Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (27)

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Калан се прозя и разтърка очи. Примигвайки, изви гръб и изтегна схванатите си мускули. Кошмарните й спомени я връхлетяха от замъглените от съня тъмни ъгълчета на съзнанието й, изтласквайки безжалостно всички други мисли.

Беше стигнала отвъд страната на безжалостните сълзи и мъка; бе влязла в неприкосновените владения на необуздания гняв.

Пръстите й напипаха студената стомана на ножницата, полегнала край нея. Допирът оживя от ледената ярост.

Това, фигурката на Дух и спомените й бяха почти единственото, което й остана от него.

Нямаше достатъчно дърва, но при положение, че скоро щяха да тръгват, нямаше нужда да пести и затова — сложи още една цепеница в блещукащия огън с надеждата топлината да възвърне живота в занемелите й пръсти. Вятърът промени посоката си. В лицето я блъсна лют дим, който я накара да се закашля, за да поеме веднага след това към близката скала, надвиснала над скривалището им.

Кара никъде не се виждаше, така че Калан отново сложи съдинката на огъня, за да има топъл чай, когато Морещицата се върне. Вероятно бе отишла до тоалетната. Или пък проверяваше капаните, които бяха заложили предишната вечер за зайци. Калан не таеше особена надежда, че ще имат заек за закуска. Не и в такова време. И бездруго имаха достатъчно хранителни запаси.

През цепнатините в облаците проблесна виолетовата осанка на кристално чиста ледена зора, която успя да пробие в пролуките между заснежените клони на дърветата и просветна чак до под скалата, озарявайки всичко в малкия им лагер с мека алена светлина. Двете безуспешно бяха търсили хралупест бор. Избраното за нощувка място бяха заградили със стена от насечени клони — както ги бе учил Ричард, — за да се предпазят, доколкото бе възможно, от студа. Благодарение на подобренията заслонът се бе получил доста уютен. Бе цяло щастие да намерят това място в обилния снеговалеж. Навън всичко бе потънало в Дълбоки преспи, но вътре успяха да прекарат една относително суха, макар и не особено топла нощ. Кара и Калан бяха спали сгушени една в друга под одеялата си, увити във вълчите си наметала, за да пазят взаимно топлината на телата си.

Калан се запита къде ли е Ричард, дали и на него му е студено. Надяваше се да не е. Понеже бе тръгнал няколко дена по—рано, можеше да се очаква, че е имал късмет и вече е долу в ниското, избягвайки от снега.

Кара и Калан бяха останали в къщата, както ги бе помолил той, още три дни. Снегът дойде на следващата сутрин след неговото заминаване. Калан бе склонна да изчакат времето да се проясни и тогава да тръгват, но Сестра Ничи й бе дала горчив урок — не чакай, а действай. Когато Ричард не се появи, двете жени поеха на път.

Отначало доста трудно си проправяха пъртина. Бореха се с преспите, на места водеха конете за поводите, от време на време ги яхваха. Видимостта не бе особено добра и през повечето време трябваше да се ориентират за посоката по западния вятър, като се стремяха да бие винаги отдясно. При подобни условия минаването през просеките бе опасно. По едно време си мислеха, че са направили ужасна грешка, напускайки сигурността на дома си.

През една пролука в облаците миналата нощ, докато събираха клони за огрев, мярнаха силуетите на по—ниските хълмове в полите на планината. Бяха кафеникави и зелени, не бели. Не след дълго щяха да се окажат по—ниско от снега. Калан бе убедена, че най—лошото вече е зад гърба им.

Тъкмо пъхаше ръката си в ръкава, за да навлече още една риза над двете, които вече бе облякла, когато чу скърцане на подметка по снега. Когато установи, че стъпките са на повече от един човек, скочи на крака.

През натрупаните клони се подаде Кара.

— Имаме гости — мрачно каза тя. Калан видя в ръката й Агиела.

През дърветата зад Кара се промуши навлечена на катове прегърбена жена. Под пластовете наметала, шалове и други висящи краища на дебели дрехи Калан с изненада установи, че пред нея стои Ан — жената, която някога бе Прелат на Сестрите на светлината.

Зад Ан вървеше по—висока жена, качулката й бе свалена и изпод нея се виждаше посребряваща коса, дълга до раменете. Имаше напрегнат, твърд и преценяващ поглед, който очевидно й бе спечелил гъста мрежа от бръчици около дълбоките очи. Под не толкова изразителното й лице се виждаше доста голям нос. Приличаше на жена, която използва пръчка в обучението на деца.

— Калан! — втурна се напред Ан и я стисна за ръцете.

— О, скъпа, толкова се радвам да те видя! — Когато погледът на Калан се плъзна зад нея, тя добави: — Това е една от Сестрите ми, Алесандра. Алесандра, нека ти представя Майката Изповедник — жената на Ричард.

Жената пристъпи напред и се усмихна. Доволната усмивка тотално промени лицето й, моментално изтривайки жестокото й изражение, за да разкрие доброта и откритост. Трансформацията бе малко смущаваща, сякаш зад това лице се криеха двама души. Или, както си помисли Калан, може би един човек с две лица.

— Майко Изповедник, радвам се да се запозная с теб.

— Ан много ми е разказвала и знам какъв прекрасен човек сте. — Очите й бързо огледаха мястото. — Толкова се радвам за вас с Ричард.

Ан се огледа с търсещ поглед. Забеляза меча.

— Къде е Ричард? — Кара нищо не каза. Тя се вгледа в очите на Калан. — Скъпи Създателю — прошепна след малко, — какво има? Какво е станало? Къде е Ричард?

Калан най—сетне успя да отвори уста.

— Една от твоите Сестри го отведе.

Ан освободи главата си от няколко ката шалове и отново стисна Калан за ръката. На ръст стигаше едва до гърдите на Калан, но изглеждаше поне двойно по—широка.

— Какви ги говориш? Как така го е отвела Сестра?

— Коя Сестра?

— Ничи — изръмжа Калан.

Ан отстъпи назад.

— Ничи…

Сестра Алесандра зяпна.

— Сестра Ничи? — Тя скръсти ръце пред гърдите си.

— Сестра Ничи не е от Сестрите на Ан. Тя е Сестра на мрака.

— О, да, прекрасно знам това.

— Трябва да го върнем обратно — възкликна Ан. — Незабавно. При нея не е в безопасност.

— Не може да се каже на какво е способна… — Алесандра млъкна изведнъж.

Вятърът запрати срещу тях искрящ снежен облак, който моментално изтри червенината на зората. Калан примигна, за да изчисти снега от очите си. Кара, облечена с червената си кожена униформа и наметнала както пелерината, така и вълчето си наметало, не му обърна внимание. Другите две жени избърсаха лица с вълнените си шалове.

— Калан, всичко ще бъде наред — успокоително рече Ан. — Разкажи ни какво се случи? Кажи ни всичко, до последната подробност, Той ранен ли е?

Калан преглътна нарастващата си ярост.

— Ничи използва срещу мен нещо, което нарече майчино заклинание.

Ан остана като гръмната. Алесандра отново зяпна.

— Сигурна ли си? — предпазливо попита Ан. — Сигурна ли си, че е било точно това? Откъде знаеш?

— Нападна ме с някаква магия. Никога преди не бях чувала за подобно заклинание. Знам само, че беше определено силна магия и че Ничи я нарече майчино заклинание. Каза, че ни свързвало по някакъв начин, чрез онази магия.

Алесандра отстъпи назад.

— Това все още не означава, че е майчино заклинание.

— Когато Кара удари Ничи с Агиела си — продължи Калан, — се строполих на колене, сякаш Кара бе ударила мен.

Двете Сестри се спогледаха безмълвно.

— Но… но ако тя… — заекна Ан.

Калан изрече на глас онова, което Ан явно не смееше:

— Ако тя бе пожелала, можеше да прекъсне нишката на магията и да ме убие. Това бе начинът, към който прибягна, за да залови Ричард. Обеща му, че ще ме остави да живея, ако той тръгне с нея. Той й се продаде в робство, за да спаси мен.

— Не може да бъде — поклати глава Ан, вдигайки мърлявите си пръсти към лицето. — Ничи няма откъде да знае как се прави подобно необичайно заклинание. — прекалено млада е. Освен това то се среща изключително рядко и за създаването му е нужна огромна сила. Сигурно е направила нещо друго и само ви е излъгала, че е майчино заклинание. Ничи не може да хвърли майчино заклинание.

— Напротив, може — с неохота й възрази Сестра Алесандра. — Тя притежава както силата, така и способностите. Трябвало й е само човек, притежаващ необходимото познание, за да я научи. Ничи не си пада много по магията, но когато се наложи …

— Лидмила … — прошепна Ан към Алесандра, внезапно прозряла как стоят нещата. — Джаганг хвана Лидмила.

Калан изгледа подозрително Алесандра.

— И откъде си толкова наясно какво умее и какво не Ничи? Как така знаеш за нея повече от самия Прелат?

Сестра Алесандра се загърна в наметалото си. Лицето й изгуби топлотата си и се изкриви в гримаса — този път изразяваща горчивина.

— Аз бях тази, която доведе Ничи в Двореца на пророците — тогава тя беше още дете. Аз бях отговорна за възпитанието й и я обучавах в използването на дарбата й. Познавам я най—добре от всички. Познавам и тъмните страни на силата й, понеже някога аз също бях Сестра на мрака. Именно аз я заведох при Пазителя.

Калан усети как се олюлява с ритъма на побеснялото си сърце.

— Значи ти също си Сестра на мрака.

— Беше — поправи я Ан и вдигна предупредителна ръка към Калан.

— Прелатът проникна в лагера на Джаганг и ме освободи не само от императора, но и от Пазителя. Аз отново Сестра на Светлината. — Горещата усмивка отново блесна летните на Алесандра. — Ан ме върна при Създателя.

Доколкото Калан можеше да прецени, твърдението й нямаше нужда от потвърждение.

— Как ни намерихте?

Ан не отговори на грубия въпрос.

— Трябва да бързаме. Трябва да вземем Ричард от Ничи, преди да го е доставила на Джаганг.

Докато отговаряше на Ан, Калан не сваляше гневния си поглед от Алесандра.

— Тя не го води при Джаганг. Каза, че не работи за Негово Сиятелство, а за себе си. Точно тези думи използва. С очите си видяхме, че е махнала халката на императора от устната си, и тя лично ни каза, че повече не се страхува от него.

— Каза ли тогава защо взема Ричард? — попита Ан.

— Или поне къде го води?

Калан премести втренчения си поглед върху Ан.

— Каза, че го води към забвението.

— Забвението! — зяпна Ан.

— Зададох ти въпрос — настоя Калан, гневът вече прозираше ясно в гласа й. — Как ни намерихте?

Ан потупа колана на кръста си.

— Разполагам с дневник на пътуването. Използвах го, за да държа връзка с Вирна, която е при нашите. Вирна ми каза, че са ви навестявали куриери. Така разбрахме къде сте се скрили. Радвам се, че успяхме да ви срещнем. За малко да се разминем. Не можеш да си представиш колко се радвам да видя, че си се възстановила, Калан. Толкова се тревожехме.

Калан забеляза, че Кара, застанала зад двете жени, все още стиска Агиела в ръката си. Калан нямаше нужда от Агиел. Изповедническата сила вреше вътре в нея. Втори път не би допуснала грешка от предпазливост.

— Дневникът на пътуването. Разбира се. В такъв случай Вирна сигурно ти е казала за видението на Ричард, според което той не бива да повежда Д’Харанската армия срещу ордите на Императорския орден.

Ан с неохота кимна с глава, очевидно изпълнена с нежелание да обсъжда подобно видение.

— После, преди няколко дни, Вирна изпрати съобщение — почти бяхме стигнали дотук, — че Д’Харанците са изпаднали в ужас, защото изведнъж са изгубили усещане то си за местоположението на Ричард. Тя пишеше, че все още са защитени от пътешественика по сънищата чрез връзката с Господаря Рал, но че внезапно са изгубили представа къде се намира той.

— Ничи изтръгна връзката ни с него — изръмжа Кара.

— Е, трябва да го намерим — обади се Ан. — Трябва да го вземем от Ничи. Той е единственият ни шанс. Каквото и да си мисли, са пълни глупости и ще трябва да го вкараме в правия път, но най—напред трябва да го намерим и да го върнем. Той е човекът, който ще поведе нашите сили срещу Императорския орден. Той е назованият в пророчеството.

— Значи за това сте тук — прошепна Калан като на себе си. — Чули сте от Вирна за отказа му да застане начело на армията и дори да издава заповеди. Пътували сте дотук с надеждата да го принудите да се върне в борбата.

— Трябва да го направи — настоя Ан.

— Не, не трябва — отвърна Калан. — Той разбра, че ако ни поведе този път, ще изгубим каузата на свободата за поколения напред. Каза, че е осъзнал, че хората още не разбират свободата и няма да се борят за нея.

— Той просто трябва да се докаже пред хората. — лицето на Ан пламна. — Трябва да им докаже, че е техният водач, както вече бе започнал да прави, и те ще го последват.

— Ричард ми каза, че е разбрал, че не той трябва да се докаже на хората, а те на него.

Ан запримига удивено.

— Та това са глупости!

— О, така ли?

— Разбира се. Момчето бе назовано в пророчество още преди много векове. Чакала съм стотици години да се роди, за да ни поведе в борбата.

— Нима. Тогава коя си ти, че да се опитваш да опровергаваш решението на Ричард — ако си толкова решена да го следваш? Той реши. Ако е водачът който искате, трябва да се вслушате във волята му, да приемете решението му.

— Но това не е записано в пророчеството!

— Ричард не вярва в пророчества. Според него човек сам гради съдбата си. Аз също започвам да се убеждавам, че вярата в пророчества само изкуствено променя хода на събитията. Изкривената вяра в самото пророчество по някакъв тайнствен начин влияе най—зле на живота на хората.

Ан я изгледа слисано и ококорено, след това присви очи.

— Ричард е човекът, назован в пророчеството като нашия водач срещу Императорския орден. Това е борба за самото съществуване на магията в този свят — не го ли разбираш! Ричард бе роден, за да води тази борба. Трябва да го върнем!

— Всичко стана заради вас — прошепна Калан.

— Моля? — Намръщената гримаса на Ан се промени в снизходителна усмивка. — Какво говориш, Калан? — Гласът й придоби изненадваща мекота. — Познаваш ме, знаеш, че тази борба се води за спасяването на магията на света. Ако Ричард не ни поведе, нямаме никакъв шанс.

Калан стрелна ръка напред и стисна изненаданата Сестра Алесандра за гърлото. Жената ококори очи.

— Не мърдайте — изсъска през стиснати зъби Калан, — иначе ще освободя Изповедническата си сила.

Ан разпери ръце умолително.

— Калан, да не си се побъркала? Остави я. Успокой се.

С другата ръка Калан посочи към огъня.

— Дневникът на пътуването. Хвърли го в огъня.

— Какво? Няма да направя такова нещо!

— Веднага — продължи през стиснати зъби Калан. — Или Сестра Алесандра ще е моя. Когато свърша с нея, Кара ще се погрижи да хвърлиш дневника в огъня, та ако ще да го направиш и през счупени пръсти.

Ан хвърли поглед към надвесилата се над нея Морещица.

— Калан, знам, че си разстроена, и напълно те разбирам, но нали сме от една и съща страна на битката. Ние също обичаме Ричард. Ние също искаме да попречим на Императорския орден да завладее света. Искаме …

— Ние ли? Ако не беше ти и твоите Сестри, нямаше да се случи всичко това. За всичко сте виновни вие. Не Джаганг, не Императорският орден, а вие.

— Да не си се…

— Лично ти носиш отговорността за онова, което сполетя света. Точно както Джаганг слага халки през устните на робите си, ти приковаваш твоите роби за носа — Ричард! Лично ти си отговорна за вече изгубените животи, за жертвите, които тепърва предстоят да паднат в кървавите кланета, които ще залеят земята. Ти, не Джаганг, направи това!

Въпреки студа челото на Ан бе плувнало в пот.

— В името на Създателя, за какво говориш? Калан, ти ме познаваш. Присъствах на сватбата ти. Винаги съм била на твоя страна. Просто следвах пророчествата, за да помогна на хората.

— Ти самата създаваш пророчествата! Без твоята помощ те просто щяха да отминат! Те се появяват само защото ти ги изпълваш със смисъл! Ти прекара халката през носа на Ричард!

Ан успя да запази спокойствие на фона на бушуващото от ярост лице на Калан.

— Калан, мога само да си представя как се чувстваш, но наистина ми се струва, че губиш разсъдъка си.

— Аз ли! Аз ли, Прелате? Защо Сестра Ничи отвлече съпруга ми? Отговори ми. Защо!

Лицето на Ан помръкна.

— Защото е зла!

— Не. — Калан стисна още по—здраво врата на Алесандра. — Заради теб. Ако не бе изпращала Вирна в Новия свят със задачата да преведе Ричард през бариерата в Стария свят…

— Но пророчествата казват, че Орденът ще се вдигне, за да завладее света и да изкорени магията, ако не ги спрем! Пророчествата казват, че Ричард е единственият, който може да ни поведе в борбата! Че единствено той има шанс за победа!

— И ти извика на живот това мъртво пророчество. Сам—сама. Само защото вярваш в безкръвните думи, вместо в собствения си избор. Днес си тук не за да подкрепиш избора на избрания от самата теб водач, не да говориш с него, а да му натрапиш пророчеството. Да го дръпнеш за халката. Ако не бе изпратила Вирна за Ричард, какво щеше да стане, Прелате?

— Ами… ами Орденът…

— Орденът ли? Орденът все още щеше да си е в Стария свят, оттатък бариерата. Не е ли така? В продължение на три хиляди години тази бариера, създадена с усилията на могъщи магьосници, си стоеше на мястото, неподатлива на набезите на Ордена или на всеки друг като тях. Желанието им да завладеят Новия свят нямаше как да се осъществи. И понеже ти залови Ричард пряко волята му и заповяда да бъде отведен в Стария свят, единствено подтиквана от мъртвите думи в мъртви, потънали в прах книги, той бе принуден да унищожи бариерата и сега няма какво да спре Ордена да се изсипе в Новия свят, в Средната земя, моята Средна земя, да коли и убива моя народ, да отнеме моя съпруг — всичко това заради теб и твоята намеса! Ако не беше ти, нищо от това нямаше да го има! Нито войната, нито купищата трупове, залели градовете на Новия свят. Ако не бяха набезите ти да ни „спасиш“ от пророчеството, всичко щеше да е както си беше. Не мога дори да си представя, че ще издържа на спомена за безбройните деца, които видях да се гърчат в мъки и да умират от черната смърт заради теб. Деца, които ме гледаха в очите и ме питаха дали ще се оправят и аз трябваше да ги уверявам, че всичко ще бъде наред, и в същото време да знам, че няма да доживеят дори до сутринта. Никой никога няма да узнае колко хора загинаха. Не остана никой, който да помни всичките онези малки селища, покосени до крак от чумата. Без твоята намеса всичките тези деца щяха да бъдат живи, майките им щяха да ги гледат с грейнали лица как си играят, бащите им щяха да ги учат да се справят с живота — живот, който им бе отказан от теб заради вярата ти в пророчествата! Казваш, че това е борба за самото съществуване на магията в този свят — макар че твоите усилия да изпълниш пророчеството може би вече са обрекли на смърт магията. Без твоята намеса Хармониите никога нямаше да дойдат в този свят. Да, Ричард успя да ги прогони, но какви невъзвратими последствия останаха? Да, силата ни се върна, но за времето, докато Хармониите бяха изтеглили всичката магия от този свят, са измрели незнайно колко магически същества — създания, чието съществуване зависи изцяло от магията. За да съществува, магията изисква равновесие. Равновесието на магията в този свят бе нарушено. Невъзвратимото унищожение на магията може би вече е започнало. И всичко това заради сляпата ти вяра в пророчествата! Ако не беше ти, Прелате, Джаганг, армията на Императорския орден и всичките ти Сестри щяхте да си стоите, зад бариерата, а ние тук щяхме да сме на сигурно и спокойно място. Ти очерни всичко освен онова, което заслужава очерняне. Ако свободата, магията и самият свят бъдат унищожени, всичко ще бъде от твоята ръка, Прелате.

Тихият стон на вятъра бе единственият звук в заслона, а от него натежалата тишина ставаше още по—зловеща и мъчителна. Ан гледаше Калан с изпълнени с ужас очи. В слънчевите лъчи, озаряващи студената утрин, проблясваха снежинки.

— Нещата не стоят така, Калан. Мъката ти те кара да ги виждаш по този начин.

— Напротив — точно така стоят — отсече тя без желание да спорят повече.

Ан понечи да каже нещо, но от устните й не излязоха думи.

Калан простря към нея ръка с разтворена длан.

— Дневникът. Ако си мислиш, че няма да унищожа живота на тази жена, значи имаш погрешно мнение за мен. Тя е една от твоите Сестри, която е помагала в унищожението на света в името на доброто, ако не е така, значи все още е служителка на Пазителя, която помага в унищожаването на света в името на злото. И в двата случая, ако не ми дадеш дневника, при това незабавно, животът й е загубен.

— Какво си мислиш, че ще постигнеш? — отчаяно прошепна Ан.

— Това ще бъде началото към ненамесата ти в живота на хората от Средната земя и целия Нов свят — в моя живот, в живота на Ричард. Това е единственото начало, за което се сещам — освен, разбира се, да ви убия и двете. Нямате представа колко близо съм до второто. А сега ми дай дневника.

Ан се вгледа в протегнатата към нея ръка на Калан. Примигна, за да прогони сълзите си. Накрая разтвори една вълнена жилетка и извади книжката от колана си. Поспря за миг, вгледана с благоговение в кожената й корица, и накрая я постави в дланта на Калан.

— Скъпи Създателю — прошепна Ан, — прости на това бедно наранено твое дете за греха, който се кани да стори.

Калан хвърли книгата в огъня.

С пребледнели лица двете Сестри останаха вгледани в огъня, докато пламъците поглъщаха книгата. Калан грабна меча на Ричард.

— Кара, да вървим.

— Конете са готови. Тъкмо ги оседлавах, когато се по явиха тези двете.

Калан ритна съдинката с гореща вода настрани. Двете бързо напъхаха някои неща по самарите. Други накачиха по раменете си и отнесоха при конете, за да ги завържат по местата им.

Без да погледне повече Ан и Алесандра, Калан се метна на студеното седло. Придружавана от мрачната Кара, тя потъна в снежната вихрушка.