Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Faith of the Fallen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 79 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (18.01.2007)
Корекция
piki (2008)
Корекция
shanara (2008)
Сканиране
Пламен Матеев

Издание:

ВЯРАТА НА ПРОКУДЕНИЯ. ЧАСТ I. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.6. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Faith Of The Fallen / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 512. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-175-2 (ч. 1)

ВЯРАТА НА ПРОКУДЕНИЯ. ЧАСТ II. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.6. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Faith Of The Fallen / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 447. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-176-0 (ч. 2)

История

  1. — Добавяне
  2. — Основна редакция от shanara и piki
  3. — Допълнителна редакция от piki

Статия

По-долу е показана статията за Вярата на Прокудения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вярата на Прокудения
Faith of the Fallen
АвторТери Гудкайнд
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видфентъзи
ПоредицаМечът на истината

ПреводачНевена Кръстева
НачалоSHE DIDN'T REMEMBER DYING.

„Вярата на Прокудения“ (на английски: Faith of the Fallen) е шестият роман от епичната фентъзи поредица на Тери Гудкайнд, „Мечът на истината“. Публикуван е за първи път през април 2000 година. На български е преведен от Невена Кръстева и издаден през същата година.

Сюжет

В разгара на войната за спасяване на магията, Ричард е отвлечен от могъща магьосница на име Ничи – сестра на Мрака, отдадена на целите и философията на най-големия враг на Ричард – Джаганг. Ничи търси смисъла на живота си и е убедена, че може да го намери само в прекараното с Ричард време и наблюдението върху реакциите му. Залогът за пленничеството му е животът на любимата му – Калан.

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Калан вече излизаше при всяка възможност. Беше оставила Дух на рамката на прозореца, за да я вижда не само от леглото, но и когато е навън. Беше я обърнала така, че винаги да е с лице към планината. Имаше чувството, че фигурката има нужда да стои очи в очи със света.

Горите, заобикалящи къщата, бяха тайнствени и мамещи. Към сенките в далечината тръгваха подканващи пътечки и Калан съзираше в края на тесния тунел между дърветата гъст мрак. Толкова й се искаше да тръгне по тези тесни пътеки, представлявали някога просеки, по които са се движели животни, а сега поразширени от Ричард и Кара в кратките им пътешествия за риболов и търсене на ядки и горски плодове. Калан, подпряна на пръчката, куцукаше из къщата и поляната, за да укрепи краката си. Много й се искаше да придружи Ричард в някои от пътешествията му, да се разходи, галена от горския ветрец, потънала в призрачна светлина, през полянките и под надвисналите като арки клони на огромните дъбове.

Сред първите места, където я заведе Ричард след настояването й, че може да измине късо разстояние, бе един тунел в гъстата, мрачна гора, чийто светъл край оттатък извеждаше към поточе, спускащо се от скалиста клисура и скрито зад гъста ограда от дървета. Огромна маса вода се изливаше непрестанно от стръмната скала, вреше около огромните заоблени камъни и се спускаше на прозрачни къдели над скалните прагове. Доста от наистина огромните камъни, забити посред сенчестите вирове, потъваха в тъмнозелените си кожуси от мъх и блещукаха, осеяни с безброй иглички от надвисналите над тях бели смърчове, които растяха на воля по стръмните склонове. В бистрата вода се гонеха безспир лъчи светлина, успели да се промъкнат през балдахина от листа и клони.

На дъното на клисурата, в слънчевата долчинка зад къщата, където пътеката изскачаше от гъстата гора, потокът се разширяваше и забавяше своя бяг, тръгваше бавно по извивките на огромната долина, потънала в страховитите недра на планината. Калан обичаше да спуска нозе от брега и да ги потапя в хладната вода. Можеше да седи така на припек, потънала в топлата мека трева, и да наблюдава с часове движенията на рибите в кристално чистите води, препускащи върху каменистото речно корито. Ричард явно бе имал право, когато я бе убеждавал, че пъстървата обича красивите места.

Обичаше да наблюдава рибите, жабите, речните рачета. Дори дъждовниците. Често лягаше по корем на ниския тревист бряг, подпряла брадичка на ръцете си и с часове Наблюдаваше как рибите се измъкват изпод потънали във водата пънове, камъни или от мрачните дълбини на по—големи вирове, тръгнали на лов за насекоми към повърхността. Калан ловеше щурци, скакалци и личинки и от време на време ги хвърляше във водата за храна на рибите. Ричард й се смееше, когато я сварваше да си говори с тях, да ги убеждава да излязат от тъмните си дупки, за да си хапнат вкусно насекомо. Понякога в плитчините наблизо гордо забиваше тънките си нозе грациозна сивкава чапла и острият й като кама клюн пробождаше по някоя риба или жаба.

Калан никога не бе попадала на място като това, толкова изпълнено с живот и толкова величествено. Ричард я дразнеше, като й подхвърляше, че още нищо не е видяла, възбуждаше любопитството й и я амбицираше да заяква по—бързо, за да може да види нови и нови неща. Чувстваше се като малко момиченце, попаднало в магическо царство, което принадлежеше на тях и само на тях. Бидейки Изповедник, Калан никога не бе прекарвала толкова време сред природата, в съзерцание на животните или на препускащата по камъните вода, или на облаците и залезите. Бе виждала какви ли не величествени неща, но те бяха все опитомени, свързани с пътешествия, градове, сгради и хора. Никога не бе попадала на място толкова далеч от всичко, където да се остави да потъне изцяло, да бъде погълната от природата.

Въпреки това някъде дълбоко в най—потайните кътчета на съзнанието си тя бе преследвана от мисълта, че двамата с Ричард са нужни другаде. Че имат отговорности. Всеки път, щом повдигаше въпроса пред Ричард, той небрежно махваше с ръка. Вече бе изложил пред нея становището си и вярваше, че постъпва правилно.

Отдавна не ги бяха навестявали куриери. Това също я притесняваше, но Ричард не преставаше да й повтаря, че не може да си позволи да влияе с решенията си на армията, така че е добре, дето генерал Рейбич е престанал да му изпраща рапорти за положението. Освен това, продължаваше Ричард, това само излагало на безсмислен риск куриерите, идващи от далеч.

За момента Калан бе наясно, че трябва да заякне още и още и че изолираният живот в планината укрепва силите й с всеки изминал ден — вероятно по—ефективно от каквото и да било друго. Завърнеха ли се във войната — успееше ли да го убеди, че трябва да се завърнат, — този спокоен живот щеше да се превърне в сладък спомен. Реши да се наслаждава с цялото си сърце на настоящето, докато го има.

Веднъж, когато времето се задържа валежно няколко дни и Калан започна да чувства липсата на разходките си до поточето и наблюдаването на рибите, Ричард направи нещо наистина невероятно. Започна да й носи риби в буркани. Живи риби. Просто за да ги наблюдава.

Ричард почисти един празен резервоар от стъклена лампа и няколко стъклени буркана със широки гърла, в които преди бе имало треви, билки и мазила, предназначени за раните й, както и някои неща, които бяха купували след като напуснаха Андерия. Посипа на дъното дребни камъчета и ги напълни с вода от потока. Улови няколко чернокоси лещанки и ги пусна в стъклениците. Имаха жълтеникави гръбчета, напръскани с черно, с бели коремчета и по една плътна черна ивица от двете страни. Ричард дори им пусна във водата и по малко водорасли от потока, за да им осигури скривалища и да ги накара да се чувстват в естествена среда.

Калан направо занемя, когато той донесе вкъщи първия буркан с жива риба. Постави импровизираните аквариуми — постепенно станаха четири буркана плюс контейнера от лампата — на рамката на прозореца в общата стая, до някои от по—малките фигурки на Ричард. Той, Калан и Кара се хранеха заедно на малката дървена маса и наблюдаваха чудото на това риба да живее в буркан.

— Само не ги кръщавай — каза й Ричард, — защото след време ще умрат.

Това, което й бе хрумнало като най—случайна идея, постепенно се превърна в своеобразен център на мислите. Дори Кара, която отначало обяви, че отглеждането на риба в буркан е безумие, започна да харесва малките плувци. Всеки ден, прекаран с Ричард в планината, носеше някакво ново чудо, предназначено да отклони мислите й от болката и проблемите.

След като рибите свикнаха с присъствието на хората, започнаха да възприемат битието си в буркана като напълно естествено. От време на време Ричард изливаше част от водата и добавяше прясна от потока. Калан и Кара ги хранеха с трохички и мънички остатъци от трапезата, както и с насекоми. Рибите ядяха с апетит и прекарваха по—голямата част от времето си между камъчетата на дъното или в плуване насам—натам и оглеждане на света. След известно време се научиха да разбират кога е дошло време за обяд. И когато към буркана се приближаваше човек, започваха да се движат трескаво насам—натам, като домашни любимци, радостни от появата на господаря си.

В стаята имаше малко огнище, което Ричард бе изградил от глинени тухли, изсушени на слънцето и препечени на огън. Имаха и направена от него маса, а също и столове от преплетени клони. Седалките и облегалките им бяха застлани с меката вътрешност на дървесна кора.

В ъгъла на стаята имаше дървена врата, водеща към мазе. На задната стена бяха окачени семпли лавици и голям шкаф с провизии. Бяха накупили много храна по пътя. Част от нея бяха натоварили при Калан в каретата, друга част бяха навързали отвън. През финалния етап от пътуването Ричард и Кара бяха натъпкали всичко вътре, тъй като с допълнителните си габарити каретата не можеше да се провре през тесните планински просеки, където не бе стъпвал човешки крак. Ричард сам бе проправял пътеки.

Кара разполагаше със собствена стая срещу тази на Ричард и Калан. Калан с изненада установи, че вътре Морещицата е събрала цяла колекция от камъни. При споменаването на думата „колекция“ Кара изпуфтя и обясни, че това били защитни оръжия, в случай, че някой ги нападне и са принудени да останат в къщата. Камъните се сториха на Калан подозрително красиви — всичките в различни цветове. Кара настояваше, че са просто смъртоносни оръжия.

Докато Калан бе на легло, Ричард спеше на дървена скара в общата стая или пък направо под звездите. В началото често й се случваше, когато се будеше нощем от болка, да го намира седнал на земята край леглото й, задрямал, с глава, опряна в стената, винаги готов да скочи при всяко нейно стенание или да й донесе билки и чай. Не искаше да легне до нея в леглото от страх да не я нарани. Тя почти бе готова да изтърпи болката, но да усети успокояващото му присъствие до себе си. Най—накрая, когато вече можеше да става и да се движи, той се съгласи да спи при нея. През тази първа тяхна нощ заедно Калан бе стискала огромната му топла ръка до корема си, загледана в силуета на Дух, очертан на лунната светлина. Вслушваше се в нощните гласове на птици и насекоми и във вълчия вой, докато накрая очите й се затвориха и се отпусна в спокоен сън.

На следващия ден Ричард я уби за пръв път. Бяха на потока да проверяват мрежите и той отсече две прави върбови пръчки. Хвърли едната на земята до нея и й каза, че това й е мечът.

Явно бе в настроение за игра и й подвикна да се защитава. Самата тя в добро разположение на духа, прие предизвикателството, като внезапно се опита да го прониже — просто за да го постави на мястото му. Той обаче я изненада и веднага обяви, че я е убил. Калан отново го нападна, този път по—енергично, но Ричард бързо я обезвреди и отсече главата й с един замах. При третото нападение вече бе започнала леко да се отегчава. Вложи всичките си усилия в атаката, но той отново я отблъсна без никакво усилие и острието на меча му се залепи между гърдите й. За трети път от три нападения я обяви за мъртва.

Оттогава насетне това се превърна в игра, която Калан а всяка цена искаше да спечели. Ричард никога не й се оставяше даром — нито дори от учтивост, когато виждаше, — че е обезверена от бавния напредък. Не преставаше да я унижава пред Кара. Калан знаеше, че го прави, за да я амбицира да започне да използва мускулите си по—пълноценно, да забрави болката, да заякне. Тя отчаяно искаше да спечели.

И двамата носеха върбовите си мечове втъкнати в коланите, в готовност. Всеки ден някой се впускаше пръв в атака и битката започваше. Отначало Калан не представляваше никакво предизвикателство за Ричард и той не се свенеше да й го показва непрекъснато. Това, разбира се, само допълнително подклаждаше волята й и желанието да му покаже, че не е вчерашна в тези работи, че става въпрос не само за сила, но и за ловкост и бързина. Той я насърчаваше, но никога не й даваше нищо даром. Седмица след седмица тя бавно започна да го затруднява все повече и той я убиваше с все повече усилия.

Калан бе обучена в изкуството на меча от баща си, Крал Уиборн — поне беше Крал, преди майка й да го избере за свой другар. За един Изповедник титлата Крал не означаваше нищо. Галеанският Крал Уиборн имаше две деца от своята Кралица и първа съпруга, така че Калан имаше природени брат и сестра.

Изпитваше огромно желание да му покаже, че баща й я е обучил достатъчно добре. Действаше й потискащо да знае, че е далеч по—добра от това, което може да демонстрира в момента. Не толкова че не знаеше какво да направи, колкото че не можеше да го направи. Мускулите й все още не бяха достатъчно силни, нито пък откликваха на желанията й достатъчно бързо.

Имаше обаче и още нещо: Ричард се биеше по начин, с какъвто Калан никога не се бе сблъсквала по време на своето обучение, нито пък бе виждала в реална битка. Не можеше точно да определи или изрази с думи разликата, но я усещаше и не знаеше как да й противостои.

В началото битките им се провеждаха предимно на поляната пред къщата, за да не може Калан да се спъне, а дори да го направи, да не си удари главата в нещо остро.

Кара бе постоянният им зрител. С течение на времето битките ставаха все по—продължителни и напрегнати. Яростни и изтощителни.

На няколко пъти Калан толкова се вбесяваше от безжалостното отношение на Ричард към тези срещи, че не му говореше с часове след това, за да не изпусне нещо, което не иска да каже наистина и за което знае, че по—късно ще съжалява.

В такива случаи Ричард й казваше:

— Запази гнева си за врага. Сега няма да ти бъде от полза. Тук той може да превъзмогне страха ти. Използвай времето да научиш меча да ти се подчинява, така че по—късно да можеш да го използваш, без да мислиш.

Калан прекрасно знаеше, че врагът няма да я посрещне учтиво. Ако Ричард се бе поддал на изкушението да бъде учтив с нея и да я възнаграждава незаслужено, това само би било в нейна вреда. Колкото и тежки да бяха понякога тези уроци, бе невъзможно да се сърди на Ричард дълго време, особено след като знаеше, че всъщност се сърди на самата себе си.

През целия си живот бе живяла сред оръжия и хора, които си служат с тях. Някои от истинските майстори на боя, освен баща й, се бяха оказвали в един или друг момент нейни учители. Никой от тях не приличаше на Ричард. При него всичко бе изкуство. Той превръщаше в красота дори смъртта. Въпреки всичко оставаше нещо, което тя не можеше да разбере — нещо, което я тревожеше.

Веднъж Ричард й бе казал — още преди инцидента, че се е научил да вярва, че магията сама по себе си може да бъде форма на изкуство. Тя му бе отвърнала, че това й е струва налудничаво. Сега не беше сигурна. По откъслечните сведения, които бе получила, можеше да съди, че Ричард се е справил с Хармониите именно като е използвал по някакъв начин магията: бе създал решение, не съществувало никога преди това, дори невероятно.

Веднъж по време на една от жестоките им схватки тя бе сигурна, че този път няма начин да й се изплъзне и че предстои победният удар на меча й. Той с лекота избегна онова, за което тя си мислеше, че ще е смъртоносният й удар, и побърза да я убие на свой ред. Той направи така, че което й се струваше невъзможно, започна да изглежда напълно естествено.

В този момент тя разбра. Досега бе подхождала изцяло погрешно.

Не че Ричард бе толкова добър в боравенето с меча, нито пък че е майстор на прекрасните статуи, изработени с нож и длето. Просто бе майстор на острието — във всичките му форми — меч, нож, длето, дори върбова клонка. Той бе майстор — не на боя с меч или на самата дърворезба, а по някакъв по—фундаментален начин на острието само по себе си.

Боят бе просто една от употребите на острието. Балансирането на това да използва меча за унищожение — магията винаги търси път към равновесието — бе да използва острието за създаване на красота. Досега тя се бе вглеждала в отделните части на неговото поведение, като се бе опитвала да ги разбере поотделно. Докато Ричард виждаше само едно единно цяло.

Всичко, свързано с него — начинът, по който стреляше с лък, по който резбоваше или използваше меча си, дори начинът, по който се движеше — тъй плавно и категорично, — всичко това не бяха отделни части, отделни способности … а едно и също нещо.

Ричард спря.

— Какво има? Пребледняла си.

Калан стоеше с насочен към земята меч.

— Ти танцуваш със смъртта. Ето какво правиш с меча си.

Ричард примигна насреща й, сякаш тя току—що бе обявила, че дъждът е мокър.

— Ама разбира се. — Той докосна амулета на гърдите си. В средата, заобиколен от златни и сребърни нишки, имаше голям колкото нокътя й рубин във формата на сълза — Казах ти го още отдавна. Нима едва сега започна да ми вярваш?

Тя стоеше зяпнала.

— Мисля, че да.

Спомни си прекрасно смразяващите му думи, произнесени, когато тя за пръв път видя амулета на гърдите му и го попита какво представлява:

— Този рубин е капка кръв. Това е символично представяне на пътя на първичния указ. Той означава едно-единствено нещо — пронизвай. Веднъж решен да се биеш, пронизвай. Всичко друго остава на заден план. Пронизвай. Това е твоето задължение, твоята цел, твоят глад. Няма по—важно правило, нито решение, което би могло да отмени това. Пронизвай. Линиите указват танца. Пронизвай изневиделица, не от объркване. Пронизвай врага колкото можеш по—бързо и категорично. Пронизвай непоколебимо. Пронизвай с решителност, без колебание. Пронизвай го в силата му. Промъкни се през пукнатините на отбраната му. Пронижи го. Пронижи го до смърт. Не му позволявай да си поеме дъх. Смажи го. Пронижи го безмилостно до дълбините на душата му.

Това е равновесието на живота — смъртта. Това е танц със смъртта.

Това е законът, по който живее магьосникът—войн, в противен случай е мъртъв.

Този танц бе изкуство. Всъщност не бе по—различно от дърворезбата. Изкуство, изразено чрез острието. За него всичко бе едно и също. Не виждаше разликата, понеже в очите му тя не съществуваше.

* * *

Споделяха поляната с една червена лисица, тръгнала на лов предимно за гризачи, но в същото време склонна да погълне каквато сочна твар открие по тези места. Конете не се притесняваха особено от нея, но за сметка на това определено ненавиждаха посещаващите ги от време на време койоти. Калан рядко попадаше на тях, но щом се чуеше нервно цвилене, разбираше, че имат посетител. Често дочуваше воя на койотите в мрака, някъде във високото. Издаваха високи монотонни звуци, последвани от серия пролайвания. Понякога нощем се обаждаха и вълци, които увиваха протяжно и досадно, не като лая на койотите, с гласове, отекващи от планинските хребети. Веднъж Калан мярна сред дърветата черна мечка, която след като им хвърли бегъл поглед, си продължи по пътя. Веднъж до къщата се приближи рис, при което конете изпаднаха в ужас и тътриха да бягат. След това Ричард цял ден ги събира из гората.

На вратата идваха и катерички, които сегиз—тогиз се самопоканваха вътре и оглеждаха обстановката с любопитни очи. Калан често се улавяше да им говори и да задава въпроси, сякаш можеха да я разберат. Както се спираха с килнати главички, понякога си мислеше, че наистина я разбират. В ранните утрини през поляната претичваха малки стада сърни, понякога пресните сърцевидни следи от копитата им достигаха чак до вратата на къщата. Напоследък бяха започнали да се появяват и наперени самци. Една от наметките на Калан бе от кожата на вълк, ранен от някой от тези самци, който бяха намерили в една горичка недалеч. Ричард бе спестил на раненото животно бавната, мъчителна смърт.

Освен боевете с мечове правеха и походи високо в планината, също с цел укрепване мускулите на Калан. Тези разходки бяха истинско изпитание за краката й, понякога се уморяваше толкова, че не можеше да заспи от болка. Ричард разтриваше стъпалата, прасците и бедрата й с мехлем, за да облекчи страданието й. Обикновено постигаше желания ефект и я отпускаше така, че най—сетне унесът й преминаваше в неспокоен сън.

Ясно си спомняше дъждовната нощ, в която се бяха прибрали във влагата и студа и тя се бе отпуснала по гръб на леглото, за да може Ричард да разтрие с мехлем мускулите й. Беше й прошепнал, че краката й най—сетне са възвърнали предишната си форма и цвят. Калан вдигна поглед и видя желание в очите му. Бе почти забравен спомен — страстта му към нея. Почувства се толкова объркана, че по лицето й се изтърколиха сълзи, примесени с радостта да се почувства отново жена — желана жена.

Ричард повдигна крака й към устата си и лекичко целуна голия й глезен. Докато меките му топли целувки достигнат до бедрото й, тя вече дишаше тежко, повалена от внезапна и неочаквано пробудена сласт. Той разтвори нощницата й и намаза голия й корем. Огромните му ръце се плъзнаха по тялото й, за да достигнат гърдите. Задиша учестено, пръстите му започнаха да галят зърната й, докато станат твърди.

— Е, Господарю Рал — прошепна тя задъхано, — струва ми се, че отиваш твърде далеч.

Той застина, явно се опитваше да дойде на себе си, да се осъзнае. След малко се дръпна назад.

— Няма да ме счупиш, Ричард — усмихна се тя и върна ръката му върху себе си. — Вече съм добре. И нямам нищо против да стигнеш твърде далеч.

Сграбчи го за косата, докато целувките му заливаха гърдите й, раменете й, шията й. Дишането му затопли ухото й. Търсещите му пръсти я хвърлиха в луд копнеж. Тялото му, докосващо нейното, й действаше възпламеняващо. Бе забравила умората. Най—сетне устните му намериха нейните. По начина, по който отвърна на целувката тя му даде да разбере, че не е нужно да бъде чак толкова предпазлив.

Докато дъждът барабанеше по покрива, а светкавици озаряваха силуета на статуята на прозореца и гръмотевиците отекваха в планината, Калан, без капчица страх, без притеснение, без да се запита дали ще може, притисна да Ричард към себе си и двамата се любиха нежно и страстно. Никога не го бяха правили с повече желание от онази нощ. Всичките й страхове и притеснения се стопиха в огъня на изгарящата страст, изпепеляваща тялото й. Заплака от силата на удоволствието и освобождаването на чувствата си.

Когато малко по—късно Ричард се отпусна в прегръдките й, тя усети една сълза да се изтърколва по бузата му и го попита дали всичко е наред. Той кимна и отвърна, че толкова дълго е живял в страх да не я изгуби, че понякога си е мислел, че може да полудее. Сякаш едва в онзи момент можа да се освободи от преследващия го ужас. Болката, която Калан бе съзряла в очите му в онзи далечен ден, когато не можеше да си спомни името му, най—сетне си бе отишла.

Походите им в планината ставаха все по—дълги. Понякога си приготвяха раниците и оставаха да нощуват в гората, най—често в хралупест бор, когато успееха да намерят. Пресечената местност предлагаше безкрайно разнообразие от гледки. На някои места над главите им се издигаха могъщи скали. Другаде се оказваха на ръба на пропасти и наблюдаваха дълго как слънцето обагря небето в златисто и виолетово, докато потъва зад хоризонта, а през ширналите се зелени долини в краката им пробягват ивици бели облачета. Намираха величествени водопади, опасани от цветни дъги. Плуваха в кристално чисти планински извори, Обядваха, седнали върху скали, надвиснали над панорамни гледки, невиждани до този миг от човешко око. Движеха се по животински пътеки, прекосяващи огромни гори от чепати храсталаци, или пък масиви от огромни кафяви дървета със стволове като могъщи колони, толкова големи, че двадесет мъже с разперени ръце не биха могли да ги обгърнат.

Ричард и Калан се упражняваха в стрелба с лък за укрепване на мускулите на ръцете й. Обстрелваха дребен дивеч за гозбите или за печене. Част от месото опушваха или сушаха заедно с уловената риба. Ричард обикновено не ядеше месо, но от време на време опитваше. Вегетарианството бе част от равновесието, изисквано от дарбата му за случаите, когато му се налагаше да убива. Този стремеж към равновесие бе по—умерен за момента, понеже скоро не му се бе налагало да убива. Живееше в мир и спокойствие. Може би за постигането на баланса бе достатъчно дялането на фигурки. С течение на времето можеше да яде все повече месо. По време на излет обикновено се хранеха с ориз и боб, овесени питки и горски плодове, които беряха по пътя, както и с дивеча, който улавяха.

Калан помагаше в чистенето на рибата, в осоляването й и в приготвянето на зимнина. Никога по—рано не се бе занимавала с подобни дейности. Събираха горски плодове, ядки и диви ябълки и голяма част от тях прибираха в избата заедно със зърнените храни, с които се бяха запасили на идване в планината. Ричард откопаваше от земята малки ябълкови дръвчета, щом намереше подходящи, и ги засаждаше край къщата, за да могат някой ден да имат ябълки под ръка, както се изразяваше.

Калан се питаше колко още възнамерява той да стоят далеч от отговорностите си. Този ням въпрос постоянно висеше във въздуха помежду им, ясен на всички, но неизречен. Кара никога не питаше Ричард, но веднъж—дваж бе правила намеци пред Калан — само на четири очи. Тя бе охраната на Господаря Рал и се радваше, че има възможност да е край него, така че обикновено гледаше да не го дразни. Та нали той бе нейният Господар Рал, при това бе в безопасност.

Калан постоянно усещаше тежестта на отговорността върху плещите си. Подобно на надвисналите околовръст планини, които винаги ги засенчваха, тези отговорности нямаше как да бъдат забравени изцяло. Колкото и да обичаше къщата, която Ричард бе построил в края на поляната колкото и да й харесваше да обикаля прелестните, внушителни и вечно променящи се планини, с всеки изминал тя усещаше все по—осезаемо тежестта и болезнената необходимост да се върне при хората, които имат нужда от нея. Непрекъснато се питаше какво ли става там долу. Императорският орден едва ли се е задържал дълго на едно място. Армия с такива размери предпочиташе да се движи. Стоенето на едно място изнервяше войниците, особено ако те бяха от сорта на войниците на Ордена, и те започваха да създават проблеми. Притесняваше се за всичките онези хора, които се нуждаеха от успокояващото присъствие на Ричард до себе си, от напътствията му, от нейните напътствия. Имаше хора, които през целия си живот бяха разчитали на Майката Изповедник и нейната закрила.

С настъпването на зимата Ричард приготви за Калан топло наметало, предимно от вълчи кожи. Другите две кожи бяха от койот. Едното животно Ричард бе намерил със счупен крак, вероятно при падане, и го бе избавил от мъките му. Другото се бе оказало калпазанин, прогонен от местна глутница. Беше се опитал да отмъкне месо от кабината за опушване на дивеч. Ричард бе уцелил коварния крадец с един—единствен изстрел с лъка си.

Повечето им дрехи бяха ушити от кожите на ранени или стари животни. Ричард, Калан и Кара често тръгваха по следите на вълчи глутници като едно от упражненията за укрепване на мускулатурата на Калан. Тя започна да разпознава следите им и дори се научи да разграничава предните от задните им лапи — ако следите бяха оставени в кал или мека пръст. Ричард й показа как пръстите на предните лапи се разтварят повече и възглавничката им оставя по—ясни следи от задните лапи. Бе забелязал няколко основни глутници и тримата често тръгваха след една малка групичка, може би семейство, за да се пробват да останат незабелязани от животните. Ричард им каза, че това било игра, която горските водачи често играели, за да не губят форма — да държат сетивата си нащрек.

След като наметалото на Калан бе готово, започнаха да събират кожи за зимната дреха на Кара. Морещицата, която винаги се бе обличала според изискванията на професията си, бе възприела с радост идеята Ричард да ушие нещо и за нея — както го бе направил за Калан. Макар Кара никога да не бе споменавала подобно нещо, Калан бе убедена, че Морещицата възприема факта, че Господарят Рал се е заел да й шие дреха, като знак на неговите чувства към нея, на уважението му — доказателство, че тя не е просто личната му охрана.

Бяха тръгнали на пътешествие за намиране на кожи за наметалото на Кара и тя започваше да става нетърпелива. Дори бе стигнала дотам, че да им приготви вечеря.

Сега, докато слизаха от скалния ръб, където Калан най—сетне бе успяла да победи Ричард, тя бе в добро настроение. Следваха вълчата глутница нагоре в планината, на запад от къщата им, вече втори ден. Това не бе просто лов, нито пък имаше за цел единствено набавянето на кожа за Кара. Беше част от непрестанния натиск, който Ричард упражняваше върху Калан, за да я държи във форма. Почти всеки ден през последните два месеца той я бе прекарвал през най—трудните терени, които изискваха пълно съсредоточаване и напрягане на всички мускулчета на тялото й. Колкото повече заякваше тя, толкова по—дълги ставаха преходите. Отначало излизаха само около къщата. Вече прекосяваха цялата планина. На всичко отгоре той често я нападаше с върбовия си меч и започваше да й се подиграва, ако тя не успееше мигновено да отвърне на атаката с всеотдайна контраатака.

От друга страна, дългоочакваната й победа над Ричард в една от техните шеговити битки я объркваше. Може би той бе уморен от това, че носеше най—тежката раница, и т факта, че някои от най—стръмните пътеки изкачваше най—напред сам, а после се връщаше за тях двете. Все пак победата си беше победа. Не можеше да не бъде доволна от себе си, макар да си задаваше някои въпроси. С крайчета на окото си го бе хванала да й се усмихва от разстояние. Знаеше, че той се гордее с нея, задето го е победила.

Известен смисъл загубата му бе същевременно и негова победа.

Калан си помисли, че сега, когато Ричард я бе прекарал през толкова изпитания, тя вероятно е по—силна откогато и да било. Не й бе лесно, но си струваше — разбра го сега, когато най—сетне се почувства като фигурката на прозореца в стаята им.

Калан протегна ръка към рамото му, докато той следваше Кара между счупени каменни блокове, случайно подредени като огромни, неравномерни стъпала.

— Как успях да те победя, Ричард?

В очите й той долови сериозността на въпроса.

— Уби ме, защото допуснах грешка.

— Грешка ли? Искаш да кажеш, че може би си проявил прекалена самоувереност? Или пък просто си бил уморен, или разсеян?

— Няма голямо значение, нали? Каквато и да е била причината, тази грешка ми струваше живота. В реална битка вече щях да съм мъртъв. Ти ми даде ценен урок — сега вече знам, че трябва да удвоя усилията си и винаги да давам всичко от себе си. Това само ме подсеща, че никога не съм застрахован от грешки или загуба.

Калан не можа да не си зададе очевидния въпрос: грешеше ли Ричард, като не правеше усилие да освободи Средната земя от тиранията на Императорския орден? Тя непрекъснато усещаше порива да се притече на помощ на народа си, макар Ричард да бе на мнение, че след като хората не искат той да ги поведе, усилията му са безполезни. Като Майката Изповедник, Калан знаеше, че макар хората не винаги да разбират действията на водача си и той да прави всичко единствено за тяхно добро, не е оправдано да бъдат изоставени.

С приближаването на зимата тя се надяваше Императорският орден да избере да остане в Андерия. Трябваше да убеди Ричард да се върне и да помогне на Средната земя, но не знаеше как. Той беше непоколебим в решението си и тя не можеше да открие слабост, през която да пробие бронята на неговата логика. В това той не проявяваше чувства.

Спускаха се след Кара в скалистата пропаст, като само на два пъти им се наложи да се върнат малко назад. Спускането бе трудно. Кара бе доволна от себе си и от факта, че Ричард й бе позволил да води. Нали на нея щяха да избират кожа, така че той я остави да ги преведе през джунглата от корени, застилаща пътя им надолу, а после и нагоре по отсрещната стена, където дърветата се закрепваха по каменистата почва с корени, остри като ноктите на див звяр.

Вятърът в долината бе станал леден. Облаците се бяха сгъстили, докато се измъкнат от златистите лъчи на слънцето. Изкачиха се до мрачна, тъмна гора от вечнозелени дървета. Далеч над главите им се поклащаха върховете на дърветата, но близо до земята бе спокойно. Стъпките им потъваха в дебелия килим от кафяви иглички.

Изкачването бе стръмно, но не особено изтощително. Колкото по—нагоре отиваха, толкова по—нарядко ставаха дърветата. Клоните им се разреждаха и между тях се просмукваше повече бледа светлина. Повечето скали на такава височина бяха голи, без меката покривка на мъхове листа. На места се налагаше да търсят подкрепата на корени и други растения, за да продължат нагоре. Калан поглъщаше огромни глътки студен въздух и се радваше на факта, че усеща мускулите си.

Излязоха от гората, за да попаднат в обятията на оловносивата светлина на следобеда и стенещия глас на вятъра. Намираха се в Кривата дъбрава.

По сипея и скалите не се забелязваше плътният мъх, характерен за по—ниските части на планината, виждаха се жълтеникави петна лишеи, очертани с черни ивици, като там имаше по някой мършав храст. Но най—странни всичко бяха дърветата. Именно те даваха името на необятната местност. Бяха като джуджета — малко по—високи от Ричард и Калан. Повечето от клоните им бяха обърнати на една страна заради преобладаващите ветрове, които дърветата бяха придобили гротескни форми, приличаха на скелети, застинали в мъчителен ступор.

Над Кривата дъбрава рядко се срещаше каквато и да е растителност — само по някой и друг стрък шавар или лишеи.

— Ето го — обади се Кара.

Откриха вълка проснат на сипея край един нисък камък, обагрен от една страна със засъхнала кръв. Глутницата бе преследвала горски елен. Старото животно бе ритнало мощно нещастния вълк. Сам по себе си подобен удар не би трябвало да причини друго освен болка, но вълкът се бе подхлъзнал на ръба на пропастта и бе паднал долу. Калан прокара пръсти по дебелата жълтеникавосива козина, опръскана с черни точки. Беше в добро състояние и щеше да е топла прибавка към зимните дрехи на Кара.

Ричард и Кара започнаха да одират доста голямото женско животно, а Калан се отдалечи да погледне от един ръб. Придърпа наметката към ушите си, изложена на острия вятър, и се загледа в приближаващите облаци. Гледката я изненада.

— Ричард, това, което приближава, не е дъжд — обяви тя. — Сняг е.

Той отклони глава от животното.

— Забелязват ли се хралупести борове в долината?

Тя се взря в пропастта, просната в краката й.

— Да, виждам няколко. Снегът все още е далеч. Ако не се бавите много, сигурно ще успеем да се доберем до долу и да съберем малко дърва, преди да е паднала влага та.

— Почти свършихме — обади се Кара.

Ричард се изправи, за да хвърли едно око. С кървавата си ръка несъзнателно повдигна леко истинския си меч, после го пусна обратно в ножницата — навик, който си бе създал, за да е спокоен, че мечът му си е на мястото и е в готовност. Самият жест бе някак смущаващ. Не бе го изваждал от ножницата от деня, когато се бе наложило да убие всичките онези мъже, които го бяха нападнали недалеч от Града на елените.

— Има ли нещо?

— Моля? — Той проследи погледа й и видя, че гледа меча на хълбока му. — О, не, няма нищо. Просто навик. Предполагам.

Калан посочи с ръка.

— Ето там виждам един хралупест бор. Този е най—близко, а освен това е и достатъчно голям.

Ричард прокара опакото на ръката си през челото, отмятайки кичур коса. Пръстите му блестяха от кръв.

— Скоро ще сме долу, в прегръдките на хралупест бор, ще седим край огъня и ще посръбваме чай още преди да е мръкнало. Мога да простра кожата вътре и да я поизчистя. Снегът ще ни осигури уютна защита от света на вън. Ще си починем добре, преди да тръгнем обратно на сутринта. Малко по—надолу сигурно още вали.

Калан се сгуши във вълчата кожа, пронизана от внезапна студена вълна. Зимата ги бе връхлетяла.