Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Faith of the Fallen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 79 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (18.01.2007)
Корекция
piki (2008)
Корекция
shanara (2008)
Сканиране
Пламен Матеев

Издание:

ВЯРАТА НА ПРОКУДЕНИЯ. ЧАСТ I. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.6. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Faith Of The Fallen / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 512. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-175-2 (ч. 1)

ВЯРАТА НА ПРОКУДЕНИЯ. ЧАСТ II. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.6. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Faith Of The Fallen / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 447. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-176-0 (ч. 2)

История

  1. — Добавяне
  2. — Основна редакция от shanara и piki
  3. — Допълнителна редакция от piki

Статия

По-долу е показана статията за Вярата на Прокудения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вярата на Прокудения
Faith of the Fallen
АвторТери Гудкайнд
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видфентъзи
ПоредицаМечът на истината

ПреводачНевена Кръстева
НачалоSHE DIDN'T REMEMBER DYING.

„Вярата на Прокудения“ (на английски: Faith of the Fallen) е шестият роман от епичната фентъзи поредица на Тери Гудкайнд, „Мечът на истината“. Публикуван е за първи път през април 2000 година. На български е преведен от Невена Кръстева и издаден през същата година.

Сюжет

В разгара на войната за спасяване на магията, Ричард е отвлечен от могъща магьосница на име Ничи – сестра на Мрака, отдадена на целите и философията на най-големия враг на Ричард – Джаганг. Ничи търси смисъла на живота си и е убедена, че може да го намери само в прекараното с Ричард време и наблюдението върху реакциите му. Залогът за пленничеството му е животът на любимата му – Калан.

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Докато гледаше как Ничи се отдалечава на петнистия си кон към просеката и синкавите планини в далечината, Калан продължаваше да се мъчи да преодолее тъпата болка от стореното й от жената. Скрити зад близките дървета, ги наблюдаваха сърна и почти порасналото й чедо — и двете техни познайници от стадото, което честичко навестяваше поляната им. Сега животните стояха нащрек с вдигнати уши и не изпускаха от поглед Ничи, за да разберат дали представлява евентуална заплаха за тях. Уплашени от видяното, когато Ничи се обърна към тях, те вдигнаха опашки и се шмугнаха между дърветата.

Калан не се остави на ситуацията да я обърка. Но ако не бяха железните ръце на Ричард около кръста й, щеше да се хвърли върху Сестрата на мрака. Отчаяно й се искаше да освободи Изповедническата си сила. Никой никога не я бе заслужавал повече.

Ако сетивата й не бяха толкова замъглени, вероятно би могла да предизвика силата си чрез Кон Дар, Кървавата ярост на една древна способност, която тя притежаваше. Подобна изключителна магия би могла да прекоси относително малкото разстояние до Сестрата, но поради магията на Ничи опитът й би бил напразен. Единственото, което Калан имаше сили да направи, бе да остане на крака и да се въздържи да не повърне.

Беше отчайващо, влудяващо и унизително, но Ничи я бе изненадала и дори при положение, че Калан разполагаше със светкавичната си Изповедническа магия, Сестрата я изпревари. А щом хищните лапи на Ничи се вкопчиха в нея, Калан нямаше какво да стори.

През целия й живот я бяха учили да не се оставя да бъде хваната неподготвена. Изповедниците бяха вечни мишени и Калан прекрасно го знаеше. В подобни ситуации тя винаги бе побеждавала. Но след тези месеци на спокоен живот усещанията й бяха закърнели и бдителността й приспана. Закле се никога повече да не допуска да се случи подобно нещо … което обаче никак не й помагаше в случая.

Все още усещаше живата магия на Ничи да пронизва съществото й, сякаш самата й душа бе разкъсана от мъчения. Вътрешностите й все още не можеха да се успокоят след преживения насилствен стрес. Студеният вятър, побягнал по поляната и разлюлял зелената трева, охлади пламналото й лице. Той донесе в долината някаква непозната миризма — нещо, което закърнелите й сетива възприеха като неясна прокоба. Огромните борове зад къщата е кланяха и извиваха снаги, но устояваха на могъщите пориви на вятъра, които звучаха като мощен удар на вълни в прибоя на назъбен скален риф.

Каквато и да бе освободената от Сестрата магия, Калан бе наясно, че Ничи не я е излъгала за последиците. Колкото и да мразеше тази жена, чрез майчиното заклинание тя усещаше някаква връзка с нея — връзка, която би могла да определи като … привързаност. Беше толкова объркващо. Определено смущаваща, но в същото време по някакъв начин успокояваща връзка с жената извън злите й магически способности и изкривени цели. Нещо дълбоко в Ничи сякаш заслужаваше да бъде обичано.

Въпреки тези неясни дълбоки чувства в душата й разумът на Калан й повтаряше истината за нещата — че подобни усещания са само илюзорни. Ако й се отдадеше възможност, нямаше да се поколебае да убие Ничи.

— Кара — обади се Ричард, докато изпращаше с гневен поглед коня на Ничи, бавно отдалечаващ се през по ляната. — Не искам дори да ти минава през главата да се опитваш да я спреш.

— Няма да позволя …

— Сериозно ти говоря. По—сериозен съм от всякога, от всяка заповед, която някога съм ти давал. Ако нараниш Калан по такъв начин … е, убеден съм, че няма да ми причиниш такава болка. Защо не се облечеш.

Кара изсумтя под мустак. Щом Морещицата потъна в къщата, Ричард се обърна към Калан, която едва сега бе забелязала голотата й. Помисли си, че вероятно са я прекъснали посред банята й. Използваната от Ничи магия бе замъглила съзнанието на Калан и тя си спомняше смътно последните събития.

Съвсем ясно обаче помнеше усещането за допира на Агиела. Разтърсващата мощ на оръжието на Морещицата я бе пронизала чрез магията на Ничи като копие през купа сено. Макар Кара да бе насочила Агиела си към Ничи, Калан го бе усетила, сякаш бе използван директно срещу нея.

Калан нежно докосна Ричард по наранената челюст и го изгледа съчувствено, но когато той я погледна с очи, в които се четеше, че няма нужда от съжаление, го прегърна. Огромните му ръце се сключиха на кръста й. Тя се отпусна в прегръдката му и положи лице върху гърдите му — Не може да е истина — прошепна тя. — Просто не е възможно.

— Но е.

— Толкова съжалявам.

— Съжаляваш ли?

— Че се оставих да ме изненада — Калан се разтресе от яд към самата себе си. — Трябваше да съм нащрек. Ако се бях държала подобаващо и я бях убила първа, никога нямаше да се стигне дотук.

Ричард нежно я погали по главата, притискайки я до рамото си.

— Помниш ли как ме уби онзи ден при битката ни с мечове?

Тя кимна, без да отделя глава от рамото му.

— Всички допускаме грешки, оставяме се да ни изненадат. Не се обвинявай. Никой не е съвършен. Възможно е дори да е хвърлила заклинание за замъгляване на сетивата ти, за да може да се промъкне до теб като… като тих невидим комар.

Калан не бе помислила за това. Изненадана или не, беше ядосана на себе си. Само ако не се бе захласнала толкова по тъпата катеричка. Само ако бе вдигнала глава по—рано. Само ако не бе чакала цяла секунда за анализ на изправилата се пред нея заплаха, за да реши дали да освободи унищожителната си магия.

Едва ли не от първия си ден Калан бе обучавана как да използва магията си. Най—важното, което трябваше да нае, бе да я използва само в случай на категорична необходимост. Подобно на убийството, Изповедническата сила унищожаваше човека, към когото е насочена. След това той живееше предимно в услуга и по волята на съответния Изповедник. И всичко бе окончателно като смъртта.

Калан се вгледа в сивите очи на Ричард. Изглеждаха все по—сиви на фона на оловното небе зад него.

— Животът ми е безценно и свято нещо за мен — рече — Твоят не по—малко за теб. Не го жертвай, за да стане подобен на моя. Няма да го понеса. Все още не се е стигнало дотам. Все ще измисля нещо. Засега се налага да замина с нея.

— Ще те последваме, но ще стоим на прилично разстояние.

Той вече клатеше глава.

— Тя изобщо няма да усети.

— Не. Можем да предполагаме, че с нея има и други. Може да дебнат в засада, за да ви хванат, ако тръгнете след нас. Не бих понесъл мисълта, че би могла да използва магия или по някакъв начин да усети, че ни следите. Случи ли се това, ще загинете напразно.

— Искаш да кажеш, че според теб тя може… да те принуди насилствено да й кажеш, че сме тръгнали след вас.

Ричард пое лицето й в длани. В погледа му имаше странен блясък, който не й се хареса.

— Чуй ме. Не знам какво става, но не бива да умираш само за да ме освободиш.

Сълзите пареха в очите й. Тя примигна, за да ги прогони. Едва удържа гласа си да не прилича на отчаян вой.

— Не отивай, Ричард. Не ме е грижа какво ще означава това за мен, след като можеш да бъдеш свободен. Ще умра с радост, ако знам, че това ще те спаси от жестоките лапи на врага. Не мога да позволя Орденът да те плени. Не мога да позволя да угаснеш бавно като роб, за да спасиш живота ми. Не мога да им позволя…

Тя не изрече онова, което я плашеше най—много. Не можеше да понесе мисълта, че ще го подложат на мъчения. Мисълта, че ще бъде изтезаван и унижаван, че ще страда сам—самичък и забравен в някоя далечна тъмница, без надежда за спасение, замъгляваше още повече съзнанието й.

Но Ничи каза, че няма да е така. Калан си повтори, че в името на своя разсъдък трябва да повярва на думите на Сестрата.

Видя, че Ричард се усмихва на себе си, сякаш се мъчеше да запамети всяка частичка от лицето й, докато в същото време в главата му препускаха какви ли не мисли.

— Нямаме избор — прошепна той. — Трябва да го направя.

Тя стисна ризата му в юмрука си.

— Ти правиш точно каквото иска от теб Ничи — тя знае, че ще искаш да ме спасиш. Не мога да ти позволя тази жертва.

Ричард вдигна поглед, загледан между дърветата и планините зад тях, запомняйки всичко, подобно на осъден на смърт, който преглъща последната си вечеря. Погледът му, по—жаден от преди, се спря върху нея.

— Нима не виждаш? Не правя никаква жертва. Просто сключвам сделка. Разменям реалността на това, че ти съществуваш някъде, за щастието и радостта си. Това не е жертва — повтори още веднъж той, подчертавайки всяка дума. — Да бъдеш роб, дори ако именно това ме чака, и да знам, че ти си жива — това е изборът ми. Избирам го вместо това да живея в един свят, в който не съществуваш. С първото мога да преживея. С второто — не. Първото е болезнено, второто — непоносимо.

Калан удари с юмрук гърдите си.

— Но ти ще си роб или дори по—страшно, а аз не мога да понеса това!

— Калан, чуй ме. В сърцето си ще съм свободен, понеже разбирам какво е свободата. И затова ще полагам усилия — и ще намеря начин наистина да се освободя. Но няма да мога да намеря начин да те съживя. Духовете са ми свидетели, че в миналото бях готов да жертвам живота си за една идея и животът ми нямаше значение. В миналото съзнателно поставях на риск живота и на двама ни, бях готов да го жертвам — но не напразно виждаш ли? Това би било глупава сделка. Няма да го направя.

Калан задиша учестено, опитвайки се да задържи сълзите си, както и надигащата се в гърдите й паника. Ти си Търсач. Длъжен си да намериш пътя към свободата. И ще го намериш. Сигурна съм — Тя с усилие преглътна, опитвайки се да успокои Ричард или по—скоро себе си. — Ще намериш начин. Знам го. Ще намериш начин и ще се върнеш. Правил си го и преди. Ще го направиш и сега.

Лицето на Ричард стана мрачно, в очите му се долавяха следи от отчаяние.

— Калан, трябва да си готова да продължиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва да намираш радост във факта, че съм жив. Трябва да си готова да продължиш напред само с тази мисъл, без нищо друго.

— Как така без нищо друго?

Погледът му бе плашещ — някакво тъжно, мрачно, трагично примирение. Тя не желаеше да поглежда в очите му, но застанала с ръка на гърдите му, почувствала топлината му, животът вътре в него, не можеше да отвърне глава.

— Мисля, че този път е различно.

Тя отметна коса назад, когато вятърът я разпиля пред очите й.

— Различно ли?

— Този път има нещо напълно различно в усещането за нещата. Не се връзват, както биха се връзвали в миналото. В поведението на Ничи има някаква непреклонна сериозност. Нещо уникално. Тя е планирала всичко и е готова да умре за идеята си. Не искам да те лъжа. Нещо ми подсказва, че този път може никога да не намеря пътя обратно.

— Не го казвай — Калан стисна ризата му с треперещи от ужас пръсти. — Моля те, Ричард, не го казвай. Трябва да опиташ. Трябва да откриеш пътя към мен.

— Нито за миг не си мисли, че не правя всичко възможно. — Гласът му бе изпълнен с чувства почти до ръба на това да звучи гневен. — Кълна ти се, Калан, че докато в дробовете ми има макар и едничък дъх, няма да се откажа. Няма да преставам да търся начин за бягство. Но не бива да пренебрегваме възможността за провал само защото е болезнена за нас: възможно е никога да не се завърна. Трябва да приемеш факта, че е възможно да се наложи да продължиш без мен, но със съзнанието, че съм жив, също както аз ще го знам за теб в сърцето си, където никой няма да има достъп. В сърцата си ние си принадлежим и така ще е завинаги. В това се заклехме, когато се оженихме — да се обичаме и уважаваме за вечни времена. Това не може да се промени. Разстоянието не може да го промени. Нито времето.

— Ричард… — Тя преглътна воя си, но не успя да за държи сълзите, бликнали от очите й. — Не мога да понеса мисълта, че си станал роб заради мен. Не разбираш ли? Не разбираш ли какво ще ми причини тя? Ако трябва, съм готова да се самоубия, за да не й позволя да стори това с теб. Трябва да го направя.

Той поклати глава, вятърът разроши косата му.

— Тогава няма смисъл да търся начин да й избягам. Няма да има за какво.

— Няма да има нужда да бягаш, това е — тя няма да може да те задържи.

— Тя е Сестра на мрака. — Той разпери ръце. — Просто ще използва други средства, на които няма да мога да се противопоставя — и ако си мъртва, няма да имам и желание. — Но…

— Нима не виждаш? — Той я стисна за раменете. — Калан, трябва да живееш, за да ми даваш стимул да й из бягам.

— Твоят собствен живот е такъв стимул — отвърна тя. — Да си свободен, за да помагаш на хората — това ще ти бъде стимул.

— Хич не ме интересуват хората. — Той я пусна и махна гневно с ръка. — Дори хората, с които съм израсъл, застанаха срещу нас. Опитаха се да ни убият. Не помниш ли? Земите, които влязоха в Д’Харанския съюз, най—вероятно също няма да останат верни, когато видят, че Императорският орден настъпва в Средната земя. Постепенно Д’Хара ще остане сама. Хората не разбират и не оценяват свободата. При тези обстоятелства те не са готови да се борят за нея. Доказаха го в Андерия и в Града на елените, където съм израсъл. Какво по—ясно доказателство от това? Нямам фалшиви надежди. Повечето от останалата част на Средната земя ще се огъне, когато настъпи моментът да се борят срещу Ордена. Когато видят огромната им армия и безжалостните им методи към онези, които им се противопоставят, ще се предадат.

Той отвърна поглед от нея, сякаш съжаляваше за изпуснатите си нерви в последните им мигове заедно. Високата му фигура, възправена на фона на стръмните планински склонове и небето, се отпусна, сякаш за да е по—близо до нея, сякаш за да почувства топлината й.

— Единственото, на което мога да се надявам, е да тръгна, за да мога да се върна. — Гласът му бе загубил всички остри нотки, приличаше на шепот. — Калан, моля те, не ми отнемай тази надежда — тя е единственото, което имам.

В далечината забеляза лисицата, прекосяваща поляната. Гъстата й, опръскана с бяло опашка стоеше изправена, докато муцуната й душеше за гризачи. Докато Калан проследяваше движението й, с крайчеца на окото си мярна Дух, стъпила гордо на рамката на прозореца. Как щеше да изгуби мъжа, подарил й тази великолепна статуя, когато тя най—много се нуждаеше от нея?

Знаеше, че може, понеже сега тя притежаваше онова, което единствено тя можеше да му даде. Втренчена в напрегнатите му сиви очи, тя си даде сметка, че не може да устои на искрената му молба и единствено желание — не и в момент като този.

— Добре, Ричард. Няма да се опитвам да те освободя по никакъв начин. Ще те чакам. Ще го понеса. Познавам те. Знам, че няма да се откажеш. И знам, че мога да очаквам не по—малко от теб. Когато вече няма да те има, ще те чакам, а един ден отново ще бъдем заедно. Никога няма да се разделим в сърцата си. Както каза, нашата любовна клетва е над времето.

Ричард затвори очи с облекчение. Нежно я целуна по челото. Вдигна ръката й от гърдите си и обсипа с меки целувки кокалчетата й. Едва тогава Калан осъзна колко много е означавала тази нейна клетва за него.

Тя дръпна рязко ръка и с енергично движение свали от врата си колието на Шота, подарено й като сватбен подарък. Предназначено бе да я предпазва от забременяване. Обърна ръката на Ричард и пъхна колието в дланта му. Той погледна учуден малкия тъмен камък, закачен на златна верижка.

— Защо го правиш?

— Искам да го вземеш. — Калан се покашля, за да укрепи гласа си. Едва успя да прошепне: — Знам какво иска тя от теб — какво ще те принуди да направиш.

— Не, не е което … — Той поклати глава и каза: — Няма да го взема — сякаш жестът му можеше да зачеркне възможността.

Калан го погали по лицето. Гледаше го през водниста завеса.

— Моля те, Ричард. Моля те, вземи го заради мен. Не мога да понеса мисълта, че някоя друга жена може да има дете от теб. — Нито дори мисълта за опит в създаването му, последното обаче не го каза. — Особено след моето …

Той отвърна поглед от очите й.

— Калан … — думите му изневериха.

— Направи го заради мен. Вземи го. Моля те, Ричард, аз правя каквото искаш и ще изтърпя твоето пленничество. Моля те, приеми с уважение моята молба. Не мога да понеса мисълта, че тази руса вещица може да има дете от — Детето, което би трябвало да е мое. Нима не виждаш? Как мога изобщо да обичам нещо, което съм ненавиждала? И как мога да мразя нещо, което е било част от мен? Моля те, Ричард, не допускай да се случи това. Студеният вятър разпиляваше косата й. Целият й живот, както й се струваше, излизаше от контрола й. Направо не можеше да повярва, че това място на толкова радост, спокойствие и избавление, мястото, където тя се върна към живота, може да се превърне в начало на неговото пленничество.

Ричард протегна ръка към колието, сякаш можеше да го ухапе. Тъмният камък се претърколи в пръстите му, хвърляйки отблясъци в угасващата светлина на деня.

— Калан, не мисля, че става въпрос за това. Наистина.

Но така или иначе, тя просто може да откаже да го носи и да застраши живота ти, ако аз не…

Калан взе златната верижка от ръцете му и я изля на малка купчинка в дланта му. Тъмният камък блещукаше, обвит от мрежа от тънки златисти нишки. Тя затвори юмрука му с ръце.

— Ти беше този, който настояваше да не пренебрегваме нещата, които са болезнени за мислите ни.

— Но ако тя откаже…

Калан се вкопчи още по—силно в треперещите му пръсти.

— Ако някога поиска от теб това, ще трябва да я убедиш да го сложи на врата си. Трябва да го направиш. Заради мен. За мен е достатъчно ужасно да си помисля, че тази жена ми отнема любимия, съпруга, за да трябва да се страхувам и…

Голямата му ръка бе толкова топла, позната и успокояваща. Думите й едва излязоха от устата й. Нямаше какво друго да каже, освен да го моли:

— Умолявам те, Ричард.

Той стисна устни и кимна, прибра колието в джоба си.

— Не вярвам да има такива намерения, но ако наистина се окаже така, имаш думата ми — тя ще носи това колие.

Калан се отпусна в прегръдките му със стон. Той я отблъсна леко.

— Хайде. Да побързаме. Трябва да си взема някои неща. Остават ми едва няколко минути, иначе всичко ще е напразно. Ще тръгна по пряката пътека и ще я изпреваря до върха, но въпреки това нямам много време.