Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Faith of the Fallen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 79 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (18.01.2007)
Корекция
piki (2008)
Корекция
shanara (2008)
Сканиране
Пламен Матеев

Издание:

ВЯРАТА НА ПРОКУДЕНИЯ. ЧАСТ I. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.6. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Faith Of The Fallen / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 512. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-175-2 (ч. 1)

ВЯРАТА НА ПРОКУДЕНИЯ. ЧАСТ II. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.6. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Faith Of The Fallen / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 447. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-176-0 (ч. 2)

История

  1. — Добавяне
  2. — Основна редакция от shanara и piki
  3. — Допълнителна редакция от piki

Статия

По-долу е показана статията за Вярата на Прокудения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вярата на Прокудения
Faith of the Fallen
АвторТери Гудкайнд
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видфентъзи
ПоредицаМечът на истината

ПреводачНевена Кръстева
НачалоSHE DIDN'T REMEMBER DYING.

„Вярата на Прокудения“ (на английски: Faith of the Fallen) е шестият роман от епичната фентъзи поредица на Тери Гудкайнд, „Мечът на истината“. Публикуван е за първи път през април 2000 година. На български е преведен от Невена Кръстева и издаден през същата година.

Сюжет

В разгара на войната за спасяване на магията, Ричард е отвлечен от могъща магьосница на име Ничи – сестра на Мрака, отдадена на целите и философията на най-големия враг на Ричард – Джаганг. Ничи търси смисъла на живота си и е убедена, че може да го намери само в прекараното с Ричард време и наблюдението върху реакциите му. Залогът за пленничеството му е животът на любимата му – Калан.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Подготовката за сватбата на Вирна и Уорън отне повече от две седмици. Не че не би могло да стане по—бързо, но както бе обяснил Зед на Калан, искал да „изживее с наслада цялата работа“. Да даде на хората достатъчно време да свикнат с мисълта за предстоящата церемония и да подготвят щедри дарове. Да има време за организиране на нещата, за съответната декорация, за приготвяне на специални ястия, за подготвяне на лагера за грандиозно парти. Както и достатъчно време, за да могат хората да поговорят и поклюкарстват за събитието, което с нетърпение очакваха.

Войниците, отначало резервирани, скоро започнаха да се заразяват от духа на ситуацията. Тя се превърна в отдушник на мислите им.

Всички харесваха Уорън. Той бе от онзи тип хора, към които всеки изпитваше някакво съжаление и които предизвикваха покровителствено отношение — изглеждаше непохватен и срамежлив. Повечето войници в лагера общо не си даваха сметка за истинските способности на магьосника, за нещата, които той умее да прави. Почти всички го мислеха за човек, който едва ли някога ще си намери жена. Фактът, че ще се жени за Вирна — хората бяха убедени, че това е направо невероятно и парадоксално — ги изпълваше с вътрешна гордост, превръщаше Уолтър в един от тях. Той се бе справил — бе спечелил женско сърце. Случилото се с него им даваше надеждата, че един ден самите те ще се оженят, ще си имат жена, все важно — понеже повечето тайничко се притесняваха, че по—малко срамежливи и непохватни от Уорън.

Мъжете не се свеняха да показват колко се радват за Вирна. Тя беше жена, която всички уважаваха, но в същото време никога не бяха изпитвали топли и приятелски чувства към нея. Смелите им благопожелания я изненадваха.

Целият лагер бе завладян от духа на събитието — дори повече отколкото Калан бе предполагала. След кратка пауза в началото, докато всеки свикне с мисълта, хората, изтощени не само от дългите битки, от загубата на приятели и от живота далеч от дома и близките, но и от суровото, трудно и влажно време, приеха на драго сърце възможността да мислят за нещо друго.

В средата на лагера бе разчистено просторно място — палатките бяха махнати, земята почистена от снега. В центъра бе построена платформа — върху застопорени в земята товарни каруци, — върху която щеше да се проведе церемонията. Решиха да я издигнат нависоко, за да могат войниците да имат повече шансове да видят ритуала със собствените си очи. Встрани от платформата бе организирано място за танци и онези от войниците, които умееха да свирят и не бяха дежурни, прекарваха времето си в усилени упражнения. Бе сформиран хор, който избра за репетициите си едно откъснато встрани от лагера дефиле. Където и да идеше, Калан чуваше гайди и тъпани, пронизителните звуци на обой или мелодичните напеви на лютня. Хората започнаха да изпитват по—голям страх да не изсвирят нещо фалшиво, отколкото се страхуваха от Императорския орден.

При наличието на повече от сто Сестри бе предложено след церемонията да има танцова забава. Отначало Сестрите посрещнаха радушно идеята, но по—късно направиха някои прости изчисления и установиха по колко мъже щеше се паднат на всяка от тях и колко време ще им се наложи да танцуват. Въпреки всичко бяха поласкани от перспективата да се радват на толкова мъжко внимание и в крайна сметка се съгласиха. Жени на по неколкостотин години се изчервяваха като момичета при предложенията на младежи, едва започнали двадесетте, за танц на сватбената забава.

С приближаването на датата мъжете се погрижиха да разчистят нещо като улици, които опасваха лагера спираловидно, за да може след церемонията двойката да обиколи всички. Войниците искаха лично да поздравят младото семейство и да им пожелаят всичко хубаво.

Калан предложи след сватбата Вирна и Уорън да се оттеглят в хижата. Това бе замислено като нейния сватбен подарък за двамата, така че гледаше да не го разпространява много—много. Пред хората двете с Кара се преструваха, че за младоженците има организирана специална палатка. Кара пренесе вътре багажа на Вирна и ароматизира въздуха с билки и замразени горски плодове. Успяха да заблудят и самите младоженци. Вирна наистина повярва, че мястото е определено за тях, и каза на Уорън, че няма да го пусне вътре преди сватбата.

В насрочения ден ги посрещна кристално чисто небе и времето сякаш бе по—топло от обичайния вледеняващ студ. Снегът от предишния ден бе набързо почистен от цялата централна част на лагера, за да не си напълнят Сестрите обувките, докато танцуват. Някои от тях дойдоха да огледат терена, пообиколиха наоколо, за да дадат възможност на мъжете да видят с кого евентуално биха имали щастието да танцуват — ако са късметлии. Целият лагер бе във ведро и закачливо настроение.

Докато Вирна прекарваше следобеда в палатката си, примирявайки се с настояването на цяла орда Сестри да й тупират косата и да я гримират, както и да й помогнат да се облече, Калан най—сетне успя да се измъкне и да отиде а приготви хижата. Вътре направи дълги венци от ароматни борови клонки, с които опаса вълнообразно горната част на всяка от стените. Във венците втъкна и колкото успя да намери червени горски плодове — за цвят.

Една от Сестрите й бе дала парче вълнен плат, който превърна в завеса за прозореца. Вечер, когато се явеше в хижата, успяваше да отдели по малко време, да придаде на простия вълнен плат изискан вид. Дървото под леглото си, за да е сигурна, че когато се събират в помещението, за да обсъждат бойните стратегии Вирна и Уорън няма да разкрият плановете й. Калан успя да подреди и ароматните свещи, дарени й от Сестрите, и най—накрая закачи завесата на прав клон с обелена кора вместо корниз.

Единственото, което не възнамеряваше да остави в помещението, бе Дух. Нея щеше да прибере в своята палатка.

Докато застилаше леглото с чисти чаршафи, се появи Кара, натоварена с нещо синьо.

Калан вмъкна одеялото под сламеника в долната част на леглото, проследявайки с поглед как Кара затваря вратата.

— Какво носиш?

— Няма да повярваш — ухилена каза Морещицата. — Широка синя копринена панделка. Сестрите са вързали Вирна за един стол, докато я оправят, Зед и Уорън са някъде по задачи, така че си помислих, че двете с теб можем да използваме панделката, за да поукрасим стаята им. Закачи я така, че да изглежда красиво. Можем да я увием около венците, които си сложила на стените.

Калан примигна от изненада.

— Каква чудесна идея.

Не бе сигурна кое я е изненадало повече — да види Кара със синя панделка или да чуе от устата й думи като „поукраси“ и „красиво“. Усмихна се на себе си, щастлива от случилото се. Зед бе по—голям магьосник, отколкото сам знаеше.

Калан и Кара се качиха на по един пън и се заеха да украсяват с панделката боровите венци. Първата стена стана толкова красива, че Калан не можеше да откъсне блесналия си поглед от нея. Преминаха на втората срещу вратата. Това щеше да е първото нещо, което щяха да видят Вирна и Уорън, когато се оттеглят в къщата, така че двете се постараха да разположат панделката още по—изящно.

— Откъде взе толкова много панделка? — попита Калан през карфиците в устата си.

— Бенджамин ми я даде — изкикоти се Кара, без да престава да увива панделката около клонките. — Можеш ли да повярваш? Накара ме да му обещая да не го питам откъде я има.

Калан извади карфиците от устата си.

— Кой?

— Какво кой? — учудена я изгледа Кара, докато изплезила съсредоточено език, се опитваше да забоде панделката с карфица.

— Кой каза ти е дал панделката?

Кара повдигна към тавана още малко материал.

— Генерал Мейферт. Изобщо не мога да си представя откъде…

— Ти каза Бенджамин.

Кара свали панделката и погледна Калан.

— Не съм.

— Напротив, точно така каза — Бенджамин.

— Ами …

— Малкото име на генерал Мейферт е Бенджамин, така ли?

Ако Кара бе облечена с червената си униформа, лицето й нямаше никак да се различава от цвета на дрехите й. В момента мрачното й изражение пасваше на тъмнокафявата й униформа.

— Знаеш, че е Бенджамин.

На устните на Калан грейна усмивка.

— Вече знам.

Калан бе облякла бялата си Изповедническа рокля. С наслада установи, че й е малко широчка, но като се имат вид всички обстоятелства, можеше да очаква подобно нещо. Поради студа носеше и вълчата наметка, ушита й от Ричард, но само заметната през раменете. Стоеше с изправен гръб и вдигната брадичка, следеше церемонията и наблюдаваше десетките хиляди притихнали лица. Зад нея се издигаше плътна стена от преплетени клони, която позволяваше отдалечените зрители да различават по—добре шестимата души на платформата. В притихналия златист следобеден въздух дъхът на множеството хора се събираше в ефирен слой мъгла.

Докато Зед водеше сватбената церемония, стоеше с гръб към Калан. Тя бе приятно изненадана да види вечно рошавата му бяла коса вчесана прилежно назад. Бе облечен в изящната си червеникавокафява роба с черни ръкави и свлечени рамене. Около китките му обикаляше сребърен брокат, около врата и надолу по цялата предница — златен. Червен копринен колан със златна тока прибираше одеждата на кръста. До него стоеше Ейди, облечена в семплата си роба, украсена около врата с жълти и червени мъниста. Понякога контрастът между двамата бе умопомрачителен.

Вирна бе облечена в богата виолетова рокля, украсена по ръба на четвъртитото деколте със златна нишка. Сложната златна плетеница се спускаше надолу по тесните ръкави, които се подаваха под декоративните буфани на ивици, пристегнати на лактите със златна панделка. Деликатният набор на кръста потичаше в богата пола, стигаща чак до петите. Чупливата й кестенява коса бе декорирана със сини, златисти и яркочервени цветя, които Сестрите бяха изработили от парченца коприна. Усмихната ведро и спокойно, тя представляваше прекрасна булка—чародейка, застанала до красивия си рус младоженец—магьосник във виолетова роба.

Когато церемонията достигна до кулминационния си момент, тълпата като че се наклони напред.

— Ти, Вирна, взимаш ли за свой съпруг този магьосник — извиси Зед ясен глас, който се чу далеч над тълпата, — като отдаваш дължимото на дарбата и дълга му и се заклеваш да го обичаш и уважаваш безспир, докато смъртта ви раздели?

— Да — с меден глас отвърна тя.

— Ти, Уорън — продължи Ейди с глас, който прозвуча още по—дрезгаво след Вирна, — взимаш ли за своя съпруга тази чародейка, като отдаваш дължимото на дарбата и дълга й и се заклеваш да я обичаш и уважаваш безспир, докато смъртта ви раздели?

— Да — уверено рече Уорън.

— В такъв случай, след като такава е волята ти, приемам, че ти, чародейке, си подходяща и с радост благославям вашия брак. — Зед вдигна разперените си ръце във въздуха. — Моля добрите духове да приемат с усмивка обета на тази жена.

— В такъв случай, след като такава е волята ти, приемам, че ти, магьоснико, си подходящ и с радост благославям вашия брак. — Ейди вдигна разперените си ръце във въздуха. — Моля добрите духове да приемат с усмивка обета на този мъж.

Четиримата преплетоха ръце и се здрависаха. Както бяха застанали в кръг, сведоха глави. Между скръстените им длани засия светлина, оповестяваща връзката им. Яркият блясък изпрати в небето златист лъч светлина, сякаш клетвата на Вирна и Уорън току—що бе политнала към Добрите духове.

Зед и Ейди едновременно произнесоха:

— От днес нататък вие завинаги сте свързани като и жена — чрез обета си, чрез любовта си, а сега и чрез дарбата си.

Магическото сияние се отдели от ръцете им и увисна в следобедния въздух като самотна звезда — точно над главите им.

В притихналия зимен въздух десетки хиляди ококорени очи проследиха втренчено как разтрепераната Вирна взима целувката на Уорън, с която се скрепи един брак, сключването на какъвто войниците едва ли някога щяха да присъстват отново — брака между чародейка и магьосник, свързани чрез повече от обикновен обет — свързани освен всичко друго и чрез магия.

Когато Вирна и Уорън се разделиха, на лицата и на двамата сияеха широки усмивки. Тълпата подивя. Във въздуха избухна взрив от радостни възгласи, придружен от подхвърлени шапки.

Вирна и Уорън, хванали се за ръце, се обърнаха към войниците с грейнали лица. Помахаха им със свободните си ръце високо във въздуха. Войниците подвикваха радостно, ръкопляскаха и подсвиркваха, сякаш се женеше собствената им сестра или най—добър приятел.

В същия миг се извисиха стройните гласове на певците от хора. Песента им отекна в околните дървета. Калан настръхна цяла, цялото й същество бе разтърсено от дълбоката и чиста мелодия. Звукът накара цялата долина да притихне благоговейно.

Кара се наведе към Калан и удивено прошепна в ухото й, че хорът пее древна Д’Харанска церемониална сватбена песен, чийто произход се корени хиляди години назад. Тъй като певците бяха репетирали встрани от лагера, Калан не бе чувала песента им преди церемонията. Мелодията бе толкова могъща, че тя се остави да бъде пометена от силата й. Вирна и Уорън бяха застанали на ръба на платформата, не по—малко завладени от болезнено красивата песен, оповестяваща началото на съвместния им живот.

Към гласовете се присъединиха флейти, след малко се обадиха и тъпани. Войниците — повечето Д’Харанци — се усмихваха, заслушани в добре познатата им музика. Калан едва сега си даде сметка, че преди, понеже бе считала Д’Хара за вражеска земя, никога не бе осъзнавала, че тези хора могат да имат традиции. Че в древната им култура може да се открие смисъл, сила и любов.

Тя хвърли поглед на Кара, застанала до нея, която се усмихваше с отнесена усмивка, заслушана в музиката — Д’Хара бе огромна страна и пълна загадка за Калан. Единственото, което бе виждала от нея, бяха войниците й. Не знаеше нищо за жените й — освен за Морещиците, а те едва ли бяха представителни. Не познаваше и децата им, нито домовете и обичаите им. Вече бе свикнала с мисълта че не са й врагове, но едва сега осъзна, че са хора, за които всъщност знае толкова малко — народ със свое културно наследство.

— Прекрасно е — прошепна тя на Кара.

Кара кимна благоговейно, понесена на крилете на музиката, която отдавна познаваше и която за Калан бе екзотично чудо.

Щом хорът приключи песента, поднесена в дар на младоженците, Вирна се извърна назад и стисна ръката на Калан. Това бе жест на извинение — на признание, че е наясно с това колко трудна е била церемонията за Калан.

Като не позволи на спомените си да опорочат светлото събитие, Калан отвърна на бързия поглед на Вирна с усмивка. Пристъпи напред и прегърна отзад и двамата. Глъчката стихна, за да могат думите на Майката Изповедник да бъдат чути:

— Тези двама души си принадлежат. Вероятно са си принадлежали преди, а от днес нататък ще си принадлежат завинаги. Нека добрите духове не ги изоставят никога.

Тълпата отвърна на молитвата й в един глас. — Искам да благодаря на Вирна и Уорън от дъното на сърцето си — продължи Калан, плъзгайки поглед по морето от десетки хиляди войници — за това, че ни припомниха истинския вкус на живота. Едва ли съществува по—категорична демонстрация на простичкия и в същото време дълбок смисъл на нашата кауза от тази сватбена церемония.

Докъдето й стигаше погледът, тя видя как главите на войниците се свеждат в знак на съгласие.

— А сега — провикна се Калан, — кой иска да види първия танц на младоженците?

Тълпата избухна във весели възгласи и се отдръпна, за да освободи място за танци. Музикантите заеха местата си.

Докато чакаха Вирна и Уорън да започнат, Калан прегърна Зед през рамо и го целуна по бузата.

— Това е най—добрата ти идея, магьоснико.

Той я погледна с мътните си очи, които сякаш проникваха до дъното на душата на човек.

— Добре ли си, скъпа? Знам, че ти е трудно.

Калан кимна, като съумя да задържи усмивката на устните си.

— Добре съм. За теб сигурно е дваж по—трудно.

Той изведнъж грейна в усмивка.

— Пак същата песен, Майко Изповедник — никога не преставаш да се тревожиш за другите.

Калан гледаше как Вирна и Уорън, засмени, хванати за ръце, танцуват леко в кръга от ръкопляскащи войници.

— Когато приключите със задълженията си — обърна се към него Калан, — и след като подарите първия си танц на Ейди, мога ли да ви поканя и аз на танц, сър? Заради него? Сигурна съм, че би се зарадвал.

Калан не можеше да се накара да произнесе името му в момента — знаеше, че ако го направи, ще развали магията на веселото тържество.

Зед повдигна вежда с игрив пламък в очите.

— А какво те кара да мислиш, че мога да танцувам?

Калан се засмя.

— Ами знам, че няма нещо, което да не умееш да правиш.

— Мога да кажа цял куп неща, които този кокалест старец не бъде способен да прави — обади се Ейди, която се бе промъкнала зад него.

Когато първият танц свърши и започна вторият, към който се присъединиха и други двойки, Зед и Ейди се запътиха да покажат на младите как се прави тая работа. Калан бе застанала току до кръга, Кара стоеше плътно до нея. Генерал Мейферт си проправяше път към тях, като същевременно се здрависваше с хората и се смееше.

— Майко Изповедник! — Тълпата го изтласка към нея. — Майко Изповедник, какъв чудесен ден, нали? Виждала ли сте някога такъв ден?

Калан не устоя на възторга му и се усмихна.

— Не, генерале, не мисля, че съм виждала.

Той хвърли бърз поглед към Кара. За момент се спря неловко пред нея, после се обърна към танцуващите. Независимо колко добре я познаваха вече хората, Калан си оставаше Изповедник — жена, до която се страхуваха да се доближават, камо ли да докоснат. Никой не би посмял да покани един Изповедник на танц.

Нито пък Морещица.

— Генерале! — потупа го по гърба Калан. — Би ли ми направил една голяма лична услуга?

— Разбира се, Майко Изповедник — заекна той. — Каквото кажете. Какво мога да направя за вас?

Калан посочи танцуващите Сестри и войници.

— Би ли потанцувал? Знам, че трябва да сме нащрек за евентуална опасност, но мисля, че хората ще разберат истинската празничност на събитието, ако видят генерала си да танцува с тях.

— Да танцувам ли?

— Да, ако обичаш.

— Но … това е… не знам с кого…

— О, моля те, все ще се намери с кого. — Тя се обърна, като че внезапно озарена от идея. — Кара, дали не би потанцувала с генерала, за да видят хората му, че няма нищо лошо в това да се повеселят?

Сините очи на Морещицата зашариха между Калан и мъжа.

— Хм, не знам дали …

— Направи го заради мен, моля те. Моля те, Кара. — Калан се обърна към генерала: — Доколкото си спомням, чух някой да споменава, че първото ти име е Бенджамин?

Той се почеса по слепоочието.

— Тъй вярно, Майко Изповедник.

Калан погледна Кара.

— Кара, Бенджамин има нужда от партньор за танц. Какво ще кажеш да му правиш компания? Моля те, заради мен!

Кара се покашля.

— Е, добре, щом е заради теб.

— И не му чупи ребрата и други такива. Ще имаме още нужда от способностите му.

Кара й отвърна с намръщено изражение, докато усмихнатият до уши Бенджамин я отвеждаше към кръга.

Калан скръсти ръце и се усмихна, докато наблюдаваше как генералът поема Кара в прегръдката си. Бе почти идеален ден. Почти.

Калан гледаше с грейнал поглед как Бенджамин с лекота върти Кара и как другите войници се престрашават да поканят срамежливите Сестри на танц, когато пред нея изскочи капитан Райан и застана мирно.

— Майко Изповедник … хм, такова … преживяхме доста заедно и ако не смятате, че си позволявам твърде много … дали не бих могъл да ви поканя … нали разбирате, на танц?

Калан примигна в изненада пред нея висок, млад, широкоплещест Галеанец.

— Ами, да, добре, Брадли, с удоволствие ще танцувам с теб. Наистина с удоволствие. Но само ако обещаеш да не ме държиш така, сякаш съм от стъкло. Не ми се ще да изглеждам глупаво пред хората.

Той се ухили и кимна.

— Дадено.

Тя постави едната си ръка в дланта му, с другата го прегърна през рамото. Той обгърна с огромната си ръка кръста й под разтвореното й наметало и я завъртя сред танцуващите. На лицето й грейна щастлива усмивка, тя танцуваше и се заливаше от смях. Помисли си за Дух и си каза, че трябва да се научи да използва този вид сила, да се отпусне и да се повесели, да не мисли за това какво й липсва, докато усеща свенливите ръце на друг мъж около себе си.

— Ти си чудесен танцьор, Брадли.

В очите му заблестя гордост. Тя усети как той се отпуска и се оставя на музиката да направлява движенията му. В същото време с периферното си зрение мярна Кара й Бенджамин, които полагаха огромни усилия да танцуват, а не да се гледат един друг. Когато Брадли я завъртя около себе си, като я придържаше със здравата си ръка, зад нея се плъзна дългата руса плитка на Кара. В този момент Калан видя как Кара се вглежда в сините очи на Бенджамин и му се усмихва.

Калан с облекчение чу последните звуци на песента, когато Зед смени капитан Райан за следващия танц. Тя прегърна магьосника по—силно и двамата се понесоха в по—плавен ритъм.

— Гордея се с теб, Майко Изповедник. Ти направи чудесен подарък на тези момчета.

— И какъв е той?

— Подари им сърцето си. — Той килна глава на една страна. — Не виждаш ли как те гледат? Ти им вдъхваш смелост, придаваш смисъл на онова, което правят.

Калан повдигна вежда.

— Ах, ти, стари хитрецо. Другите може да измамиш, но не и мен. Ти си този, който ми подари сърцето си.

Зед само се усмихна.

— Нали знаеш, не и след като ти си първият Изповедник, омъжила се за човек, който е открил начин да е с нея, без да бъде унищожен от силата й. Радвам се, че този човек е внукът ми и че обича именно теб. Чувствам те като своя внучка, Калан, и очаквам с нетърпение деня, когато ти и Ричард отново ще сте заедно.

Тя се притисна по—плътно към стария магьосник, отпуснала ръка върху рамото му, и двамата потънаха в ритъма на танца и във водовъртежа на спомените си.

Танците продължаваха, златистият залез бе заменен от огньове и факли. Сестрите сменяха партньорите си след всеки танц, редицата от мъже, които очакваха своя ред да танцуват, все не свършваше — при това не само пред по—младите и по—хубавки Сестри. Помощници на готвачите трупаха върху масите вкусни гозби, опитваха ги и се шегуваха с войниците, като в същото време не прекъсваха работата си. Между танците Вирна и Уорън опитваха всякакви вкусотии от различните маси.

Калан танцува още веднъж с капитан Райан и още веднъж със Зед, след което потъна в разговори с офицерите, за да не й се налага да танцува повече, в случай че някой събере достатъчно смелост да я покани. Можеше да се наслаждава на вечерта и без да танцува.

Докато разговаряше с група млади офицери, които й казваха колко им харесва вечерта, някой я потупа по рамото. Обърна се и видя засмяното лице на Уорън.

— Майко Изповедник, за мен ще бъде чест, ако се съгласите на един танц.

Калан забеляза, че Вирна танцува със Зед. Този път нещата бяха по—различни.

— Уорън, за мен би било истинско удоволствие да танцувам с красивия младоженец.

Той я понесе в плавен танц, а не както тя очакваше — притеснено и свенливо. Изглеждаше толкова блажен и спокоен, толкова нормално приемаше непрестанните поздравления и потупвания на околните и шеговитите забележки на Сестрите.

— Майко Изповедник, просто исках да ти благодаря, че превърна този ден в моя най—щастлив миг.

Калан се усмихна към младото лице и неостаряващите очи.

— Уорън, аз трябва да ти благодаря, че се съгласи на това голямо празненство. Знам, че не си падаш по подобен род събития …

— О, напротив. Точно това ми трябваше. Някога хората ме наричаха Къртицата.

— Така ли? И защо?

— Защото не излизах от подземията и единственото, което правех, бе да изучавам пророчествата. Не толкова че исках да правя само това — просто се страхувах да се покажа навън.

— Но най—накрая си го направил.

Той я завъртя в такт с музиката.

— Ричард ме измъкна.

— Така ли? Не ми е казвал.

— В известен смисъл ти довърши започнатото от него.

Уорън се усмихна отнесено.

— Просто исках да ти благодаря. Знам колко много ми липсва той, колко много липсва на Вирна. Знам, че хората са нещастни без своя Господар Рал.

Единственото, което можа да направи Калан, бе да кимне.

— Знам и колко ти си нещастна без съпруга си. Точно затова исках да ти благодаря — задето ни дари с празненството въпреки болката си. Всички тук искат да я поделят заедно с теб. Искам да знаеш, че докато Ричард ти липсва, ти не си сама, че си една от всички, които го обичат.

Калан се усмихна и този път успя да промълви: „Благодаря ти.“ Докато се носеха из дансинга, потънали в смехове и във весели мелодии, изведнъж музиката секна. Едва тогава тя дочу роговете.

Сред насъбралите се войници изригна паника, всички се втурнаха към оръжията си. В същия момент край платформата се появи един от часовите, който размаха ръка и извика да останат по местата си, защото приближавали приятелски части.

Объркана и изненадана, Калан протегна шия заедно с всички останали, за да види кой идва. Нямаха части, разпратени на мисии. Всички бяха тук, на празненството.

Чу се конски тропот и тълпата се разцепи на две. Калан повдигна вежди и зяпна. Известният генерал Болдуин, Командващ всички Келтонски части, водеше колоната, яхнал красив млечнобял жребец. Генералът елегантно спря животното. Прокара дълъг пръст по посребрения си тъничък мустак и огледа тълпата. Посивяващата му черна коса покриваше ушите му, отгоре проблясваше оплешивялото му теме. Имаше внушителен вид с късото си наметало, закрепено на едното рамо с две копчета и изработено от изящен зелен копринен плат. Жълтеникавата му куртка бе украсена с хералдическа емблема, разсечена диагонално от черна линия, от едната страна на която имаше жълт, а от другата — син щит. Високите му ботуши бяха обърнати под коленете. В колана му, украсен с изящна златна тока, бе втъкнат чифт дълги черни ръкавици.

Тълпата се разтвори пред Калан и тя пристъпи напред.

— Генерале!

Той вдигна ръка с благороднически жест и на лицето му грейна усмивка.

— Майко Изповедник, радвам се да ви видя.

Калан се опита да каже нещо, но в същия миг покрай нея прелетя група коне и всичко наоколо пламна в червено — бяха дошли дванадесет Морещици. Една от тях скочи от коня си.

— Рикка! — провикна се Кара.

Орловият поглед на жената се плъзна върху множеството. След малко се спря върху Кара, която тъкмо се измъкваше от прегръдката на генерал Мейферт.

— Кара — вместо поздрав рече тя и се огледа. — Къде е Хания?

Кара се приближи към нея.

— Хания ли? Не е тук.

Жената стисна устни във внезапно разочарование.

— Така и предполагах. Като не получих никакви новини от нея, си помислих, че може да сме я загубили. Въпреки всичко се надявах …

Калан пристъпи напред, малко раздразнена от факта, че Морещицата си бе позволила да стъпи пред генерал Болдуин.

— Значи ти си Рикка?

— О! — възкликна онази и на устните й се разля усмивка. — Ти не може да си друга освен жената на Господаря Рал — Майката Изповедник. Познах те по описанието. — Жената поздрави небрежно с юмрук до сърцето. — Да, аз съм Рикка.

— Радвам се, че сте тук — ти и твоите сестри по Агиел.

— Тръгнах от Ейдиндрил веднага щом Бердин получи писмото ти. То обясняваше много неща. Двете си говорихме доста и решихме, че трябва да тръгна насам с част от сестрите ни, за да помогнем. Оставих шест Морещици при Бердин да пазят Ейдиндрил и Магьосническата кула. Освен това с мен тръгна армия от двадесет хиляди души.

Тя вдигна ръка и посочи зад себе си.

— Преди седмица срещнахме генерала и неговите войници.

— Със сигурност помощта ви ще ни е от полза. Бердин е постъпила мъдро — знам колко силно е желала да тръгне насам, но тя познава града и Кулата. Радвам се, че е постъпила според инструкциите ми. — Калан втренчи най—смущаващия си Изповеднически поглед в Рикка. — А сега, ако не възразяваш, прекъсна генерал Болдуин.

Кара дръпна Рикка настрани.

— Трябва да поговорим, Рикка, преди да си се спуснала да служиш на Господаря Рал и жена му, която по една случайност е сестра по Агиел.

Онази повдигна удивено чело.

— Така ли? Но как …?

— По—късно — с усмивка я прекъсна Кара и я дръпна встрани, за да не й остави възможност да се забърка в още по—голяма каша.

Зед, Ейди и Вирна се приближиха към Калан.

Генерал Болдуин, вече слязъл от коня си, най—сетне пристъпи напред и падна на коляно, свел глава.

— Кралице, Майко Изповедник.

— Стани, дете мое — отвърна Калан с протоколния говор, докато очите на всички войници наблюдаваха събитията със същото внимание, с каквото бяха следили и емоцията преди малко. Ставащото бе важно за всички. Генералът се изправи.

— Тръгнах веднага щом получих писмото ви, Майко Изповедник.

— Колко души водиш, генерале?

Той изглеждаше изненадан от въпроса й.

— Ами … всички. Сто и седемдесет хиляди. Когато Кралицата ми иска да й доведа армия, аз й я водя.

Думите му се предадоха с шепот назад из тълпата. Калан остана като гръмната. Вече дори не й беше студено.

— Това е чудесно, генерале. Наистина имаме болезнена на нужда от помощ. Водим тежки битки и както обясних в писмото си, Императорският орден непрекъснато получава подкрепления. Трябва да им попречим да се присъединят към основната част.

— Разбирам. С Д’Харанците, които се присъединиха към нас в Ейдиндрил, можем почти да утроим броя на хората ви.

— А освен това можем да извикаме и още от Д’Хара — намеси се генерал Мейферт.

Калан усети как в гърдите й проблясва надежда.

— Напролет наистина ще имаме нужда от тях. — Тя погледна генерал Болдуин. — Какво става с лейтенант Лейден?

— С кого? А, сигурно имате предвид сержант Лейден. В момента ръководи патрулен отряд. Когато един войник дезертира от Кралицата си, е цяло щастие да запази главата си, но понеже той се е борил в нейна защита, реших да го изпратя да ръководи патрула в една отдалечена просека. Надявам се да си е взел топли дрехи.

На Калан й се прииска да прегърне ослепителния генерал, вместо това го докосна по ръката в знак на благодарност.

— Благодаря ви, генерале. Определено не можем да си позволим да губим хора.

— Отрядът му се намира на половин ден път оттук на север. Реших, че няма да му е добре тук с армията.

— Да, прав сте. — Калан направи знак на Морещицата да се приближи. — Радвам се да те видя, Рикка. С твоите Морещици ще можем по—добре да контролираме техните Сестри. Можем дори да се надяваме да обърнем течението в наша полза. Кара вече ни помогна да унищожим някои от родените с дарбата в техните редици, но не можа да се развихри, понеже Господарят Рал й даде изрични заповеди да се грижи за мен. Тя ще продължи да го прави. Но ти можеш да се считаш свободна да правиш с родените с дарбата от Императорския орден каквото намериш за добре.

Рикка сведе глава.

— С удоволствие. — Изправи се и се усмихна. — Бердин ме предупреди за нея — едва чуто каза тя на Кара.

— По—добре се вслушай в съвета й — отвърна Кара и я тупна по гърба. — Ела, ще ти помогна да намериш …

— Не — прекъсна я Калан. — Имаме празненство. Генералът, Рикка и нейните сестри са поканени. Всъщност настоявам да присъстват.

— Е — оживи се Рикка, — щом става въпрос за охраната на жената на Господаря Рал, за нас ще е удоволствие да останем.

Калан я хвана за ръката и я придърпа към себе си.

— Рикка, в лагера има много мъже и съвсем малко жени. Тук се танцува. Хайде, заповядайте.

— Моля! Да не си се…

Калан я завлече в кръга. Щракна с пръст към музикантите.

— Какво ще кажете да довършим? — Обърна се към генерал Болдуин: — Генерале, уцелили сте най—подходящия момент да се появите — на празненството. Каня ви на танц.

— Майко Изповедник?

— Освен това съм и ваша Кралица. А генералите танцуват със своите Кралици, нали така?

Той се усмихна и й предложи ръката си.

— Разбира се, Кралице.

Дълго след свечеряване сватбената процесия продължи да обикаля импровизираните улици и да поздравява войниците. Хиляди мъже отправяха към Вирна и Уорън своите благопожелания, даряваха ги със съвети и приятелски потупвания по гърбовете или просто с махване на ръка.

Калан си припомни времето, когато Средната земя се боеше до смърт от тези войници. Под управлението на Мрачния Рал те бяха страховит нашественик, сеещ смърт и ужас. Тя остана изненадана от това колко неформално и човешки могат да се държат тези мъже — когато им се предостави възможност. Ричард бе човекът, предоставил им такава възможност за пръв път.

Знаеше, че мнозина от тях го знаят и го оценяват. Когато най—сетне стигнаха до края на дългата спирала, се озоваха пред палатката, определена за Уорън и Вирна. Придружителите пожелаха на младоженците лека нощ и се оттеглиха обратно, като оставиха Калан с щастливата двойка.

Вместо да ги остави да спрат пред входа, тя се пъхна между двамата, хвана ги под ръка и ги поведе към горичката. Лунната светлина се процеждаше през пролуките в клоните и хвърляше палави отблясъци по снега. Тъй като не знаеха какво е намислила Калан, Уорън и Вирна се оставиха да ги води.

Най—сетне тя мярна силуета на хижата. Спря на известно разстояние, за да им даде време да забележат светлината на огъня, която струеше от свещите вътре, скрити зад изящната завеса. Контрастът между тази гледка и живота в лагера я правеше още по—примамлива и романтична.

— Борбата бе дълга и трудна — обади се Калан. — Да сключиш брак при такива обстоятелства е тежко. Не мога да ви опиша колко съм щастлива, че вие двамата избрахте да следвате своя път въпреки всичко. За всички нас това е от голямо значение. Всички ние много се радваме за вас. Най—много от всичко ми се иска да ви благодаря, че избрахте живота в неговата пълна сила.

Един ден със сигурност ще се наложи да продължим напред — най—вероятно напролет, когато Орденът се раздвижи. Но засега искам това място да бъде ваше. Мога да ви дам поне това — тази малка частичка нормален живот заедно.

Вирна изведнъж избухна в сълзи и зарови лице в раменете на Калан, която я погали по надигащия се на пресекулки гръб. Струваше й се абсолютно странно за Вирна да демонстрира подобен род чувства.

— Никак не е добре, Вирна, да допускаш съпругът ти да те вижда да плачеш тъкмо преди да те е отнесъл до леглото.

Думите й се оказаха на място и Вирна се засмя. Стисна Калан за раменете и потърси очите й.

— Не знам какво да кажа.

Калан я целуна по бузата.

— Обичайте се, бъдете добри един към друг и се наслаждавайте на всяка минута заедно — това искам да ви пожелая повече от всичко друго.

Уорън я прегърна и й благодари шепнешком. Калан проследи как той отвежда Вирна за ръка към хижата. На прага двамата се обърнаха и й помахаха. В последния момент Уорън грабна Вирна на ръце и я пренесе така през прага.

Останала сама, Калан се върна в лагера.