Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (57)

ПЕТДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

БРАТ НАРЕВ СЕ ПЛЪЗНА ЗАД РИЧАРД — сякаш сянка. Имаше навика да души наоколо, за да е сигурен, че работата по дялането на фигурите от каменния фриз върви по план. Висшият служител на Ордена за пръв път се спираше край Ричард.

— Не те ли познавам отнякъде? — гласът му бе като стърженето на камък в камък. Ричард отпусна ръката с чука и вдигна поглед. Изтри прашната пот от челото си с опакото на лявата си ръка, в която все още държеше зъбатото длето.

— Да, Брат Нарев. Някога се занимавах с доставяне на метали. Един ден тъкмо бях докарал поръчката на ковача, когато ме споходи честта да ви срещна.

Брат Нарев смръщи чело подозрително. Ричард поддържаше безупречна маска на невинно спокойствие.

— Товарач, а сега каменоделец?

— Притежавам способност, която се радвам, че мога да споделя с ближните си. Благодарен съм на възможността, дадена ми от Ордена, да бъда възнаграден в другия си живот, като направя тази саможертва сега.

— Радваш се. — Нийл, сянката на сянката, се плъзна напред. — Радваш се, че работиш с камъка, а?

— Да, Брат Нийл.

Ричард се радваше, че Калан е жива — другото не го интересуваше. Брат Нийл идваше често при каменоделците, за да им изнася различни лекции, и Ричард го познаваше твърде добре. Тяхната работа, лицето на двореца, което хората щяха да видят най—напред, бе от изключителна важност за Братството на Ордена. Ричард често бе обект на речите на Нийл. Той, който бе магьосник, а не чародей като Брат Нарев, сякаш непрекъснато изпитваше нужда да доказва моралното си превъзходство пред Ричард. Ричард не му даваше за какво да се хване, но и Нийл не го оставяше на мира.

Брат Нарев вярваше на собствените си думи с мрачна увереност: човечеството е зло; единствено чрез себеотрицание и жертвоготовност към ближния човек може да се надява на възмездие в отвъдния свят. В това не намираше радост — само дълг.

Нийл от своя страна кипеше от чувства. Той вярваше в доктрината на Ордена със страстна, нажежена до бяло, дръзка гордост, категорично убеден, че светът се нуждае от здрава ръка, която да го управлява и която единствено просветените интелектуалци като него притежават — като изпитваше някакво злобно уважение към Брат Нарев, разбира се.

Ричард неведнъж бе чувал Нийл да прокламира с плам, че би било по—добре да се заповяда да бъдат изтръгнати езиците на един милион невинни, ч отколкото да се допусне един човек да очерня със слово справедливата кауза на Ордена.

Брат Нийл — млад мъж със свежо на вид лице — често придружаваше Брат Нарев в обиколките му из обекта и се намесваше в забележките на ментора си. Ричард бе сигурен, че младостта му е доста относителна. Ничи му бе споменала, че Нийл е от младите магьосници в Двореца на пророците, което предполагаше, че възрастта му не може да се определи точно. Нийл бе дясната ръка на Брат Нарев. Но колкото и свежо да изглеждаше лицето му, идеите му никак не бяха такива. Тиранията бе древна, па макар Нийл да се заблуждаваше, че тя ще е новото спасение на човечеството, когато бъде приложена от него и съмишлениците му. Идеите му бяха като любима, която прегръщаше с неистова, сляпа страст — истина, разкрита с отдадеността на любовник.

Нищо не можеше да го вбеси по—бързо от намек за спор или възмущение — независимо колко основателни са те. В огъня на страстта си Нийл желаеше искрено да унищожи всяко несъгласие, да подложи на мъчение всяко различие. Да убие всички, които си позволят да не се поклонят пред пиедестала, върху който бяха издигнати неоспоримо благородните му идеали.

Нито мизерията и бедността, нито разрухата, болката и стенанията, нито дори смъртта можеха да заличат страстната му убеденост в правотата на каузата на Ордена — в увереността, че това е единственият правилен път за човечеството.

Другите ученици, всички, подобно на Нийл, облечени в кафяви роби с качулка, представляваха нелепа паплач от жестоки, надуто—идеалистични, горчиво—алчни, вечно негодуващи, злобни, срамежливи и най—вече опасно заблудени мъже. Всички споделяха една обща силна омраза към човешкия род, която се проявяваше в убедеността им, че всичко, което носи удоволствие на хората, може да бъде единствено зло. А от там и че единствено саможертвата е нещо добро.

Всички с изключение на Нийл бяха заслепени последователи на Брат Нарев и изцяло подвластни нему. За тях той бе много по—близо до Създателя, отколкото до хората. Вярваха на всяка негова дума, като бяха убедени, че каквото каже той, е вдъхновено свише. Ако той им заповядаше да се самоубият в името на делото, Ричард бе сигурен, че те ще си потрошат вратовете да търчат към най—близкия нож.

Единствен Нийл вярваше в светостта на собствените й думи — освен в тези на Брат Нарев. Всеки водач се нуждаеше от наследник. Ричард бе почти сигурен, че Нийл вече е решил кой ще е човекът, който най—добре ще Се въплъти в тази роля.

— Странен избор на думи — радост. — Брат Нарев посочи с възлест пръст сгърчените, разкривени, уплашени Фигури, върху които работеше Ричард. — Нима това те прави … радостен?

Ричард му посочи Светлината, която бе изобразил да облива с лъчите си жалките човешки същества:

— Ето това е, което ме изпълва с радост, Брат Нарев — да имам възможността да изобразя хората смазани под съвършенството на Светлината на Създателя. За мен е радост да мога да покажа на всички злата природа на човека, защото така всеки ще знае задълженията си към Ордена преди всичко друго.

Брат Нарев издаде още един подозрителен звук — този път някъде дълбоко от гърлото си. Слънчевата светлина хвърляше още по—тъмни сенки над очите му, бръчките по лицето му изглеждаха още по—релефни около устата му, свита в гримаса на недоверие и ненавист. В начина, по който гледаше Ричард, имаше нещо различно от отношението му към всеки друг. Ричард му отвърна с празен поглед. Брат Нарев най—после се отърси от мислите си.

— Харесва ми … забравих ти името. Но все едно, името няма значение. Отделният човек няма значение. Човекът сам по себе си е нищожна бурмичка в колелото на човечеството. Единственото, което е от значение, е как се върти колелото, а не как работи бурмичката.

— Ричард Сайфър.

Една вежда, потънала в гъсти прошарени косми, се повдигна.

— Да … Ричард Сайфър. Е, значи, харесва ми работата ти, Ричард Сайфър. Както изглежда, ти разбираш по—добре от повечето хора как трябва да бъде изобразяван човекът.

Ричард сведе глава.

— Заслугата не е на ръката ми, а на Създателя, която я насочва, за да помогне на Ордена да разкрие пътя пред хората.

Подозрителният поглед отново проблесна в очите на Брат Нарев, но изразът на лицето на Ричард най—сетне го убеди, че думите му са искрени. Сключил ръце на гърба си, Брат Нарев продължи обиколката си. Нийл, подобно на дете, което не се отделя от полата на майка си, го последва. На тръгване хвърли сърдит поглед назад. Ричард едва ли не очакваше, че Нийл ще посегне да му изтръгне езика.

Доколкото Ричард можеше да прецени, братята с кафяви роби бяха около петдесет. Виждаше ги достатъчно често, за да започне да разбира що за хора са. Виктор му бе споменал, че на една от леярните са поръчани отливки от чисто злато — по модела на формата, направена от ковача. Виктор мислеше, че става въпрос за обикновена украса. Ричард бе видял как работници монтират част от формите за заклинание върху огромни, орнаментирани каменни колони, положени околовръст на Вечния дом. Тези колони, изработени от полиран мрамор, бяха направени така, че да изглеждат като част от пищната декорация на величествения дворец. Но Ричард подозираше, че не са само това.

Той продължи работата си с длетото. Дялкаше дебел, безформен и скован крак. Беше доволен, че поне собствените му крайници отново функционират. Вярно, беше минало доста време, докато се възстанови, но вече беше добре. Наказанието му тук обаче бе не по—малко болезнено.

Всеки ден покрай стената се трупаха хора, любопитни да видят релефните изображения, украсяващи стените. Някои от тях падаха на колене върху павираните улици и сключваха молитвено ръце, потресени от видяното. Оставаха в тази поза, докато коленете им започнат да кървят. Някои предвидливо си носеха килимчета, които да поставят под коленете си. Много от тях просто гледаха с очи, изпълнени с отчаяние, изображението на човешката природа.

По лицата на мнозина Ричард откриваше следи от някаква далечна, неясна надежда, от желание за отговор на въпроси, които не могат да формулират сами. Пустотата в погледите им, когато си тръгваха, бе съкрушителна. Това като хора, чийто живот бе изсмуквай не по—малко жестоко от живота на бедните създания, измъчвани до смърт в тъмниците на Ордена.

Някои от хората идваха да наблюдават работата на майсторите. За двата месеца, през които Ричард бе работил по украсата на Вечния дом, тълпата се бе увеличила значително около него — повече от хората около който и да е от другите майстори. Онова, което излизаше изпод длетото му, често изтръгваше сълзи на лицата на мнозина.

За тези два месеца той започна да разбира спецификата на работата с камъка. Вярно, образите, които излизаха изпод ръцете му, бяха ужасяващи, но самият акт на ваене бе възхитителен. Ричард неуморно изпробваше нови техники за работа с метал върху камък.

Колкото ненавиждаше онова, което бе принуден да изобразява, толкова повече му харесваше работата с длетото. Мраморът направо оживяваше под пръстите му. Понякога си позволяваше да вложи някакво благоговение в изобразяването на някой елемент — грациозно повдигнат пръст, одухотворено око, гърди, в които бие любящо сърце.

Веднага след това, разбира се, трябваше да го замаскира така, че да пасва на изискванията на Ордена. Случваше се да чуе стон зад гърба си именно в такива моменти.

Ричард изобразяваше невъзможно сковани, кокилести, изкривени хора, сведени под тежестта на вината и срама. Ако това бе начинът да запази живота на Калан, бе готов да накара всеки, който види творенията му, да си изплаче очите. В известен смисъл хората ридаеха заради него, страдаха пред изображенията на неговите хора заради него, чувстваха се съсипани от видяното заради него.

Това бе неговият начин да се справи с мъчението си.

Щом сенките започнеха да се удължават и паднеше здрачът, работният ден свършваше. Каменоделците прибираха инструментите си в прости дървени кутии и се запътваха към домовете си. За да се върнат с първите лъчи на утрото на другия ден. Главният майстор раздаваше поръчките и им обясняваше кое колко трябва да бъде голямо, за да се постигне хармония в цялостната картина. Последователите на Брат Нарев наминаваха да допълнят някои детайли от историите, които трябваше да бъдат разказани чрез каменните образи.

Камъкът, който дялаше Ричард, бе за фриза над главния вход на Вечния дом. Мраморни стъпала, извиващи се в полукръг, се изкачваха към кръгъл площад. Колонада, разположена също в полукръг зад стъпалата, обикаляше задната половина на площада. Работата на Ричард бе да изпълни сцените, които щяха да бъдат монтирани на фриза над колонадата.

Този вход щеше да задава стила на целия дворец. В средата на площада — както бе обяснил Брат Нийл гледището на Брат Нарев — щеше да бъде поставена огромна статуя, която по идея трябваше да вдъхва в сърцата на посетителя силно чувство за собствената му вина и срам пред злата природа на човека. Статуята, с целия си ужас, щеше да бъде призив към самоотвержена жертвоготовност, изработена под формата на слънчев часовник, който ще показва свитите под Светлината на Създателя хора.

Нийл му бе обяснявал замисъла с такъв ентусиазъм, че от образа, който Ричард видя в главата си, направо му прилоша.

Ричард си тръгна последен от обекта. Както правеше често, тръгна към близкия хълм по виещия се път към работилниците. Намери Виктор в ковачницата — зариваше огнищата за през нощта. С наближаващата есен дните започнаха да стават по—хладни, така че стаята с пещите не Р онова непоносимо място, което беше през лятото. Зимите толкова далеч на юг в Стария свят никога не бяха сурови, но в топлото помещение винаги бе приятно да се криеш от студения вятър и евентуално от дъжда.

— Ричард! Толкова се радвам да те видя! — Ковачът каеше защо е дошъл приятелят му. — Почакай ме отзад. Само да свърша с пещите и ще дойда да си поговорим.

Ричард му се усмихна и отвърна:

— С удоволствие.

Отвори двойната врата в дъното, оставяйки последните лъчи слънчева светлина да погалят каменния колос. Често идваше да погледа монолита. Понякога, след като цял ден бе дялал лицето на грозотата, му се струваше, че потъва в плътта на камъка и започваше да си представя красотата, скрита в него. Равновесието между двете бе единственото, което го крепеше.

Пръстите му, все още прашни от работата, посегнаха към белия каватурски мрамор, почувстваха го. Бе съвсем малко по—различен от онзи, с който работеше долу. Вече бе натрупал достатъчно опит, та да може да усети и минимална разлика. Структурата на камъка на Виктор бе по—фина, материалът бе по—твърд. В такъв материал детайлът щеше да личи по—добре.

Пръстите му усетиха хладината на мрамора и девствената му чистота.

Когато вдигна глава, видя Виктор — благо усмихнат — да наблюдава него и камъка.

— След като по цял ден дялкаш ония грозотии, ти е добре да погледаш красивата ми статуя, а?

Ричард се засмя в отговор. Виктор го покани да седнат:

— Заповядай, ела да хапнем малко лардо.

Двамата седнаха на прага в здрача, отрязаха си по тънко резенче от тежкия деликатес и поглъщаха с пълни гърди спокойствието на хладния въздух, идещ откъм ниското.

— Знаеш ли какво си мисля, няма нужда да идваш и да гледаш красивия ми камък, за да се отърсиш от грозотата — каза Виктор. — Имаш си красива жена.

Ричард не каза нищо.

— Не си спомням някога да си ми споменавал за жена си. Не бях и чувал за нея, докато не дойде тук тогава, през онзи ден. Поради някаква причина винаги съм смятал, че имаш добра жена…

Виктор смръщи чело, загледан във Вечния дом.

— Защо не си ми я споменавал?

Ричард сви рамене.

— Не искам да си помислиш нещо лошо за мен, Ричард, но в нея има нещо, което не ми пасва на представата за твоя жена.

— Не мисля нищо лошо за теб, Виктор. Всеки трябва да има право да мисли каквото си иска.

— Имаш ли нещо против да ми разкажеш нещо за нея?

Ричард въздъхна.

— Уморен съм, Виктор. Наистина предпочитам да не говоря за жена си. Освен това няма нищо за разказване. Тя ми е жена — и толкова.

Виктор изсумтя и отхапа голяма хапка червен лук. След като преглътна, вдигна ръка с половината глава лук в нея.

— Никак не е добре човек да дяла подобни неща денем, а нощем да се прибира при… Какви ги говоря! Какво ми става? Прости ми, Ричард. Ничи е много красива жена.

— Да, сигурно.

— И те обича.

Ричард не каза нищо.

— Двамата с Айшак се опитахме да те измъкнем от затвора, като те купим срещу златото ти. Оказа се, че не е достатъчно. Човекът, от когото зависеше, бе някакъв нагъл чиновник. Ничи успя да му влезе под кожата. Благодарение на думите й ключът на килията ти се превъртя. Без нея вече да си погребан в небето.

— Значи им е казала, че мога да работя с камък — за да ми спаси живота?

— Точно така. Тя ти уреди тази работа.

Виктор го изчака да каже още нещо, накрая въздъхна видял, че няма да последва коментар.

— Как са длетата, които изпратих последно?

— Добри са. Чудесни са за работа. Но все пак ми се ще да поработя с по—тънък инструмент с извит и остър връх.

Виктор му подаде още едно тънко резенче лардо.

— А как се справяш със стоманата?

Виктор пак махна с лука в ръка.

— Не се притеснявай. Айшак се справя добре на твоето място. Е, не е чак като теб, но става. Снабдява ме с каквото ми трябва. Всички го харесват. Всички са доволни, че той се нае да попълни мястото. Орденът е на такъв зор, че чиновниците си затварят очите и го пускат. Фавал, въглищарят, питаше за теб. Той харесва Айшак, но ти му липсваш.

Ричард се усмихна при спомена за нервния Фавал.

— Радвам се, че Айшак му купува въглищата.

В Стария свят имаше много добри хора. Преди Ричард ги бе смятал за врагове, а вече се бе сприятелил с толкова много от тях. Винаги ставаше по един и същи начин — хората навсякъде бяха едни и същи, стига само да ги опознаеш.

Навсякъде имаше два вида — едните, които обичат свободата, които искат сами да живеят живота си, да се борят, да продължават напред, да постигат целите си, и другите, които се подчиняват на безумните идеи за равенство, постигнато чрез налагането на изкуствена, своеволна, сива униформеност. Хората от първия вид искаха да успеят чрез собствените си усилия, а тези от втория се надяваха другите да се грижат за тях и бяха готови да заплатят за това твърде висока цена.

Когато Ричард се зададе по стълбите, го посрещнаха усмивките на Камил и Наби.

— Двамата с Наби се упражнявахме в резба, Ричард. Искаш ли да дойдеш да погледнеш?

Ричард се усмихна и прегърна Камил през рамото.

— Разбира се. Да видим какво сте направили днес.

Той ги последва по чистия коридор към дъното му, където Камил и Наби бяха издялали лица от стар дънер. Изображенията бяха ужасни.

— О, Камил, чудесно е, твоето също, Наби.

Лицата, издялани от двете момчета, бяха усмихнати и това бе най—важното за Ричард. Независимо колко лошо бе изпълнението, в тях се усещаше повече живот, отколкото във фигурите, които Ричард виждаше да се правят от най—скъпи мрамори и от ръцете на майстори скулптори.

— Наистина ли, Ричард? — попита Наби. — Наистина ли мислиш, че двамата с Камил можем да станем като теб?

— Някой ден, може би. Но трябва да се упражнявате — все още имате доста какво да научите. Но всеки скулптор има нужда от упражнения. Ето, вижте например това тук. Какво мислите? Какво не му е наред?

Камил скръсти ръце и се втренчи съсредоточено в лицето, което бе изработил.

— Не знам.

— Наби?

Смутен, Наби сви рамене.

— Не ми прилича на истинско лице, но не мога да кажа защо.

— Погледни в моето лице, в очите ми. Какво е различното?

— Ами, струва ми се, че твоите очи имат друга форма — започна Камил.

— И са по—близо едно до друго не са толкова встрани на главата — добави Наби.

— Много добре. — Ричард заглади пръстта, от която бяха извадени морковите и направи малка купчинка от мократа пръст. С палеца и показалеца си оформи лице. — Виждате ли? Като приближите очите ето така, прилича повече на жив човек.

Двамата младежи кимнаха, загледани в лицето от пръст пред тях.

— Разбирам — отрони Камил. — Ще започна ново и ще го направя по—добре.

Ричард го потупа по гърба.

— Браво, друже.

— Може би един ден ще станем скулптори? — рече Наби.

— Може би — бе всичко, което каза Ричард.

Ничи бе сервирала масата за вечеря и го чакаше. До мъждукащата лампа бе поставена паница супа. В останалата част от стаята бе сумрачно. Тя бе седнала на единия стол край масата.

— Как беше работата ти днес? — попита го тя, щом Ричард отиде до легена да си измие ръцете.

Той си наплиска лицето със сапунена вода, за да отмие прахта.

— Работа като работа.

Ничи прокара пръст по долната част на лампата.

— Можеш ли да понесеш всичко това?

Ричард си избърса ръцете.

— Нима имам избор? Или трябва да издържа, или да сложа край на всичко. Нима това е избор? Да не би да ме питаш дали съм готов да се самоубия?

Тя вдигна глава.

— Нямах това предвид.

Той хвърли кърпата край легена.

— Освен това мога ли да не съм благодарен за работа, която ти си ми уредила?

Сините очи на Ничи потърсиха плота на масата.

— Виктор ли ти каза?

— Не беше толкова трудно да се сетя. Виктор ми каза само, че си красива и че си ми спасила живота.

— Нямах друг избор, Ричард. Щяха да те освободят само ако имаш някакви способности. Трябваше да им кажа.

Ричард бе започнал да усеща същността на нещата, танца. Тя се чувстваше защитена зад това „трябваше да им кажа“. И в същото време то й позволяваше да го наблюдава, да следи реакциите му.

След цялата умора от работния ден, минал в пренасяне на тежки камъни, вдигане на чука безчет пъти, вече не му бяха останали сили. Ръцете му вибрираха от непрекъснатите движения. Битката с Ничи продължаваше. Седна на сламеника, повален от изтощението.

Умората съпътстваше всяка битка. Досега го бе усещал единствено с острието в ръка — танцът на живот и смърт. Сега го усещаше по друг начин. Тази битка не бе по—лека от всички други, в които бе участвал. Ничи бе противоположността на свободата, на живота. Това бе танц със смъртта.

Този танц бе най—точното определение на живота — тъй като всички хора рано или късно умират.

— Бих искал да знам нещо, Ничи.

Тя го погледна в очакване.

— И какво е то?

— Можеш ли да усетиш дали Калан е жива?

— Разбира се. Усещам връзката с нея непрекъснато.

— И как мислиш, жива ли е все още?

Ничи му се усмихна.

— Ричард, Калан е добре. Не си слагай още един товар на плещите.

Той я изгледа продължително. Най—накрая отмести погледа си и се отпусна върху затворническия си одър. Обърна се с гръб към Ничи, към танца.

— Ричард, направих ти супа. Ела да хапнеш.

— Не съм гладен.

Прогони я от мислите си и се опита да извика в съзнанието си зелените очи на Калан. След малко се предаде на умората.