Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Faith of the Fallen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 79 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (18.01.2007)
Корекция
piki (2008)
Корекция
shanara (2008)
Сканиране
Пламен Матеев

Издание:

ВЯРАТА НА ПРОКУДЕНИЯ. ЧАСТ I. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.6. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Faith Of The Fallen / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 512. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-175-2 (ч. 1)

ВЯРАТА НА ПРОКУДЕНИЯ. ЧАСТ II. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.6. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Faith Of The Fallen / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 447. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-176-0 (ч. 2)

История

  1. — Добавяне
  2. — Основна редакция от shanara и piki
  3. — Допълнителна редакция от piki

Статия

По-долу е показана статията за Вярата на Прокудения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вярата на Прокудения
Faith of the Fallen
АвторТери Гудкайнд
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видфентъзи
ПоредицаМечът на истината

ПреводачНевена Кръстева
НачалоSHE DIDN'T REMEMBER DYING.

„Вярата на Прокудения“ (на английски: Faith of the Fallen) е шестият роман от епичната фентъзи поредица на Тери Гудкайнд, „Мечът на истината“. Публикуван е за първи път през април 2000 година. На български е преведен от Невена Кръстева и издаден през същата година.

Сюжет

В разгара на войната за спасяване на магията, Ричард е отвлечен от могъща магьосница на име Ничи – сестра на Мрака, отдадена на целите и философията на най-големия враг на Ричард – Джаганг. Ничи търси смисъла на живота си и е убедена, че може да го намери само в прекараното с Ричард време и наблюдението върху реакциите му. Залогът за пленничеството му е животът на любимата му – Калан.

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

— Влез — подвикна Зед в отговор на настоятелното кашляне пред палатката му.

Сипа вода от каната в нащърбения метален съд, който, поставен върху един пън, му служеше за мивка. Наплиска лицето си с вода и дъхът му секна. Остана изумен от факта, че толкова студена вода е все още в течен вид.

— Добро утро, Зед.

Все още дишайки тежко, Зед избърса ледената вода от очите си. Примигна срещу Уорън.

— Добро утро, момчето ми.

Уорън се изчерви. Зед си каза, че сигурно не би трябвало да нарича човек два пъти по—възрастен от него „момчето ми“. Вината си беше на Уорън — да се постарае да не изглежда толкова млад…! Зед въздъхна и се протегна да издърпа една кърпа от купчината карти, мръсни чинии, ръждиви линийки, празни чаши, одеяла, пилешки кости, едно въже, яйце, което изгуби посред един урок преди няколко седмици, и други партакеши, които някак си се бяха натрупали с времето в ъгъла на малката му походна палатка.

Уорън мачкаше на топка виолетовата си роба.

— Тъкмо идвам от палатката на Вирна.

Зед преустанови търсенето и го погледна през рамо.

— Нещо?

Уорън поклати русата си глава.

— Съжалявам, Зед.

— Е — подсмихна се Зед, — това не означава нищо.

— Дъртата има повече животи от котката, дето имах някога, която само за един ден беше ударена от гръм, а след малко падна в кладенец. Разказвал ли съм ти за тази котка, момчето ми?

— Хм … ами, всъщност да — усмихна се Уорън. — Но ако ти се разправя, нямам нищо против да чуя историята отново.

Зед махна с ръка и стана по—сериозен.

— Сигурен съм, че Ан е добре. Вирна я познава по—добре от мен, но съм имал случай да се убедя, че старата жена е почти неподатлива на зло.

— И Вирна каза нещо подобно. — Уорън се усмихна сам на себе си. — Ан винаги е можела да прати обратно в облаците погналата я светкавица.

Зед изсумтя в знак на съгласие и отново се зае да рови в купчината вещи.

— По—жилава е от старо месо. — Той хвърли през гърба си две стари карти.

Уорън се наклони напред.

— Какво търсиш, ако смея да попитам?

— Кърпата си. Сигурен съм, че имах…

— Ето я — рече Уорън.

Зед вдигна глава.

— Моля?

— Кърпата ти — посочи отново Уорън. — Ето я там, на облегалката на стола.

Зед сграбчи блудната кърпа и избърса сухото си лице. Изгледа смръщено Уорън.

— Имаш очи на джебчия. — Хвърли кърпата на купа при останалите си неща, където й беше мястото.

Уорън отново грейна в усмивка.

— Приемам го за комплимент.

Зед килна глава.

— Чу ли това?

Уорън моментално стана сериозен и напрегна слух заедно със Зед да определи идващите отвън звуци. По твърдата земя трополяха копита, мъже, минаващи покрай палатката, разговаряха приглушено, други подвикваха тихичко заповеди, пукаха огньове, скърцаха каруци, дрънчеше желязо.

— Какво да съм чул?

Лицето на Зед се изкриви неопределено.

— Не знам. Нещо като подсвирване.

Уорън повдигна пръст над рамото си.

— От време на време мъжете подсвирват, за да привлекат вниманието на конете и за други неща. Понякога се налага.

Всички в лагера се опитваха да бъдат колкото се може по—безшумни. Особено подсвиркванията се чуваха надалеч в равната местност. Трудно бе лагер с размерите на Д’Харанския да остане незабелязан, така че от време на време сменяха местоположението си, за да объркват врага. Звукът беше един от най—опасните им врагове.

Зед поклати глава.

— Сигурно е било това. Нечие дълго изсвирване.

— Все пак, Зед — продължи Уорън. — Ан отдавна би трябвало да е пратила на Вирна съобщение.

— Докато пътувах с Ан, имаше моменти, когато изпращането на съобщение бе невъзможно — махна с ръка Зед. — По дяволите, по едно време аз бях този, който й забраняваше да използва проклетата книга. Само като се сетя за нея, тръпки ме побиват. Не мога да разбера защо просто не пише писма като нормалните хора. — Знаеше, че лицето не може да скрие загрижеността му. — Проклети дневници. Мързелашка работа. Станал съм Пръв магьосник, а никога не ми се е налагало да прибягвам до такива работи.

— Може да я е загубила. Така мисли и Вирна.

Зед вдигна пръст във въздуха.

— Точно така. Много е вероятно да е станало тъкмо това. Книгата е малка — може да е изпаднала от колана й и тя да не е забелязала, докато двете с Алесандра не са започнали да се установяват за вечерта. Ако е имало нещо такова, никога не би я намерила. — Той размаха пръст. — Това напълно подкрепя теорията ми. Човек не бива да разчита на подобни магически номерца. Те го правят мързелив.

— И Вирна каза така. Имам предвид, че може да е изпаднал от колана й. — Уорън се изкиска. — Или пък да го е изяла котка.

Зед го изгледа ниско изпод вежди.

— Котка ли? Коя котка?

— Някоя котка. — Уорън се покашля. — Просто искам да кажа… е, няма значение. Никога не ме е бивало много в шегите.

Свъсеното чело на Зед се просветли.

— О, разбирам. Може да го е изяла котка. Да, да, разбирам. — Всъщност не бе сигурен, че разбира, но се насили да се засмее — заради Уорън. — Хубава шега, Уорън.

— Както и да е, най—вероятно е загубила дневника.

Сигурно е станало именно така.

— Ако наистина случаят е такъв — продължи да умува Зед, — не е изключено съвсем скоро да ни цъфне тук, за да ни уведоми, че е добре, или поне да изпрати писмо я куриер, или нещо такова. По—вероятно обаче ми се струва да не е имала какво да ни пише и просто да не е виждала причина да си дава труда да изпраща съобщение по дневника.

Уорън го изгледа скептично.

— Но не сме получавали нито дума от нея вече почти месец!

Зед махна с ръка.

— Е, последния път, когато ни писа, беше стигнала далеч на север, почти до скривалището на Ричард и Калан. Ако е загубила книгата и е тръгнала насам, ще мине поне още седмица—две, докато ни се появи. Ако първо е отишла да се види с Ричард, значи ще й отнеме още повече време. Така поне ми се струва. Ан не е много по скоростите, нали разбираш.

— Знам — отвърна Уорън. — Ще се влачи насам цяла вечност. Но това е още една причина да се притеснявам.

Това, което наистина тревожеше Зед, бе начинът, по който бе замлъкнала книгата точно преди Ан да се срещне с Ричард и Калан. Зед вече с нетърпение очакваше да получи съобщение, че двамата са добре, че Калан вече е здрава. А защо не и че Ричард е готов да се върне. Ан знаеше с какво нетърпение очакват новини и със сигурност би имала какво да им пише. Не му харесваше това съвпадение — книгата бе замлъкнала в най—неподходящия момент. Никак не му харесваше.

От цялата работа му се щеше да се зачеше, като че е бил нахапан от бял комар.

— Е, Уорън, един месец не е чак толкова дълъг период от време. И преди се е случвало между съобщенията й да минават по няколко седмици. Още е рано да се притесняваме сериозно. Освен това си имаме достатъчно грижи, за които да мислим.

Уорън му се усмихна извинително.

— Прав си, Зед.

Зед махна една карта и намери под нея половинка хляб, останал от предишната вечер. Отхапа голяма хапка, извини се и вместо да каже нещо, задъвка. Опасяваше се, че с приказките си може да издаде действителната степен на тревогата си не само за Ан, но и за Ричард и Калан.

Уорън бе способен магьосник, може би най—умният човек, когото Зед познаваше. Старият магьосник все по—трудно намираше тема за разговор, по която Уорън да не е сведущ или поне да не е чувал това—онова. Имаше освежително в това да споделяш познанията си с човек, който кима разбиращо, когато се излагат езотерични магически материи, известни на малцина. Човек, който можеше да запълни малките празноти в някое странно заклинание или пък да се зарадва на удоволствието Зед да му помогне в запълването на друго. Уорън бе навлязъл в материята, касаеща пророчествата, повече, отколкото Зед смяташе, че е здравословно да се знае.

Уорън бе някаква очарователна смесица от упорит старец и незрял младеж. Беше твърде убеден в думите си и в същото време непрестанно, безкрайно, невинно, безрезервно любопитен.

Единственото, което можеше да го накара да млъкне, бе обсъждането на „видението“ на Ричард. Лицето му губеше израз, устата му можеше да остане затворена с часове, докато другите спореха какво е искал да каже Ричард в писмата си и доколко е прав. Колкото пъти Зед бе хващал Уорън насаме, за да го попита за мнението му по този въпрос, Уорън отвръщаше само: „Аз следвам Ричард; той е мой приятел, а също и Господар Рал.“ Не се подлъгваше нито за миг да се впусне в обсъждане на заповедите на Ричард за армията — по—точно казано, отказът на Ричард да издава заповеди. Според него Ричард им бе казал какво Да правят и точка.

Зед забеляза, че Уорън отново мачка робата си.

Махна с хляба в ръка.

— Приличаш на магьосник, на когото гащите са пълни бодливи заклинания. Има ли нещо, което би искал да споделиш с мен, Уорън?

Уорън се захили глупаво.

— Толкова ли съм прозрачен?

Зед го потупа по гърба.

— Не, Уорън, просто аз съм адски добър в тия неща.

Уорън се засмя на шегата на Зед. Зед го покани с хляба към сгъваемия стол. Уорън хвърли поглед назад към стола, но поклати глава. Зед си каза, че сигурно е нещо важно, след като Уорън иска да стои прав, докато говори.

— Зед, сега, когато зимата е вече тук, вярваш ли, че Императорският орден ще предприеме нападение, или мислиш, че ще изчакат до пролетта?

— Е, така да се каже, този въпрос винаги си стои. Неведението те държи нащрек. Но всички вие се трудихте здраво. Натрупахте доста опит и знания. Ще се справите, Уорън — и ти, и Сестрите.

Уорън явно не го слушаше с особено внимание. Чешеше се отстрани по главата, изчаквайки възможност да се обади.

— Да, да, благодаря ти, Зед. Добре се потрудихме.

— Аха. Според генерал Лейден в момента зимата е най—добрият ни приятел. Той, неговите Келтонски офицери и част от Д’Харанците смятат, че би било пълна глупост от страна на Джаганг да ни нападне с настъпването на зимата. Келтон не е чак толкова далеч на север от тук, така че генерал Лейден е наясно с трудностите, пред които зимата изправя една армия при подобен терен. Той е убеден, че Орденът ще изчака до пролетта.

— Генерал Лейден е добър човек и може би най—влиятелният командир след генерал Рейбич — отбеляза Зед, без да сваля очи от сините очи на Уорън, — но не мога да се съглася с него.

Уорън изглеждаше съкрушен.

— О!

Преди няколко месеца генералът бе присъединил към завзелата позиции по на юг Д’Харанска армия няколко Келтонски части — по молба на генерал Рейбич. Тъй като смятаха Калан за своя Кралица, след като Ричард я бе обявил за такава, Келтонците все още считаха, че имат известна независимост във вземането на решения, макар да бяха част от „Д’Харанската империя“, както хората бяха свикнали да я наричат.

Зед не се стремеше да разколебава подобни слухове бе по—добре за хората в Новия свят да се обединят в една обща сила, вместо да се разпръскват на отделни народи и племена. Според Зед Ричард определено бе проявил нюх в тези неща. Ако Новият свят не бе единен срещу застаналата заплаха, война като тази би била неуправляема.

Това, че армиите на отделени доскоро земи започваха да считат преди всичко и основно за част от Д’Харанската империя, щеше само да облекчи нещата.

Зед се покашля.

— Но това е само предположение, Уорън. Може да греша. Генерал Лейден е опитен войн и не е глупак. Може би аз съм в грешка.

— Но е възможно и той да греши. Доколкото разбирам, си на страната на Рейбич. От два месеца по цели нощи кръстосва палатката си.

Зед сви рамене.

— Има ли нещо важно за теб, Уорън, което е свързано с действията на Императорския орден? Очакваш ли с тях на помощ да стигнеш до някакви отговори?

Уорън разпери ръце пред себе си, сякаш за да покаже, че дори не му е хрумвало подобно нещо.

— Не, не… разбира се, че не. Просто … просто моментът не би бил подходящ да се мисли за подобни неща, а всичко … Но ако се покрият през зимата… — Уорън мачкаше яростно ръкава си. — Това исках да кажа… Ако мислиш, че ще изчакат до пролетта или нещо такова… — Гласът му замлъкна.

— А ако е така, тогава…?

Уорън заби поглед в земята, ръцете му се бяха приплъзнали към корема и събираха робата му във виолетова топка.

— Ако мислиш, че може да решат да се преместят зимата, тогава не би било правилно да мисля… да мислим за такива неща.

Зед се почеса по брадичката и промени подхода.

— Да кажем, че вярвам, че Орденът няма да нападне до зимата. Тогава какво би могъл да предприемеш?

Уорън отново разпери ръце.

— Зед, би ли ни венчал с Вирна?

Зед сбърчи чело и отметна глава назад.

— По дяволите, момчето ми, това се казва сутрешна изненада.

Уорън направи две големи крачки към него.

— Ще го направиш ли, Зед? Искам да кажа, само ако наистина мислиш, че Орденът ще си остане в Андерия до края на зимата. Ако е така, значи … е, ами ще стане… искам да кажа, бихме могли…

— Обичаш ли Вирна, Уорън?

— Разбира се, че я обичам!

— А тя обича ли те?

— Ами да, разбира се, че ме обича.

Зед сви рамене.

— Тогава ще ви венчая.

— Ще го направиш ли? О, Зед, това е прекрасно! — Уорън се обърна и пъхна едната си ръка в отвора на палатката, с другата направи знак на Зед.

— Почакай! Почакай малко!

— Е, тъкмо се канех да разперя ръце и да отлетя към луната, но след като настояваш да почакам…

Уорън вече бе излязъл. До Зед достигнаха приглушени гласове. След малко Уорън се върна — точно пред него вървеше Вирна.

Лицето й сияеше като слънце, което се стори малко необичайно, а оттам и смущаващо за Зед.

— Благодаря ти, че предложи да ни венчаеш, Зед. Благодаря ти! Двамата с Уорън искахме именно ти да водиш церемонията. Казах му, че ще го направиш, но Уорън искаше да те попита и да ти даде възможност да откажеш. Не мога да се сетя за нещо по—многозначително от това да те венчае Пръв магьосник.

Зед си помисли, че Вирна е хубава жена. Вярно, малко придирчива към порядки и тям подобни, поне на моменти, но несъмнено добронамерена. И упорита. Не я бе срам да изпълни някои от нещата, които я бе помолил Зед. А освен това очевидно изпитваше към Уорън топли чувства, освен че го уважаваше.

— Кога? — попита тя. — Кога мислиш, че би било подходящо?

Зед се намръщи.

— Вие двамата как мислите, дали бихте могли да изчакате първо да закуся?

На лицата им се появиха широки усмивки.

— Бяхме по—склонни на вечерна сватба — рече Вирна.

— Може би няма да е зле да организираме тържество — с музика и танци.

Уорън махна небрежно с ръка.

— Искахме да направим нещо, за да си отдъхнем всички от дългите тренировки.

— Да си отдъхнете? Колко време почивка си мислите, че…

— О, не, Зед! — Лицето на Уорън бе станало като робата му. — Не искахме да кажем, че ще… искам да кажа, ние пак ще… сам …

— Няма нужда да зарязваме задълженията си — сложи край на несвързаното ломотене на Уорън Вирна.

— Просто си помислихме, че би било прекрасен повод всички заслужено да се повеселим една вечер. Няма да напускаме постовете си.

Зед прегърна с кокалеста ръка Вирна през раменете.

— Вие двамата можете да се веселите колкото време пожелаете. Ще ви разберем. Радвам се за вас.

— Това е чудесно, Зед — въздъхна Уорън. — Наистина ти…

Изведнъж в отвора на палатката се появи зачервеното лице на един от офицерите, който не си направи труда дори да извика, че влиза:

— Магьоснико Зорандер!

Веднага след него в палатката влетяха две от Сестрите.

— Прелате! — извика Филипа.

— Идват! — прекъсна я Фийби.

И двете жени бяха бели като платно и бяха на ръба на нервна криза. Сестра Фийби трепереше като мокро куче през зимата. Зед едва по—късно забеляза, че косата на Филипа бе опърлена от едната страна, а единият ръкав на роклята й бе почерней. Двете сестри бяха от далечните постове, следящи за присъствие на родени с дарбата вражески съгледвачи.

Зед моментално разбра какъв е бил свистящият звук, който бе чул преди малко — далечни писъци.

Отнякъде долетяха предупредителни рогове от втори пост. Зед усети лека вълна от магия, минаваща през тялото му, така че бе сигурен, че ушите не го лъжат. Навън приглушеният съсък на огъня избухна във внезапна активност. Вадеха се оръжия, гасяха се огньове, запасваха се мечове, други биваха изваждани от ножниците си, цвилеха коне, подплашени от внезапно настъпилата паника.

Уорън стисна Сестра Филипа за ръката и започна да издава заповеди:

— Координирай фронта. Не допускай да ви видят — стойте зад третия рид. Поставете капаните на близко. Трябва да вдъхнем увереност на врага. Кавалерия?

Жената кимна.

— Разгърнати в две крила — вметна офицерът. — Но още не нападат — не искат да избягат много пред пехотата.

— Подпалете първия огън зад тях — веднага щом минат над заредените точки. Както сме тренирали — продължи с инструкциите Уорън и Сестра Филипа му отвърна с енергично кимане. Идеята бе да впримчат авангарда на кавалерията между непреодолими стени от силна магия. Тя трябваше да попадне точно в целта, ако искаха да имат надежда да пробият защитните щитове на врага.

— Прелате — все още задъхана изрече Фийби, — не можете да си представите колко са много. Скъпи Създателю, сякаш целият хоризонт оживя. Сякаш околните хълмове избълваха лава от хора срещу нас.

Вирна погали успокоително младата Сестра.

— Знам, Фийби. Знам. Но нали сме наясно какво трябва да правим.

Вирна вече подканяше двете Сестри да вървят и викаше другите си помощнички, когато наоколо наскачаха още офицери и завърнали се от оглед съгледвачи.

Едър брадат войник, плувнал в пот, влетя в палатката, едва дишайки.

— Нападат ни отвсякъде. Отвсякъде.

— Кавалерия с копия — достатъчно много, за да си пробият път и да останат живи, за да продължат атаката — викна към палатката друг войник, неуспял да скочи от коня си, бързайки да предаде на Зед новината.

— Стрелци? — попита Зед първите двама, дошли в палатката.

Брадатият поклати глава.

— Прекалено са далеч, за да може да се види. — Той вдъхна глътка въздух. — Но главата си залагам, че се крият зад щитовете на копиеносците.

— Без съмнение — рече и Зед. — Когато се приближат достатъчно, ще се разкрият.

Уорън сграбчи брадатия за ръкава и го издърпа след себе си извън палатката.

— Не се притеснявай, когато се разкрият, ще имаме какво да им покажем пред очите.

Другият войник също хукна да изпълнява задълженията си. За миг Зед се оказа сам в палатката си, осветена от сутрешното слънце. Бе студено утро. Което бе твърде вероятно да се превърне в кървав ден.

Пред палатката паниката се уталожи в последовател от отработени движения. Всеки си знаеше работата, при това добре. Повечето войници бяха калени в боя Д'Харанци. Зед се бе промъквал близо до вражеските част бе наясно с жестокостите, на които са способни войниците на Ордена, но Д’Харанците не им отстъпваха в нищо. Много поколения наред Д’Харанският народ се бе гордял с изключително жестоките си войници. През по—голямата част от живота си Зед се бе борил именно срещу тези Д’Харанци и гордостта им се бе оказала напълно основателна.

Чуваха се викове: „Хайде, хайде, хайде!“ Стори му се, че е гласът на генерал Рейбич. Зед се спусна към изхода, но бе принуден да спре пред буйната река от мъже, изляла се пред него.

Генерал Рейбич се закова точно пред входа.

— Зед, ти беше прав.

Зед кимна, очевидно не особено доволен от факта, че се бе оказал прав относно плановете на врага. Това сигурно бе единственият път, когато му се бе искало да греши.

— Разтурваме лагера — докладва генералът. — Няма да отнеме много време. Вече заповядах да се осигури надеждна охрана на каруците с припаси.

— Цялата армия ли е, или просто ни пробват с някой и друг отряд?

— Цялата кървава сган.

— Добри духове — прошепна Зед. Поне бяха успели да проиграят защитния сценарий. Бе се постарал да обучи родените с дарбата как да реагират при подобно нападение, за да не се окажат изненадани. Май нещата изглеждаха точно така, както им ги бе описал Зед; това щеше да помогне за укрепването на увереността им и да им вдъхне кураж. Денят зависеше изцяло от родените с дарбата.

Генерал Рейбич обърса с месеста ръка устата и лицето си и погледна на юг, към врага, който все още не се виждаше. На ранното утринно слънце рижата му коса изглеждаше огнена. Белегът, пресичащ цялото му лице, изпъкваше като вледенена бяла светкавица.

— Съгледвачите ни се отдръпнаха заедно с другите части. Няма смисъл да остават по постовете си, след като към нас върви целият Императорски орден.

В сивозелените му очи проблесна алчно пламъче.

— Ние сме стоманата, която ще ви брани, Зед. Днес ще покажем на тези копелета доста неща — както от стоманата, така и от магията.

— Но не прибързвайте да им показвате прекалено много в началото — предупреди го Зед.

— Нямам намерение тепърва да променям плановете ни. — надвика шума в лагера генералът.

— Добре. — Зед стисна за рамото един претичващ покрай палатката войник. — Ти. Трябва ми помощ. Би ли ми опаковал багажа, а, младеж? Трябва да говоря със Сестрите.

Генералът махна на младия войник да се заема за работа и онзи потъна в палатката на Зед.

— Съгледвачите докладваха, че частите на врага се събират от тази страна на река Дрън — точно както се на дявахме.

— Добре. Няма да се притесняваме, че ще ни обстрелват откъм фланговете — поне не откъм изток. — Зед плъзна поглед по кипналия лагер, в който всеки се бе заел здраво за работа. След малко се обърна отново към изнуреното лице на генерала. — Само навреме отведи хората ни в долината, генерале, за да не допуснем да бъдем обградени. Сестрите ще прикрият следите ни.

— Ще стигнем навреме, не се тревожи.

— Реката още не е замръзнала, нали?

Генералът поклати глава.

— Може би има достатъчно лед, за да се пързаля по повърхността й плъх, но ако го преследва вълк, ще потъне.

— Това ще им попречи да я прекосят. — Зед присви и на юг. — Трябва да се видя с Ейди и Сестрите. Нека добрите духове бъдат с теб, генерале. Няма да им се налага да ви пазят гърба — това е наша работа. Генерал Рейбич го стисна за ръката.

— Повече са, отколкото предполагахме, Зед. Поне два пъти повече. Ако съгледвачите не са сбъркали от ужас, може би дори три пъти повече. Мислиш ли, че ще можете да забавите такава огромна армия, докато се опитвате да ги примамите да обърнат атаката си срещу мен?

Планът бе да се примами врагът на север, като в същото време се стои извън обсега му — достатъчно близо, за да му потече слюнка, но не толкова, че да може да захапе. Пресичането на реката през този сезон би било непрактично за всяка армия от такъв калибър. С реката от една страна и планините от друга армия като Императорския орден нямаше да може толкова лесно да обгради и превземе частите на Д’Харанската империя, превъзхождани числено десет—двадесет пъти.

Планът бе съобразен и с препоръката на Ричард да не се влиза в директна атака. Зед не можеше да прецени доколко е прав внукът му, но не бе толкова глупав, че да се хвърля презглава в отчаяно нападение.

Можеха да се надяват, че след като веднъж подмамят врага в този по—труден терен, където имаше по—благоприятни условия за защита, Орденът ще загуби част от предимството си и ще спре похода си напред. Станеше ли това, Д’Харанците щяха да започнат да ги изтребват поединично. Те не виждаха особен недостатък в малкия си брой. Напротив — този факт само засилваше волята им за победа.

Зед се отнесе нанякъде, представяйки си почернелите от хора бойни полета. Вече виждаше смъртоносната сила, която самият той възнамеряваше да освободи.

Освен това знаеше, че в битката нещата рядко вървят според предварителните планове.

— Не се притеснявай, генерале, днес Императорският орден ще даде първата си лепта от огромната цена, която ще плати заради агресията си в Новия свят.

Ухиленият генерал потупа Зед по рамото.

— Ти си добър човек.

Генералът се отдалечи, като пътьом продължи да дава заповеди и повика за коня си, докато вървеше, около него се насъбраха цял куп негови помощници.

Започна се.