Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (12)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Докато се бъхтеше по пътя между покрайнините на Феърфийлд и имението, в което трите Сестри й бяха казали, че император Джаганг е устроил резиденцията си, Ничи оглеждаше внимателно безпорядъка в лагера на Императорския орден. Търсеше точно определени палатки. Знаеше, че би следвало да са наблизо. Джаганг обичаше да са му под ръка. Околните полета и хълмове, докъдето поглед стига, бяха осеяни с палатки, каруци и хора. И небето, и земята тънеха обвити в плътен мрак. Огньовете, пръснати из черните поля, блещукаха като звездици в ясна вечер.

Денят изглеждаше потискащ и мрачен не само защото наближаваше краят му, но и пухкавата маса на сиви облаци започваше да обгръща всичко. Вятърът раздаваше закачливи юмруци, които подгонваха палатките и дрехите на хората, втурваха се към лагерните огньове и завихряха дима във всички посоки. Внезапните пориви наслояваха езика с отвратителната воня на човешка и животинска леш и поемаха в себе си вкусния, но твърде слаб аромат на готвено, който с мъка си проправяше път във въздуха. Колкото по—дълго се задържаше армията на едно място, толкова по—ужасно изглеждаше всичко.

В далечината напред, сякаш изникнал от калта и нечистотията долу, пред Ничи се извиси елегантният силует на сградата на имението. Джаганг бе там. И тъй като имаше достъп до съзнанието на Сестрите Джорджия, Рошел и Обри, вече знаеше, че Ничи се е върнала. И я чакаше.

Да чака — Ничи възнамеряваше по—напред да свърши нещо друго. Сега, когато императорът нямаше достъп до съзнанието й, можеше да си го позволи.

Изведнъж в далечината мярна каквото търсеше — бяха там, извисяващи се над по—малките войнишки палатки. Слезе от пътя и се насочи към целта си през озъбената тълпа войници. Дори от това разстояние се долавяха характерните звуци, изпълващи тези специални палатки — чуваше ги над смеховете и песните, пращането на огньовете, цвърченето на набучените на колове мръвки, стърженето на остриета върху влажен камък, звъна на чукове върху стомана и ритмичните движения на триони.

Подпийнали шумни мъжаги посягаха да я хванат за ръцете или краката или да й разкъсат роклята, докато минаваше покрай тях, подбирайки пътя си през бъркотията. Закачките на войниците хич не й бяха грижа. Отскубваше се и продължаваше напред през паплачта, без да обръща внимание на подигравателните им предложения за любов. Един здравеняк я сграбчи за китката и я закова на място. Тя спря само колкото да има време да освободи силата си и да я взриви във все още биещото му сърце. Онзи се строполи на земята, а другарите му избухнаха в смях — още не бяха разбрали, че е мъртъв. Никой обаче не понечи да го упрекне за провала. Ничи дочу предпазлив шепот, от ухо на ухо се носеха думите „Господарката на смъртта“.

Най—сетне се измъкна от отвратителната гмеж. Войниците играеха на зарове, ядяха боб или хъркаха в завивките си край палатките, въпреки носещите се от вътре неистови писъци на изтезавани до смърт пленници. Едно платнище се вдигна и на прага на една от големите палатки се показаха двама мъжаги. Затътриха след себе си труп, чиито вътрешности се валяха по земята. Домъкнаха го до една каруца и го метнаха върху купчината безжизнени тела.

Ничи щракна с пръсти към един небръснат войник, който тъкмо излизаше от друга съседна палатка.

— Покажи ми регистъра, капитане.

Синята корица на книгата в ръката му й подсказа, че той е командващият тук. Капитанът я изгледа свъсено, но в следващия миг забеляза черната й рокля и разбра кой стои пред него. Подаде й мърлявата, изпомачкана книга.

Бе прегъната през средата, сякаш някой, без да ще, е сядал отгоре й. Имаше изпаднали страници, които бяха върнати по местата си, но така и не бяха нагласени както трябва, та краищата им стърчаха нащърбени и изпоцапани.

— За съжаление нямам добри новини, Господарке. Но моля ви, нека Негово Сиятелство знае, че опитахме какво ли не, вложихме всичките си умения и тънкости, но тя не проговаря.

Ничи отвори книгата и запрелиства списъка с имената на последните пленници и сведенията за тях.

— Тя ли? За кого говорите, капитане? — промърмори Ничи, докато четеше.

— Ами за Морещицата, разбира се.

Ничи извърна поглед към него.

— Морещицата. Разбира се. Къде е?

Той посочи към една палатка малко встрани от лудницата около тях.

— Знам, че Негово Сиятелство бе на мнение, че не може да се очаква вещица с нейните очерци таланти да ни даде някаква информация за Господаря Рал, но се надявах да го изненадам с добри новини. — Той пъхна пръсти под колана си и въздъхна с разочарование: — Не ми се удаде такъв късмет.

Ничи за миг хвърли поглед към палатката. Не се чуваха викове. Никога преди не бе виждала Морещица, но знаеше малко за тях. Бе й известно, че да се използва магия срещу Морещица е фатална грешка.

Отново съсредоточи вниманието си върху данните от регистъра. Нищо кой знае колко интересно. Повечето пленници бяха от местното население — нещо като мостра, взета просто за да се провери какво биха могли да знаят. Едва ли можеха да й дадат търсената информация.

Посочи с пръст един от последните изписани редове, на който бе изписано „Куриер“.

— Къде е този?

Капитанът посочи с глава една палатка зад гърба си.

— Пуснал съм при него един от най—опитните майстори на разпита. Последния път, когато проверих, все още нямаше резултат — но това бе рано тази сутрин.

Бе минал цял ден оттогава. Един ден можеше да се стори на подложения на мъчения пленник цяла вечност. Подобно на останалите палатки, използвани за разпит на затворници, тази, в която бе затворен куриерът, се извисяваше над обикновените войнишки палатки, в които можеше единствено да се лежи. Ничи бутна книгата в туловището на офицера.

— Благодаря. Това е всичко.

— Значи ще докладвате на Негово Сиятелство?

Ничи разсеяно кимна в отговор. Мисълта й вече бе другаде.

— Ще му кажете ли, че няма какво толкова да се измъкне от тоя мерзавец?

Никой не изгаряше от желание да застане пред Джаганг и да му съобщи, че не е успял да изпълни дадена задача — дори ако е ясно, че е нямало какво да се направи. Джаганг не обичаше оправданията. Вече в крачка, Ничи кимна. Отиваше към палатката с куриера.

— Съвсем скоро ще го видя. Ще му предам сведенията, капитане.

Веднага щом отметна платнището на входа, разбра, че е закъсняла. Изправи се пред тясна дървена маса, отрупана с лъщящи уреди за изтезания, потопени в пихтия от кръв и плът. Ръцете на пленника висяха отпуснати от двете страни и от тях капеше топла кръв.

Ничи забеляза, че войникът, който бе водил разпита, стиска сгънато парче хартия.

— Какво е това?

Той вдигна юмрук и лицето му грейна в усмивка.

— Нещо, което Негово Сиятелство ще бъде изключително доволен да види. Карта.

— Карта на какво?

— На местата, където е било това приятелче. Нарисувах я по личните му доброволни сведения. — Той се засмя на собственото си чувство за хумор. Не и Ничи.

— Нима — отвърна му тя.

Вниманието й бе привлечено от усмивката на мъжа. Човек като него можеше да се хили по такъв начин само когато е получил нещо, което е търсил — нещо, което ще му вдигне точките в очите на по—висшестоящите от него.

— И къде по—точно е бил?

— При предводителя си.

Той размаха листа, сякаш бе карта на съкровище.

Уморена от играта, Ничи изтръгна плячката от ръката му. Разгърна измачканата жълтеникава хартия и установи, че наистина е карта — имаше реки, брегове, планини. Всичко бе нарисувано с педантична точност. Бяха отбелязани дори планинските пътеки.

Нямаше съмнение, че картата е истинска. Докато Ничи живееше в Двореца на пророците, Новият свят бе далечно и тайнствено място, посещавано от едва няколко Сестри — никой друг не бе стъпвал там. Всяка Сестра, изпратена по тези места с определена мисия, бе задължена да си води подробни записки, които по—късно се прибавяха към картите, съхранявани в Двореца. Наред със заниманията в много други езотерични материи обучението на послушниците включваше и запаметяване на всички тези карти. Макар по онова време да не си бе представяла, че някога ще може да пътува из Новия свят, Ничи бе подробно запозната с неговата топография. Ничи внимателно огледа хартията в ръцете си и полека насложи новата информация върху вече съществуващата в главата й.

Войникът посочи с дебел пръст един кървав отпечатък върху картата.

— Ето тук се намира скривалището на самия Господар Рал.

Тя остана без дъх. Гледаше с ококорени очи картата, запаметяваше до последната подробност всяко поточе и река, всяка планина, всеки път, пътечка и просека, всяка махала, село и град.

— Какви признания направи този човек, преди да умре? — вдигна поглед след малко. — Негово Сиятелство очаква да му докладвам. Отивам да се видя с него. — Тя нетърпеливо щракна с пръсти. — Хайде, не разполагам с много време.

Мъжът се почеса по брадата. Под ноктите му имаше засъхнала кръв.

— Ще му предадете, нали? Нали ще кажете на Негово Сиятелство, че не друг, а сержант Вецел е изтръгнал информацията от куриера?

— Разбира се — увери го Ничи. — Ще бъдеш щедро възнаграден. На мен не ми трябва подобно признание. — Тя показа златната халка през долната си устна. — Императорът винаги, във всеки миг от всеки един ден е в моето съзнание. И вероятно в същия този момент ни наблюдава и вижда, че не аз, а ти си успял да изтръгнеш информацията. И така, какво ти призна?

Сержант Вецел отново се почеса по брадата. Очевидно все още се колебаеше дали може да й се довери, когато става въпрос за възнаграждението му, и няма ли да е по—добре сам да докладва на Джаганг. Между членовете на Императорския орден съществуваше минимално доверие и всеки с право се отнасяше с недоверие към другия. Докато се чешеше по брадата, в къдравата му четина засядаха люспи засъхнала кръв.

Ничи втренчи поглед в кръвясалите му очи. Дъхът му вонеше на алкохол.

— Ако не ми доложиш всичко, сержант Вецел, при това веднага, ти ще си следващият на тази маса, а информацията ще получа така или иначе — само че на пресекулки между писъците ти. А накрая ще свършиш в каруцата при Другите трупове.

Той се поклони два пъти, явно вече убеден… — Разбира се, просто исках да се уверя, че Негово Сиятелство ще бъде информиран за успеха ми.

Щом Ничи кимна, онзи продължи:

— Приятелчето е бил обикновен куриер. Бяхме изпратили отряд от шест човека на далечно разузнаване. Решили да се отправят далеч на север, като заобиколят вражеските сили. Придружавала ги една от Сестрите, за да им помага да поддържат дистанцията с врага. Намирали се някъде северозападно от вражеските части, когато най—случайно се натъкнали на този. Доведоха ми го за разпит.

Както установих, той е от редовните куриери на Господа ря Рал.

Ничи посочи с пръст едно място на картата:

— Но това тук ми прилича на вражеска армия. Да не искаш да кажеш, че Рич… Господарят Рал не е с хората си? Че е далече от армията си?

— Точно така. Куриерът не знаеше защо. Неговата единствена задача била да предава на Господаря си информация за разположението и състоянието на Д’Харанските части. — Той посочи картата в ръката й. — Но Господарят Рал се крие точно тук, при това с жена си.

Ничи го погледна зяпнала.

— С жена си?!

Сержант Вецел кимна.

— Мъжът ми призна, че Господарят Рал се оженил за някоя си Майка Изповедник. Била ранена и се криели в онези планини.

Ничи помнеше чувствата на Ричард към тази жена, не бе забравила и името й: Калан. Женитбата на Ричард хвърляше нова светлина върху нещата. В мислите си Ничи съзря възможност за объркване на плановете й. Или …

— Нещо друго, сержант?

— Мъжът каза, че Господарят Рал и жена му имали за охрана една от онези жени, дето им викат Морещици.

— И какво правят там горе? Защо Господарят Рал и Майката Изповедник не са с хората си? Или пък в Ейдиндрил? Или, да речем, в Д’Хара?

Онзи поклати глава.

— Куриерът е редови войник с нисък чин. Единственото, което е умеел да прави, е било да язди и да разчита следи по земята. Каза ми всичко, което знаеше: че Господарят Рал и Майката Изповедник са в планината и са сами.

Изненадващата информация я обърка.

— Нещо друго? Каквото и да е?

Онзи пак поклати глава. Ничи го потупа по гърба между плещите.

— Благодаря ти, сержант Вецел. Свършил си повече работа, отколкото изобщо можеш да си представиш.

Докато той се хилеше, Ничи освободи мощна вълна сила, която се вряза в гръбнака на мъжа и мигновено изпепели мозъка му, още преди главата му да се е разбила на парченца. Той се строполи тежко на твърдата земя, въздухът със свистене напусна дробовете му.

Ничи вдигна картата, която вече бе запомнила наизуст, и я възпламени с помощта на дарбата си. Хартията изпука и започна да почернява, докато огънят пълзеше през педантично изрисуваните реки, градове и планини, докато горещата вълна обгради кървавия отпечатък горе в планината. Ничи пусна останките да излетят от ръката й, докато огънят ги обгръщаше в последен димен облак. Върху полегналото в краката й тяло се посипа подобна на черен сняг пепел.

Ничи се приближи до палатката, в която държаха Морещицата, и се огледа внимателно, за да види дали не я наблюдават любопитни очи. Никой не обръщаше внимание на ставащото в палатките за мъчения. Вмъкна се през отвора.

При вида на проснатата върху дървената маса жена погледът й трепна. Беше й нужно време, докато успее да си поеме дъх.

Посрещна я намръщен войник с облени в кръв ръце — явно поради спецификата на задълженията му. Тя не го изчака да възроптае, а само каза със заповеднически тон: — Докладвай!

— Нито дума от нея — изръмжа в отговор той.

Ничи кимна и постави ръка на широките плещи на мъжа. Онзи предпазливо заотстъпва назад, но вече беше късно. Бе мъртъв още преди да е разбрал, че е загазил сериозно. Ако разполагаше с повече време, Ничи вероятно нямаше да го пусне толкова лесно.

Насили да пристъпи към масата и да се вгледа в сините очи. Главата на жената лекичко потръпваше.

— Използвай силата си … за да ми причиниш болка, вещице.

На устните на Ничи проблесна мъничка усмивка.

— Готова си да се биеш до последния си дъх, нали така?

— Използвай магията си, вещице.

— Нямам подобни намерения. По една случайност ми е известно това—онова за жените като теб.

В сините очи блесна предизвикателство.

— Нищо не ти е известно.

— Напротив. Ричард лично ми е разказвал. Вие го познавате като Господаря Рал, но имаше период, когато той бе мой ученик. Знам, че жените като теб притежават способността да прихващат силата на родените с дарба, ако е насочена срещу тях. И да я използват срещу нападателя си. Така че можеш да бъдеш спокойна — едва ли ще се изкуша да използвам силата си срещу теб.

Жената отмести поглед.

— Тогава изтезавай ме, ако за това си дошла. Нищо няма да научиш.

— Не съм дошла да те изтезавам — увери я Ничи.

— Тогава какво искаш?

— Нека се представя — отвърна Ничи. — Господарката на смъртта.

Сините очи на жената се върнаха върху нея. В тях за пръв път проблесна искрица надежда.

— Добре, тогава ме убий.

— Нужна ми е малко информация.

— Няма … да ти кажа … нищо. — Думите едва излизаха от устата й: — Нито думица. Убий ме.

Ничи взе едно кърваво острие от масата и го вдигна пред сините очи.

— Напротив, мисля, че ще ми кажеш.

Жената се усмихна.

— Давай. Това само ще ускори смъртта ми. Знам точно колко мъчения може да понесе човек. Не съм далеч от света на духовете. Но каквото и да ми направиш, няма да ме накараш да проговоря.

— Нещо не си ме разбрала. Не искам от теб да издаваш Господаря Рал. Нима не чу как тялото на войника, който те разпитваше, се строполи на земята? Ако извърнеш още малко глава, може би ще видиш, че мъжът, кой то ти причини всичко това, вече е мъртъв. Не искам да ми разкриваш никакви тайни.

Жената с усилие погледна към тялото на земята. Сбърчи чело.

— Не те разбирам.

Ничи отчете, че Морещицата не поиска от нея да я освободи. Жената бе наясно, че отдавна е преминала границата на надеждата за живот. Единственото, на което можеше да се надява в момента, бе Ничи да сложи край на агонията й.

— Ричард бе мой ученик. Разказвал ми е за времето, когато е бил пленник на Морещица. Това не е тайна, нали?

— Не.

— Ето за това време бих искала да поговорим. Как се казваш?

Жената извърна лице встрани.

Ничи опря пръст в брадичката й и обърна главата й към себе си.

— Искам да ти предложа нещо. Няма да те питам нищо тайно, нищо, което не би трябвало да ми казваш. Няма Да искам да издаваш твоя Господар Рал. Няма да го направя. Не това ме интересува. Ако ми окажеш съдействие — Ничи отново вдигна острието така, че жената да може да го вижда, — ще сложа край на мъките ти. Обещавам ти. Край на мъченията. Край на болката. Ще бъдеш приласкана във финалната прегръдка на смъртта. Устните на жената затрепериха.

— Моля те … — прошепна тя с възродена надежда в очите. — Моля те … убий ме.

— Как се казваш? — попита Ничи.

Обикновено Ничи оставаше безучастна към каквито и да било изтезания, но тази гледка внесе смут в душата й. Избягваше да гледа по—надолу от лицето на жената, към голото й тяло, за да не й се налага да си представя какво й е било сторено. Не можеше да проумее как е устояла тази жена да не крещи и как изобщо успява да говори.

— Хания.

Китките и глезените й бяха приковани към масата, така че почти не можеше да движи друга част от тялото си, освен главата. Заби поглед в очите на Ничи.

— Ще ме убиеш ли? … Моля те.

— Да, Хания, обещавам ти. Бързо и ефективно — ако ми кажеш онова, което искам да знам.

— Нищо не мога да ти кажа — Хания отчаяно се от пусна върху масата, разбрала, че мъчението й ще продължи. — Няма да ти кажа.

— Единственото, което искам от теб, е да ми разкажеш за времето на пленничеството на Ричард. Знаеш ли, че някога е бил пленник на Морещица?

— Разбира се.

— Разкажи ми.

— Защо?

— Защото искам да го разбера по—добре.

Главата на Хания се залюля. Всъщност се усмихваше.

— Никой от нас не може да разбере Господаря Рал.

Беше подложен на мъчения, но никога … не потърси отмъщение. Не го разбираме.

— Както и аз, но се надявам. Казвам се Ничи. Искам да го знаеш. Аз съм Ничи и ще сложа край на всичко това, Хания. Разкажи ми. Моля те. Трябва да знам. Познаваш ли жената, която го е заловила? Знаеш ли името й?

Преди да отговори, Хания се замисли, сякаш за да прецени мислено дали информацията, която се иска от нея, представлява тайна и дали би навредила с нещо на Ричард.

— Дена — отвърна най—накрая.

— Дена. Ричард я е убил, за да избяга — това сам ми го каза. Ти познаваше ли тази Дена?

— Да. Това, което те питам, не са военни или други тайни, нали?

Хания се поколеба. Накрая поклати глава.

— Та значи, познавала си Дена. А по онова време познаваше ли Ричард? Когато е бил там като неин пленник? Знаеше ли, че е такъв?

— Всички знаехме.

— И защо?

— Господарят Рал… тогавашният Господар Рал…

— Бащата на Ричард.

— Да. Той искаше именно Дена да обучава Ричард, да го подготви да отговаря без колебание на всички въпроси, които би искал да му зададе Мрачният Рал. Тя бе най—добрата сред нас.

— Добре. А сега ми разкажи всичко. Всичко, което знаеш.

Хания с мъка си пое дъх. Беше й нужно малко време, за да продължи.

— Няма да го предам. Имам опит в онова, което сториха с мен. Не можеш да ме измамиш. Няма да предам Господаря Рал само за да си спестя мъките. Не съм преживяла всичко това, за да му изменя накрая.

— Обещавам ти да не те питам нищо, касаещо настоящето и войната. Нищо, което би могло да помогне на Джаганг. — Ако ти разкажа каквото знам за времето, когато Ричард беше пленник на Дена, без да говоря за настоящето и за войната, нито къде е сега и други подобни, даваш ли ми дума, че ще сложиш край на всичко — че ще ме убиеш?

— Давам ти дума, Хания. Не бих те молила да издадеш своя Господар Рал — познавам го и го уважавам прекалено много, за да искам това от теб. Единственото, което ме интересува, е да го разбера по—добре — имам лични причини за това. Бях негова учителка — миналата зима. Учех го как да използва дарбата си. Искам да го разбера по—добре. Трябва да го разбера. Струва ми се, че ако го направя, бих могла да му помогна.

— И после ще помогнеш и на мен? — Сълзите й бяха примесени с искрица надежда. — Ще ме убиеш?

Тази жена вече не можеше да се надява на нищо повече. Това бе всичко, за което можеше да се моли на този свят — бърза смърт, която най—сетне да убие болката.

— Веднага след като ми разкажеш всичко, ще сложа край на мъките ти, Хания.

— Кълнеш ли се в надеждата си за вечен живот в отвъдния свят в топлината на прегръдката на Създателя?

Ничи усети как дълбоко в недрата на душата й я пронизва пареща болка. Бе започнала сто и седемдесетата си година, когато окончателно бе решила да се посвети в помощ на хората, и въпреки всичко и досега не можеше да избяга от злата си природа. Тя бе Господарката на смъртта.

Бе една пропаднала жена.

Прокара пръст по меката буза на Хания. Двете се погледнаха — дълго и проникновено.

— Обещавам ти бърза и ефикасна смърт — прошепна Ничи. — Ще сложа край на болката ти.

С плувнали в сълзи очи Хания кимна леко.