Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (20)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Когато тримата се завърнаха у дома два дена по—късно, рибките в бурканите бяха измрели до една.

Бяха използвали същия по—лек път над просеката, по който бяха влезли в долината първоначално, когато преди месеци се бяха качили дотук с конете. Калан, разбира се, не си го спомняше — тогава бе пътувала в безсъзнание.

Все едно е било в друг живот.

Към дома им вече водеше по—пряка пътека, която бяха изчистили сами в просеката. Биха могли да използват и его, но бе тесен и труден за ходене и щеше в крайна сметка да им спести не повече от десетина—петнадесет ми. Бяха скитали дни и когато уморени застанаха в издълбаната от вятъра скална вдлъбнатина на върха на пробата и погледнаха към приветливата къщичка, кацнала на ръба на поляната долу, решиха да тръгнат по по—лесния път, макар да изглеждаше малко по—дълъг. Изпитаха истинско облекчение, когато най—сетне прекрачиха прага на дома си, далеч от вятъра, и оставиха целия си багаж.

Докато Ричард донасяше дърва, а Кара напълни вода, Калан извади от раницата си малка кърпичка, в която бе увила някакви насекоми, хванати по—рано през деня, с намерението да нахрани рибките, защото предполагаше, че са гладни. Когато видя, че са мъртви, простена тихичко.

— Какво има? — попита Кара и се приближи с пълната кофа в ръка. Погледна към бурканите. — Май са умрели от глад.

— Рибки като тези не са свикнали да прекарват дълго време в буркан — обади се Ричард и коленичи да подрежда брезовите цепеници върху подпалките в огнището.

— Но те прекараха доста време тук — изпротестира Калан, сякаш за да му докаже, че не е прав и да го накара да млъкне.

— Не си ги кръщавала, нали? Казах ти да не ги кръщаваш, понеже след известно време умират. Предупредих те да не си позволяваш да се привържеш към тях емоционално, понеже няма смисъл.

— Кара кръсти едната.

— Не е вярно — възпротиви се Морещицата. — Просто се опитвах да ти покажа за коя говоря, това е.

След като кремъкът му запали огъня, той се изправи усмихнат.

— Е, добре, ще ви донеса други.

Калан се прозя.

— Ама тези бяха най—прекрасните. Имаха нужда от мен.

Ричард избухна в смях.

— Имаш доста развито въображение. Те зависеха от нас, понеже ние изкуствено променихме живота им. Също както катеричките биха престанали да трупат семена за зимата, ако ги храним редовно. Рибите, разбира се, нямаха друг избор, понеже ги затворихме в буркани. Ако ги бяхме оставили да си живеят, едва ли щяха да опрат до нашата помощ. Та нали ги улових с мрежа. Ще ви хвана нови и те ще се нуждаят от грижите ви точно колкото и предишните.

Два дена по—късно, в един свъсен следобед, след като се бяха нахранили доволно с тлъст заек с ряпа и лук и изпечен от Кара хляб, Ричард излезе да провери мрежите и да им улови още някоя лещанка. След като двете жени останаха сами, Кара разтреби приборите и ги пусна в кофата за миене на кухненския плот.

— Знаеш ли — рече тя през рамо, — тук ми харесва наистина, но започвам да се изнервям.

Калан обра чиниите в дървения хаван, където събираха обелките и остатъците от храната, за да изхвърлят след това на купчината с боклук.

— Изнервяш се? Какво искаш да кажеш? — Тя донесе чиниите до плота.

— Майко Изповедник, мястото наистина е прекрасно, но започвам да изперквам. Аз съм Морещица. А започвам да кръщавам риби в буркан! — Кара се обърна към кофата и се наведе да почисти лъжиците с парцала за миене.

— Не мислиш ли, че е време да убедим Господаря Рал, че трябва да се връщаме?

Калан въздъхна. Обичаше дома им в планината, харесваше й спокойствието и самотата. Най—вече ценеше времето, което двамата с Ричард имаха за себе си — без присъствието на цял куп хора, които непрекъснато искат нещо от тях. Но наред с това й липсваше динамичният живот в Ейдиндрил, компанията на много хора, видът на градовете и тълпите. Имаше много неща, които не обичаше по тези места, но и много, без които не можеше.

Беше й нужен цял един живот, за да свикне, че хората е винаги оценяват и разбират помощта й, но тя въпреки всичко се хвърля да се бори всеотдайно за интересите им. Ричард никога не се бе сблъсквал с подобно хладно безразличие, въпреки което да трябва да изпълни дълга си.

— Разбира се, че мисля, Кара — Калан остави хавана с белките на една полица, като си отбеляза да не забрави да го изхвърли по—късно. Запита се дали ще бъде Майката Изповедник, предопределена да живее завинаги в гората, далеч от хората си, от хората, борещи се за свободата си. — Но знаеш как се чувства Ричард. Според него би било грешка. Нещо повече, той смята, че би било безотговорно да се поддаде на подобни желания, когато разумът му казва, че не бива да го прави.

В сините очи на Кара блесна решителност.

— Ти си Майката Изповедник. Унищожи магията на това място. Кажи му, че хората имат нужда от теб, че ще се върнеш. Какво ще прави той тогава? Ще те върже за някое дърво? Тръгнеш ли си, ще те последва. Ще трябва да се върне.

Калан категорично поклати глава.

— Не, не мога да го направя. Не и след онова, което ни каза Ричард. Човек не постъпва така с хората, които уважава. Може да не съм съвсем съгласна с него, но го разбирам и го познавам достатъчно добре, за да се опасявам, че е прав.

— Но да се завърне не означава, непременно да поведе нашите части. Ти само ще го накараш да те последва, а не да застава начело на армията. — Кара се усмихна лукаво. — Но може би когато види колко много е нужен на хората, ще се вразуми.

— Та нали именно това е една от причините да ни доведе толкова далеч в планината: страхува се, че ако е близо до битката или ако се върне, ще види какво става и няма да устои да не се намеси. Не мога да злоупотребявам с чувствата му към мен по такъв начин. Дори да се върнем и той да устои на изкушението да помогне на хората в борбата, дори да не бъде въвлечен в тази безумна война с Императорския орден, подобен насилствен акт от моя страна би издигнал помежду ни огромна стена. — Калан отново поклати глава. — Това е нещо, в което той е толкова силно убеден, че не мога да си позволя да го насилвам да се върне.

Кара посочи с капещия парцал.

— Може би не го вярва наистина, не и с цялата си душа. Може би не иска да се върне, понеже се съмнява в себе си — след случилото се в Андерия. И му се струва по—лесно просто да стои настрана.

— Не мисля, че Ричард изпитва съмнения по този въпрос. Не и в това. Нито дори за миг. Нито частичка. Мисля, че ако изобщо изпитва някакви съмнения, би се върнал, понеже това е по—лесното. Да останеш тук е по—трудно — ние с теб сме живи примери. Но всъщност ти можеш да си тръгнеш по всяко време, Кара, ако толкова ти се иска. Той няма власт над твоя живот. Ако не ти се остава, не си длъжна да го правиш.

— Аз съм се клела да го следвам, независимо от глупостите, които върши.

— Глупости ли? Та ти го следваш, понеже му вярваш.

— Както и аз. Точно затова не бих могла да си тръгна и да го принудя да ме последва.

Кара стисна устни. Сините й очи загубиха блясъка си, щом тя се обърна и потопи парцала в кофата с вода.

— В такъв случай ще си останем заключени тук, обречени да живеем живота си в този рай.

Калан се усмихна с разбиране към разочарованието на Кара. Макар че нямаше да се опитва да принуждава Ричард да върши нещо, против което категорично се изправя, това не й пречеше да се опитва да промени решението му. Изсипа чашата си с чай и я остави на плота. Това бе Друго.

— Може би не. Нали знаеш, и аз си мислех същото — че трябва да се върнем, искам да кажа.

Кара я изгледа подозрително.

— Е, и как смяташ, че можем да го убедим?

— Ричард ще се забави известно време. След като така или иначе няма да го има, какво ще кажеш да си вземем по една баня.

— Баня ли?

— Да, точно така. Толкова си мечтая да се изкъпя, писна ми да изглеждам като някакъв провинциален селски пътник. Искам да си измия косата и да си облека бялата Изповедническа рокля.

— Бялата Изповедническа рокля … — Кара й се усмихна заговорнически. — Аха. Значи предстои една от битките, в които жената винаги е по—добре подготвена.

С крайчеца на окото си Калан зърна Дух, застанала на прозореца на спалнята, загледана в света навън, с развяна роба, отметната назад глава и стиснати покрай тялото юмруци — сякаш готова да се защити срещу всяка опасност.

— Е, не точно битка в смисъла, който влагаш ти, но ми се струва, че ако съм облечена по този начин, ще мога да изложа позицията си по—убедително. Това няма да е нечестен похват. Ще говоря от името на Майката Изповедник. Струва ми се, че способността му за преценка в известен смисъл се е изместила. Трудно е човек да мисли за каквото и да е друго, когато е притеснен за някого, когото обича.

Калан сви юмруци инстинктивно, когато мисълта й отплува към заплахата, тегнеща над Средната земя.

— Трябва да му помогна да види, че лошото вече е зад гърба ни, че съм здрава и че е време да се върнем при дълга си към хората.

С усмивка на уста Кара отметна назад кичур руса коса.

— Ако си облечена в тази твоя рокля, със сигурност ще го види.

— Искам да види жената, която е достатъчно силна, за да го победи в бой с меч, и в същото време ми се ще пред него да застане Майката Изповедник в Изповедническата си рокля.

Кара отметна още един кичур коса, този път заплетен покрай устата й.

— Да ти кажа право, аз също нямам нищо против да си взема една баня. Като се замисля, ако се изправя до теб, облечена в костюма си на Морещица, с измита коса и прясно сплетена плитка, ако изглеждам наистина като Морещица и изразя съгласието си с теб, Господарят ще се убеди още по—категорично, че сме прави, и ще е склонен да обсъди възможностите за връщане.

Калан потопи чиниите в кофата с вода.

— Значи решено. Имаме достатъчно време до неговото връщане.

Ричард им бе издялал малко дървено корито, достатъчно, за да седне човек вътре и да си вземе приятна баня. Не бе чак толкова голямо, че да може да се излегнеш вътре, но при все това си бе направо луксозно за планинския им дом.

Кара го довлачи от ъгъла, оставяйки дрехите по мръсния под.

— Ще го приготвя в моята стая. Ти си първа. Така ако се върне по—рано от очакваното, ще можеш да държиш любопитния нос на съпруга си далеч от мен, докато се оправя.

Калан и Кара напълниха коритото от близкото изворче, като затоплиха и няколко чайника вода на огъня. Когато Калан най—сетне се потопи в димящата вода, въздъхна блажено. Навън вече бе студено, от което горещата баня й се струваше още по—прекрасна. Би й се искало да помързелува вътре, но реши да не се бави много.

Усмихна се при спомена за проблемите, които си бе имал Ричард с къпещи се жени. Добре, че го нямаше. По—късно, след като приключат разговора си, можеше да го помоли да напълни едно корито край леглото им. Обичаше аромата на потта му след като се е изкъпал.

Като знаеше, че ще посрещне Ричард с искряща чиста коса и в бялата си рокля, Калан усети повече надежда за връщане от доста време насам. Докато Кара затопляше вода и за себе си, Калан се зае да суши и реше косата си. А когато Морещицата отиде да се изкъпе на свои ред, Калан се прибра в стаята си, за да се облече както бе намислила. Повечето хора се страхуваха от роклята й понеже изпитваха ужас от жената, която я носеше. Ричард винаги я бе харесвал, облечена така.

Щом хвърли хавлията на леглото, погледът й бе привлечен от статуята на прозореца. Калан стисна юмруци покрай тялото си и както бе гола, изви гръб и отметна глава назад, имитирайки Дух, погълна нейното излъчване, остави се в ръцете на силния дух, допусна го вътре в себе си.

За миг се превърна в духа на фигурката.

Това бе денят на промяната. Усещаше го.

След толкова време в гората й стана малко странно да облече отново роклята си на Майката Изповедник, да усети копринената мекота на плата по тялото си. Преобладаваше обаче усещането за удобството на нещо близко и познато.

Като Майка Изповедник Калан се почувства изпълнена с увереност. На някакво по—фундаментално ниво роклята й си беше истинско оръжие. Облечена така, Калан се почувства по—отговорна, усети тежестта на традицията, на опита на всички онези жени, носили роклята преди нея. Майката Изповедник бе натоварена с ужасна отговорност, но освен това се радваше на умението да знае кое е добро за хората и да го прави.

Всички разчитаха на нея. Чакаше я работа и тя трябваше да убеди Ричард, че е време за връщане. Хората имаха нужда и от него и дори той да не желаеше да издава заповеди, трябваше да се съгласи поне да се върне с Калан. Хората, които се бореха за свободата си, трябваше да знаят, че Майката Изповедник е с тях, че не е загубила вяра в каузата им. Трябваше да убеди Ричард поне в това.

Върна се в общата стая и дочу плискането на Кара в коритото оттатък.

— Имаш ли нужда от нещо, Кара? — подвикна й тя.

— Не, добре съм — отвърна й Морещицата. — Толкова е приятно! Струва ми се, че във водата остана толкова мръсотия, че бих могла да засадя картофи.

Калан се засмя. Видя навън пред къщата да се разхожда катеричка.

— Отивам да нахраня Чипи с малко ябълкови срединки. Ако имаш нужда от нещо, само извикай.

Наричаха всички катерички Чипи и животинките се обръщаха на това име. Знаеха, че след него следва храна.

— Добре — отвърна Кара. — Ако се върне Господарят Рал, гледай да го целуваш или каквото там измислиш. Изобщо, задържай го, докато се оправя. Недей да започваш сама разговора. Искам да съм до теб, така ще е полезно да го убедим. Искам да съм сигурна, че ще направим всичко възможно, за да му покажем правилния път.

Калан се усмихна.

— Обещавам.

Тя взе парченце ябълка от кофичката, в която събираха различни неща за храна на животните, които ги навестяваха. Държаха я нависоко, закачена на една кука, за да не могат малките им гости да се обслужват сами. Всички гризачи обичаха ябълкови срединки. Конете предпочитаха ябълките цели.

— Ето, Чипи — подвикна Калан през вратата с гласа, с който винаги се обръщаше към тях. Закачи обратно купичката на мястото й на куката. — Чипи, Чипи, не искаш ли ябълка?

Калан видя катеричката да ровичка нещо из тревата. Студеният вятър погали дългите дипли на роклята й и ги прилепи до краката й. Беше почти за кожена наметка. Голите клони на дъбовете зад къщата скърцаха и стенеха, клатушкайки се насам—натам. Боровете, впити в небето, където вятърът бе по—силен, се навеждаха в дълбоки поклони при някои по—силни пориви. Слънцето се бе скрило зад оловносивия облак, покриващ небето, и така бялата й РОКЛЯ изглеждаше още по—искряща в сумрака.

Близо до прозореца, където стоеше Дух, Капан отново повика Чипи. Катеричките направо се омайваха от сладкия глас, с който тя им говореше. Когато я чу, мъничкото космато животинче се изправи за миг на задните си крака, застина неподвижно, за да се увери, че теренът е чист, и едва като се успокои, че няма опасност, се втурна към нея.

Калан се наведе и изтърколи парченцето ябълка на земята.

— Ето, съкровище — изгука тя. — Хапни си вкусна ябълчица.

Чипи не губи нито секунда. Калан направо я заболяваха бузите от смях, когато гледаше как катеричките се въртят около парченцето храна на земята и го гризкат. Изправи се и докато я гледаше, изтупа длани, без да откъсва поглед от трескавото малко животинче.

То внезапно трепна и замръзна с писък.

Калан вдигна глава. Посрещнаха я чифт сини очи.

Жената стоеше на няма и три метра и я оглеждаше с хладна премереност. Нещо стисна Калан за гърлото и тя не можа дори да извика. Жената пред нея бе изникнала от нищото — просто бе тук. По ръцете на Калан пробягаха ледени иглички.

Дългата руса коса на новодошлата се спускаше на вълнисти къдри над раменете й. Бе облечена в изящна черна рокля. Тялото й бе толкова съвършено, красотата на лицето й тъй неземна, а очите й блестяха с такава интелигентност и дълбочина, че можеше да бъде само същество, изпълнено с безмерна доброта … или с нечовешко зло.

Калан веднага разбра кое от двете е верният отговор — без никакво колебание.

Тази жена я накара да се почувства грозна като мръсно петно и безпомощна като дете. Единственото, което искаше, бе да избяга от нея. Вместо това очите й се задържаха в погледа на онази не повече от секунда—две, но през това време помежду им като че ли изтече цяла вечност. В тези дълбоки сини очи се носеше някакво неистово, плашещо течение на съзерцанието.

Калан си спомни описанието на капитан Мейферт. Колкото и да се напъваше, не можеше да си спомни името на жената. Беше нещо обикновено. Най—важното обаче беше, че пред нея стоеше Сестра на мрака.

Без да каже нито дума, жената вдигна ръце и ги обърна с дланите нагоре, сякаш за да й предложи смирено нещо. Вътре нямаше нищо.

Калан се опита да прецени дали ще успее да стигне до нея с един скок. Реши да използва силата си. Веднъж взела решение, все едно го бе реализирала. Но ако искаше всичко това да има смисъл, трябваше да бъде по—близо до жената.

Щом понечи да помръдне, за да осъществи отчаяния си скок, светът избухна в белотата на болката.