Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (48)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Докато стигнат до Вечния дом, мъгливият следобед вече преваляше. Когато се изкачиха на последния хълм, седналият на капрата до Йори Ричард зяпна от удивление пред разкрилата се гледка. Бе разчистена площ, която сякаш стигаше до безкрая. По земята щъкаха огромни групи хора, сякаш мравки, които се щураха насам—натам — всеки по делата си.

Йори не се трогна от гледката и само се изплю встрани, като продължи да отвръща с дежурното си „Сигурно“ на въпросите на Ричард.

В момента се изливаха основите и от високото Ричард можеше да види структурата на бъдещата сграда. Трудно бе да си представи човек подобно монументално чудовище. Гледаше сновящите напред—назад групички и на фона на могъщата постройка трудно можеше да убеди сам себе си, че са хора.

Дори само като размери този дворец щеше да е по—огромен от всичко, което бе виждал Ричард. За градините бяха предвидени километри земя. Вече започваха да се издигат фонтаните и други отвесни структури, които щяха да посрещат посетителя още при входната порта. Започваше и оформянето на бездънни лабиринти, оградени с жив плет. Хълмовете бяха залесени с множество дървета, подбрани според строго определен план.

Вечният дом гледаше към езеро, което щеше да се намира във величествения бъдещ парк. Късата страна на основната сграда бе дълга почти половин километър и се плъзгаше покрай реката, където вече бяха натрупани купчини камъни и започваха да се иззидват първите от свързващите арки. Очевидно част от двореца се предвиждаше да надвисне над самата вода, като щяха да бъдат построени и кейове — за забавление на императора.

Оттатък реката продължаваше градът. Откъм двореца имаше още от градската част, но на прилично разстояние. Ричард не можеше да си представи колко хора бяха мобилизирани в строежа. Бъдещият дворец нямаше да бъде далечно и смътно обиталище на императора, напротив, бе предвиден да легне в сърцето на Алтур’Ранг. Започваше павирането на пътища, за да могат милионите жители на Ордена да дойдат и да видят величествения дворец на своя император. Зад въжените ограничения вече се тълпяха първите любопитни.

Въпреки беднотията, върлуваща из Стария свят, щеше да се окаже, че това монументално място е перлата на една корона, изработена с нечувано изящество.

Имаше огромни купчини с най—разнообразни камъни. В далечината Ричард виждаше как майсторите ги дялкат в нужните форми. Тежкият следобеден въздух ехтеше с далечния звън на стотици чукове и длета. Имаше и купища гранит и мрамор в различни цветове, както и огромни количества варовикови блокове. Специални композиции от товарни каруци, закачени една за друга с така наречените „свързвачи“, представляващи дълги каменни колове, чакаха да бъдат натоварени. За каменоделците бяха построени бараки и навеси, за да могат да работят независимо от атмосферните условия. Дървеният материал бе натрупан на дълги редици под специално сковани навеси, покрити с платнища срещу дъжд. Купчините строителни материали около основата на строежа, плюс непрекъснато щъкащите напред—назад хора, създаваха впечатление за мравуняк.

Далеч от това място, по пътя, виещ се покрай един хълм, сред квартал от новопостроени занаятчийски сгради, гледащи към бъдещия дворец, се намираше ковачницата. В сравнение с другите подобни работилници, които бе виждал, тази изглеждаше доста големичка. Разбира се, това не бе чудно, като се има предвид мащабът на подетото начинание по построяването на подобен дворец. Всички величествени сгради, които бе виждал, вече бяха факт — не познаваше процеса на строежа им. Това, което видя пред очите си сега, му се стори вълнуващо и любопитно. Почувства се малък и объркан пред лицето на подобно могъщество и размах.

Йори майсторски спря екипажа си така, че задната част на каруцата да се окаже точно пред отворената двойна врата на ковачницата.

— Добре дошъл — каза той.

За мързеливия каруцар това си беше направо дълго изречение. Извади комат хляб и мях, пълен с бира вместо вода, и слезе от каруцата, за да си потърси местенце някъде на хълма, откъдето ще може да погледа строежа, докато Ричард разтоварва желязото.

В ковачницата беше мрачно и горещо дори във външното помещение, където се стоварваше стоката. Подобно на всички ковачници, стените бяха покрити със сажди. Прозорци имаше колкото да не е без хич, при това високо горе и затулени с капаци — за да може по—добре да се преценява степента на нажежения метал.

Въпреки че сградата бе нова, построена специално заради бъдещия дворец, изглеждаше на поне сто години. Почти навсякъде бяха разхвърляни какви ли не неща. Имаше редици инструменти, купчини такъми. Рафтовете бяха натежали от щипци, тигели и линеали, делители и приспособления, подобни на огромни насекоми, използвани за различни дейности. Ниски пейки, като че занижени кьопаво една за друга, изпълваха стаята. Върху някои от тях бяха оставени точила. На плотове край масите имаше всякакви пили и шила. Някои от ниските маси бяха затрупани с такова разнообразие от чукове, каквото Ричард никога не си бе представял, че е възможно да съществува. Дръжките на всички чукове стърчаха във всевъзможни посоки, от което масата приличаше на огромен таралеж.

Подът бе задръстен с мръсотия: кутии, пълни с чаркове, блокчета, нитове; клинове; метални пръчки; резци; клещи, куки; вдлъбнати от многобройни удари поти; дървени утайници; секачи; метри верига; скрипци; и какви ли не ковашки приспособления. Всичко бе потънало в сажди, прах и стърготини.

Около инструментите и хората, налагащи с тежки чукове нажежения метал, имаше широки и плитки варели с течности. Металните късове се държаха с маши и се сплескваха, разтягаха, режеха, накъсваха, защипваха. Нажеженият материал съскаше и димеше, потопен в течността, сякаш се възмущаваше. Някои от мъжете използваха роговете на инструментите си, за да оформят парчетата метал в странни слънцеобразни форми. Повдигаха чудноватите парчета и ги скрепваха с други като тях, изчукваха метала още малко и отново оглеждаха.

Врявата почти напълно заглушаваше мислите му. В мрака един мъж натисна с все сила духалото, насочено към огъня. Пламъците глътнаха въздух и затанцуваха бясно. Край пещта имаше каси с въглища, оставени където може. От чекмеджета се подаваха тръби за духане и странни отрязъци метал. Край пейките и плотовете бяха полегнали метални обръчи. Някои от тях бяха за варели, други, по—големи — за колела на каруци. Щипци и чукове се валяха по целия под — там, където ги бе хвърлила ръката на някой от работниците, увлечен в неравната битка с метала.

Ричард никога не бе чувал подобна глъчка.

На входа към някаква съседна стая стоеше мъж с кожена престилка. Оглеждаше купчина метални пръти, разлята на пода в другата стая в странен лабиринт и сверяваше нещо върху черна дъска, на която се виждаше някакъв чертеж. Ричард изчака, за да не прекъсва съсредоточението на човека. Стегнатите му мускули изпъкваха релефно върху ръцете, лъщящи от пот. Човекът изглеждаше потънал в размисъл, несъзнателно потупваше с тебешира долната си устна. В един миг внезапно изтри една линия на дъската и положи на нейно място друга.

Ричард го изгледа озадачен. Нещо в чертежа му се стори познато, макар да не можеше да каже със сигурност какво е.

— Прощавайте, търся майстора — учтиво се намеси Ричард, щом онзи отвърна глава от дъската и хвърли поглед през рамо.

Лицето на човека бе застинало в постоянна страховита гримаса. Косата му бе подстригана почти нула номер — мъдро решение за човек, който работи в такава жега и мръсотия. Прическата му придаваше допълнително страховито излъчване. Бе среден на ръст и добре сложен, но не с някакво изключително телосложение. Свирепият му поглед и изражение обаче го правеха да изглежда едър и внушителен. По начина, по който другите в ковачницата се движеха и го гледаха, можеше да се съди, че му имат страха.

Без сам да разбира защо, Ричард посочи линията, която онзи току—що бе направил на чертежа.

— Тук има някаква грешка. Това, последното, не е вярно. Горната част е добре, но долната трябва да се измести насам, а не да е там, където я сложихте.

Онзи не можа да направи нищо друго, освен да примигне насреща му.

— Ти знаеш ли изобщо какво е това?

— Е, неточно, но…

— Тогава как си позволяваш да ми казваш къде да сложа подпората?

Мъжът изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да стисне Ричард с машата и да го разтопи в огъня.

— Наистина, не знам точно, но нещо ми подсказва, че…

— Ти сигурно си оня с желязото.

— Да — отвърна веднага Ричард, доволен, че има възможност да смени темата и внезапно изпитал желание да си бе държал езика зад зъбите. Макар че само се бе опитал да помогне. — Къде да…

— Къде се мотаеш цял ден? Казаха ми, че ще пристигнеш рано сутринта. Защо не дойде сутринта? Да не си се излежавал до обяд?

— Хм, не, сър. Рано сутринта бях в леярната. Айшак ме изпрати насам навреме, но човекът в леярната имаше проблеми, понеже…

— Какво ме интересува! Желязото е тука. И без това е достатъчно късно. Разтоварвай!

Ричард се огледа. Не виждаше никакво място за товара си.

— Къде да го сложа?

Ковачът огледа претъпканото помещение, сякаш очакваше някоя от купчините сама да се отмести. Те си стояха и не помръдваха.

— Ако беше дошъл, когато трябваше, можеше да разтовариш ей тук, край вратата. Сега обаче ми докараха това огромно скеле, дето трябва да се запои, така че ще трябва да разтовариш в дъното. И другия път гледай да станеш по—рано!

Ричард се опитваше да бъде учтив, но вече започваше да губи търпение и да се дразни от факта, че сърдитият ковач си изкарва на него лошото настроение.

— Айшак ми обясни пределно ясно, че желязото ви трябва за днес, и ме изпрати да ви го доставя. Ето, донесох ви го. Не виждам кой друг би изпълнил поръчката за толкова кратко време.

Ръката с дъската се отпусна. Мъжът за пръв път насочи огнения си поглед към Ричард. Онези, които бяха чули думите му, моментално се отправиха да свършат някоя работа в по—отдалечени кътчета на работилницата.

— Колко желязо носиш?

— Петдесет пръта, всеки по три метра дълъг.

Мъжът изпухтя гневно.

— Нали поръчах сто! Защо изобщо са ми пратили тоя идиот с каруцата, като…

— Какво искате — да чуете как стоят нещата реално или просто да си го изкарате на някой? Ако ви се крещи ей така, за да си излеете нервите, давайте, нямам против да ви изслушам, а когато най—накрая ви се прииска да чуете истината, само ме уведомете и ще ви кажа.

Ковачът го изгледа мълчаливо за момент — бик, погъделичкан от муха.

— Как се казваш?

— Ричард Сайфър.

— Е, и каква е истината според теб, Ричард Сайфър?

— От леярната искаха да допълнят поръчката. Те разполагат с метални пръти, които не могат да пласират. Искаха да изпълня цялата поръчка от тях, но един от шефовете по транспорта постанови, че не може да ни се разреши ние да докараме всичките сто пръта, понеже и другите транспортни компании трябва да се хранят. Да, но техните каруци са повредени.

— Значи каруците на Айшак не са получили разрешение да транспортират повече, отколкото им се полага, тоест петдесет пръта?

— Именно — отвърна Ричард. — Не и докато другите компании не успеят да пласират малко стока.

Ковачът кимна.

— Леярната умира да ми продаде цялото желязо, което има, но аз не мога да го донеса до тук. Не ми е разрешено да си го докарам сам — така транспортни работници като теб биха останали без работа.

— Ако зависеше от мен — продължи Ричард, — бих направил още един курс днес, но ми казаха, че няма да ми дадат повече желязо до другата седмица. Предлагам ви да се поразтърсите за друга транспортна компания, която да ви докара още една каруца. Това е най—добрият шанс да се сдобиете с онова, което ви трябва.

Ковачът се усмихна за пръв път — налудничавата идея на Ричард явно го развеселяваше.

— А не си ли помислил, че вече съм се сетил за това? Направил съм поръчки при всички. Айшак е единственият, който разполага с каруци в момента. Всички останали имат проблеми с оборудването, с конете, с работниците.

— Е, все пак ви нося петдесет пръта.

— Това ще ми стигне за днес и утре сутринта. — Ковачът се обърна. — Насам. Ще ти покажа къде да разтовариш.

Мъжът поведе Ричард през претъпканата работилница, между разхвърляни инструменти и материали. Минаха през една врата и се насочиха към дълъг свързващ коридор. Глъчката остана зад тях. Влязоха в тиха сграда в дъното, която хем бе свързана с останалата част, хем бе самостоятелна. Ковачът махна куката на единия от прозорците на тавана и капакът се отвори.

В средата на просторното помещение, където бе оставен огромен мраморен блок, нахлу светлина. Ричард застина изумен пред удивителното каменно създание, разкрило се пред него.

В ковашката работилница подобно нещо изглеждаше абсолютно не на място. В дъното на помещението имаше високи порти, през които явно бе вкаран мраморът, търкалян на дървени трупи. Около монументалното парче имаше още празно пространство. Върху черните стени на помещението бяха закачени различни по вид и форма резци и длета.

— Можеш да пренесеш прътите тук, в този край. И внимавай да не повредиш нещо.

Ричард примигна. Почти бе забравил, че не е сам. Не можеше да отмести поглед от великолепното нещо пред себе си.

— Ще внимавам — отрони той. — Ще стоя настрана от камъка.

Когато онзи се обърна да върви, Ричард го спря.

— Аз ти казах името си. А твоето?

— Касела.

— Само това ли?

— Не. Господин Касела. Гледай да го използваш цялото.

— Да, сър, господин Касела. Хм, имате ли нещо против да ви попитам какво е това?

Ковачът спря и се обърна. Загледа се в обления в светлина мрамор с влюбен поглед — все едно гледаше любовницата си.

— Не е твоя работа — ето какво е.

Ричард кимна.

— Попитах само защото е наистина красиво парче камък. Никога не съм виждал мрамор, преди да бъде превърнат в статуя или паметник.

Господин Касела гледаше как Ричард гледа камъка.

— Донесен е от място, където е пълно с мрамор. Има тонове и тонове. Това тук е само малка частичка. А сега се залавяй за работа.

Докато свърши, Ричард бе плувнал в пот и мръсотия не само от железните пръти, но и от саждите в ковачницата. Попита дали може да се поизмие от един варел, където събираха дъждовна вода. Разрешиха му.

Когато се пооправи, намери господин Касела отново загледан в дъската си, останал сам във внезапно притихналата работилница, да поправя чертежа и да пише някакви числа около него.

— Господин Касела, свърших. Подредих прътите встрани, далеч от мрамора.

— Благодаря — измърмори онзи.

— Имате ли нещо против да ви попитам какво ще заплатите за петдесетте пръта желязо?

Гневният поглед се вдигна към Ричард.

— Защо питаш?

— Доколкото чух в леярната, човекът там се надяваше да изпълни цялата поръчка, за да получи три и половина златни гроша, така че, след като ви е доставил половината от поръчката, сигурно ще му платите половината от тази сума. Така ли е?

Погледът на ковача помръкна.

— Повтарям, защо питаш?

Ричард бръкна в задните си джобове.

— Ами чудех се дали няма да искате да купите още петдесет пръта за един и петдесет златни гроша.

— Е, дойдохме си на приказката — значи си крадец.

— Не, сър, не съм крадец.

— Ами тогава как ще ми продадеш същото количество желязо за четвърт грош по—малко, отколкото се продава в леярната? Да не би да складираш желязо у дома си, господин Ричард Сайфър?

— Искате ли да ме изслушате или не?

Устата на другия се изкриви в кисела гримаса.

— Давай.

— Шефът на леярната беше бесен, понеже не му беше разрешено да транспортира цялата ви поръчка. Той има повече материал, отколкото може да продаде, понеже не може да го транспортира, а транспортните компании са в несъстоятелност и никакви ги няма. Та този човек ми каза, че е готов да ми продаде стоката на по—ниска цена.

— И защо?

— Защото му трябват пари. Показа ми студените си пещи. Дължи заплати и има нужда от въглища и руда, и живак — освен всичко друго, но няма достатъчно пари, за да си купи каквото му трябва. Единственото нещо, от което има в изобилие, е желязо. И бизнесът му се разпада, понеже не може да пласира продукцията си. Попитах го на каква цена ще ми продаде желязото, ако не трябва да търси транспорт — тоест ако си го изнеса сам. Каза ми, че ако отида по тъмно, ще ми продаде петдесет пръта за грош и двеста. Ако искаш да купиш стоката от мен за грош и петстотин, до сутринта ще имаш още петдесет пръта — нали за тогава каза, че ще ти трябват.

Мъжът бе зяпнал така, сякаш Ричард се бе превърнал в прът желязо, който внезапно е оживял и е започнал да говори.

— След като знаеш, че бих платил и грош седемстотин и петдесет, защо ми предлагаш по—ниска цена?

— Понеже — обясни Ричард, — искам да ви го продам за по—малко, отколкото щеше да ви струва чрез транспортна компания, за да го купите от мен. И защото искам да ми заемете сумата предварително, за да мога да купя стоката и да ви я докарам. Леярната ще ми продаде прътите само срещу пари в брой на място.

— И какво ще ти пречи да изчезнеш с парите ми?

— Моята дума.

Мъжът избухна в смях.

— Думата ти? Та аз не те познавам.

— Вече ви казах, името ми е Ричард Сайфър. Айшак се страхува до смърт от вас и се довери на мен, за да ви доставя стоката, та да не отидете там да му извиете врата.

Господин Касела се усмихна пак.

— Нямам намерение да извивам врата на Айшак. Момчето ми харесва. Заловил се е с труден бизнес. Само да не му кажеш! Искам да продължава да ми има уважението.

Ричард сви рамене.

— Щом така искате, няма да му кажа, че можете и да се усмихвате. Доколкото разбирам обаче, вашият бизнес май е по—труден от неговия. Вие доставяте стока на Ордена и сте принуден да се съобразявате с техните условия.

Онзи пак се усмихна.

— Е, Ричард Сайфър, кога ще си тук на сутринта с каруцата си?

— Нямам каруца, но ако сте съгласен, ще ви оставя петдесетте пръта ей тук — Ричард посочи едно място пред двойната врата, където бе паркирал Йори. — На заранта ще ги намерите на купчина.

Господин Касела смръщи чело.

— Щом нямаш каруца, как ще ги пренесеш? На гръб ли?

— Точно така.

— Ти да не си се побъркал?

— Нямам каруца, а искам да спечеля пари. Не е чак толкова далеч. Мисля, че мога да нося по пет пръта наведнъж. Което прави десет курса. До изгрев слънце ще съм свършил. Свикнал съм да ходя пеш.

— А сега ми кажи всичко — защо го правиш. Този път искам да чуя истината.

— Жена ми не се храни достатъчно. От профсъюза ми вземат почти цялата заплата, понеже съм бил здрав и съм можел да работя. Дават я на онези, които не могат. И понеже аз мога, се превърнах в роб на тези, които не могат или които не искат. Техните методи насърчават хората да си намират извинения за това, че друг се грижи за тях. Определено отказвам да бъда нечий роб. Реших, че мога да ви предложа начин да си вършите работата, при това на по—добра цена. И двамата печелим. Услуга за услуга.

— Ако нещата потръгнат, какво ще направиш с парите — ще поживееш известно време, без да работиш, ще ги изпиеш — какво?

— Парите ми трябват, за да си купя каруца и екипаж коне.

Онзи го изгледа още по—смръщено.

— И за какво ти е каруцата?

— За да мога да ви доставям цялото необходимо количество желязо, което ще купувате от мен, понеже ще ви го продавам по—евтино и в срок.

— Какво, ти да не искаш да те погребат в небето?

Ричард се усмихна.

— Не, просто си мисля, че императорът иска дворецът му да бъде построен. Доколкото чувам, тук работят доста от робите му — от пленниците, заловени по време на война. Но работната ръка пак не стига. Трябват им хора като вас и като леяря. Ако хората от Ордена искат да напредват в срок и да не се налага да обясняват на императора защо нещата не вървят, ще трябва да потърсят начин. Аз им предлагам възможност за справяне със ситуацията. Предполагам, че ще се наложи да дам някой и друг подкуп, за да си намерят друга работа, докато отивам да зареждам, но вече съм си калкулирал цената. Ще работя за себе си, не като регистрирана търговска компания, така че те ще са по—склонни да приемат предложението ми, без да нарушават установените разпоредби. Що се отнася до вас, ще се снабдявате с желязо на по—добра цена, при това навреме. Сега не можете да получите онова, което ви е нужно, дори да платите повече. Ако нещата потръгнат, вие самият ще печелите повече — и за двама ни ще има полза.

Ковачът го изгледа за момент, опитвайки се да открие несъвършенства в плана му.

— Ти или си най—тъпото копеле, което някога съм срещал, или … направо не знам как да го нарека. Но Брат Нарев ми диша във врата, което не е особено приятно. Никак не е приятно даже. Сигурно не би трябвало да ти го казвам, но нали знаеш как Айшак се поти пред мен? Е, аз се потя десет пъти повече, когато Брат Нарев дойде да ме пита защо инструментите не са готови. Братята не ги интересуват моите проблеми — те просто искат каквото са поръчали.

— Разбирам, господин Касела.

Онзи се изсмя.

— Добре, Ричард Сайфър, грош и половина за петдесет пръта, доставени до изгрев слънце утре. Но сега ще ти платя само грош двеста и петдесет. Другите двеста и пет десет ще получиш утре, като видя прътите доставени.

— Дадено. Кой е тоя Брат Нарев?

— Брат Нарев ли? Той е първосвещеникът…

— Да не би да чувам някой да ми споменава името? — Гласът бе толкова дълбок, че инструментите по рафтовете завибрираха.

Ричард и ковачът се обърнаха и видяха към тях да приближава човек, появил се иззад ъгъла. Под тежката му роба тук—там се подаваше едрата фигура на кокалестото му тяло. Лицето му бе потънало в дълбоки бръчки. Тъмните му очи искряха изпод свъсени вежди, стърчащи под тъмно кепе. Кепето бе надвесено ниско над челото му. Приличаше на сянка, плъзнала в света на живите.

Господин Касела се поклони. Ричард последва примера му.

— Обсъждахме проблема с доставката на достатъчно количество желязо, Брат Нарев.

— Къде са ми новите длета, ковачо?

— Имам още…

— Имам камък, който стои необработен, понеже няма инструменти. Имам работници, които стоят с вързани ръце. Ти спираш работата ми.

Ковачът посочи Ричард.

— Това е Ричард Сайфър, Брат Нарев. Тъкмо ми казваше как е намерил начин да ми доставя нужното количество желязо, което…

Първосвещеникът вдигна ръка за тишина.

— Можеш ли да доставиш на ковача каквото му трябва? — грубо се обърна Брат Нарев към Ричард.

— Да.

— Тогава го направи.

Ричард сведе глава.

— Както заповядате, Брат Нарев.

Мрачната фигура се извърна към работилницата.

— Покажи ми, ковачо.

Онзи явно разбра какво се иска от него и тръгна, като направи знак на Ричард също да върви. Ричард разбра — нямаше да получи парите за желязото, докато Касела не се погрижи за важния посетител, потънал в тъмната работилница.

Ковачът щракна с пръсти и показа една лампа, която Ричард веднага взе. Запали съчка от тлеещия огън и я поднесе към фитила. Вдигна я високо зад двамата мъже, застанали в стаята с подредени на пода железа.

Господин Касела вдигна дъската си на светлината. Брат Нарев погледна чертежа, после лабиринта от арматура на пода и започна да ги сравнява.

Ричард изведнъж осъзна какво е нещото на пода и по тила му полазиха ледени тръпки.

Брат Нарев посочи чертежа — точно там, където Ричард бе казал на ковача, че има грешка.

— Това е грешно — избоботи той.

Ковачът посочи с пръст дъската.

— Но трябва да се укрепи ето тук.

— Казах ти да добавиш скоби, а не да унищожиш цялата композиция. Горната част може да остане така, но долната трябва да се прикрепи… ето тук.

Брат Нарев показа точно там, където бе посочил и Ричард. Господин Касела се почеса по главата, хвърляйки бърз поглед на Ричард. Не бе достатъчно бърз, за да не се забележи намръщеното му изражение.

— Ще стане — увери го ковачът. — Няма да е лесно, но ще стане.

— Не ме интересува дали е лесно или не — заплашително каза Брат Нарев. — Тук не искам да има нещо.

— Добре, сър.

— Трябва да е гладко, за да не си личи къде е снаждано, когато бъде положено златното покритие. Но първо ми направи инструментите.

— Добре, Брат Нарев.

Първосвещеникът изгледа Ричард с вледеняващ поглед.

— Нещо в теб ми се струва… Познавам ли те отнякъде?

— Не, Брат Нарев. Никога преди не съм ви виждал. Бих ви запомнил. Имам предвид, срещата с човек като вас. Бих запомнил такова нещо.

Брат Нарев го стрелна с поглед.

— Да, сигурно. Ще доставиш ли стоката на ковача.

— Вече обещах.

Брат Нарев изсумтя:

— Нима.

Докато високата сянка на мъжа пред него го изучаваше внимателно, Ричард несъзнателно посегна към ножницата си, за да се увери, че мечът е на мястото си. Не беше там.

Брат Нарев тъкмо се канеше да каже още нещо, когато в работилницата влязоха двама мъже. Бяха облечени като Брат Нарев, но без кепетата. Вместо това на главите им бяха спуснати качулки.

— Брат Нарев — подвикна единият.

— Какво има, Нийл?

— Книгата, която поръчахте, пристигна.

Брат Нарев кимна на младия си ученик, после изгледа мрачно господин Касела и Ричард.

— Залавяйте се за работа — каза им той.

Ричард и ковачът се поклониха и останаха така, докато първосвещеникът излезе от работилницата. Сякаш небето току—що се бе прояснило.

— Хайде — рече Касела. — Ела да ти дам златото.

Ричард го последва в една малка стаичка, където ковачът извади тежко ковчеже, завързано с масивна верига към огромен кол в пода под плота, служещ му за бюро. Отключи го и подаде на Ричард златен грош.

— Виктор.

Ричард погледна парата и смръщи чело.

— Моля?

— Виктор. Нали ме пита дали Касела е цялото ми име. — Добави малко сребро, за да допълни сумата. — Виктор Касела.