Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Faith of the Fallen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 79 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (18.01.2007)
Корекция
piki (2008)
Корекция
shanara (2008)
Сканиране
Пламен Матеев

Издание:

ВЯРАТА НА ПРОКУДЕНИЯ. ЧАСТ I. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.6. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Faith Of The Fallen / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 512. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-175-2 (ч. 1)

ВЯРАТА НА ПРОКУДЕНИЯ. ЧАСТ II. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.6. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Faith Of The Fallen / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 447. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-176-0 (ч. 2)

История

  1. — Добавяне
  2. — Основна редакция от shanara и piki
  3. — Допълнителна редакция от piki

Статия

По-долу е показана статията за Вярата на Прокудения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вярата на Прокудения
Faith of the Fallen
АвторТери Гудкайнд
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видфентъзи
ПоредицаМечът на истината

ПреводачНевена Кръстева
НачалоSHE DIDN'T REMEMBER DYING.

„Вярата на Прокудения“ (на английски: Faith of the Fallen) е шестият роман от епичната фентъзи поредица на Тери Гудкайнд, „Мечът на истината“. Публикуван е за първи път през април 2000 година. На български е преведен от Невена Кръстева и издаден през същата година.

Сюжет

В разгара на войната за спасяване на магията, Ричард е отвлечен от могъща магьосница на име Ничи – сестра на Мрака, отдадена на целите и философията на най-големия враг на Ричард – Джаганг. Ничи търси смисъла на живота си и е убедена, че може да го намери само в прекараното с Ричард време и наблюдението върху реакциите му. Залогът за пленничеството му е животът на любимата му – Калан.

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Калан се прилепи напред към гривата на галопиращия кон и го пришпори да препуска все по—бързо и по—бързо. Погледът й се плъзна по черната пустош и замря върху искрящите силуети на огньовете. Мускулите на бедрата й се напрегнаха, щом отпусна цялата си тежест върху стремената, притисна крака към трескавата топлина на масивното тяло и ритмично, неспирно, френетично се замята и заогъва, усещайки всеки мощен удар на копита в земята. Ушите й пулсираха с препускането на собственото й сърце и с тътена на копитата зад нея. Като в сън усещаше тежестта на прибрания в ножницата Меч на истината — постоянното напомняне за Ричард.

Сграбчи юздите с една ръка. С другата издигна високо Галеанския кралски меч. Светлините приближаваха. Най—неочаквано първата изникна от нищото и се взриви пред погледа й.

Тя прелетя покрай нещо, което й приличаше на светлина от свещ, и разбра, че най—сетне е вътре. От устата й, под неудържимия напън на чувства, които повече не можеше да потиска, излезе вик. Мечът й се стовари върху тъмната фигура на мъж. От мощния допир на острието до човешка кост китката й изтръпна. Дръжката сякаш щеше да изгори дланта й.

Конниците след нея също бяха дали воля на гнева си и тичаха другите вражески часови. Калан се сдържаше, мислейки, че тепърва ще има възможност да излее всичко, натрупано в душата й. Този път нямаше да има отказ.

Външният обръч от огньове в периферията на лагера беше към нея. Мускулите й се бяха вкочанили от напрежението на очакването. Още малко и нямаше да може да сдържа. Изведнъж се оказа право в целта. Най—сетне бе вътре. Посрещна ги с цялата си сила. Мечът й се развихри, запрепуска из телата, поваляйки всичко по пътя си Огньовете се стрелнаха от двете страни на коня й с шеметна бързина. Отвори уста да си поеме дъх.

Дръпна юздата, за да накара огромния си боен кон да завие и да започне да обикаля в стегнат кръг. Не бе толкова подвижен, колкото би й се искало, но пък бе добре обучен и щеше да свърши работа. Животното изцвили, предусетило началото на боя.

Всичко бе осеяно с хаотично разхвърляни палатки и каруци. До Калан достигна веселият смях на онези, които все още не бяха разбрали, че врагът е проникнал сред тях. Бе тръгнала с малък отряд и бе държала хората си в стегнат пакет, за да не се вдига много шум, какъвто би предизвикала една свободна атака. Беше се получило. Край огньовете се мяркаха мъже, надигащи бутилки или ядящи месо от шишове. Други спяха, краката им стърчаха от палатките. Видя един войник, който се разхождаше, прегърнал жена. На трепкащата светлина на огъня мярна силуетите на мъже в палатките, трудещи се между краката на жени.

Двойката, разхождаща се ръка за ръка — несъмнено ставаше въпрос за платена любов, — не бе далеч. Мъжът бе по—далеч, така че когато Калан прелетя край тях с развят меч, острието намери главата на жената. Слисаният мъж стисна обезглавеното тяло, свличащо се между ръцете му. Кавалерията зад Калан не му остави много време да осмисли случилото се.

Калан впи пети в тялото на жребеца и го подкара през разхвърляната редица от палатки, в които бе забелязала преплетени тела на жени и мъже. Усети как копитата на животното удрят в плът и кости. Въздухът около нея избухна в писъци.

Един войник с копие в ръка бе застанал с разтворени крака в състояние на пълно вцепенение. Калан измъкна оръжието му и го заби в малка палатка, завъртя го, за увие около него платнището, след това дръпна коня си назад. Платнището се вдигна и отдолу лъснаха телата на мъж и жена. Калан хвърли останките от палатката в огън, а хората й се погрижиха за двамата изумени обитатели на палатката. Щом платът се запали, Калан го вдигна на върха на копието и го доближи до една каруца, която пламна мигновено, след това го метна върху съседната, натоварена с провизии.

Замахна с меча и размаза лицето на едър мъжага, втурнал се да я свали от коня. Трябваше да приложи сила, за да измъкне острието си от главата му. Преди върху нея да са се нахвърлили нови врагове, отново заби пети в плътта на животното и полетя към друг огън, където мъжете едва бяха започнали да се надигат. Конят сам повали няколко, мечът й догони други. Женските писъци вече бяха успели да вдигнат аларма и мъжете се спускаха откъм каруци и палатки с оръжия в ръка. Сцената приличаше на врящ ад. Калан въртеше меча си, посичайки всичко по пътя си. Мнозина от жертвите й не бяха войници. Мечът й поваляше кожари и каруцари, курви и войници. Конят, по дадена от нея команда, тръгна с високо вдигнати крака и покоси цяла редица от по—големите палатки, в които се грижеха за ранените. Край една лампа Калан мерна хирург с игла и конец в ръка, който шиеше крака на мъж. Насочи коня си да ги стъпче. Докторът вдигна ръце пред лицето си, но нямаше как да удържи тежестта на огромния боен кон.

Калан направи знак на хората си. Военните лекари бяха важни. Д’Харанците се постараха да убият всеки, когото можаха да открият. Калан знаеше, че да избият лекари означава да подпишат смъртната присъда на още безгласни вражески войници. Калан и хората й изливаха разрушителната си сила върху палатки на курвите, преобръщайки товарните каруци, избиваха с еднаква ярост както войни, така и цивилни. Където видеха лампи, хората й се лягаха да ги вземат, за да ги използват за разпалване пожари. Калан насочи меча си към разярен готвач, спуснал се към нея с месарски нож в ръка. Бяха й нужни три бързи движения, за да го разчлени.

Препускащият от лявата й страна кон на Кара връхлетя върху един войник, който тъкмо се канеше да дръпне тетивата на лъка си. Кара покосяваше всичко по пътя си с хладна методичност. Агиелът й обикновено намираше жертвите право в сърцата, ако ли не, се чуваше мощно чупене на кости. Ужасените им писъци на непоносима болка бяха достатъчно вледеняващи, та да докарат тръпки дори по гърба на мъртвите, а това само усилваше всеобщата паника. За ушите на Калан то бе истинска величествена музика.

Агиелът работеше само посредством връзката с Господаря Рал. Понеже действаше, двете с Калан знаеха, че Ричард е жив. Дори само този факт окриляваше Калан в битката. Сякаш той бе тук с нея. Усещаше допира на меча му до гърба си като докосването на ръката му, която я напътстваше да бъде смела в боя, да не проявява милост.

Безразборното клане в лагера на придружаващите Ордена занаятчии и търговци внасяше смут в редиците на врага и хвърляше в ужас хора, които се смятаха за неуязвими от жестокостта, на която самите те бяха способни. Сега, вместо да са в ролята на събиращите мършата лешояди, се бяха оказали безпомощни жертви. Животът в лагера на Императорския орден никога повече нямаше да бъде същият — Калан щеше да се погрижи за това. Тези войници никога повече нямаше да вкусят удобствата, предоставяни им от тези хора, които вече щяха да знаят, че са изложени на не по—малка опасност от офицерите и войниците. Щяха да знаят цената на участието си във всичко това. А тя бе безжалостна смърт — времето за разплата бе дошло.

Докато си проправяше път с меча пред търтилата да бяга сган, Калан не изпускаше от очи голяма група коне на Ордена, вързани недалеч, които войниците започваха да оседлават. Премазваше с коня си хора и палатки и се приближаваше натам, докато бе сигурна, че се намира достатъчно близо до вражеската кавалерия.

Изправи се на стремената, размаха меча си високо във въздуха. Мъжете спряха, за да я погледнат.

— Аз съм Майката Изповедник! Заради извършеното вас престъпление, изразяващо се в нападение над Средна земя, осъждам всички ви на смърт! Всички, до последния човек!

Стотината нейни войници посрещнаха изявлението й с радостни възгласа. Гласовете им се сляха в тържествен напев:

— Смърт на Ордена! Смърт на Ордена! Смърт на Ордена!

Калан и хората й обикаляха в кръг, който постепенно разширяваха, покосявайки всичко живо по пътя си, пронизвайки всеки, изправил се насреща им, опожарявайки каквото могат. Този отряд Д’Харански войници бяха най—добрите в работата си и каквото правеха, правеха го с блестящ резултат. Попаднеха ли на каруца с гориво, отваряха варелите и хвърляха вътре горящи цепеници, които забождаха с копията си от огньовете. Нощта изгря в ден. Калан вече се виждаше ясно, понесена сред паплачта, огласяваща целия лагер с виковете на смъртта.

Калан видя как кавалерията на Ордена се събира, как войниците подготвят копията си и изваждат мечовете. Вдигна коня си на задните крака и мечът й проряза студения въздух.

— Глупаци такива! Нима наистина си мислите, че ще ме стигнете или победите! Всички ще измрете като идиоти, каквито сте, от ръката на Майката Изповедник!

Щом конят й стъпи на земята, го пришпори здраво.

Жребецът препусна в див бяг, плътно от дясната му страна на Кара, зад тях галопираха стотината Д’Харански войни, а по петите им се събираше все по—многобройна вражеска кавалерия.

Тъй като бяха в периферията на лагера, скоро щяха да затвори на открито. Въпреки галопа Калан не пропускаше една възможност да използва меча си срещу всеки, препречил се на пътя й. В тъмното не можеше да различи дали жертвите й са мъже или жени, но и без това беше все едно. Искаше да ги изтреби до крак. Всеки път, когато мечът й потъваше в плът, разсичаше мускул или чупещ кост, тя изпитваше сладостно облекчение.

Препускащи с всички сили, те най—сетне прелетяха край последния лагерен огън и потънаха в черната бездна на нощта. Калан се прилепи към мускулестия врат на коня си, докато продължаваха да препускат на запад, като се надяваше пътят да не е осеян с дупки. Попаднеха ли в дупка, най—вероятно щеше да се свърши не само с коня й но и с нея самата.

Познаваше добре терена, хълмистата местност, отсрещния стръмен бряг. Знаеше точно къде се намира дори в тъмното и знаеше къде отива. Разчиташе врагът да не се ориентира толкова добре като нея. В дезориентиращия черен мрак преследвачите им щяха да се съсредоточат върху тлеещите отпечатъци по тялото на коня й, мислейки си, че някой от техните магьосници е успял да се приближи достатъчно близо до нея, та да бележи коня й. Сигурно вече ликуваха, предвкусвайки удоволствието от предстоящото й залавяне.

Калан използва плоската страната меча си, за да плесне коня си по хълбоците и да го пришпори напред, разярявайки го допълнително. Бяха се отдалечили от въодушевлението на битката и бяха потънали в самотната пустош на полето. Конете се страхуваха от нападения на хищници, особено в тъмното. Калан за пореден път пришпори своя жребец, повтаряйки му да си мисли, че по петите го гони гладен хищник.

Хората й я следваха плътно, но както ги бе инструктирала, се бяха подредили от двете й страни, за да има добра видимост към Калан и светещия й кон. Когато тя прецени, че са стигнали достатъчно близо, даде сигнал с уста. С периферията на очите си видя как хората й се оттеглят встрани и потъват в нощта. Нямаше да ги види повече, докато не се завърне в Д’Харанския лагер.

На фона на отдалечаващите се вражески огньове тя различи силуетите на преследващите я конници. Летяха с пълна сила. Гладните им погледи без съмнение не изпускаха нито за миг светещата мишена, в каквато се бе превърнал конят й.

— Колко още? — провикна се яздещата до нея Кара.

— Трябва да е … — Думите увиснаха във въздуха, когато изведнъж видя пред себе си онова, което търсеха. — Кара, сега!

Калан вдигна крака само миг преди Кара да стовари своя кон върху нейния. Двете мощни животни се сблъскаха жестоко. Калан обви с ръка раменете на Кара. Кара я стисна за кръста и я издърпа от седлото. Калан удари коня си още веднъж с плоската страна на меча. Животното изпръхтя в ужас и продължи отчаяния си бяг напред в черната нощ.

Калан успя да преметне единия си крак през задницата на другия кон, прибра меча си в ножницата и стисна здраво Кара за кръста, щом тя започна да завива остро наляво, пришпорвайки коня с пълна сила, за да избегне точно навреме опасността.

За секунда Калан мерна размазания образ на отразени в ледените води на река Дрън звезди. Изпита внезапна болка за изненадания, объркан и ужасен кон, който в същия миг се срина от ръба на стръмния бряг. Животното пожертва живота си, за да бъде последвано от още много жертви. Вероятно така и не бе разбрало какво точно става.

Не разбраха какво става и кавалеристите от Ордена, очакващи плътно греещите знаци върху коня, открояващи в тъмнината. Това бе нейната Средна земя. Калан познаваше всичко в нея. Те бяха нашественици и се оказаха в небрано лозе. Дори в последния миг да осъзнаеха всъщност става, при скоростта, с която се носеха, бе напълно невъзможно да променят по някакъв начин съдбата си. Калан се надяваше, че все пак са осъзнали ситуацията но преди да потънат в ледените черни води или Дробовете им да експлодират от жажда за въздух, безмилостната река повлече телата им в смъртоносната си прегръдка. Надяваше се всеки един от тези мъже да бъде застигнат от ужасна кончина в дълбините на тези коварни течения.

Калан отклони мислите си от битката. Войниците от Д’Харанската империя можеха да се оттеглят за сън с мисълта за победата си над врага и със сладкия вкус на отмъщението в уста. Въпреки това Калан установи, че мисълта за победата не утолява особено яростта й.

След известно време конят на Кара забави темпото до лек тръс, докато накрая мина в ходом. След цялата тази лудница от хора, шума и бъркотията в лагера на Императорския орден внезапната тишина им се стори потискаща. Калан се чувстваше като нищожно петънце в една безкрайна пустош.

Вкочанена и изтощена, Калан придърпа наметалото около раменете си. Краката й трепереха от неистовото напрежение, което най—сетне се бе стопило. Чувстваше се абсолютно изпразнена. Главата й се отпусна на гърба на Кара. На врата си усещаше тежестта на меча на Ричард.

— Е — обади се Кара през рамо, след като бяха яздили мълчаливо през черните поля, — ако продължаваме така всяка нощ в продължение на година—две, от тях няма да остане и следа.

За първи път от цяла вечност насам Калан едва не избухна в смях. Едва.