавна не сме те виждали. Помислихме, че си изчезнала.

Тъй като Ничи бе Сестра на мрака, заклела се във вярност на Пазителя на отвъдния свят, проявата на загриженост от страна на трите Сестри на светлината й се стори престорена. Помисли си, че вероятно общата им съдба на пленнички на императора им се струва сближаваща и че тя заличава всички различия помежду им. Освен това знаеха, че Джаганг има по—специално отношение към нея. Вероятно им се щеше тя да остане с впечатление, че са Приятелски настроени към нея.

— Бях по работа, в изпълнение на дълга си към Негово Сиятелство.

— Разбира се — отвърна Сестра Джорджия, докато търкаше ръцете си една в друга и навеждаше глава.

Другите две Сестри — Рошел и Обри — оставиха настрана чантата с костени копчета и корда за шиене, изпълзяха от топовете с плат и застанаха до Сестра Джорджия. Леко се поклониха пред Ничи. Трите жени се страхуваха от неразгадаемите отношения на Ничи с Джаганг.

— Сестра Ничи … Негово Сиятелство е изключително ядосан — обади се Сестра Рошел.

— Бесен е — потвърди Сестра Обри. — Крещеше срещу стените, повтаряйки, че този път си отишла твърде далеч.

Ничи не помръдна, само продължаваше да ги гледа. Сестра Обри облиза устните си.

— Просто си помислихме, че трябва да го знаеш. За да внимаваш.

Ничи си помисли, че едва ли е най—подходящият момент тепърва да започва да внимава. Подлизурството на стотици години по—възрастни от нея жени й се струваше отегчително.

— Къде е Джаганг?

— Настани се в една голяма сграда недалеч от града.

— Там ще отседне — отвърна Сестра Обри.

— В бившето имение на Министъра на културата — добави Сестра Рошел.

Ничи смръщи поглед.

— И защо? Нали си има шатра?

— Откакто те няма, той реши, че имение като онова е по—подходящо — продължи Сестра Рошел.

— По—подходящо ли? За какво?

— За да покаже на света своята важност, предполагам.

Сестра Обри кимна.

— Освен това Негово Сиятелство разпореди да бъде започнат строежът на нов дворец. В Алтур’Ранг. Това е новата му идея. — Тя описа кръг с ръка, очевидно за да покаже размерите на този нов дворец. — Ще бъде наистина величествен.

— Имаше намерение да използва Двореца на пророците — намеси се Сестра Рошел, — но след унищожаването му реши да си построи нов, по—добър, най—разкошното място, което би могъл да си представи човек.

Ничи смръщи лице пред трите жени.

— Той искаше да живее в Двореца на пророците заради заклинанието, което забавя стареенето. Това го интересуваше.

Трите жени свиха рамене.

Ничи постепенно започна да проумява намеренията на Джаганг.

— А къде се намира новото място? И какво прави там Джаганг? Учи се да яде с вилица и лъжица ли? Пробва да види дали ще му се хареса животът под покрив?

— Само ни информира, че засега ще се настани там — рече Сестра Джорджия. — Взе повечето от… младите жени със себе си. Каза ни да останем тук и да поддържаме реда в шатрата, в случай че реши да се върне.

Явно промяната не бе кой знае колко голяма. Ничи въздъхна. Каретата й я нямаше, щеше да се наложи да върви пеша.

— Добре. Как да намеря това място?

След подробните описания на сестра Обри Ничи им благодари и се обърна да върви.

— Изчезна Сестра Алесандра — обади се Сестра Джорджия с леко напрегнат в желанието си да изглежда небрежен глас.

Ничи спря рязко.

Обърна се към Сестра Джорджия. Жената бе на средна възраст и като че ли всеки следващ път, когато Ничи я срещаше, изглеждаше все по—зле. Дрехите й се бяха превърнали в купчина дрипи, които тя носеше с такава гордост, сякаш бе облечена в най—изискана униформа. Изтънялата й коса бе по—скоро сребриста, отколкото кестенява. Някога сигурно бе изглеждала забележително, но явно от седмици не бе виждала четка, камо ли сапун. Вероятно главата й гъмжеше от въшки.

Някои хора сякаш с нетърпение очакваха да остареят, за да си имат извинение, че изглеждат зле, сякаш мечтата на живота им е била да са разпасани и непривлекателни. Сестра Джорджия като че ли изпитваше удоволствие да се носи като повлекана.

— Какво искаш да кажеш, как така е изчезнала?

Ничи улови в погледа й светкавична искра на задоволство. Джорджия разпери невинно ръце.

— Нямаме представа какво се е случило. Просто я няма.

Ничи все още не помръдваше.

— Разбирам.

Джорджия отново разпери ръце, правейки се на слабоумна.

— Горе—долу по същото време изчезна и Прелатът.

Ничи не им достави удоволствието да изрази учудване. — Какво е търсила тук Вирна?

— Не Вирна — каза Сестра Рошел. Наведе се напред. — Ан.

Сестра Джорджия хвърли на Рошел неодобрителен поглед, задето им бе развалила изненадата — и то каква изненада. Ан бе Прелат в Двореца на пророците и вече не бе между живите — поне според сведенията на Ничи. Доколкото й бе известно, всички Сестри в Двореца, заедно с послушниците и младите магьосници, били прекарали цяла нощ край погребалната клада на Ан и пророка Натан. Доколкото познаваше Ан, подобен обрат на събитията явно бе резултат на нейните усилия, но дори и за нея това бе малко прекалено.

Трите Сестри се усмихваха като котки пред риба. Явно предвкусваха насладата от продължителна игра на истина и клюки.

— Разкажете ми само най—важното. Нямам време за дълги приказки. Негово Сиятелство ме очаква. — Ничи забеляза как усмивките на трите изведнъж повехнаха. Гласът й остана равен. — Освен ако не искате да рискувате той да се върне тук ядосан, изкаран извън търпение, задето се бавя.

Рошел и Обри пребледняха.

Джорджия заряза играта и се зае отново да търка ръцете си.

— Прелатът се появи в лагера — теб вече те нямаше — и бе заловена.

— Какво я е накарало сама да се пъхне в лапите на Джаганг?

— Искаше да се опита да ни убеди да избягаме с нея — избълва Сестра Рошел. От устата й се понесе остър кикот — по—скоро нервен, отколкото от задоволство. — Разправяше някакви глупави истории за това как Хармониите били на свобода и магията отслабвала. Можеш ли да си представиш! Пълни щуротии. И очакваше да й повярваме, че …

— Значи това било … — прошепна Ничи замислено, с отнесен поглед. Веднага разбра, че не са никакви „щуротии“. Нещата започваха да си идват по местата. Ничи използваше дарбата си, на другите това не бе позволено, така че те нямаше как да разберат, че за известно време магията е изчезнала.

— Така твърдеше тя — продължи Сестра Джорджия.

— Значи магията била отслабнала — рече на глас Ничи. — И тя си е мислила, че това ще попречи на пътешественика по сънищата да влиза в главите ви.

Това обясняваше много от нещата, които Ничи не разбираше: като например защо Джаганг не винаги успява да проникне в съзнанието й.

— Но ако Хармониите са на свобода…

— Били са — поправи я Джорджия. — Дори това да е било вярно за известно време, вече са прогонени. Негово Сиятелство има пълен достъп до нас, радвам се да отбележа. И всичко останало, свързано с магията, си е наред — както винаги.

Ничи почти виждаше как трите жени се питат дали в момента Джаганг ги слуша. Но ако с магията отново всичко е наред, Джаганг би трябвало да може да прониква и в съзнанието на Ничи. А не го правеше. Усети как някаква неясна искрица на прозрението проблясва, след това бързо угасва. — Та значи, Прелатът се е издънила и Джаганг я хванал.

— Ами… не точно — отвърна Сестра Рошел. — Сестра Джорджия отиде да доведе стражите. Заловихме я, както изисква дългът ни.

Ничи избухна в смях:

— Нейните собствени Сестри на светлината? Каква ирония! Тя рискува живота си, докато Хармониите са повредили магията, за да дойде и да спаси безполезните ви животи, а вместо да избягате с нея, вия сте я предали. Колко мило.

— Трябваше да го направим! — възропта Сестра Джорджия. — Така би пожелал Негово Сиятелство. Нашата задача е да му служим. Не сме толкова глупави, че да се опитаме да избягаме. Знаем си мястото.

Ничи огледа напрегнатите им лица. Лицата на тези жени, които се бяха заклели в светлината на Създателя, тези Сестри на светлината, които бяха работили стотици години в Негово име.

— Да, така е.

— Ти би сторила същото — озъби й се Сестра Обри. — Трябваше да го направим, иначе Негово Сиятелство щеше да си го изкара на другите. Наше задължение е да се грижим за благополучието на другите. Включително и на теб, ако мога да добавя. Не можехме да мислим единствено за себе си или за Ан. Трябваше да преценим кое е най—добро за всички.

Ничи усети как я залива вълната на безразличието.

— Добре, значи сте предали Прелата. — Остана й само искрица любопитство. — Но какво я бе накарало да мисли, че ще успее да избяга с вас оттук? Сигурно е имала някакъв план за разправа с Хармониите. Как си е мислила, че ще се развият нещата, когато Джаганг си възвърне достъпа до съзнанието ви — и до нейното?

— Негово сиятелство винаги е с нас — настоя Обри.

— Ан само се опитваше да ни напълни главите с нездрави идеи. Не сме толкова глупави. Всичко останало си беше само номер. Оказахме се прекалено умни за нея.

— Всичко останало? Какво друго е искала да направи?

Сестра Джорджия изпухтя възмутено:

— Опита се да ни залъже с някакви глупости за връзка с Ричард Рал.

Ничи примигва. Постара се дишането й да остане непроменено.

— Връзка ли? Какви глупости ми дрънкате?

Сестра Джорджия вдигна очи към Ничи.

— Твърдеше, че ако се закълнем във вярност на Ричард, тази връзка щяла да ни пази. Някаква магия, която той притежавал, щяла да попречи на Джаганг да проникне в съзнанията ни.

— Как?

Сестра Джорджия сви рамене.

— Твърдеше, че тая работа с връзката предпазвала съзнанията на хората от пътешественика по сънищата. Ама ние не сме вчерашни.

Ничи трябваше да притисне длани в хълбоците си, за да накара ръцете си да престанат да треперят.

— Не разбирам. Как е възможно да действа подобно нещо?

— Говореше някакви неща, че тази връзка я бил наследил от някакъв свой прадядо. Трябвало само да му се закълнем във вярност, да се закълнем в сърцата си — и други подобни глупости. Право да ти кажа, стори ми се толкова налудничаво, че всъщност не я слушах много внимателно. Твърдеше, че затова Джаганг не можел да проникне в нейното съзнание. — Ничи потръпна. Разбира се … Винаги се бе питала защо Джаганг не е заловил останалата част от Сестрите. Все още мнозина от тях бяха на свобода. Те бяха под закрилата на тази връзка с Ричард. Сигурно. Така всичко си идваше на мястото. Нейната собствена предводителка, Сестра Улиция, както и другите учителки на Ричард също бяха избягали. Но не, това не можеше да е вярно — та те бяха Сестри на мрака като Ничи — те едва ли се бяха заклели във вярност на Ричард. Ничи не можеше да си представи подобно нещо.

Но, от друга страна, Джаганг наистина не винаги успяваше да проникне в съзнанието й.

— Споменахте, че Сестра Алесандра била избягала.

Сестра Джорджия зачовърка яката на дрипавата си рокля.

— Двете с Ан изчезнаха.

— Джаганг не си прави труда да ви информира за действията си. Вероятно просто се е разпоредил да бъдат екзекутирани.

Джорджия хвърли поглед на двете си приятелки. — Ами … може и така да е. Но Сестра Алесандра беше една от вашите … беше Сестра на мрака. Грижеше се за Ан …

— Че защо вие не се грижехте за нея? Нали сте нейни Сестри?

Сестра Джорджия се покашля.

— Тя се държеше толкова отвратително с нас, че Негово Сиятелство назначи Сестра Алесандра да се грижи за нея.

Ничи можеше да си представи какво точно е било отношението на Ан към тях. Но след като е била предадена от собствените си Сестри, имаше нещо неясно. Джаганг сигурно е преценил, че е достатъчно важна, щом не я е убил веднага.

— На влизане в града каруцата с клетката на Ан изобщо не се появи — продължи Сестра Джорджия. — Най—накрая дойде един от кочияшите с разбита глава и докладва, че последното нещо, което видял, преди да изпадне в безсъзнание, било Сестра Алесандра. И сега двете ги няма.

Ничи усети как ноктите й се впиват в дланите. Наложи си да отпусне юмруци.

— Значи Ан е предложила на всички ви свобода, а вместо това вие сте избрали да останете робини.

Трите жени вирнаха носове.

— Направихме каквото бе най—добро за всички — рече Сестра Джорджия. — Ние сме Сестри на светлината. Нашето задължение не е да се грижим за себе си, а да облекчаваме страданията на другите — не да ги причиняваме.

— Освен това — добави Обри — не те видяхме да тръгваш. Май Негово Сиятелство от време на време те освобождава от задължения.

Ничи се намръщи.

— Откъде знаете?

— Ами … искам да кажа … — заекна Сестра Обри.

Ничи я стисна за гърлото.

— Зададох ти въпрос. Чакам отговор.

Ничи затегна хватката си и лицето на Сестра Обри стана още по—червено. От напрежението вените по китката й изхвръкнаха. Стискаше толкова силно, че очите на Сестрата започнаха да побеляват. За разлика от Ничи, Джаганг имаше власт над съзнанието им и им бе забранено да използват силата си, освен ако не им бъде изрично заповядано.

Сестра Джорджия внимателно постави длан върху ръката на Ничи.

— Негово Сиятелство вече ни разпита по този въпрос, това е всичко, Сестро. Пусни я. Моля те.

Ничи пусна Обри, но погледът й се стрелна към Джорджия.

— Разпитал ви е? Какво искаш да кажеш? Какво ви попита?

— Просто искаше да знае дали имаме представа защо от време на време няма достъп до съзнанието ти.

— Причини ни болка — обади се Сестра Рошел. — Нарани ни с въпросите си, защото нямахме отговор. Не разбираме защо.

Ничи разбра — за пръв път.

Сестра Обри погали с ръка гърлото си.

— Какво ти става, Сестро Ничи? Защо Негово Сиятелство толкова се интересува от теб? Как така можеш да му устояваш?

Ничи се обърна и излезе.

— Благодаря ви за помощта, Сестри.

— Щом можеш да се освободиш от него, защо не си тръгнеш? — подвикна след нея Сестра Джорджия.

Ничи се извърна вече на прага.

— Прави ми удоволствие да гледам как Джаганг ви мъчи, Вещици на светлината. Навъртам се наоколо, за да мога да гледам.

Арогантността й не ги впечатли — бяха й свикнали.

— Сестро Ничи — обади се Рошел, поглаждайки с ръка една къдрица. — Какво си сторила, че Негово Сиятелство е толкова разгневен?

— Какво съм сторила ли? А, да. Нищо важно. Просто накарах хората на командир Кардиф да го вържат на кол и да го опекат на огън.

Трите едновременно ахнаха и се изпънаха. Ничи си каза, че й приличат на кукувици, кацнали на клон.

Сестра Джорджия я стрелна с мрачен поглед — рядка проява на сила, подхранена от старшинството й във възрастта.

— Ти заслужаваш всичко, което ти причинява Джаганг, Сестро, и което ще ти причинява Пазителят.

Ничи се усмихна и каза:

— Да, така е.

После се шмугна в отвора на вратата.