Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (14)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Джаганг вдигна ръце.

— Съблечи се. Ще прекараш нощта тук. Доста време мина. — Този път неговите очи се втренчиха в тавана. — Липсваше ми в леглото, Ничи.

Тя не отвърна. Не й се вярваше, че може да му липсва нещо в леглото. Не можеше да си представи, че той знае какво е да ти липсва човек. Това, което му липсваше, според нея бе способността да чувства нечия липса.

Ничи се понадигна и спусна крака на земята, сваляйки черната си рокля. Изхлузи я през глава и я метна върху тапицирания кожен стол. Събра бельото си, разхвърляно по леглото и хвърли и него там, след което свали чорапите си и ги положи върху седалката. Той през цялото време гледаше тялото й, гледаше я как оставя роклята си, приглаждайки смачкания от него плат, наблюдаваше мистериозната притегателност на жена, която се държи като жена.

Щом приключи, Ничи се извърна към него. Стойката й излъчваше гордост, сякаш му казваше, че онова, което Джаганг получава, може да вземе единствено насила и никога като дар на добра воля. Ничи познаваше чувството на ограбеност в израза му. И това бе единственият му начин да завоюва победа — колкото повече взимаше от нея чрез сила, толкова по—категорично му показваше тя, че не може да я има по друг начин. И толкова повече го влудяваше това. Ничи би предпочела да умре, вместо да му даде даром тъй желаното от него — и той бе наясно с жестоката истина на този факт.

Най—сетне Джаганг се откъсна от мрачните си копнения и вдигна поглед към очите й.

— Защо уби Кадар?

Тя седеше на ръба на леглото, точно срещу него, на малко повече от ръка разстояние, но не така, че той да не може да я достигне. Повдигна голите си рамене.

— Ти не си Орденът. Орденът не е един определен човек, а идеал за организация, основаваща се на справедливостта. И като такъв ще надживее всеки отделен човек. Ти служиш на този идеал и на Ордена — засега единствено в качеството си на жесток пълководец. Орденът би могъл да издигне на твое място всеки безскрупулен човек — теб, Кадар, който и да е друг. Аз просто унищожих един човек, който в определен момент можеше да се превърне в заплаха за теб, преди да си успял да се издигнеш над сегашното си положение.

Джаганг се усмихна широко.

— Очакваш да ти повярвам, че си го направила заради мен? Е, сега вече ме пързаляш.

— Ако предпочиташ да го кажеш така — твоя воля.

Гладките й бели ръце и крака контрастираха рязко с тежките и пищни тъмнозелени завивки и чаршафи. Джаганг лежеше върху тях, отпуснат на няколко изпомачкани възглавници, безсрамно гол пред нея. Очите му изглеждаха дори още по—тъмни от обикновено.

— Какви са тия слухове за „Джаганг Справедливия“?

— Това е новата ти титла. Нещото, което ще те спаси, ще те направи победител, ще ти донесе повече слава, отколкото каквото и да било друго. И въпреки това, в знак на благодарност за унищожаването на една бъдеща заплаха за положението ти, за превръщането ти в герой в очите на хората, ти ме наказваш с кръв. Той се облегна на ръката си.

— Понякога ме караш да се замислям дали в приказките, че не си с всичкия си, няма нещо вярно.

— Какво ще стане, ако убиеш всички?

— Ами ще са мъртви.

— Напоследък ми се случи да минавам през градове, където преди това са били твоите войници. Май вече не правят нищо лошо на хората — поне не избиват всичко живо, както правеха, когато започна похода си в Новия свят.

Той протегна ръка и я сграбчи за косата. Изсумтя гневно и я дръпна по гръб край себе си. Дъхът замря в гърлото й, когато Джаганг се подпря на лакът и спусна поглед в очите й.

— Твоята работа е да даваш примери с хора, да ги убеждаваш, че са длъжни да дават своя дан за каузата ни. Да ги накараш да се страхуват от Императорския орден и неговия справедлив гняв. Това се иска от теб.

— Нима? Тогава защо войниците не правят същото? Защо оставят на мира градовете, през които минават? Защо с нищо не допринасят за всяването на ужас в сърцата на хората? Защо не сриват до основи всяко село и град, през които минават?

— И после кого ще управлявам — само войниците си ли? Ами кой ще работи? Кой ще произвежда? Кой ще осигурява прехрана? Кой ще плаща данъци? Кой ще очаква надеждата за Ордена? Кой ще възхвалява великия император Джаганг, ако изтребя всички?

Той се отпусна по гръб.

— Може и да те наричат Господарката на смъртта, но не можем винаги да постъпваме според желанията ти и да избиваме всичко живо. На този свят ти си обвързана с целите на Ордена. Ако хората чувстват, че появата му не означава нищо друго освен смърт, ще се съпротивляват до край. Трябва да знаят, че съпротивата е единственото не що, което ще ги доведе до бърза и сигурна смърт. Ако се убедят, че нашата поява им осигурява морален живот, живот, който поставя чадата на Създателя и благоденствието на обикновения човек над всичко друго тогава ще ни посрещнат с отворени обятия.

— Ти унищожи до основи този град — предизвика го тя, като го принуждаваше да признае правотата на стореното от нея. — Макар жителите му да бяха избрали да минат на страната на Ордена.

— Издадох заповед всички оцелели да бъдат оставени да се завърнат по домовете си. Край на безчинствата. Хората измениха на обещанията си и по този начин пуснаха жестокостта в домовете си. Видяха я, но вече всичко свърши, настъпи новият ден на новия ред. Предишните идеи за граници и отделни страни са вече в миналото, както стана в Стария свят. Всички хора ще живеят под общо управление и ще влязат заедно в новата епоха на благоденствието — под управлението на Императорския орден. Единствено онези, които се съпротивляват, ще пострадат — не защото се съпротивляват, а защото в края на краищата те са предатели и изменници, застрашаващи благоденствието на своите близки, и като такива следва да бъдат унищожавани.

Тук, в Андерия, бе ключовата битка в нашата война. Най—сетне Ричард Рал бе отхвърлен от самите хора, които разпознаха истинската стойност на предлаганото от нас. Той никога повече няма да смее да твърди, че е представител на масите.

— Та ти нахлу и изкла…

— Местните управници не спазиха своите обещания — никой не може да каже каква част от населението е участвало в заговора им, — така че народът трябваше да си плати, но като цяло те извоюваха своето място в Ордена заради своя кураж категорично да отхвърлят Господаря Рал и остарелите, егоистични и прозаични морални по учения, които той им предлагаше. Сега нещата се промениха. Хората вече не вярват на Господаря Рал, нито пък той може да им вярва. Ричард Рал е свален от трона си владетел.

Вътрешно Ничи се усмихна — тъжно. Тя бе паднала жена, Ричард бе паднал мъж. Имаха обща съдба.

— Да, тук, в тази малка страна — рече гласно тя, — той претърпя провал, но далеч не е загубил войната. Все още е опасен. В края на краищата ти не успя да спечелиш всичко, което искаше, именно поради неговата намеса. Той не само ти отне възможността за чиста победа, като унищожи огромни количества провизии и остави в пълен хаос организацията на производството, но и се измъкна ловко от ръцете ти тъкмо когато възнамеряваше да го пипнеш.

— Аз ще го пипна!

— Нима? Съмнявам се. — Тя проследи свиването на юмрука му и изчака да се отпусне, преди да продължи: — Кога ще придвижиш частите си на север, към Средната земя?

Джаганг прокара длан по косматите си гърди.

— Скоро. Най—напред искам да им дам достатъчно време, за да се притъпи бдителността им. Когато се отпуснат, ще нападна на север.

Истинският пълководец трябва да умее да прониква в същността на битката, да може да променя в движение тактиката си. Ако сега тръгнем на север и навлезем в Средната земя, ще ни посрещнат като освободители, които благославят хората с милостта на Създателя. Трябва да спечелим сърцата и душите на непосветените.

— Ти си решил да направиш тази промяна? Сам? Без да се съобразяваш с волята на Създателя?

Той я изгледа свирепо, възмутен от безочието й, сякаш за да й напомни, че не е толкова глупава и знае, че е недопустимо да задава подобни въпроси.

— Аз съм императорът. Не е необходимо да се съветвам с жреците. Но тъй като съветът им винаги е добре дошъл, вече говорих с някои от тях. И те се изказаха благоприятно относно плановете ми. Брат Нарев смята, че това е правилният път и вече даде благословията си. Ти по—добре си гледай своите задачи и унищожавай всяка идея за неподчинение. Ако не изпълняваш заповедите ми, е, в такъв случай никой няма да страда чак толкова за някаква си Сестра. Разполагам с достатъчно от вас.

Заплахите му, колкото и да бяха стряскащи, не я впечатлиха. Подозрителният му поглед бе започнал да вниква в начина й на мислене.

— Това, което правиш, е да сложиш нещата по местата им — рече тя. — Но всичко трябва да бъде разпределено на малки парченца, за да могат хората да ги преглътнат. Те не разполагат с мъдростта на Ордена, за да знаят какво е най—добре за тях — обикновените хора рядко притежават такива способности. Дори твърдоглавец като тебе би могъл да разбере, че съм помогнала за осъществяването на плановете ти, помагайки на онези, които не можеш да си позволиш да убиеш, да разберат, че си им спасил живота поради чувството си за справедливост. Мълвата за подобни неща печели хорските души.

Той я изгледа косо.

— Аз съм пречистващият огън на Ордена. Огънят е необходимият пожар, но не и важният край — той е просто средство за достигане на края. От пепелта, създадена от мен, Джаганг, ще поникне и израсте новият ред. Имен но този край, тази величествена нова епоха за човека, гарантира тези средства. Относно тези неща аз, а не ти, съм отговорен да решавам що е справедливост, кога и как ще я прилагам и спрямо кого.

Суетата му я изкарваше от търпение. Гласът й помръкна:

— Аз просто дадох име на всичко това — Джаганг Справедливия, и започнах да разпространявам тази титла при всеки удобен случай. В името на това пожертвах живота на Кадар — поради същите причини, които току—що изброи. Това трябва да бъде извършено сега, за да има необходимото време да се разпространи и развие, в противен случай Новият свят съвсем скоро ще се изправи необратимо срещу Императорския орден. Аз избрах времето и мястото и като жертвах живота на Кадар Кардиф — живота на един герой, — доказах пълната ти отдаденост на каузата на Императорския орден. За твое добро.         Всеки грубиян би могъл да запали пожар; тази нова титла разкрива моралните ти качества — още едно доказателство за превъзходството ти спрямо хората. Аз посях онова животворно семе, което ще те превърне в герой в очите на обикновените хора и още по—важно, в очите на жреците. Нима ще се преструваш, че за теб тази титла е не на място? Или че няма да ти служи достатъчно добре? Това, което сторих съвсем сама, ще ти спечели неща, които могъщата ти армия не успя: доброволни съюзничества без битка, които няма да ти струват абсолютно нищо. Благодарение на живота на Кадар аз, Ничи, те превърнах в много повече от онова, което ти изобщо би могъл да постигнеш. Аз, Ничи, ти осигурих високоморална репутация. Аз, Ничи, те превърнах в управника, комуто хората имат доверие, понеже смятат, че е справедлив.

Той отвърна очи от пламналия й поглед и за момент се остави на мислите си. Най—накрая ръката му се отвори и пръстите му нежно погалиха бедрото й. За него докосването бе израз на признание — признание, че тя има право, макар да не й го каза.

След малко се прозя и очите му се приклопиха. Дишането му се успокои и се унесе в дрямка — както обикновено, когато бяха заедно. От нея се очакваше да остане на мястото си, за да може когато той се събуди, да му е подръка. Този път тя възнамеряваше да си тръгне. Но не веднага. Още не.

Около час по—късно Джаганг най—сетне се събуди. Ничи все още лежеше, втренчила поглед в балдахина, замислена за Ричард. В плана й като че ли липсваше нещо — още едно парченце, което й се искаше да си дойде на мястото.

В съня си Джаганг се бе извърнал с гръб към нея. Сега се обърна. Очите му се впиха в плътта й с възобновена страст. Придърпа я към себе си. Тялото му бе горещо като скала, изложена на слънцето и само мъничко по—меко.

— Задоволи ме! — заповяда й той с дрезгав съсък, който би накарал всяка друга жена трескаво да се захване за работа.

— Или какво? Ще ме убиеш? Ако се страхувах от това, вече да не съм тук. Действаш принудително, не очакваш да ти отвърнат от любов. Няма да взема участие в това доброволно, нито пък ще ти позволя да се заблуждаваш, че те желая.

Той я зашлеви и тя падна възнак на леглото.

— Спиш с мен, защото ти харесва! — Сграбчи я за китката и отново я придърпа към себе си. — Защо иначе ще си тук?

— Защото ми заповяда.

Той се усмихна мазно.

— И ти дойде, макар че би могла да не го направиш.

Тя отвори уста, но не намери отговор, който би могла да изрази с думи — не и такъв, който той би разбрал.

С победна усмивка той се стовари върху нея и допря устни в нейните. Това, което за нея бе болка, за него се считаше за нежност. Неведнъж й беше повтарял, че е единствената жена, която си е правил труда да целува. Явно вярваше, че като изразява подобни чувства, не й оставя друг избор, освен също да прояви отношение към него, сякаш изразът на чувства беше разменна монета, с която можеш да си купиш близост по поръчка.

Бе само началото на една дълга нощ — на едно дълго мъчение. И тя го знаеше. До сутринта щеше да й се наложи да изтърпи още няколко насилствени съвкупления. Въпросът му препускаше към някакво отдалечено кътче на съзнанието й.

Утрото дойде, придружено от приглушеното пулсиране на болката от последвалия бой и по—острите бодежи на местата, където я бе удрял след като установи, че онова, което бе приемал за доброволно отдаване, е само измама, която го вбеси дори повече от преди. Възглавниците бяха опръскани с кръвта й. Бе една дълга нощ, изпълнена за нея с рядка наситеност на чувства.

Ничи знаеше, че е зла и заслужава подобно грубо отношение и насилие. На това не би могла да предложи никакво морално възмущение; дори правейки всички тези ужасни неща с нея, Джаганг не се и доближаваше до нейната покварена душа. Греховете му касаеха по—незначителните плътски дела и това можеше да се очаква — всички хора бяха малко или повече покварени по отношение на плътта. Но тъй като Ничи проявяваше безразличие към заливащото я отвсякъде море от страдание, тя бе покварена в сферата на духа. Това си беше чиста форма на злото — и тя го знаеше. Именно поради тази причина заслужаваше да изстрада всичко онова, което той правеше с нея. За известно време онова дълбоко мрачно място в душата й се бе запълнило.

Вдигна пръсти към устата си и установи, че раните й са болезнени, но прибрани. Заздравяването обаче не предлагаше гарантираните усещания на получаването им, така че тя предпочиташе да се остави в ръцете на някоя от другите Сестри, за да я излекува, отколкото да му достави удоволствието да присъства на мъките й.

Докато обмисляше тези неща, се сети за Сестра Лидмила.

Установи, че Джаганг не е в леглото до нея. Повдигна се и го видя седнал на един стол наблизо да я наблюдава. Покри гърдите си с чаршафа, опръскай с кръв.

— Ти си свиня.

— Не можеш да ми се наситиш. Каквото и да говориш за мен, Ничи, истината е, че искаш да го правиш. Защо иначе ще останеш?

Кошмарните му очи я гледаха втренчено, опитвайки се да пробият път към съзнанието й. Не успяваха. Той вече не можеше да бъде кошмар за нея. Ричард пазеше съзнанието й.

— Не е поради причини, които би искал да чуеш. Стоя тук, понеже крайната цел на Ордена е високоморална. Искам тя да се осъществи. Искам страданието на безпомощните жертви на живота да свърши. Искам най—сетне всички хора да са равни и да водят нормален живот. Посветила съм почти целия си живот на тези цели. Орденът може Да помогне за построяването на такъв свят. Ако трябва да те понасям — дори да ти помагам — в името на постигането на такъв край, то това е лъжица, която съм готова да преглътна.

— Приказките ти са благородни, но зад тях се крие нещо повече. Ако можеше, сигурен съм, че би си тръгнала.

— Или — той се засмя — ако наистина искаше да го направиш, би си тръгнала. Кое от двете, Ничи?

Тя не желаеше да отговаря на този въпрос. Болеше я главата.

— Какви са тези приказки, че си щял да строиш дворец?

— А, значи си чула. — Той си пое дълбоко въздух и го изпусна шумно. — Ще бъде най—великолепното място, съществувало някога. Достойно обиталище на императора на Императорския орден, на човека, комуто се подчиняват и Старият, и Новият свят.

— На човека, който иска да му се подчиняват. Господарят Рал стои на пътя ти. Колко пъти вече те изиграва?

В очите на Джаганг проблесна искра, която Ничи знаеше, че може да се превърне в унищожителен пламък. Ричард наистина бе обърквал плановете на Джаганг неведнъж. Дори да не бе постигнал окончателна победа над императора, го бе уязвявал достатъчно сериозно. Което си бе изумително постижение за малобройната му армия, изправила се пред несметната мощ на Императорския орден. Човек като Джаганг не можеше да преглътне подобно унижение — все едно някой го бе пронизал в сърцето.

— Ричард Рал ще бъде унищожен, не се тревожи — тихо изръмжа Джаганг.

Ничи побърза да смени темата, преминавайки на нещата, които наистина я интересуваха:

— И откога завоевателят на цялата земя император Джаганг е станал мекушав и разглезен и иска да живее в разкош?

— О, но сега аз съм Джаганг Справедливия, забрави ли? — Той стана от стола и се просна на леглото до нея.

— Ничи, съжалявам, че ти причиних болка. Никога не съм искал да го правя, но ти ме принуждаваш. Знаеш, че те обичам.

— Обичаш ме и въпреки това ме смилаш от бой? Обичаш ме и въпреки това не си ми споменал нито дума за толкова грандиозен проект като построяването на дворец? Не, за теб аз съм едно нищо.

— Казах ти, съжалявам, че ти причиних болка — но ти сама си си виновна и го знаеш. — Гласът му прозвуча почти топло и с любов. При споменаването на двореца лицето му поомекна и погледът му се успокои. — Крайно време е да се сдобия с подобаващо и достойно жилище.

— Ти, човекът, който бе доволен от живота си в шатрата, иска да живее в разкошен дворец? Но защо?

— Защото след като Новият свят попадне под управлението на Императорския орден, ще бъда задължен в качеството си на владетел на всички тези хора да се движа в подобна царствена среда … но освен това в двореца ми ще има повече от обикновен разкош.

— Разбира се — озъби му се тя. Той я стисна за ръката.

— Ничи, аз с чест ще нося титлата Джаганг Справедливия. Права си, време е за подобна крачка. Ядосах се, защото ти сгреши, като я предприе, без да обсъдим предварително действията ти. Но нека забравим миналото.

Тя не каза нищо. Той стисна ръката й още по—силно — за да подчертае, че в думите му има искреност, така поне реши тя.

— Новият дворец ще ти хареса, ще видиш. — С пръстите на другата си ръка нежно я погали по бузата. — Ще имаме възможност да прекараме там доста дълго време.

Думите му я накараха да подскочи.

— Доста дълго време ли?

За пръв път си даде сметка, че в желанието на този мъж да има собствен дворец, след като Ричард му отне Двореца на пророците, се крие нещо повече от суета. Той Искаше и другото отказано му от Ричард нещо. Нима …

Тя вдигна поглед. Той просто се усмихна на въпроса в очите й.

— Строежът вече започна — рече след малко, отклонявайки се от този въпрос. — В него участват архитекти и велики строители от всички краища на Стария свят. Кой не би искал да бъде част от подобен мащабен проект?

— А Брат Нарев? — опипа почвата тя. — Какво мисли той за построяването на толкова разточителен дом, предназначен за един—единствен човек, когато наоколо е пълно с нуждаещи се хора?

— Брат Нарев и неговите последователи прегърнаха топло тази идея — Джаганг й се усмихна лукаво. — Те, разбира се, също ще живеят там.

Ничи изведнъж разбра.

— Той ще направи заклинанието около новото място — в изумление прошепна тя на себе си.

Джаганг й отвърна с усмивка, очевидно доволен от реакцията й.

Брат Нарев бе прекарал в Двореца на пророците почти колкото нея — около сто и седемдесет години, и за цялото това време бе остарял с не повече от десетина—петнадесет години. Както и тя. Никой освен Ничи никога не разбра, че той е нещо повече от прост работник в конюшните — че притежава дарбата.

През цялото това време, през което никой, дори Ничи, не му обръщаше почти никакво внимание, той сигурно внимателно е изучавал обвиващото Двореца заклинание. Доколкото й бе известно, повечето от младите последователи на Брат Нарев бяха млади магьосници от Двореца на пророците. Които имаха достъп до подземията. Вероятно те също са му доставяли полезна информация. Но нима е възможно наистина да стори подобно нещо?

— Разкажи ми за двореца — обади се Ничи. Предпочиташе да чува гласа му, отколкото да стои в тишината на втренчените в нея кошмарни очи.

Джаганг я целуна по ръката — както мъж целува жена, а не както насилник целува жертвата си. Тя изтърпя жеста с не повече благоразположение от всичко останало. Този път той като че ли не забеляза отношението й и ако се съди по усмивката на лицето му, като че ли дори му хареса.

— Обиколката на всичките му зали ще е повече от двадесет километра. — Той протегна ръка във въздуха и започна да описва въображаемите форми на нечувания дворец.

— Светът не е виждал негово подобие. Докато аз продължавам да се боря за осъществяването на надеждите на Ордена в Новия свят, докато предавам волята на Създателя на злите и алчните и полагам усилия за изгонването на егоистичните идеали на древните религии, основаващи се на магии, там, в родината, продължава строежът на новия дворец.

Ще отнеме години да се набави цялото количество камъни, необходими за строежа. Разнообразието на материалите ще говори само по себе си за величието на двореца. Мраморите ще бъдат от най—скъпите. Дърветата — най—добрите. Всеки материал, използван в строежа, ще бъде изключителен и уникален. Над него ще се трудят най—добрите майстори и в техните ръце всеки материал ще придобие величественост.

— Да, но въпреки че там ще живеят и други хора — с хладно презрение отрони тя, — това ще бъде нафуканият паметник на един—единствен човек: великият и могъщ император Джаганг.

— Напротив — той ще бъде посветен на славата на Създателя.

— О, нима? Значи в такъв случай да очакваме там да живее и самият Създател?

Джаганг посрещна богохулните й думи със смръщен поглед.

— Брат Нарев настоява дворецът да бъде място за обучение. Той ще вложи духовния си опит в начинанието и лично ще наглежда процеса, докато аз разчиствам пътя за навлизането на Ордена из целия свят.

Точно това искаше да чуе тя.

Той се загледа в невидимата въображаема постройка която сякаш още се полюшваше във въздуха пред тях. Гласът му придоби тържественост:

— По този въпрос с Брат Нарев сме на едно мнение За мен той винаги е бил като баща. Той дава цвят на идеите ми. Духовният му опит винаги ме е насочвал. Благодарение на него стоя начело и обирам лаврите от нашите победи, но без моралните му поучения бих бил нищо. Моите победи се дължат на единството на Ордена, който е само част от цялото, както всички ние сме само незначителни елементи на човечеството като цяло. Ти си права: не съм единственият, който би могъл да застане начело на Ордена. Но в момента аз съм този, който държи нещата в свои ръце. Никога с нищо не бих изневерил на доверието на Брат Нарев — то би било равносилно на това да изменя на самия Създател. Той предопределя нашите пътища.

Единственото, което исках, бе да построя място, подходящо за живот за всички нас. Място, откъдето бих могъл да ръководя хората по пътя към тяхното благоденствие. Брат Нарев бе човекът, който поде мечтата ми и й придаде морална форма, като видя как всички хора, когато видят огромната сграда, получават представа за мястото на човека в новия ред — разбират, че човек никога не може да се издигне до величието на Създателя и че сам по себе си всеки е незначителен елемент във великото братство на човечеството и като такъв трябва да работи в услуга на своите събратя, които се нуждаят от помощ, за да може цялото човечество да върви напред. Така новият дворец ще се превърне в място, пред което всеки ще се кланя смирено, понеже ще съзнава собствената си незначителност пред величието на Създателя, ще вижда собствената си ощетена, измъчена, изкривена, долна природа — понеже всички хора на този свят са такива.

Докато Джаганг описваше това място, Ничи сякаш го виждаше пред очите си. То наистина щеше да подтиква хората към смирение. Джаганг едва не внуши на самата я подобно усещане — както някога бе успял да го направи Брат Нарев.

— Точно затова останах — прошепна тя. — Понеже Орденът преследва справедливи цели.

Липсващото парченце току—що бе намерено.

В тишината Джаганг отново я целуна. Тя го остави да свърши, след което се откъсна от прегръдката му. Отнесеният му поглед проследи как тя става и започва да се облича.

— Ще ти хареса там, Ничи. Това ще бъде идеалното за теб място.

— Нима? Като за Кралицата—робиня?

— Като кралица, ако желаеш. Възнамерявам да ти дам власт, каквато никога досега не си притежавала. Ще бъдем щастливи там — ние двамата. Наистина щастливи.

Дълго, дълго време ще бъдем много, много щастливи.

Тя издърпа чорапа си нагоре по крака.

— Когато Сестра Улиция и другите четири откриха начин да избягат, аз реших да остана, понеже знаех, че Орденът сочи единствения морален път за човечеството. Но сега …

— Ти остана, защото без Ордена би била кръгла нула.

Тя отвърна поглед от очите му. Пъхна роклята през главата си, ръцете през ръкавите и я издърпа надолу към краката.

— Аз съм нищо без Ордена, както съм нищо и с него. Като всеки друг. Всички ние сме нищожества. Такъв е животът. Така ни учи Създателят. Но Орденът сочи на човека неговия дълг да води по—добър живот за доброто на всички. А аз съм императорът на Императорския орден! — лицето му угасваше по—бавно, отколкото се бе вменило. Ръката му се вдигна неопределено в настъпи тишина и той продължи с по—мек глас: — Под управлението на Ордена светът ще се обедини в едно цяло. Дворецът бъде готов, ще бъдем щастливи там, Ничи. Аз и ти, водени от духовния опит на нашите жрец. Ще видиш. Когато …

— Тръгвам си. — Тя пъхна крака в ботуша си.

— Няма да те пусна.

Ничи спря посред нахлузването на втория ботуш и се вгледа в очите му. Повдигна пръст срещу една каменна ваза, поставена на масичка край отсрещната стена. Блесна светкавица. Вазата се взриви сред облак прах и отломки стаята потрепери от гърма. Завесите се разлюляха. Стъклата на прозорците задрънчаха.

Щом прахът се раздигна, тя рече:

— Ти няма да ме пуснеш?

Наведе се и започна да си връзва връзките.

Джаганг се приближи към масичката и прокара пръст по праха, останал от каменната ваза. Обърна се към Ничи във величествената си императорска голота:

— Ти какво, заплашваш ли ме? Нима наистина си мислиш, че би могла да използваш силата си срещу мен?

— Не си мисля — тя затегна връзките си. — Знам го със сигурност. Истината е, че не го правя, защото така съм решила.

Той я изгледа предизвикателно.

— И защо така?

Ничи се изправи и го изгледа.

— Защото, както сам каза, Орденът има нужда от теб — ти си неговият водач. Ти подклаждаш пречистващия огън. При това го правиш доста добре. Може дори да се каже, че си вършиш работата с изключителен талант.

Ти си Джаганг Справедливия. Сам прозря мъдростта в титлата, с която те дарих, и занапред ще я използваш в името на целите, които си е поставил Орденът. Именно поради тази причина реших да не използвам силата с срещу теб. То би било все едно я използвам срещу Орден — срещу личния си дълг към бъдещето на човечеството.

— Тогава защо искаш да си тръгнеш?

— Защото се налага. — Тя го изгледа с ледена решителност и смъртна заплаха. — Преди да си тръгна, и прекарам с известно време със Сестра Лидмила. Докато съм с нея, искам да се оттеглиш изцяло от нейното съзнание и да не се намесваш, докато не си тръгна. Ще използваме твоите шатри, понеже ти така или иначе не си там. Ще се погрижим никой да не ни безпокои, докато не свършим. Всеки, който влезе без изричното ми позволение, ще умре. Включително и ти. Имаш думата ми на Сестра на мрака че ще изпълня обещанието си. Когато свърша и си тръгна, можеш да правиш със Сестра Лидмила каквото пожелаеш — ако щеш убий я, макар да не виждам причина да се занимаваш с нея — тя така или иначе може да ти бъде от голяма полза.

— Разбирам. — Могъщите му гърди се повдигнаха. Бавно изпусна дъх. — И колко време ще отсъстваш този път, Ничи?

— Този път не е като другите. По—различно е.

— Колко?

— Вероятно не много. А може и доста дълго. Още не знам. Остави ме да си върша работата и ако мога, един ден ще се върна при теб.

Той се вгледа в очите й, но не успя да пробие в съзнанието й. — Имаше някой друг, който охранява тази територия и пази мислите й необезпокоявани.

През цялото време, прекарано с Ричард, Ничи не успя научи онова, което най—силно желаеше да разбере, но смисъл бе научила твърде много. През по—голяма част от времето, тя бе успявала да заравя това нежелано знание в нямото безмълвие на безразличието. От време на време обаче, най—неочаквано, това познание се надигаше от гробницата си и я завладяваше. И когато това ставаше, тя се оказваше безпомощна, не можеше да направи нищо, освен да чака, потънала в мъглата на хладната незаинтересованост, да го зарови отново. Впервайки очи в безкрайната черна нощ из нечовешките очи на Джаганг, които не разкриваха нищо друго освен златната мъглявост на душата му, Ничи докосна с пръст халката, която той бе заповядал да вкарат през устната й като знак, че е негова лична робиня. Тя освободи тънка нишка Субстрактивна магия и халката изчезна.

— Къде отиваш, Ничи?

— Да унищожа Ричард Рал вместо теб.