Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Faith of the Fallen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 79 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (18.01.2007)
Корекция
piki (2008)
Корекция
shanara (2008)
Сканиране
Пламен Матеев

Издание:

ВЯРАТА НА ПРОКУДЕНИЯ. ЧАСТ I. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.6. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Faith Of The Fallen / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 512. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-175-2 (ч. 1)

ВЯРАТА НА ПРОКУДЕНИЯ. ЧАСТ II. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.6. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Faith Of The Fallen / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 447. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-176-0 (ч. 2)

История

  1. — Добавяне
  2. — Основна редакция от shanara и piki
  3. — Допълнителна редакция от piki

Статия

По-долу е показана статията за Вярата на Прокудения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вярата на Прокудения
Faith of the Fallen
АвторТери Гудкайнд
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видфентъзи
ПоредицаМечът на истината

ПреводачНевена Кръстева
НачалоSHE DIDN'T REMEMBER DYING.

„Вярата на Прокудения“ (на английски: Faith of the Fallen) е шестият роман от епичната фентъзи поредица на Тери Гудкайнд, „Мечът на истината“. Публикуван е за първи път през април 2000 година. На български е преведен от Невена Кръстева и издаден през същата година.

Сюжет

В разгара на войната за спасяване на магията, Ричард е отвлечен от могъща магьосница на име Ничи – сестра на Мрака, отдадена на целите и философията на най-големия враг на Ричард – Джаганг. Ничи търси смисъла на живота си и е убедена, че може да го намери само в прекараното с Ричард време и наблюдението върху реакциите му. Залогът за пленничеството му е животът на любимата му – Калан.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Вратата леко се открехна. В мрачния, потънал в мръсотия коридор надзърна кръвясало око.

— Имате ли свободни стаи? Двамата с жена ми търсим стая. — Преди онзи да е успял да затвори вратата под носа му, Ричард добави: — Казаха ни, че при вас има свободни места.

— Е, и?

Въпреки че бе очевидно, Ричард отвърна учтиво:

— Нямаме къде да пренощуваме.

— И какво ме интересуват вашите проблеми?

Зад една от вратите на горния етаж се чуваха ядосаните гласове на мъж и жена. Откъм съседните стаи долиташе бебешки плач. Във влажния въздух се стелеше тежка миризма на гранясало олио. Пред отворената врата към задния двор в студения дъжд с писъци претичаха хлапета, подгонени от по—големи деца.

Ричард повтори отчаяно към малкия процеп:

— Трябва ни стая.

Едно куче в дъното на алеята, излизаща от къщата, паднеше с изнервяща упоритост.

— Много хора имат нужда от стаи. А аз имам само една свободна. Не мога да ви я дам.

Ничи избута Ричард встрани и приближи лице до процепа.

— Имаме пари за една седмица. — Тя подпря с длан вратата, която мъжът се канеше да затвори. — Това е обществена сграда. Длъжни сте да помагате на членовете на обществото да си намерят място за нощуване.

Мъжът натисна от другата страна и вратата се затръшва. Ничи започна да чука, Ричард се обърна с гръб.

— Забрави — рече той. — Да вървим да си купим поне хляб.

Обикновено Ничи оставяше на него вземането на решения за всичко и приемаше всичко, без да се противи, без да му се противопоставя или дори да каже нещо. Този път вместо да го последва, продължи да блъска по вратата. Под ръката й се откъртиха парчета избеляла боя във всички цветове от синьото, през жълтото до червеното.

— Длъжни сте — продължаваше да крещи тя. — Нямате право да ни отпращате. — Не получи отговор. — Ще подадем оплакване.

Вратата отново се открехна. В погледа блестеше заплаха.

— Той има ли работа?

— Не, но…

— Тогава се махайте. И двамата — в противен случай аз ще се оплача където трябва!

— И на какво основание, ако мога да попитам?

— Вижте, госпожо, имам стая, но трябва да я пазя за хора, които са най—напред в списъка.

— И откъде знаете, че ние не сме сред тях?

— Ако бяхте, сама щяхте да ми го кажете и да ми представите доказателство — подпечатано, както му е редът. Хората в този списък чакат отдавна. Вие не сте по стока от всеки крадец, който се опитва да измести почтения гражданин, дето си спазва законите. А сега се махайте, докато не съм ви записал имената и не съм ги пратил на инспектора по настаняването.

Вратата се затръшна отново. Заплахата, че имената им ще бъдат записани, поохлади яростта на Ничи. Тя въздъхна и двамата се отдалечиха, дюшемето заскърца и застена под краката им. Поне успяха да се скрият за малко от дъжда.

— Ще трябва да продължим да търсим — рече му тя.

— Ако най—напред си намериш работа, сигурно ще е по—лесно. Може би ще е добре да пообиколиш утре, докато аз търся стая.

Отново изложени на студения дъжд, те прекосиха калната улица и потънаха в павираната алея отсреща. Оставаха още сгради, където можеха да потърсят стая, но Ричард не таеше особена надежда. Вече бе загубил броя на затворените под носа им врати. Ничи обаче не се отказваше и затова продължаваха да търсят…

Времето бе необичайно студено за толкова южен район на Стария свят — така му бе казала тя. Според хората било заради някакво заклинание за студ и дъжд, което скоро щяло да премине. Само няколко дни преди това времето беше топло и влажно, така че Ричард нямаше причина да се съмнява в прогнозите на местните. За него бе объркващо да вижда тучна зеленина в средата на зимата. Вярно, имаше малко дървета с оголени клони, но като цяло всичко бе зелено.

Толкова дълбоко на юг в Стария свят никога не ставаше достатъчно студено, та водата да замръзне. Ричард се бе опитал да им опише какво е сняг, но хората го бяха изгледали подозрително и неразбиращо. Той не се отказа и им обясни, че снегът представлява капчици замръзнала вода, които падат от небето и покриват земята с бяло като памук одеяло. Някои от местните му обърнаха ядосано гръб, помислили, че се подиграва на невежеството им.

Знаеше, че у дома, в Западната земя, зимата е в разгара си. Въпреки целия хаос, в който живееше, се чувстваше спокоен, като знаеше, че Калан е на топло, заклещена в капана на къщата, която той лично бе построил за нея. На фона на тези мисли нищо в настоящия му живот не можеше да го изкара от равновесие. Калан имаше какво да яде и с какво да се топли и бе в компанията на Кара. Засега бе в безопасност. Зимата вече преваляше и напролет Калан щеше да напусне онова място, но засега Ричард бе спокоен за нея. Това, заедно със спомените му за нея, бе единствената му утеха.

Безпризорните хора се тълпяха из улиците, като се мъчеха да използват всяко твърдо парче от нещо, за да си стъкмят подслон. От стените на къщите висяха подгизнали одеяла. На Ричард не му пречеше да продължават да живеят така, но се опасяваше, че Ничи може да се разболее от постоянния дъжд и студ. Което означаваше, че Калан също ще легне болна.

Ничи погледна листа, който носеше.

— Сградите, обозначени в списъка, който ни дадоха, би трябвало да разполагат със свободни места за новопристигнали. А не само за местни, които чакат отдавна. Тук са нужни работници — би трябвало да се грижат по—усърдно да им осигурят някакви условия. Виждаш ли, Ричард? Виждаш ли колко е трудно на обикновения човек да се справя с живота?

Той, пъхнал ръце в джобовете си, привел рамене напред, за да се предпази от вятъра и дъжда, попита:

— Е, и как според теб можем да се включим в тоя списък на чакащите?

— Ще трябва да отидем в бюро за настаняване и да поискаме стая. Тогава ще ни запишат.

Звучеше просто, но нещата винаги се оказваха доста по—сложни, отколкото им се струваха на пръв поглед.

— Ако няма достатъчно стаи, тогава как фактът, че сме включени в някакъв си списък, ще ни осигури подслон?

— Непрекъснато умират хора.

— Тук има работа — нали затова дойдохме, — затова идват и всички други. Ще работя здраво и тогава ще можем да си позволим да платим повече. Все още разполагаме с малко пари. Просто трябва да намерим място, където предлагат стая на добра цена — без всичките тези списъци и щуротии.

— Наистина, Ричард, толкова ли си безчувствен? Ами в такъв случай хората с по—малко късмет как ще си намерят стаи? Орденът установява цените, за да спре спекулата. Гарантира, че няма предимства и привилегии. Така всички получават едно и също отношение. Трябва просто да се включим в списъка на чакащите и всичко ще се оправи.

Загледан в блестящите от дъжда павета пред себе си, Ричард се запита колко ли време ще останат без подслон, Докато името им се изкачи до предните позиции в списъка. Рече си, че ще трябва доста народ да измре, преди да им дойде редът — след което тези под тях щяха да започнат да чакат деня на тяхната смърт.

Отстъпи встрани, за да се размине с група хора, които бързаха в обратната посока, като в същото време гледаше да не нагази в калта. Още веднъж премисли варианта да спят извън града — мнозина го правеха. Но там беше пълно с криминални типове и отчаяни хора, които ограбваха Другите като тях, понеже в полето ги нямаше градските стражи. Ако Ничи не се беше възпротивила, Ричард щеше да намери подходящо място по—далеч от града и да построи някаква колиба, може би с други хора, за да им бъде по—лесно да се справят с тежкия живот.

Но Ничи категорично отказа. Тя искаше да живеят в града, където се изливаха тълпи от хора, търсещи по—добър живот. Тук имаше списъци за намиране на подслон и опашки за срещи с градските управници. Човек има повече шансове да се включи в тях, ако живее в града — така твърдеше Ничи.

Вече мръкваше. Опашката пред хлебарницата излизаше от вратата и се проточваше надалеч по улицата.

— На какво се дължат тези огромни опашки? — прошепна Ричард в ухото й. Така бе всеки ден, когато идваха да си купят хляб.

Тя сви рамене.

— Ами вероятно няма достатъчно хлебарници.

— Не мислиш ли, че при толкова много купувачи е редно да се открият още хлебарници.

Тя се наведе към него и го изгледа смръщено.

— Светът не е толкова прост, колкото ти се ще, Ричард. Някога в Стария свят беше точно така. Злата природа на човек бе оставена да разцъфтява. Хората сами определяха цените на стоките — водени от алчността и собствения си интерес, а не от мисълта за доброто на себеподобните си. Само богатите можеха да си позволят хляб. А сега Орденът гарантира, че всеки ще получи необходимо то, при това на справедлива цена. Орденът се грижи за всички, а не само за несправедливо привилегированите.

Ничи винаги се въодушевяваше така, когато заговореше за злата човешка природа. Ричард се питаше защо ли една Сестра на мрака толкова се тревожи за злото, но не си правеше труда да я пита.

Опашката вървеше бавно. Жената пред него, подозрителна към шушукането им, ги изгледа намръщено през рамо.

Ричард отвърна на ядния й поглед с широка усмивка.

— Добър ден, госпожо.

Усмивката му разколеба киселата й гримаса.

— Ние сме нови тук. — Той посочи Ничи. — Аз и жена ми. Търся работа. И ни трябва стая. Имате ли представа как една млада двойка чужденци може да си намери стая?

Жената се поизвърна, като стискаше дръжките на платнената си чанта с две ръце пред себе си. Беше се облегнала на стената. В чантата й имаше само жълтеникава буца сирене. Усмивката и приятелският тон на Ричард — макар да бяха изкуствени — бяха толкова нетипични, че тя не успя да задържи преднамерено ядосаното си изражение.

— Ако човек иска да си намери стая, трябва първо да има работа. В града няма достатъчно стаи за местните, какво остава за пришълците, дошли да се възползват от изобилието, предложено от мъдростта на Ордена. Ако си здрав и силен, трябва да си намериш работа и тогава ще те запишат в списъка.

Ричард се почеса по главата и продължи да се усмихва, докато опашката бавно се приплъзна напред. — Готов съм да работя всичко.

— По—лесно е да си намериш стая, ако нямаш работа — поверително продължи жената.

— Но както ми се стори, току—що казахте, че ако искаш да имаш някаква надежда да се вредиш за стая, трябва да имаш работа.

— Така е, ако си читав, какъвто ми се виждаш. Но хората, които са в по—голяма нужда, понеже не могат да се грижат сами за себе си, с право са удостоени с благоволението да бъдат изтеглени по—нагоре в списъците — като съпругът ми, горкият. Той е ужасно болен, като че от туберкулоза.

— Много съжалявам — каза Ричард.

Тя кимна, сякаш сломена от товара, легнал на плещите й.

— Коварният жребий на човешките същества е да страдат. Нищо не може да се направи, така че няма смисъл да се опитва. Едва в следващия живот ще получим своята награда. В този живот дълг на всеки човек, надарен с възможности, е да помага на нещастните души, лишени от такива. По този начин способните правят така, че да заслужат наградата си в другия живот.

Ричард не се опита да спори с нея. Тя го посочи с пръст.

— Тези, които могат да работят, имат дълг към другите, които няма какво да дадат за общото благо.

— Аз мога — увери я Ричард. — Ние сме от … едно малко градче. Най—обикновени хора сме, земеделци. Не познаваме добре живота в големия град и не знаем как може човек да си намери работа тук.

— Орденът осигури на хората изобилие от работа — обади се един човек зад Ничи и Ричард се обърна към него. Промазаното му палто бе закопчано плътно догоре.

Огромните му кафяви очи мигаха бавно като на преживя ща крава. Докато говореше, челюстта му се движеше някак странно встрани, за да затвърди впечатлението.

— Орденът приветства всички работници, но човек трябва винаги да е обърнат към нуждите на другите — така пожела самият Създател. Затова всеки трябва да си намери работа по най—правилния начин.

Ричард, с къркорещ от глад стомах, се заслуша в лекцията на мъжа.

— Най—напред трябва да се запишеш в някой от работническите профсъюзи. Те защитават правата на членовете на Ордена. После трябва да бъдеш одобрен от събранието на съответния съюз и да ти бъде назначен говорител, който да гарантира за качествата ти. Преди да направиш това, не се надявай на работа.

— Защо просто не отида на място и не покажа там способностите си? Защо да не ме вземат, ако отговарям на търсенията им?

— Това, че си от провинцията, не означава, че не си длъжен да допринасяш за доброто, с което ни дарява Орденът.

— Разбира се — продължи Ричард. — Макар винаги да съм работил за себе си. Фермерът има единственото задължение да осигурява храна на съгражданите си. Нямам представа от организацията на работата в големия град.

Огромните кафяви очи спряха да мигат. Мъжът надзърна подозрително за миг, докато накрая клепачите му отново продължиха плавните си движения. Челюстта му затанцува, докато преживяше думите:

— Първостепенната отговорност тук е да се отнасяш с разбиране и да откликваш на нуждите на ближния си, да допринасяш за общото благо, да живееш без привилегии.

Профсъюзите се грижат за това. Тук става въпрос за много повече от дребнавите цели на отделния работодател.

— Разбирам — отвърна Ричард. — Е, ще съм ви благодарен, ако ми кажете как да постъпя. — Хвърли бърз поглед на Ничи. — Искам да бъда примерен гражданин и да правя нещата както подобава.

По гордостта, която му се стори, че долавя в обяснението на мъжа и по забързания ритъм на клепачите му, Ричард отсъди, че събеседникът му вероятно е включен по някакъв начин в структурите на обществения живот. Не го попита как става назначаването на говорител, който да гарантира за теб. Опашката продължи да пристъпва напред, а мъжът — да излага детайл след детайл организацията на различните типове работа, какво се изисква за всяка и как всичко се прави за доброто на хората, отдали живота си на Ордена и живеещи в милостта на Създателя. Гласът му се носеше монотонно, излагането на тази информация явно му носеше удоволствие. Ничи хвърляше тайни погледи на Ричард, без да каже нищо, заслушана в разговора. Изглежда, сякаш очакваше всеки момент Ричард да изгуби търпение и да заеме враждебна позиция. Той обаче знаеше, че няма смисъл да спори с човек като онзи, така че запази учтивия си тон.

Оказа се, че мъжът, на име господин Гъджънс, явно познаваше най—добре работата в каменните кариери. Тъй като и Ричард имаше някаква представа, реши да запълни времето си на опашката, като задава на събеседника си въпроси, които очевидно се харесаха на господин Гъджънс, и той се зае да им отговаря пространно.

Магазинът свърши хляба, преди да им е дошъл редът. Опашката се разпръсна, като хората се заоплакваха един другиму от злочестата си съдба. Ричард благодари на жената и господин Гъджънс и двамата с Ничи си тръгнаха.

Спряха на едно кръстовище, за да може Ничи да разгледа списъка си. Около тях в привечерния мрак се издигаха силуетите на високи жилищни сгради. Червената боя на една от тях бе толкова избледняла, че нарисуваната на фасадата фигура изглеждаше като призрак. Белите букви отдолу също бяха загубили първоначалния си вид и надписът вече не се четеше.

Минувачите оглеждаха подгизналата от дъжда Ничи, чиято рокля бе полепнала по тялото й. Лицето й не се виждаше. Косата й бе сплъстена от водата, зъбите й тракаха, ръцете й трепереха. Въпреки всичко тя не се оплакваше от студа като другите. Бяха им казали, че не могат да им предоставят актуализиран списък с включените наскоро освободени стаи преди следващия ден, така че Ничи се опитваше да запази този, с който разполагаха, но дъждът очевидно надвиваше в тази схватка.

В калта джапаха мършави, проскубани коне, някои от каруците, които дърпаха, скърцаха и пукаха под тежестта на товарите. Само главните пътни артерии като тази, на която се намираха, бяха достатъчно широки, та да могат да се разминат две каруци с екипажите им. Някои от улиците бяха широки колкото за една каруца. Някои бяха задръстени от счупени каруци, които нямаше как да бъдат изнесени встрани. На една улица Ричард бе видял мъртъв кон. Разлагащото се животно, нападнато от облак мухи, все още бе впрегнато в каруцата, в очакване някой да дойде и да го изхвърли. Блокираните улици само допълнително утежняваха трафика из останалите. По някои можеха да минат само ръчни колички. Повечето бяха пешеходни алеи.

Вонята, която изпълваше улиците, изпълняващи ролята и на открити тоалетни, бе толкова силна, че през първата седмица Ричард бе ходил с ръка пред устата. Докато накрая свикна и вече не му правеше впечатление. В тесните алеи, където се прислоняваха двамата с Ничи, бе най—ужасно. Дъждът бе измил мръсотията от всички дупки и я бе подгонил към откритите пространства, но поне докато валеше, водата отмиваше част от мръсотията.

Всички градове, през които бяха минали, откакто бяха влезли в Стария свят и се бяха насочили на юг от Танимура, приличаха на този. Навсякъде цареше невиждана мизерия и нечовешки условия за живот. Всичко сякаш бе заклещено във вълчи капан, от който нямаше излизане, бе се превърнало в едно блато на разложението, сякаш градовете някога са били изпълнени с живот и хора, борещи се да осъществят целите си; сякаш всичко е било живо от амбиция и надежда, но в един момент мечтите са потънали в мъртвото блато на застоя и разложението. Като че ли на никого не му пукаше. Всички живееха като в унес, караха ден за ден в очакване по—добрата си съдба, без дори да имат представа в какво би трябвало да се изразява тя и как би могла да бъде завоювана. Съществуваха, вкопчени в някаква ефимерна вяра, уверени, че другият им живот ще бъде съвършен.

Градовете, през които минаваха Ричард и Ничи, се оказаха удивително точно копие на онова, което той си бе представял като живот под игото на Ордена.

Градът, в който се намираха, бе най—големият от всички, през които бяха минали. Всъщност ако не го бе видял с очите си, никога нямаше да повярва, че е възможно да има толкова огромен град. Всички околни хълмове бяха залети от безкрайно море разнебитени сгради, свързани в лабиринт от улици, по които се движеше мравуняк от хора. Градът се простираше на много—много километри, ограден с реки от двете страни. Околовръст обикаляха порутени бараки от замазани с кал и глина преплетени клони, парчета дърво или кирпич, които се простираха още по—надалеч, подобно на мръсна пяна около разлагащ се дънер в застояла вода.

Градът се наричаше Алтур’Ранг — родното място на император Джаганг. Този град бе дал името на цялата огромна област, превърнала се в сърцето на Стария свят и Императорския орден.

На път за Алтур’Ранг Ричард и Ничи бяха спрели в най—северния голям град в Стария свят — Танимура, където се бе издигал Дворецът на пророците. Танимура беше един от последните големи градове, паднали под ударите на Императорския орден. Наистина имаше внушителни размери, с широки булеварди, потънали в зеленина, с красиви сгради, издигащи се на по няколко етажа и украсени с колони и арки и с огромни светли прозорци. Танимура, въпреки огромните си размери, се оказа един от предните постове на Стария свят, достатъчно далеч, че разложението и разрухата да го достигнат последни.

За малко повече от месец Ричард, успя да си намери работа в Танимура като зидар — един от десетината, които трябваше да редят камъни и да бъркат хоросан за построяването на огромна, грозна сграда. На зидарите бяха осигурени бараки, където да живеят със семействата си, така че Ничи имаше покрив над главата. Ричард постепенно спечели доверието на майстора на обекта и човекът започна да му поверява все повече отговорности. Когато един от каменоделците се разболя, Ричард бе помолен да заеме мястото му и започна да дяла гранитни блокове за сградата.

Длетото и чукът в ръцете му, с които оформяше камъка по свой вкус, му се сториха истинско откровение. В известен смисъл то бе същото като да резбова дърво … но някак много по—истинско.

От време на време майсторът го наглеждаше, застанал с ръце на хълбоците и зорко следящ как длетото на Ричард дълбае твърдия гранит. От време на време се обаждаше със сърдит глас да коригира едно или друго нещо в действията му. Скоро обаче се убеди, че Ричард има талант за тая работа и престана да го наблюдава. Не след дълго зидарите започнаха да избират камъните, които бе издялал Ричард, за ъглови.

Пристигнаха нови майстори, натоварени с по—фина работа — орнаментите и украсата. Още с появяването им Ричард бе нетърпелив да види как работят. Върху каменните блокове, предвидени да бъдат подредени около входа, започна да се дълбае огромен огън, представляващ Светлината на Създателя. Под огъня се появи тълпа от хора.

През всичките си пътешествия Ричард бе видял какви ли не каменни орнаменти — от Двореца на Изповедниците в Ейдиндрил до Народния дворец в Д’Хара. Но никъде не бе виждал каменни фигури като тези, които излизаха изпод ръцете на майсторите на тази сграда в Танимура. Те не бяха нито изящни, нито величествени или вдъхновяващи. Напротив, представляваха разкривени, дебелокраки, сгърчени фигури, свити под могъществото на Светлината. Един от майсторите бе споделил с Ричард, че това е единственото истинно представяне на човека — земен, отвратителен, грешен. Ричард съсредоточи мислите си върху дялането на каменни блокове.

Когато каменният скелет на щаба на Ордена бе построен, работата приключи. Дърводелците нямаха нужда от помощ. Каменоделците казаха, че сигурно ще им трябват още хора при изобразяването на измъчения образ на човечеството и предложиха на Ричард. Той отказа с извинението, че не притежава такива способности.

Пък и Ничи настояваше да продължат пътя си. Танимура бе временна спирка, където се надяваха да спечелят малко пари и да си купят провизии за пътешествието, което им предстоеше. Ричард с радост се откъсна от потискащия образ, който градяха майсторите.

По пътя им на югоизток към Алтур’Ранг в градовете, през които минаваха, Ричард видя много подобни изображения по фасадите на сгради и още повече паметници в този дух, поставени самостоятелно насред площадите или пред входовете на къщи. Изобразяваха какви ли не ужаси: как ухиленият Пазител бие с камшик тълпата; как хора избождат собствените си очи; страданията на измъчени, деформирани и сакати нещастници; мъже, движещи се като кучета на четири крака, нападащи жени и деца; фигури, превърнали се в ходещи скелети или с разядени от рани тела; безутешни грешници, които се хвърлят живи в гробове. Повечето подобни сцени бяха изобразени под Светлината на всесъвършения Създател, представен чрез пламъка.

Старият свят бе пиршество на нищетата и мизерията.

По пътя си на юг спираха във всеки град, където Ричард можеше да си намери работа като някакъв вид прислужник, без да се налага да чака в списъци. Хранеха се предимно със зелева чорба, която си бе чиста водица. Понякога се случваше да хапнат ориз, леща или каша от елда, а няколко пъти си позволиха лукса на осолено свинско. От време на време Ричард сполучваше да улови по някоя риба, птица или заек. Но извън градовете се преживяваше трудно. Пък и не бяха само те с Ничи. И двамата бяха отслабнали по време на дългото си пътешествие. Ричард бе започнал да разбира изображенията на хора скелети.

Вървяха по избраната от Ничи посока, но извън това тя не се налагаше в нищо, оставяше повечето решения на Ричард и им се подчиняваше, без да се оплаква. Седмица след седмица пътуваха пеш, като от време на време даваха по някой меден грош, за да се качат на каруци, движещи се в тяхната посока. Прекосяваха реки, заобиколени от достатъчно големи градове, та да бъдат построени множество каменни мостове. Отхвърляха град след град. Минаваха покрай нивя с жито, просо, слънчоглед и всякакви други култури, но земята в по—голямата си част бе запустяла. Мярваха тук—там по някое стадо овце или друг добитък.

Фермерите продаваха на пътниците козе сирене и мляко. Откакто дарбата се бе събудила у него, Ричард можеше да яде месо само в периодите, когато не му се налагаше да се бие. Реши, че най—вероятно това е част от изискването да уравновесява потребността си да отнема живот. Сега, когато не се биеше с никого, можеше да яде месо, без да му прилошава. За жалост рядко можеха да си го позволят. Сиренето, което някога бе обожавал, сега, когато дарбата му се бе събудила, едва преглъщаше. За жалост се налагаше често да го яде, ако не искаше да умре от глад.

Но това, което най—много го притесняваше, бяха размерите на Стария свят и в частност броят на населението му. Досега наивно бе мислил, че Старият и Новият свят са горе—долу съизмерими по площ и население. Но не бяха. Новият свят бе просто муха на хълбока на Стария.

От време на време се разминаваха с дълги колони въоръжени мъже, които пътуваха на север към Средната земя. На няколко пъти бяха вървели покрай войници в продължение на дни. Всеки път, когато срещаха войска, Ричард въздъхваше с облекчение, че Калан е залостена в планинския им дом. Не искаше и да си помисля, че може да влезе във война с такава многочислена армия.

До пролетта, когато тя щеше да успее да напусне къщата им в планината, всичките тези части на Императорския орден щяха да са започнали истинската си обсада на Новия свят, независимо от съпротивата, която можеше да им окаже Д’Харанската империя. Ричард се надяваше генерал Рейбич да не е избрал да се опълчи на Ордена. Не искаше да си представя, че всичките онези смели мъже може да загинат под вражеските мечове.

В едно малко градче Ничи бе отишла на потока да изпере дрехите им, а Ричард се хвана да изчисти яслите в огромна конюшня. Бяха пристигнали множество официални лица и собственикът й не можеше да се справи сам. Ричард се бе оказал на точното място в точното време, за да се сдобие с работата. Не много след пристигането на гостите и настаняването им из местните странноприемници в града влезе многобройна войска на Ордена, която вдигна стан в покрайнините.

За щастие Ничи бе отишла да пере в другия край на града. За нещастие обаче отряд мъже, прекосяващи града и наливащи се с алкохол, бяха решили да търсят доброволци. Ричард продължи да си върши работата с наведена глава, но един сержант го забеляза. Попаднал на грешното място в грешното време, той бе записан „доброволно“ в редовете на Ордена. Новобранците бяха настанени в средата на огромен лагер.

През нощта, когато повечето мъже бяха заспали, Ричард се „отписа“ от служба. Едва три часа преди изгрев слънце успя да се измъкне от лагера. Ничи се бе върнала в конюшнята и бе разбрала за случилото се и сега нервно кръстосваше в мрака. Бързо си събраха багажа и незабавно поеха на юг. Вървяха направо през полето от страх да не изпратят след Ричард патрули. От този момент нататък всеки път, когато видеше войници, Ричард правеше всичко възможно да е колкото се може по—малко забележим.

Общо погледнато, това не би трябвало да е сериозен проблем. Орди млади хора, подмамени от обещанията за тлъста плячка, се записваха с готовност в редовете на армията. Понякога дори се налагаше да чакат със седмици и месеци, преди да бъдат приети — толкова много бяха желаещите. Ричард ги бе срещал в градовете — играеха комар, забавляваха се, пиеха, биеха се — все млади хора, обзети от мечти да избият злите врагове на великата империя на Ордена. Харесваше им обожанието на тълпата, когато отиваха на служба в Ордена и тръгваха да унищожават ужасните злини и грехове, които се твърдеше, че са обладали Новия свят.

Ричард бе ужасен от многочислеността на хората, обитаващи Стария свят, понеже това означаваше, че тази част от армията на Ордена, която бе видял в Новия свят, е била просто капка в морето в сравнение с това, което ги очакваше. Беше се надявал Орденът да изгуби ентусиазма си и желанието за война или войниците да се изтощят от трудностите, съпътстващи подобен завоевателен поход. Вече бе убеден, че надеждите му са били просто блянове.

Не бе необходимо да си магьосник или Пророк, за да разбереш, че армиите, които можеше да вдигне на крак Новият свят, дори и при най—оптимистични прогнози, нямаха никакъв шанс срещу милионите войници, които Ричард бе видял да се изливат на север, да не говорим за онези, които не бе срещнал и които се придвижваха към целта си по други пътища. Средната земя бе обречена.

От мига, в който Андерия избра Ордена пред свободата, Ричард бе разбрал, че Новият свят ще падне под игото на армията на Джаганг. Не се зарадва, че се бе оказал прав. Като виждаше размера на тази армия, си даде сметка, че свободата е загубена, че да се противопоставят на Ордена е най—чиста проба самоубийство.

Ходът на събитията изглеждаше необратим, светът щеше да бъде подчинен на Ордена. Бъдещето му с Калан изглеждаше не по—малко обречено.

Най—странното място, на което бяха попадали в досегашното си пътуване на югоизток, място, за което Ничи никога повече не отвори и дума, се намираше на седмица път южно от Танимура. Ричард все още не бе преодолял мрачното си настроение след видените каменни изображения, когато Ничи свърна по една стара, рядко използвана пътека встрани от главния път. Тя водеше обратно към хълмовете, към един градец близо до мързелива река.

Почти нищо в него не работеше. Имаше само едно малко магазинче, снабдяващо околните фермери с най—необходимото. Имаше и един магазин за кожи, един самотен гадател и пуст хан. В центъра на града се виждаха останки от сграда, която явно се бе срутила доста отдавна. Двамата обикаляха центъра на града, придружавани само от режещия вятър.

В южния край стигнаха до нещо, което някога явно е било голяма тухлена сграда. Без да каже дума, Ничи свърна от улицата и се насочи решително към изоставената сграда. Дървените греди и покрив бяха унищожени от пожар. По пода бе избуял дебел килим от плевели и тръни. Единственото, което се бе запазило, бяха тухлените стени, а и те бяха разнебитени, само на източната се крепеше ококорен пуст прозорец.

Докато Ничи оглеждаше останките от сградата, вятърът развяваше сгряната й от слънцето коса. Ръцете й бяха отпуснати покрай тялото, гърбът й не бе толкова изправен като обикновено. Стоеше уязвима и крехка под зеещата дупка в тавана, където някога я бе закрилял покрив.

Остана така, загубена сред духовете на мястото, близо час.

Ричард стоеше търпеливо встрани, облегнат на обгорелите останки от някогашна пейка — един от малкото запазени мебели.

— Познаваш ли това място? — попита я накрая.

Тя примигна, стресната от въпроса му. Вгледа се продължително в очите му, сякаш той също бе призрак. Пристъпи към него, а сините й очи най—сетне се отместиха встрани, докато пръстите й благоговейно погалиха обгорялата пейка.

— Израснала съм в този град — отвърна с отнесен глас.

— О! — Ричард посочи с ръка наоколо: — Тук ли?

— Тук правеха оръжия — прошепна тя.

Той не разбираше защо тя потърси именно това място.

— Оръжия ли?

— Най—добрите оръжия в цялата страна. Произвеждаха се по изключително високи стандарти. Купуваха ги крале и благородници.

Ричард огледа руините, питайки се какво ли стои зад думите й.

— Познаваше ли човека, който е произвеждал тези оръжия?

Сините й очи сякаш отново срещнаха призраци, тя поклати глава.

— Не — прошепна след малко. — Съжалявам, не го познавах.

От окото й се изтърколи сълза, която потече по гладкото й лице. В този момент тя му заприлича на дете — сам—самичко в света, уплашено.

Ако не я познаваше, щеше да протегне ръце, за да прегърне това изоставено, уплашено дете и да го утеши.