Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (66)

ШЕСТДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Калан извади картата и й хвърли бърз поглед. Трудно беше да се каже. Погледна нагоре и надолу по улицата и забеляза, че останалите сгради не са така добре поддържани.

— Какво мислиш? — попита тихо Кара. Калан пъхна картата обратно в дрехите си. Намести по—удобно кожената наметка на раменете си и се увери, че тя скрива добре дръжката на меча на Ричард, който носеше завързан зад рамото си. Собственият й меч бе скрит под наметката. Поне слънцето тъкмо залезе.

— Не знам. Вече не е много светло. Май има само един начин да разберем.

Кара наблюдаваше хората, които поглеждаха към тях. Като цяло хората в този град изглеждаха забележително лишени от всякакво любопитство. Тъй като конете им бяха спънати извън града, нямаше да могат да се измъкнат бързо, ако се наложи. Повсеместното безразличие на хората обаче донякъде успокои тревогите на Калан.

Решиха да се държат възможно най—отпуснато и спокойно. Мислеше, че изглеждат съвсем обикновени в пътните си дрехи, но на такова сиво място като Алтур’Ранг двете трудно можеха да останат незабелязани. Трябваше да се сетят да вземат със себе си и някакви по—дрипави дрехи. Калан чувстваше, че са точно толкова незабележима колкото две гримирани проститутки на селски панаир. Изкачи стълбите, като че ли знаеше къде отива. Коридорът бе чист. Миришеше на току—що изтъркан дървен под. Кара я следваше по петите и тя се приближи до първата врата вдясно. Виждаше добре стълбите в другия край на коридора. Ако не бе сбъркала сградата, това трябваше да е вратата.

Оглеждайки се от двете си страни, Калан внимателно потропа. Никой не се обади. Опита пак, този път малко по—силно. Натисна бравата — беше заключено. След като се огледа отново в коридора, извади нож от колана си, пъхна го под езичето на ключалката и натисна, докато вратата се отвори. Дръпна Кара за ръкава и двете се вмъкнаха вътре.

В стаята нямаше никой. На светлината на двата прозореца Калан първо видя, че има две сламени постелки. Следващото бе раницата на Ричард.

Коленичила в ъгъла, тя отметна капака й и откри вътре неговите неща — дрехите му на магьосник—войн бяха на дъното. Почти през сълзи притисна раницата към сърцето си.

Не го бе виждала вече повече от година. Откакто се познаваха, почти половината време той бе далеч от нея. Чувстваше, че не издържа повече.

Изведнъж чу шум. Кара се вкопчи в китката на младежа, нахлул в стаята с размахан нож. С едно бързо движение изви ръката му зад гърба.

Калан вдигна ръка.

— Кара, недей!

Кара се намръщи и свали Агиела си от гърлото на младежа. Очите му се бяха разширили от страх и възмущение.

— Крадци! Вие сте крадци! Това не е ваше! Оставете го!

Калан се втурна към младежа с жест да спре да крещи.

— Ти Камил ли си или Наби?

Младежът примига от изненада. Облиза устните си като хвърли поглед назад и видя надвесената над себе си жена.

— Аз съм Камил. А вие кои сте? Откъде знаете името ми?

— Приятел съм. Гади ми каза…

— Тогава не си ми приятел!

Преди да успее да извика за помощ, Кара затисна устата му с ръка. Калан изшътка:

— Гади уби наш приятел. След като го заловихме, той ми каза твоето име.

Като видя, че думите й го стреснаха, Калан даде знак на Кара да свали ръката си.

— Гади е убил някого?

— Точно така — каза Кара.

Той хвърли поглед през рамо.

— И какво му направихте? Какво стана с Гади?

— Осъдихме го на смърт — каза Калан, без да разкрива какво точно е станало. Младежът се усмихна.

— Значи наистина сте приятели. Гади бе лош човек. Той нарани мой приятел. Дано да е страдал!

— Екзекуцията му малко се проточи — вметна Кара.

Младежът преглътна, като видя усмивката й зад рамото си. Калан махна с ръка и Кара го пусна.

— Тогава кои сте вие? — попита той.

— Аз съм Калан, а това е Кара.

— И какво правите тук?

— Малко е сложно е за обяснение, но търсим Ричард.

Подозрението му се върна.

— Нима?

Калан се усмихна. Той наистина бе приятел на Ричард. Сложи ръка на рамото му, докато се гледаха в очите.

— Аз съм жена му. Истинската му жена…

Камил озадачено примигна.

— Ама…

Гласът на Калан стана твърд:

— Ничи не му е жена.

Очите му се премрежиха от сълзи, а на лицето му се изписа усмивка.

— Знаех си! Знаех си, че не я обича. Не можех да разбера как Ричард се е оженил за нея.

Камил изведнъж се метна на шията на Калан и я прегърна в диво щастие за Ричард. Калан се засмя топло и поглади косата на младежа. Кара обаче го хвана за яката и го издърпа, макар този път по—нежно.

— А ти коя си? — кимна Камил към Кара.

— Аз съм Мор…

— Кара е приятелка на Ричард.

Неочаквано Камил прегърна и Кара. Калан се уплаши, че Морещицата ще му строши главата, но тя го изтърпя учтиво, макар да се чувстваше неловко. На Калан й се стори, че дори я видя да се поусмихва.

Камил се обърна пак към Калан:

— Но какво тогава прави Ричард с Ничи?

Калан си пое дълбоко дъх:

— Дълга история.

— Разкажи ми.

Калан се полюбува на тъмните му очи. Харесваше й погледът му. И все пак засега бе по—добре да не влиза в подробности.

— Ничи е магьосница. Направи магия, за да накара Ричард да тръгне с нея.

— Магия ли? Каква магия? — настоя той.

Калан пак си пое дъх.

— Нейната магия щеше да ме нарани, да ме убие, ако Ричард не бе тръгнал с нея.

Камил погледна към небето, за да премисли чутото. Най—накрая кимна.

— Звучи смислено. Ричард е точно такъв човек — ще направи всичко, за да спаси жената, която обича. Знаех си, че не обича Ничи.

— А откъде знаеше?

Камил простря ръка към двата сламеника.

— Не спеше с нея. Обзалагам се, че когато сте били заедно, е спял с теб.

Калан усети как лицето й пламва от смелостта му.

— И откъде си толкова наясно с тези неща?

— Не знам. — Той се почеса по главата. — Просто изглеждаш така, като че ли му принадлежиш. Когато произнасяш името му, виждам, че ти е мило за него.

Въпреки умората си Калан не можа да не се усмихне. Цели седмици бяха яздили с бясна скорост. По пътя изгубиха няколко коня и трябваше да купуват нови. През последната седмица почти не бяха спали. Дори не можеше да мисли.

— Знаеш ли къде е Ричард сега? — попита Калан.

— Ами сигурно е на работа. Обикновено си идва по това време, освен ако не остане да работи и през нощта.

Калан бързо огледа стаята.

— А Ничи?

— Не знам. Може би е отишла да купи хляб или нещо такова. Малко е странно, защото обикновено по това време вече се е прибрала. Почти винаги приготвя вечеря за Ричард.

Калан обикаляше с поглед сумрачната стая, от масата към мивката и гардероба. Щеше да е ужасно да си тръгне и само минутка след това да се появи Ричард. Според Камил бе странно, че Ничи не си е в къщи. Фактът, че и двамата ги нямаше, бе тревожен.

— Къде работи той? — попита Калан.

— На строежа.

— Строеж ли? Какъв строеж?

Камил посочи в далечината.

— Новият дворец на императора, който се строи. Утре е голямото освещаване. Новият дворец е готов. Още години ще минат, докато го довършат. Едва сега започнаха да го строят. Но утре ще го обрекат на Създателя. Много хора дойдоха в Алтур’Ранг специално за церемонията.

— Значи Ричард е работник на строежа?

Камил кимна.

— Той е ваятел. Поне сега е такъв. Преди работеше в транспортната компания на Айшак, но го арестуваха …

Калан го сграбчи за ризата.

— Арестували са го? … Измъчваха ли го?

Камил извърна очи от ужасеното й лице.

— Дадох на Ничи всичките си пари, за да успее да го види. Тя, Айшак и ковачът Виктор го измъкнаха. Беше пострадал лошо. Когато се пооправи, властите му дадоха работа като ваятел.

Думите на Камил пронизаха ума й. Най—важното обаче бе, че Ричард се е оправил.

— И сега прави статуи?

Камил пак кимна.

— Прави каменни фигури, с които се украсяват стените на двореца. Той учи и мен да правя статуи. Мога да ви покажа, в задния двор са.

Чудо на чудесата. Ричард прави статуи. Всички каменни изображения, които бяха видели в Стария свят, бяха гротескни. Ричард не би могъл да вае подобни грозотии. Очевидно не е имал избор.

— Може би по—късно — Калан потърка веждата си с пръсти, обмисляше следващия си ход. — Можеш ли да ме заведеш там? На строежа, където работи Ричард?

— Да, щом искате. Но защо не почакате, може Ричард да се върне. Може би няма да се забави.

— Ти каза, че понякога работел и нощем. През последните няколко месеца доста често. Прави някаква специална статуя за Ордена. — Лицето на Камил светна. — Каза ми утре да отида да я видя. Щом освещаването е утре, сигурно още я довършва. Не знам къде работи, но Виктор, ковачът, може би знае.

— Тогава трябва да намерим този ковач.

Камил пак се почеса по главата, а на лицето му се изписа разочарование.

— Ковачът сигурно вече си е тръгнал.

— Няма ли някой друг там?

— Сигурно има много хора. Цели тълпи се трупат да видят двореца, аз самият бях там, а тази вечер сигурно ще има още повече хора заради церемонията утре.

Точно това им трябваше. Така нямаше да правят впечатление, докато търсят Ричард. Тълпите щяха да са тяхното прикритие, за да се поогледат.

— Ще му дадем един час — каза Калан. — Ако дотогава не се върне, значи вероятно още работи. Ако не се прибере, ще излезем да го потърсим там.

— Ами ако Ничи се появи? — попита Кара. Камил махна с ръка, за да разсее опасенията й. — Ще изляза на предното стълбище и ще се оглеждам за нея. Вие двете стойте тук, никой няма да ви види. Аз ще се върна да ви предупредя, ако видя Ничи да се задава по улицата. Винаги можем да се измъкнем спокойно през задния вход.

Калан сложи ръка на рамото му и го стисна.

— Това звучи добре, Камил. Ще те чакаме тук.

Камил изтича към поста си, а Калан се огледа из чистата стая.

— Защо не поспиш? — каза Кара. — Аз ще пазя. Предишния път ти остана на пост.

Калан бе изтощена. Погледна сламеника до нещата на Ричард и кимна. Легна на постилката му. В стаята се смрачаваше. Толкова бе приятно да лежи там, където и той е спал. Бяха така близко и същевременно така далеч, че тя не можеше да заспи.

* * *

Сърцето на Ничи се сви, когато видя, че Ричард не е в стаята. И Камил го нямаше никъде. Тя се бе почувствала така добре на строежа, като гледаше всички хора, дошли да видят статуята на Ричард. Цели тълпи прииждаха и ги обземаше щастие.

Някои обаче се разгневяваха. Кой друг, ако не тя можеше да ги разбере. И все пак Ничи не можа да повярва на очите си, като видя толкова ядни реакции срещу подобна красота. Имаше хора, които мразеха живота. Тя и това разбираше. Имаше и такива, които отказваха да я погледнат, просто не искаха да прогледнат.

Останалите обаче реагираха точно като нея.

Вече всичко й се изясни. За пръв път в живота си намери смисъла. Ричард се бе опитал да й обясни, но тя не го послуша. Бе чувала истината и преди, но други — като майка й, като Брат Нарев, като Ордена, я заглушаваха и я принуждаваха да се срамува, че изобщо я слуша.

Майка й успя да я обучи добре и в момента, в който видя Брат Нарев, Ничи стана войник от армията на Ордена.

Когато видя статуята, тя най—накрая осъзна ясно пред себе си истината, която досега бе отказвала да прозре. Това бе истинската идея за живота, за която си мечтаеше, но която й бе убягвала цял живот.

Сега разбра защо животът й бе изглеждал така пуст, така безсмислен — сама го бе направила такъв, отказвайки да мисли. Ничи бе роб на нуждаещите се. Даде на господарите си най—доброто оръжие срещу себе си, поддаде се на гнусните им лъжи, като се окова във веригите на чувството за вина, сама се превърна в робиня на прищевките и желанията на другите, вместо да живее живота си така, както трябва — за себе си. Никога не се бе запитвала как така тя може да робува на чужди желания, а за останалите не е грешно да я превръщат в своя робиня. Тя не помагаше за доброто на човечеството, а само слугуваше на безброй врещящи малки тирани. Злото не бе едно голямо цяло, а непрестанен порой от малки злини, оставени без предизвикателство, докато се разраснат в чудовища.

Бе прекарала целия си живот върху плаващи пясъци, където нямаше място за разум и интелект, където се ценеше само вярата, а сляпата вяра бе свещена. Самата тя бе наложила безумна еднаквост върху това празно зло.

Помогна всички да станат еднакви, за да имат общ врат, на който най—лошите сред хората да могат — уж в името на доброто — да сложат ярем.

Ричард бе изправил срещу тяхната кула от празни лъжи само една прекрасна добра дума и бе подчертал значението й с прости слова на гърба на бронзовия слънчев часовник.

Животът бе нейн, за да го живее както иска. Не принадлежеше никому.

Свободата съществува преди всичко в главата на разумния мислещ човек — точно това й показа статуята на Ричард. Той я извая и го доказа. Той бе затворник на нея и на Ордена, но идеите му се издигнаха над тях.

Ничи осъзна, че винаги е знаела, че баща й притежава същото качество — тя го бе видяла в очите му, въпреки че той никога не успя да го използва. Ценностите му се изразяваха чрез работата му и затова тя от малка бе искала да стане майстор на оръжия като него. Винаги бе обичала и се бе възхищавала от представата му за живота, но бе потискала това чувство заради майка си и тези като нея. Същият поглед струеше и от очите на Ричард, същото усещане за живота като ценност, което така привличаше Ничи.

Сега тя знаеше, че е носила черно всеки ден след смъртта на майка си в неистово, неоформено желание да погребе не само хватката й върху своя разум, но и нещо повече — нейните низки идеали.

Толкова съжаляваше, че Ричард не си бе у дома. Искала му каже, че благодарение на него е намерила търсения отговор. Не можеше обаче да поиска прошка. Това, дето му бе сторила, бе извън всяка възможност за опрощение. Сега разбираше. Единственото, което можеше да направи, бе да поправи сътвореното зло.

Когато го откриеше, щяха да заминат. Да се върнат в Новия свят. Да намерят Калан. И тогава Ничи щеше да оправи всичко. Трябваше да е близо до Калан, поне да я вижда, за да може да развали магията. Нека Калан бъде свободна. Нека Ричард бъде свободен.

Колкото и да обичаше Ричард, сега тя разбираше, че той трябва да е с Калан — жената, която обича. Желанието й да го притежава не й даваше никакво право да постъпва така. Нямаше право върху живота на друг човек, както и останалите нямаха право върху нейния живот.

Легна на сламеника си и заплака при мисълта за цялото зло, което бе причинила на Калан и Ричард. Обзе я срам. Как можа да остане сляпа толкова дълго.

Не можеше да повярва, че е хвърлила целия си живот в полза на злото, само защото то тръбеше, че е добро. Тя наистина бе Сестра на мрака.

Поне сега можеше да поправи стореното зло.

А Калан почти не можеше да повярва, че е възможно да се събере такава огромна тълпа от хора. На лунната светлина, обагрила в златно тънката завеса от облаци, и благодарение на факлите, пламтящи тук—там в долината, долината изглеждаше залята от народ. Сигурно бяха стотици хиляди.

Поразен, Камил вдигна ръце.

— Никога не съм виждал толкова много хора тук посред нощ. Какво ли правят?

— Откъде да знам? — изсъска Кара. Тя бе в отвратително настроение, защото още не бяха открили Ричард.

И градът бе пълен с народ. Тъй като градските стражи обикаляха улиците, също недоволни от непривичната оживеност на града нощем, трябваше да потиснат нетърпението си и да бъдат по—предпазливи. Минаха часове, докато се доберат до строежа по задните тъмни улички, които Камил добре познаваше.

Младежът посочи с пръст:

— Ето там!

Те го последваха по улица с работилници, повечето от които бяха затворени и тъмни. Само в една—две все още имаше хора, работещи на светлината на лампи или свещи.

Когато видя някакъв мъж да тича срещу тях, Калан пъхна ръка под наметалото си и хвана дръжката на меча си. Той ги видя и изведнъж спря.

— Видяхте ли я?

— Кого да сме видели? — попита Калан.

Човекът развълнувано посочи:

— Там, при двореца. На площада! — той пак тръгна да бяга, но все пак извика след тях: — Аз отивам да доведа жена ми и децата. И те трябва да я видят.

Калан и Кара си размениха поглед в тъмнината.

Камил притича към една работилница и дръпна вратата, но бе здраво затворена.

— Виктор го няма. — Гласът не можеше да скрие разочарованието му. — Вече е доста късно.

— Знаеш ли какво има на площада? — попита го Калан.

Той се замисли.

— Площада? Знам къде е, но … Чакайте, Ричард ми каза да отида там. На площада. Каза да отида утре.

— Хайде да слезем там и да видим какво става — каза Калан.

Камил посочи с ръка:

— Това е най—краткият път — надолу по хълма зад ковашката работилница.

Площадът бе така претъпкан с народ, че им трябваше вече от час само за да слязат по хълма и да прекосят улиците около двореца. Въпреки че минаваше полунощ,;е повече хора прииждаха към площада.

Когато стигнаха двореца, Калан установи, че няма да могат да се доберат до площада. Там имаше огромна опашка от хора, подредени покрай фасадната стена, които търпеливо чакаха реда си. Когато Калан, Кара и Камил се опитаха да заобиколят и да видят какво става, хората от опашката направо се разбунтуваха. Всеки бе чакал дълго, за да стигне до мястото и никой не обичаше да го пререждат. Калан видя няколко мъже, които се опитаха да заобиколят опашката, но тълпата ги избута назад.

Кара извади ръка от пелерината си и спокойно показа на Калан своя Агиел. Калан поклати глава.

— Битките с пълчищата на Джаганг също бяха неравни, но ние тримата срещу неколкохилядна тълпа — вече не ми се харесва.

— Нима? — попита Кара. — А на мен ми се струваше съвсем равностойна борба.

Калан само се усмихна. Дори и Кара не би тръгнала срещу тълпа. Камил се намръщи, стъписан от хумора на Кара. Върнаха се на мястото си на опашката и се смесиха с тълпата.

Опашката зад тях бързо растеше и скоро те не виждаха края й. Всички наоколо изглеждаха изпълнени със странно напрегнато очакване.

Една пълничка жена отпред, загърната в дрипи, се а към тях с широка усмивка и им подаде парче хляб.

— Искате ли? — попита тя.

— Не, благодаря — отвърна Калан. — Много мило от ваша страна.

— Никога преди не съм правила подобно нещо — изкоти се жената, — но сега изглежда нормално, нали?

Калан не разбра думите й, но потвърди:

— Да, така е.

През цялата нощ опашката едва мърдаше напред. Калан усещаше мъчителни болки в гърба. Видя, че дори и лицето на Кара се сви в болезнена гримаса, докато се протягаше.

— Мисля, че е време да вадим оръжията си и да си пробием път — оплака се Кара най—накрая.

Калан се наведе към нея.

— Какво значение има? И без това нямаме друга работа до сутринта? Утре ще можем да отидем при ковача или на строителната площадка и да се надяваме, че ще открием Ричард. Но тази нощ не можем да направим нищо.

— Може би вече си е в стаята.

— Да не би да искаш пак да налетим на Ничи? Знаеш на какво е способна. Следващия път може и да не извадим същия късмет. Не сме минали всичкия този път само за да се изправим срещу нея — просто искам да видя Ричард.

Той може и да се върне в стаята си, но не е сигурно, затова пък можем да сме напълно убедени, че утре сутринта ще е тук.

— Като че ли си права — измърмори Кара.

Небето леко просветляваше в червено, когато най—после стъпиха на мраморните стъпала, водещи към площада. Отпред вече се чуваха степания и плач. Калан не разбираше причината, но виждаше как мнозина от хората на площада плачат. Най—странното бе, че други пък се смееха от сърце. Неколцина проклинаха, като че ли им бяха отнели насила последните спестявания.

Докато бавно напредваха по стълбите, Калан и Кара се опитваха да стоят скрити зад хората и да не привличат вниманието върху себе си. Площадът бе осветен от десетки факли, на чиято трептяща светлина тълпата изглеждаше безчетна. Миризмата на горящ катран се смесваше с киселия дъх на пот от притиснатите един о друг хора.

Изведнъж тълпата пред нея се размести и за миг Калан успя да види какво стоеше отпред. Гледката я накара да разтърка очи, но видението изчезна почти толкова внезапно колкото се бе появило, скрито от тълпата. Хората пред нея плачеха и както изглеждаше, повечето плачеха от радост.

Калан започна да различава учтиви мъжки гласове, които подканяха хората да се изтеглят, за да дадат възможност и на останалите да видят. Разноцветната тълпа бавно, но сигурно напредваше по бялата мраморна настилка на площада като просяци на коронацията на някой крал. Светлината на факлите постепенно бе заменена от яркото сутрешно слънце, което се появи на хоризонта. Златните му лъчи докоснаха фасадата на двореца.

Сцените, изсечени по каменните стени, бяха потискащи. Ако изобщо бяха по—различни от останалите скулптури в Стария свят, то бе само защото бяха по—мрачни, още по—ужасяващи, още по—отчайващо безнадеждни и по—многобройни.

Калан си припомни силуета на нейния Дух. Направо й прилоша, като си помисли, че са карали Ричард да работи по тези грозни неща по стените.

Усети, че я завладява мрачно чувство. Това бе Орденът — болка, страдание, смърт. Това очакваше и Новия свят в ръцете на тези чудовища. Не можеше да откъсне очи от сцените по стените, от съдбата на хората в нейната родина — съдба, която толкова много хора, заслепени, сами прегръщаха.

Изведнъж хората отпред се раздвижиха и тя зърна белите мраморни фигури, които се извисяваха в центъра. Гледката спря дъха й. Лъчите на зората ги осветяваха, а изгряващото слънце галеше благородните форми, за да изпъкне още повече тяхното величие.

Кара, също поразена от гледката, стисна ръката на Калан и болезнено впи пръстите си. Въображението на Калан бе покорено от благородството на духа, струящо от Фигурите на мъжа и жената.

Тя усети, че по бузите й се стичат сълзи и заплака открито като всички останали наоколо, вдъхновена от величието, достойнството, красотата на статуята пред нея. Тя бе всичко, което сцените по каменната стена отричаха. Тя щедро предлагаше това, което те скриваха. ЖИВОТ, гласеше надписът в основата. Калан едва си поемаше дъх през сълзи. Стискаше ръката на Кара и Кара стискаше нейната и така, опрени една на друга за подкрепа, те продължаваха напред в поток от споделени емоции. Мъжът от статуята не беше Ричард, но в него имаше много от Ричард. Жената не бе Калан, но достатъчно си приличаха и тя се изчервяваше, когато околните се заглеждаха в лицето й.

— Моля ви, погледнете и се изтеглете, за да могат и другите да видят — учтиво ги приканваха мъжете отстрани. Те не носеха униформи и изглеждаха също толкова разтърсени, колкото и всички останали. Като че ли бяха обикновени граждани, решили да помогнат.

Жената, която им бе предложила хляб, падна на колене, обляна в сълзи. Хората внимателно я изправиха на крака и й помогнаха да продължи напред. Тази жена, живяла цял живот в Стария свят, вероятно никога не бе виждала подобна красота.

Обикаляйки статуята, неспособна да откъсне очи, Калан протегна ръка и я докосна, както правеха и другите. Докато я отнасяха напред, пръстите й се допряха до гладката плът на камъка, а тя знаеше, че там са минавали и пръстите на Ричард. Заплака още по—силно.

Преди да се отдалечи, забеляза, че на гърба на диска на слънчевия часовник бяха изписани думите:

„Животът си е единствено ваш. Вдигнете се, за да го изживеете.“ Устните на мнозина повтаряха тези думи.

Тълпата продължаваше да приижда по стълбището, принуждавайки хората около статуята да се изтеглят напред. Мъжете зад статуята насочваха хората между колоните към задната част на недостроения дворец и навън към улиците, за да могат още хора да видят статуята.

— Иска ми се Бенджамин да можеше да я види — каза Кара, а сините й очи бяха премрежени от сълзи.

Калан не успя да удържи смеха си.

— Тъкмо щях да кажа, че ми се иска Ричард да я види.

Кара се засмя, докато продължаваха напред в огромния поток на тълпата.

Камил грабна ръката на Калан. Тя видя, че другата му ръка стиска ръката на Кара.

— Да — каза той авторитетно — Ричард я е изваял.

— Къде е? — попита Калан. — Къде според теб можем да го открием?

— Предполагам, че трябва да се върнем при ковача.

— Да се надяваме, че Ричард ще се появи там. Ако не, Виктор сигурно ще знае къде е.

Думите на Камил „Ричард я е изваял“, продължаваха радостно да звънят в ума й.