Евгений Гуляковски
Дългият изгрев на Ена (9)

9.

Фериботът Земя — Корабостроителници намали ход и същевременно направи завой. В илюминаторите заплуваха многобройни светлинки, по които вече можеше да се отгатне корпусът на големия кораб.

Облегнал се в креслото, Ротанов тайно наблюдаваше Олег. Сънливото равнодушие постепенно изчезваше от лицето му. Ето че той се наведе напред и се залепи за илюминатора. Ротанов доволно се усмихна. Май Престов ще излезе прав. Ако съществува нещо, което може да събуди интереса на Олег, то трябва да се търси тук, в космоса.

— Такъв огромен кораб още не сме имали!

— Предпочитах да е по-малък. Този е твърде тромав. Дълго набира скорост, бавно спира, но се наложи да го приемем. Ще ми се да заменим стандартната лодка с малък кораб от типа разузнавач, маневрен и добре екипиран.

— Няма ли да е по-просто да използуваме няколко кораба?

— Нашата експедиция е своего рода разузнаване и нищо друго. Разузнаване с бой, както са казвали някога. Една ескадра е още по-неповратлива. При прехода корабите се разпръсват и трябва да се чака, докато се съберат. По голям шанс за успех има единичният кораб. Той може да се озове случайно до планетата, както стана и с твоя. Към ескадрата те ще се отнасят много по-предпазливо.

— Все пак ти допускаш разумни действия от тяхна страна…

Загледан в многобройните светлинки, Ротанов не отговори. В лъча на прожектора вече се виждаше площадката за кацане на спътника.

 

 

На другия ден след пристигането си Ротанов реши да огледа корабостроителниците. И сега стоеше в преходния шлюз, заслушан в свистенето на изтегляния от помпите въздух. Върху таблото се появи поредната цифра. Трябваше да почака още две-три минути.

В шлюзовото помещение би могла да се смести цяла бригада монтажници — дванайсет души — с всички необходими инструменти. Сега Ротанов беше сам. Положи доста усилия, за да се измъкне от придружителите си. Не искаше първото му впечатление да бъде повлияно от чужди мнения. Твърде дълго се проточи построяването на „Каравела“, твърде много бяха неуредиците, спънките… Разбира се, при работа от такъв мащаб, каквато е построяването на принципно нов кораб, винаги изникват непредвидени усложнения. Но в случая броят им надхвърляше разумните граници. Строителството изоставаше от графика с повече от два месеца и той искаше да разбере причината.

Докато помпите изсмукваха от шлюзовата камера последните остатъци въздух, Ротанов се приближи до шкафа с допълнителното оборудване, отвори го и огледа още веднъж скафандъра в огледалото.

Отдавна не беше използувал планетарен скафандър с индивидуален двигател. Само това липсваше, след като се отказа от придружителите, да вика спасители. До огледалото беше закачена инструкция. Едри светещи букви го приканваха да провери налягането, работата на регенеративните балони, херметичността на шевовете, зареждането на батериите.

Последното изречение напомняше, че при включване на двигателя трябва да се изключат магнитните смукала. Ротанов се усмихна и тръгна към вратата.

Щом в прозорчето на индикатора се появиха нулите след запетаята, автоматът деблокира вратата, тя леко изтрака и се отмести, като откри пред него черна пропаст, която не водеше за никъде.

Нито трап, нито стълба. Далеч напред в светлината на прожекторите се виждаше извита греда от титан — едно от усилващите ребра в корпуса на бъдещия кораб.

Тук-там през преплетените скелетни греди проблясваха звезди, които приличаха на сините пламъчета на плазмена заварка.

Работата за днес беше завършена. Не забеляза никакво движение.

Конструкцията наподобяваше скелет на фантастично животно. Трудно можеше да се повярва, че слабите човешки ръце са извили и монтирали титановите ребра на този гигант.

Ротанов превъзмогна студа, който го бе сковал преди последната крачка в пустотата, изключи магнитите и включи раничния двигател. Тласъкът беше лек, почти незабележим. Сякаш невидими ръце го вдигнаха за раменете и внимателно го понесоха напред. Щом промени посоката, сребристата струя на изхвърлените газове с изви като дъга зад него. Почти не усещаше собственото си движение. Струваше му се, че скелетът на кораба е оживял, и летеше към него.

Ротанов промени посоката още веднъж и се озова в огромно празно пространство, незапълнено от листовете на обшивката. Сега видя бронята на кораба като в разрез. Приличаше на баница. Пластовете се отделяха един от друг с леки нитове. Това бе едно от последните нововъведения. Идеята принадлежеше на Торсон и им костваше поне едномесечно изоставане от графика. Затова пък в случай, че бъдат засегнати от „космическа проказа“, както Торсон образно нарече действието на антипространството, ще могат да изхвърлят външните поразени листове на обшивката, без да разхерметизират корпуса…

Идеята беше добра. Може би това средство щеше да се окаже по-полезно от защитните полета. Многопластовата обшивка беше толкова дебела, че Ротанов летя покрай среза почти минута. Най-после се мярна вътрешният пласт и раничният двигател го изнесе навън.

Сега летеше с гръб към кораба. Пред него се ширна свободно празно пространство. Само далеч встрани светеше жълтеникавата светлинка на триангулачната точка. Оттук се виждаше като на длан цялото строителство. Той още веднъж премести указателя на азимута, така че да съвпадне със светлинката.

Пунктът представляваше открита площадка с лазерни инсталации. При монтаж на големи блокове мрежата от такива точки посредством лазерните лъчи помагаше на строителите точно да свържат отделните конструкции в пространството, както и прецизно да сглобят отделните блокове.

Когато наближи, Ротанов забеляза тъмната фигура на човек в скафандър, застанал на площадката. Сянката на кораба, която закриваше светлината на прожекторите, му пречеше да го разгледа добре.

Обикновено триангулачните точки бяха напълно автоматизирани и не изискваха присъствието на хора.

„Някакъв ремонт или коригиране“ — равнодушно си помисли Ротанов, направи завой над площадката и включи магнитните смукала.

Подметките му изтракаха в метала и той тутакси забрави и за своя съсед, и за мястото, на което стоеше сега. Увисналият в пространството огромен кораб поразяваше въображението със скритата си мощ. Нещата не вървяха толкова зле. Корпусът беше почти готов. Само в отделни сектори липсваха части от обшивката, които щяха да бъдат поставени след монтажа на вътрешното оборудване и механизмите.

Корабът с нещо му напомняше на бременен кит. Ротанов се усмихна на глупавото сравнение, което му хрумна, и тутакси си помисли, че не е лишено от логика. Нали „Каравела“ ще бъде носител, майка на кораба, който в случай на необходимост ще осъществи кацането на Черната планета.

Някой внимателно го докосна по рамото. Човекът в скафандъра сега стоеше до него. Светлинният филтър скриваше напълно лицето му и от това той по-скоро приличаше на робот или на кукла.

Ротанов си спомни, че преди да тръгне, и той изглеждаше така в огледалото.

Човекът му правеше някакви знаци, сякаш завърташе ключ. Сигурно го молеше да включи радиотелефона. Ротанов нарочно го изключи, за да не го разсейват разговорите между монтажниците и командите на диспечера.

„Кой ли може да е и какво ли иска?“ Ротанов щракна ключа. Непознатият глухо каза:

— Здравейте. Включихте радиотелефона на неработна честота. Но така е по-добре. Никой няма да пречи на разговора ни.

— Кой сте вие? Представете се, моля — сухо рече Ротанов.

— Грегори. Академик Грегори. На времето изложих теорията за антипространството.

Ротанов си спомни, че пред Съвета Елсон спомена за фундаменталните трудове на някой си Грегори, но какво правеше академикът тук, в корабостроителниците, и на всичко отгоре съвсем сам?

Сякаш прочел мислите му, академикът каза:

— Сигурно нашата среща ви учудва? Но присъствието ми тук не е по-странно от присъствието на който и да е член на Координационния съвет или ръководител на голям отдел на Земната федерация. Явно и ние като всички останали понякога изпитваме нужда да размишляваме в самота.

— Може би. Как ме познахте? — попита Ротанов, като тази среща все още му се струваше малко странна.

— По номера на скафандъра. Ако не бяхте изключили радиотелефона, щяхте да знаете, че диспечерите два-три пъти предупредиха бригадирите на монтажниците, че се намирате в пространството.

— Жалко, бях ги помолил да не правят това!

— Мога да ги разбера. Началството не е много желан гост на обекта.

— А вие какво правите тук? В края на краищата корабостроителницата не е място за разходка?

— Така е. Работата е там, че всички математически изчисления по проекта на този кораб са мои. При това ръководя изчислителния отдел на корабостроителницата…

— Достатъчно — рече Ротанов, — извинете. Неочакваните срещи в пространството ми действуват на нервите.

— Потърсих ви не за да водим светски разговор. Отдавна искам да срещна човек, който мисли като вас и има вашите възможности. И ето че ми се представи подходящ случай.

— Чудесно. Да започваме тогава.

— Доколкото разбирам, вълнува ви изоставането на строителството. Корабостроителницата не спазва графика.

Този път Ротанов не се учуди и не възрази. Слушаше мълчаливо и внимателно.

— Замисляли ли сте се някога, че заобикалящите ни предмети се съпротивляват на усложняването на тяхната същност? Всяко усложнение изисква по-големи разходи на енергия. Колкото е по-високо равнището на сложност, толкова по-трудно се преодолява съпротивлението. Сложните конструкции изискват постоянно подхранване с енергия отвън, просто за да бъдат поддържани в дадено състояние. Иначе се разпадат на съставните си елементи. Дори много здравите се разрушават. Натрупват се грешки в информационния код, така наречените мутации.

— Какво искате да кажете?

— Опитвам се да обясня защо корабостроителницата не си изпълни плана.

— Оригинална теория.

— Ако оставим настрана вашия сарказъм, не е толкова оригинална. Но все пак ме изслушайте. Представете си, че сложността на системата превишава необходимото минимално равнище. Ако не е всеобщата тенденция към разпадане на материята в нашия свят, тази система в края на краищата ще се справи с поставените й задачи. По-бавно от една по-опростена система, но все пак ще се справи. Съвсем друго е при реални условия.

Ротанов разбра, че разговорът за нето ще има много по-голямо значение, отколкото предполагаше в началото. Историята с корабостроителницата беше само встъпление.

— Слушам ви, слушам ви — потвърди той, без да крие пробудилото се у него любопитство.

— И това е така, защото нашата Вселена, целият наш свят като че ли е поставен в пакет от антипространство. Тези две пространства са свързани като различни полюси. Преди влиянието на човешкия фактор върху тази система изобщо не се проявяваше. Ще отбележа, че само живата материя е способна да не се подчинява на закона на ентропията и един вид като му противодействува, от простото създава по-сложно. И тъй равнището на космическата дейност на човечеството сега е такова, че равновесието е нарушено, везните се наклониха… В резултат на вашата дейност рано или късно трябваше да се появи нещо подобно на Черната планета. Между другото, как си я представяте?

— Никак. Каним се да я изследваме.

— Бъдете внимателни. Засега сте се срещали само с концентрирани области антипространство. Но се пазете. То може да прониква във вашия свят във вид на много фина еманация, да насища обикновеното пространство. И тогава равнището на ентропията започва да нараства. Отначало незабележима, ескалацията на този процес ще се отрази преди всичко върху най-сложните системи. Върху човешкия мозък например, върху човешката психика — ще се променят някои морални ценности, ще нараснат равнодушието, умората. Цивилизацията бавно и незабележимо ще тръгне към своя залез така вече е ставало не веднъж и дваж под тези звезди.

— Май се опитвате да ме сплашите.

— Само ви предупреждавам — уморено рече академикът, — макар и да съзнавам, че нашият разговор е съвсем безполезен. Разберете поне, че Черната планета по своята същност няма особено значение. Тя е само врата към един друг свят…

— Ако през една врата в нашия свят прониква нещо, на което не му е мястото тук, тя трябва да бъде затворена.

— С какви средства разполагате? С какви единици измервате вашите мощности? Колко гигавата ще могат да развият например генераторите на този кораб?

— Около един милион.

— Ренитите са оперирали с гигапарси. Милиарди и милиарди гигавата не могат дори да бъдат сравнени с тази тяхна единица. И единственото, което успяха да сторят, бе да отсрочат малко гибелта на своята цивилизация. Но не успяха да „затворят вратата“, както благоволихте да се изразите.

— Откъде знаете това? — попита Ротанов и изведнъж изтръпна от мисълта за близка опасност. Нещо в казаното го разтревожи, но не се досещаше точно какво…

— Отдавна следя вашата дейност. Не е толкова трудно да се проучат докладите на експедициите.

Той можеше да го направи. Но за да не пропусне някоя подробност, трябваше да проведе цяло изследване.

Да допуснем, че разполага с много свободно време… Ала имаше още нещо. Но какво? Какво?!

— Вашите намерения трудно могат да се предскажат. Понякога сам не знаете какво правите.

— Доколкото разбирам, искате да ме посъветвате нещо?

— Оставете на мира Черната планета. Тя е опасна. Но още по-опасно ще бъде, ако се намесите в дейността й. Само ще ускорите процеса на разпространение на антипространството във вашия свят. Закрийте този район за полети на каквито и да е кораби. Ограничете своята необуздана експанзия, приберете преселниците от далечните колонии, помъчете се да задържите прогреса в разумни рамки. По този начин ще продължите съществуването на своята цивилизация с милиони години. Нима е малко?

— Не — поклати глава Ротанов. — Не е достатъчно.

— А какво искате?

— Преди всичко движение. Постоянно движение напред, ето в това се изразява нашата същност.

— Прощавайте. Бях сигурен, че срещата ни е безсмислена. Но поне ви предупредих.

Той включи двигателя. Подметките на обувките му изтракаха, червената звездичка на ауспуха му се изви нагоре и започна бавно да се отдалечава към главния шлюз. И чак сега Ротанов се досети какво в разговора не му даваше покой. Беше толкова просто и незначително на пръв поглед, че го разбра едва сега. Академик Грегори употребяваше неправилно местоимението „вие“. Все едно че се разграничаваше от цялото човечество.

— Почакайте! — извика Ротанов.

Радиотелефонът не отговори, тогава той включи двигателя и веднага форсира, като се мъчеше да пресече дъгата на траекторията, която водеше към главния шлюз От претоварването дъхът му секна, но той бе привикнал и на по-тежки натоварвания. Червената точка като че ли се приближаваше. Във всеки случай той се движеше по-ниско, а това означаваше, че траекторията му ще бъде по-къса, и там, до шлюза трябваше да се срещнат.

Закъсня с част от секундата. Това нямаше да има значение, ако в този момент шлюзът не се бе отворил и от него не изскочи цяла бригада монтажници. „Академикът“ добре си бе направил сметката — извършваше се смяна на екипите и Ротанов трудно би го открил в това множество от хора, облечени в еднакви скафандри. Оставаше му една последна възможност — радиотелефонът. Той превключи на общата аварийна честота и тихо каза:

— Внимание. Важно съобщение. Говори Ротанов, началникът на корабостроителницата. Моля всички присъствуващи да влязат в шлюза и да свалят шлемовете си.

Чуха се възмутени и протестиращи гласове.

— Повтарям, всички да влязат в шлюза. Задържам смяната.

Той включи червения авариен мигач на своя скафандър и решително прекрачи в шлюза. Когато вратата се спусна, във вътрешността на тясната метална камера се оказаха четиринадесет човека. Ротанов мълчаливо зачака помпите да напълнят шлюзовата камера с въздух и още няколко секунди, за да свалят шлемовете си. Сега вместо безличните блестящи мутри в него бяха вперени четиринадесет чифта живи, изгарящи от любопитство човешки очи.

— Кой е началникът на смяната? Приближете се! — Ротанов беше загубил всякаква надежда. — Познавате ли всички присъствуващи? Няма ли сред тях чужд човек?

— Не. Само хора от бригадата. А какво се е случило?

— Нищо. Свободни сте — уморено рече той.

 

 

Олег, на когото възложи да разследва този загадъчен случай, се върна след три часа уморен и зъл.

— Никакви резултати. Ти не ми обясни дори кого да търся!

— Не съм те молил да търсиш никакъв конкретен човек. Исках да разбера кой е излизал в космоса в тринадесет и четиридесет или малко по-рано. Има ли случаи на незарегистрирано излизане?

— Не. По това време втора смяна е свършила работа и си е отишла, а третата още не е била излязла. Само на северния обект са работили четирима монтажници, които не са успели да завършат скачването.

— Разговаря ли с тях? Не са ли забелязали нещо особено?

— Не. Освен това обектът е доста отдалечен от мястото, където си бил ти. А сега най-после ми обясни какво е станало.

Когато изслуша разказа на Ротанов, Олег задълго се замисли.

— Странна история. Грегори никога не е работил в корабостроителницата, пък и…

— Знам. Срещата наистина бе странна, но още по-загадъчна беше раздялата.

— Може да се предполага, че той все пак е бил между онези четиринадесет човека в шлюза.

— Проверих. Нямаше го там. Запомних гласа му, разговарях поотделно с всички момчета. Има само едно разумно обяснение. По някакъв начин той не е влязъл в шлюза, а е останал отвън и е успял да го направи така че никой да не забележи. Едно не мога да разбера. Защо му е трябвало да се представя за несъществуващия вече академик?

— Несъществуващ ли?

— Разбира се. Грегори е починал преди две години.

— Виж ти…

— Не ми го побира главата! Дивотия някаква, мистика! Непознат злосторник тук, в лунните корабостроителници!

— Не е злосторник, Олег. Там е работата, че не е злосторник. Може да се е ръководил от най-добри намерения. Пък и по начина, по който говореше, по мислите, които изказа, би могъл да бъде голям учен. Затова повярвах в академик Грегори… Неговите предубеждения не бяха лишени от разум, над което трябва сериозно да помислим. Особено ме разтревожи заплахата от разсеяна еманация на ентропията. Последиците от въздействието й върху човешката психика са непредсказуеми. При малка доза и бавно изменение на психиката може да не забележим!

— Как така?

— Много просто. Само онзи, който стои встрани, може да открие подобни изменения. Нужен е еталон. А когато липсва, представяш ли си в какво може да прерасне това, особено в затворена, плътно изолирана система?

— Какъвто е един кораб по време на продължителен полет…

— Точно така.

— Работата е сериозна. Може би си заслужава да поизчакаме? Да предложим на лекарите да поработят над този проблем? Сигурно има някакви средства, чрез които навреме да се открива болестта, психологически тестове…

— Ще трябва да помислим. А що се отнася до изчакването, няма за кога. Изчакването също е своето рода ентропия. Само чрез действие, съзидание можем да се справим с изненадите на Черната планета. Първата ни работа е да намерим онзи, който ни сервира тази задача.

— Все пак кого трябва да търсим?

— Скафандъра. Той не може да изчезне безследно!

— Ето номерата на всички скафандри на монтажниците, които са били в космоса по същото време. Посредством контролните автомати на изхода трябва да установим поне номера на неизвестния скафандър! Не може да е паднал от небето!

— Ами ако е паднал от небето?

— Искаш да кажеш… Да, и това трябва да проверим…

Ротанов се обърна към пулта за връзка и поиска данни за всички кораби и лодки, посетили корабостроителницата през времето, предхождащо излизането в космоса. Бяха взели под внимание всичко. Времето на действие на регенеративните балони. Зареждането на батериите. Разстоянието, което един човек в скафандър може да измине с тягата на собствените си двигатели. И след като въведоха всички данни в компютъра, получиха отговор, че чужд транспорт не е замесен в историята с „академик Грегори“, Скафандърът трябваше да се търси тук, на място.

Два часа след като беше преустановена работата в корабостроителницата и специално сформираните бригади за издирване започнаха щателно да обследват околността, на бюрото на Ротанов звънна селекторът за връзка.

На екрана се появиха гърбовете на струпали се хора. Когато се отдръпнаха, Ротанов видя на пода неподвижно лежащ човек в скафандър.

— Обърнете го — нареди той и тогава в лъча на фенера под раницата светна номер, който не фигурираше в регистрите на корабостроителницата.

— Пулс? — попита Ротанов.

— Не се долавя. Радиостанцията не работи. В балоните няма въздух.

Едва след като влекачът отнесе херметично запоената капсула в открития космос и изхвърли въжето, той даде команда на роботите да отворят скафандъра.

— Не прекаляваме ли с предпазните мерки? — скептично попита Олег.

Той седеше в креслото до бюрото на Ротанов, оттук му беше по-удобно да ръководи подготвителните работи.

— Скафандърът не фигурира не само в регистрите на корабостроителницата. Дори централният компютър не може да обясни какво означава този номер. Ако се съди по всичко, той е на около петдесет години, не по-малко. Откъде се е взел тук, можеш ли да ми обясниш?

Олег не отговори, защото роботът отвори магнитните шевове, които придържаха шлема към корпуса, леко го извърна и го отметна встрани. Под шлема нямаше нищо.

— Празен е! — разочаровано каза Олег.

— Ами да, един обикновен празен скафандър, който се разхожда сам из корабостроителницата и разговаря с ръководителя й на философски теми.

— Сигурен ли си, че това е той?

— Имам добра зрителна памет. Беше застанал в сянка, затова не видях номера. Но по общите си очертания старите модели трудно могат да се объркат с нашите — сигурен съм, че е същият скафандър, който видях.

— Какво означава всичко това? Човекът, който е разговарял с теб, се е скрил някъде, свалил е скафандъра, отново го е запоил и гол-голеничък е хукнал в открития космос?

— На пръв поглед се получава някаква щуротия.

— Само на пръв поглед ли?

— Остава възможността скафандърът да е бил управляван отвън.

— Та това не е робот, а скафандър!

— Но там има система от серводвигатели и магнитни мускули, която помага на космонавта да работи в условията на повишена гравитация.

— Тази система може да действува само при непосредствен контакт. Управлява се от биотоковете на човека, облякъл скафандъра, и не притежава координиращи центрове и приемателни възли.

— Знаем много малко за начините на предаване на биотокове от разстояние.

— Предполагаш, че има някой, който ги познава повече от нас?

Ротанов не отговори. Олег набра на клавиатурата поредната команда към робота и той свали нагръдника на скафандъра. Отново зейна странна, почти зловеща със своята неопровержимост празнина. Около минута Олег оглежда празния скафандър, после каза:

— На теория мога да се съглася с теб. Но не виждам начин да се реализира такова управление.

— Ренитите са успели да осъществят много невъзможни неща.

— Мислиш, че са те?

— Не, спомних си за тях само като пример. Ренитите са хуманоидна раса, но ако тази история е свързана с онези, които направляват черните кораби, всичко може да излезе много по-сложно и по-опасно.

И сякаш за да се убеди още веднъж в правотата на своите думи, той напипа под якето си рубиновия камък. Когато го притискаше до тялото си, имаше чувството, че камъкът е топъл, почти гальовен.

— Трябва колкото може по-бързо да завършим монтажа на „Каравела“. Струва ми се, че само на Черната планета ще разберем кой е изпратил този странен вестоносец. — Той кимна към празния скафандър, който сега приличаше на купчина вехтории. — Едно ми е ясно: появяването ни на Черната планета ще бъде неприятно за някого. Има някой, който не желае да стъпим на нея.