Евгений Гуляковски
Дългият изгрев на Ена (3)

3.

На следващия ден, щом отиде в центъра за управление, Ротанов повика двамата си заместници по научната и техническата част, както и някои завеждащи отдели. Общо взето, той не ги измъчваше със съвещания, тъй като смяташе, че на една военизирана база ръководството трябва да бъде съвсем опростено и всеки да знае задълженията си. Ако някои проявяваха небрежност, той бързо им намираше подходящи заместници и постепенно създаде квалифициран отряд от добри ръководители на различните служби, тъй че при извънредни обстоятелства отделите можеха да функционират самостоятелно.

Ала сега му бяха нужни не само хора, които да разбират поставената пред тях задача, а съратници, готови да поделят с него тежкия товар на отговорността, тъй като това, което беше замислил, нямаше прецедент в практиката на Федералния космически флот.

Докато очакваше сътрудниците си, даде повторна команда на робота чистач. Навсякъде се стелеше дебел пласт прах, в ъгъла се търкаляха дори парчета от счупена ваза.

„Щом приключа с «Ленинград», веднага ще се заема с отдела за вътрешна кибернетика“ — твърдо реши той като гледаше с раздразнение как непохватният робот изсипва събрания боклук в ъгъла, където бяха пръснати парчетата от вазата.

Но щом вратата се затвори зад последния от повиканите, щом сложи пред себе си чист лист хартия и извади от горния си джоб измачкания бележник със сребърното моливче, което не намери време да смени с магнитна писалка, всички странични мисли моментално се изпариха от главата му.

— Бих искал да разгледам „Ленинград“.

Забеляза колко ги порази казаното и веднага, без да изчака възраженията им, продължи:

— Разбирам цялата безпрецедентност на това решение, както и отговорността, която поемаме върху себе си.

Говореше така, сякаш вече бяха съгласни с него, сякаш не можеше да има възражения. Известно време те мълчаха, смаяни от чутото. Пръв дойде на себе си Стрехов — завеждащ отдела за товарни превози.

— Рано или късно Съветът ще научи… и тогава…

— Не възнамерявам да крия от Съвета своите действия — прекъсна го рязко Ротанов. — Положението е твърде сериозно, а повикаме ли специална комисия от Земята, тя ще пристигне след половин година. Имам основания да предполагам, че тогава ще бъде късно да изследваме „Ленинград“.

— Но киберите проучиха кораба!

— Знам. Необходимо е още веднъж да се огледа, и то от хора.

— И после да поставим цялата бригада шест месеца под карантина, тъй ли?

— Ако се наложи, ще я поставим. Зависи от това, какво ще открием на кораба.

— Но ние не разполагаме с висококвалифицирани специалисти микробиолози, нито с пространствен биолог.

— Там няма да търсим следи от чужда микрофлора.

— Какво тогава?

„Ако знаех…“ — помисли си той, а гласно рече:

— Ще провеждаме търсенето със скафандри за свръхзащита. Подгответе необходимата апаратура за съставяне на структурни карти на магнитните и електрическите полета на кораба. Ще се помъчим да измерим в границите на възможното и влиянието на кораба върху гравитационното поле на Регос.

— Масата му е много малка…

— Така е, и въпреки това ще опитаме. След огледа цялата апаратура, в това число скафандрите и механизмите, използувани на кораба, да бъдат унищожени. Подгответе съответния акт…

„Ще рискувам, пък да става каквото ще — реши той. — В края на краищата Съветът ще се добере до мен и ще ме скастри за всичко наведнъж. Но през близките шест месеца това нима да им се удаде, пък и аз сам ще отговарям за действията си.“

 

 

На Елсон му се струваше, че асансьорът го отнася на края на света. Пред погледа му се мяркаха светещите цифри на етажите: „минус деветдесет и шести“, „минус деветдесет и седми“… Далеч отгоре над главата му бе надвиснала многокилометровата тежест на планетната кора. Дори въздухът тук му се струваше по-гъст, миришеше на изгоряла гума, на нова пластмаса и на нещо гранясало и лютиво.

И тъй, на Регос няма да може сериозно да се занимава със своята работа. Ще загуби поне две години. Елсон не можеше да си обясни защо Ротанов постъпи толкова несправедливо с него. „Просто ме изпъди като кутре и ме изпрати на първото място, за което се сети. Беше му безразлично дори това, че не разбирам от енергетика и реактори! Искаше да ме прогони по-далеч, за да не му се пречкам, за да не му се мяркам пред очите…“ Може би и в това енергетично подземие ще могат да се направят някои изчисления и наблюдения, постепенно той ще събере данни… Тогава двамата отново ще се срещнат и той ще докаже на Ротанов, че ентропистиката не е толкова теоретична наука…

 

 

„Ленинград“ ги посрещна с онази особена тишина на мъртвите механизми, каквато има само на консерви раните кораби.

Преградните стени пращяха, докоснати от космическия студ. Сноповете светлина от надшлемните фенери осветяваха бляскави като брилянти огромни фантастични кристали скреж. Тук-таме се бяха образували толкова много, че когато тромавите стоманени крака на скафандрите попадаха върху тях, се разнасяше отдавна забравеното скриптене, сякаш вървяха по преспи сняг в своята далечна родина.

Ротанов едва ли можеше да обясни защо се включи в огледа на „Ленинград“. Не беше необходимо и той прекрасно разбираше, че ако успеят да намерят нещо необикновено тук, то ще стане видно по-късно, върху лентите и картите на многобройните прибори, които бяха накачени по техните скафандри.

Всъщност какво търсеше той? Защо реши повторно да се инспектира консервираният кораб? Представи си какъв шум ще предизвика това в щаба на флота за далечно разузнаване, който ревниво пазеше своите владения от нашествие на външни хора, и веднага съжали, че се е забъркал в тази каша.

Първата изненада ги очакваше пред капитанската кабина. Автоматът не реагира на командата да отвори вратата. Синкавият пластмасов панел, който скриваше бронираната плоча, им преграждаше пътя към самата светая светих на кораба. Ротанов се опита да набере капитанския код на ключалката. Тежките клещи на скафандъра с мъка се справиха с тази трудна задача, но резултатът беше същият — вратата не се отвори. Наложи се да повикат ремонтния робот и с плазмения нож да изрежат парче от преградата. После видяха, че зад вратата, където така яростно напираха да влязат, няма нищо интересно. Автоматичните ключалки се бяха повредили и блокирали… При по-нататъшния оглед Ротанов се увери колко е прав Олег. Поотделно всяка от незначителните повреди на кораба можеше лесно да бъде обяснена. Но всички заедно… Бяха твърде много, за да се търси стандартно обяснение.

Когато започнаха чисто техническите проверки на напрежението на полетата в различните точки на кораба, Ротанов реши да разгледа жилищните помещения, без да очаква, че там ще открие нещо интересно.

Първите три каюти, старателно почистени и подготвени за консервация, му се сториха съвсем еднакви. Липсваха личните вещи на екипажа. Помещенията изглеждаха необитавани и студени. Погледът му просто нямаше върху какво да се спре.

Ротанов отвори вратата на четвъртата каюта и се закова на място. На пода, на леглото — навсякъде се търкаляха различни предмети.

За космонавта редът постепенно ставаше част от неговата природа. За всяка небрежност по време на полет, дори най-дребната, понякога се заплащаше твърде скъпо. Трябва да са настъпили дълбоки вътрешни промени в психиката, та навиците, вкоренени още в детството в специалните училища, да бъдат забравени.

Разхвърляните каюти не бяха много — само шест от четиридесет и седемте. Ротанов си записа номерата и отново се присъедини към групата, която беше завършила измерванията и огледа.

В енергийния сектор се натъкнаха на друга странност. В част от резервните акумулатори, които не бяха използувани по време на полета, липсваше енергия. На пластините нямаше дори остатъчни статични заряди — онези, от които при монтаж на енергийни блокове не може да се избави нито един инженер.

Ротанов търсеше поне искрица, поне светлинка в загадката, с която се бе сблъскал Олег, но новите факти още повече сгъстиха мъглата. Без съмнение подробният анализ на енергийните карти и структурните полета ще ги изправи пред нови проблеми. Оставаше им да чакат компетентна комисия със специална апаратура, но на Ротанов, кой знае защо, му се струваше, че нито количеството, нито качеството на новите изследвания ще помогнат да се доберат до нещо. Ако Олег е описал точно създалото се положение, тогава онова, с което се бе сблъскал в космоса, може и да няма материален израз в нашия свят. Ако е така, ако бяха попаднали на някакво особено състояние на пространството, което не е свързано непосредствено с материята на нашия свят, то земната наука ще се изправи пред проблем, който едва ли ще успее да реши с традиционните методи. Може би затова са били толкова трудно уловими последствията, атаките върху кораба…

Впрочем само върху кораба ли? Ами неочакваните болести, сполетели екипажа? Ами тези разхвърляни каюти? Ротанов разбираше, че не е трябвало да се занимава с тая работа. Нека учените да анализират структурата на полетата и физическото естество на феномена, поразил земния кораб. Неговото задължение е да установи има ли тук пръст враждебен разум.

Ами ако това е само първата лястовичка, първият опит на неизвестен и силен враг, който можеше да сложи край на стремежа на човечеството към звездите?

Ако е така, тогава Олег е прав. Тогава не бива да мисли за предпазливостта, на която толкова държи, а трябва незабавно да се заеме с изследването на планетата. Но са нужни доказателства — макар и косвени. Дали не търсеше тъкмо тях на „Ленинград“? Търсеше, но не ги намери…

 

 

В същото време човекът, който можеше да отговори на много от въпросите на Ротанов или от когото поне зависеха тези отговори, се спускаше с асансьора в енергийния подземен център на базата, по-далеч от очите му, както реши Ротанов.

Най-после асансьорът шумно спря и вратата се плъзна встрани, като откри пред Елсон блестящ от чистота овален коридор. Панелите излъчваха мека разсеяна светлина, от таванските ниши се спускаше зеленина. И само мощното боботене напомняше от време на време, че тук е енергийният център на базата.

Машинната зала порази Елсон. В нейното многокилометрово пространство, изпълнено с колони, които поддържаха горните етажи, и с еднаквите кубове на неутронните генератори, свободно можеше да се побере цял град. Залата учудваше и със своята просторност и мощ. Като че ли в това царство от машини, способни да натрупат в своята утроба енергията на цяла звезда, нямаше място за човека.

Елсон очакваше тук да е горещо и задушно и беше приятно изненадан от свежия прохладен въздух. Над кожусите на генераторите трептеше пъстра мараня, но вероятно енергетичната реакция, която превръщаше материята във вътрешността на тези машини в студен неутронен пламък, не отделяше много топлина.

Под тавана, над фантастично преплетените тръби и черните кабелни шини, плаваше прозрачна чиния.

Елсон не се досети веднага какво е това и едва като се вгледа, реши, че там сигурно се намира пултът за управление на енергозалата. На какво ли се държеше тази шестметрова стъклена „леща“? Не се виждаха нито въжета, нито подпори, които да я поддържат. Залата толкова потисна Елсон, че той се обърка, не знаеше какво да прави по-нататък, накъде да върви.

Стъклената кабина трепна, бавно се спусна и се насочи към него.

— Ей, младежо, дълго ли ще стоиш тук? — разнесе се отгоре нечий насмешлив глас.

Едва след седмица, след дълги медицински процедури, ваксинации и прегледи Елсон най-после можеше да започне работа.

Главният енергетик Гришин беше пълен човек с пронизващи яркосини очи, които изглеждаха като чужди на неговото олющено от радиационните изгаряния лице. Той седеше в просторния салон, който му заместваше кабинета, и премяташе в ръце личната карта на Елсон.

Без да погледне нито веднъж в нея, Гришин замислено изучаваше младежа, като че ли преценяваше колко струва.

— Вероятно не сте очаквали това назначение? — попита най-после той, извърна поглед от Елсон и го насочи някъде встрани, сякаш бе загубил всякакъв интерес към него.

И тогава като че ли нещо се отприщи в Елсон. Той заговори за своята наука, за годините, прекарани в университета. За мечтата си да работи по специалността. И че само хора, които не следят научната информация, не могат да разберат значението на ентропистиката.

Гришин го слушаше внимателно и кимаше в знак на съгласие, с което още повече разпали младежа. Елсон реши, че най-после е намерил слушател, който може да го разбере. Не се сдържа и му разказа за обидата, нанесена му от Ротанов. А когато свърши, Гришин неопределено рече:

— Ротанов няма нищо общо с това. Аз го помолих спешно да изпрати ентропист в моя отдел.

Елсон почувствува как кръвта нахлу в главата му.

— Нужен ви е ентропист? В машинното отделение?

Гришин кимна, разтри дебелия си врат, после неочаквано извади от бюрото нахвърлен на ръка чертеж и му го подаде.

— Огледайте го.

Учуден, Елсон разгърна схемата, изпъстрена с непознати знаци и линии.

— Това е план на машинната зала, ето ги и генераторите. — Дебелият пръст на Гришин бавно се разхождаше по чертежа. — Тук са отбелязани мощностите на всички генератори при едно и също натоварване. Виждате ли, те са различни. А трябва да бъдат еднакви.

— Но механизмите не могат да бъдат съвсем еднакви, допустими са незначителни отклонения в технологията, монтажа, условията на експлоатация.

Гришин кимна.

— Така е. И тогава са неизбежни случайните загуби. При нас съществува определена закономерност. Неизвестно защо, но машините работят по-лошо само в един участък. И това започна отскоро, преди няколко дни. Тук тези неща се забелязват веднага. Е, какво, не искате ли да откриете причината? — Гришин скептично разглеждаше Елсон, сякаш искаше да каже: от теб няма да има особена полза, но и вреда също. Току-виж си изнамерил нещо полезно. — Ако успеете да разработите приемливи препоръки, чрез които да се икономиса поне една десета процента от мощността на нашите машини, смятайте, че не са ви учили напразно в земните училища.

Елсон взе схемата. Не очакваше, че този суховат, скептично настроен човек може да му подскаже пътя към практическото приложение на неговата наука, но във всеки случай онова, което му предлагаше, беше интересно. За да скрие вълнението си, той разгърна схемата и бързо попита:

— Какво се намира над това място на горните етажи? Не са ли забелязали тук индуциране, магнитни или други полета, които да идват отгоре?

Гришин въздъхна.

— Не. Проверихме. Горе са акумулиращите устройства. Там не може да се влезе дори със скафандър за свръхзащита.

— И все пак там се извършва ремонт, прави се профилактика, нали?

— Естествено. За тази цел веднъж в годината сме принудени да спираме машините и да прехвърляме почти цялата енергия в резервните кондензатори. Това е сложна операция и ни струва доста скъпо. Под нас са скалните основи, там няма нищо, а на следващия етаж като че ли всичко е нормално, пък и е трудно да се установи нещо без специална апаратура. Нашите техници не знаят какви уреди могат да помогнат, за да се оправим в тая дяволска работа. И аз помолих да ни изпратят ентропист. Е, ще се заемете ли с този костелив орех?

— Разбира се, ще опитам. Макар че не мога да ви обещая веднага. Ще се помъча да разбера как стоят нещата.

 

 

Жилището, определено за Елсон на етажа на енергетиците, се състоеше от спалня, малък хол и миниатюрен килер с кухненски автомат, който заменяше трапезарията. Всеки момент кухненският автомат беше готов да му поднесе ястия, за които не са мечтали дори някогашните барони. Ала той се чувствуваше някак самотен сред този невероятен комфорт и се надяваше, че принудителната му самота няма да продължи дълго. Ето защо, след като се изкъпа и преоблече, Елсон побърза към централния салон на енергоблока.

Той представляваше голяма зала столова с игрални автомати и задължителните спортни уреди. Но за негова изненада в това разкошно помещение нямаше много хора. И което особено го огорчи — почти не се виждаха женски лица. Елсон си даде дума, че при първа възможност ще огледа всички горни етажи. Но днес, след уморителните медицински прегледи и не по-малко уморителния разговор с Гришин, не се чувстваше готов за изследователски експедиции. И като помисли малко, реши да си легне рано.

За свое най-голямо учудване, когато се прибра, Елсон намери в стаята си непознат червенокос човек, който се бе разположил нахално на дивана пред видеото.

— А, новакът… — започна червенокосият, без да откъсва очи от увлекателния филм, в който индианци с малки старинни самолети преследваха в пустинята главния герой в космически скафандър.

— Какво търсите тук? — хладно попита Елсон.

Неговият въпрос толкова смая червенокосия, че той дори изключи видеото.

— Не са ли ти казали, че ще живеем заедно?

— Не.

— Ама че работа… Шефът обича да сервира приятни изненади на новаците. Досега ги посрещаше с баснята за блуждаещия генератор, но този път е сменил репертоара.

— За какво? — подозрително попита Елсон. — Какво представлява този блуждаещ генератор?

— Така да се каже генератор, който по неизвестни причини губи мощност. Гришин пробутва тоя номер на всички новодошли. Своеобразен тест за съобразителност и находчивост. Новаците обикновено започват да преплитат крака, суетят се, проверяват мощностите, съставят таблици, а Гришин прави извода дали с течение на времето от тях ще излезе нещо.

— Значи тая история с генераторите е чиста измишльотина? — извика Елсон, като едва сдържаше гнева си.

— Не съм казал това. Генераторите са сложни и трудни за разбиране машинки — един вид „черна кутия“. И в тази „кутия“ все нещо е неизправно и не съвпада с набелязаните параметри. Никой досега не е успял да открие някаква закономерност.

— Аз ще открия.

— Добре. Дерзай. Гришин ще оцени старанието ти. Време е да вървя на дежурство. И следващия път, маестро, не забравяй да затвориш душа в банята, за водата, между другото, имаме лимит…

 

 

Мина почти месец и чак тогава възложиха на Елсон самостоятелно дежурство в енергоблока. През това време той завърши сложните теоретични изчисления за предполагаемата ентропийна аномалия. Но пълна картина от ограничените данни, с които разполагаше, не се получи. Той нямаше търпение да остане сам в енергоблока и да провери сериозно всичко. Да извърши нови, по-прецизни измервания. За това трябваше само да даде съответната задача на кибернетичните машини, които обслужваха енергийния център. Можеше да го направи и по-рано, без да дочака дежурството, но след насмешките на червенокосия си съквартирант Рузаев реши да направи всички предварителни изчисления самостоятелно и по възможност да не ги разгласява, докато не получи някакъв резултат.

Най-после дългоочакваният ден дойде. След едномесечна подготовка, теоретични задачи, разбор на различни ситуации, след шест дежурства като дубльор Рузаев най-после го прати самостоятелно да дежури в залата.

— Най-важното, което се иска от теб — завърши наставленията си Рузаев, — в случай, че стане нещо, е да дръпнеш ей тази червена ръчка. Друго не пипай.

Елсон се усмихна. През изминалия месец той чудесно се ориентира в апаратурата на центъра, а Рузаев явно го подценяваше, инак надали така спокойно щеше да го остави самостоятелно да дежури.

За да го убеди окончателно в своята некомпетентност, той наивно попита:

— Всъщност кога трябва да дръпна червената ръчка?

— При всяко произшествие. Например при нарушаване на режима, претоварване или сигнал на пулта. Така ще прехвърлиш управлението в централния пост и ще сигнализираш на Гришин. Повече от теб не се иска. Гледай да не се намесваш в работата на машините.

— Слушам, шефе!

— Още е рано да дежуриш сам, но Гришин реши, че си узрял. Тъй че действувай.

Щом остана сам, Елсон разгъна на работната маса пред пулта схемата на машинната зала с бележките на Гришин и започна да набира команди за централния компютър. Не беше сигурен, че ентропийната аномалия е причина за нарушения режим на работа в енергийната зала, но се надяваше да разбере това по характера на неизправностите, по тяхната систематичност и интензивност.

Елсон прекрасно знаеше, че ентропията е теоретично понятие, че под този термин се подразбира общият стремеж на материята на нашия свят да преминава от сложни в по-прости форми, като при това безвъзвратно губи част от енергията си.

Ето защо се изпразваха акумулаторите, старееха и се разрушаваха сложни молекулярни съединения и в света на неорганичната материя разпадането преобладаваше над синтеза.

Само животът не се подчиняваше на този всеобщ световен закон. Той единствен можеше да преобразува простите форми на материята в по-сложни, като същевременно увеличаваше своя енергиен потенциал.

Законът за ентропията е един и същ за всички известни на човечеството части на Вселената. Не се срещат никакви отклонения. И въпреки това, след като завърши съставянето на програмите, противно на всякаква логика Елсон си представи поредния бюлетин на новините приблизително така:

„Младият учен Елсон откри на Регос ентропийна аномалия. Опасността, надвиснала над базата, е предотвратена благодарение на смелите действия на талантливия учен.“ Ентропията е сериозно нещо и всякакви шеги — дупки, аномалии — не са за нея… Но тогава какво ставаше в машинната зала? Ако можеше да изследва горния етаж… Не е изключено там да възниква силово поле, индуциране във веригата или изтичане на акумулиращите устройства. При такава концентрация на енергия, каквато има тук, всичко може да се очаква… Този ефект, изглежда, се появява само при голямо натоварване. Елсон приключи с въвеждането на данните и съставянето на програмите и натисна копчето за пускане в движение. Сега му оставаше да чака резултата.

В залата цареше изумителна тишина, нарушавана само от шумоленето и пращенето на статичните изпразвания, които се образуваха върху кожусите на генераторите. Те превръщаха материята в неутронна плазма, а после на втория етаж, в акумулиращите устройства, тя се преобразуваше в електрическа енергия.

Върху пулта на компютъра светна надписът „Резултатът готов“. Той изщрака, изхвърли карта с резултатите от изчисленията и същевременно на стереоскопичния екран се появи странно скелетно образование, наподобяващо леща, разсечено на две от хоризонтална плоскост. Колонките от цифри от двете страни на тази конструкция не говореха почти нищо на Елсон. Това не го задоволи и той веднага постави следващата задача на компютъра, която се свеждаше само до фразата: „Да се опрости резултатът.“ Лещата на екрана трепна, залюля се, но формата й в общи линии се запази, макар че значително намаляха ребрата и оредяха колоните от цифри.

Все пак той се досети, че чертежът на екрана представлява обемна структурна карта на електрическите полета в залата, каквато всъщност искаше да получи. Оставаше неясно най-важното — неравномерната напрегнатост на тези полета. Излизаше, че в центъра на лещата изобщо липсваха напрежения, докато в краищата постепенно нарастваха до обичайното равнище на фона…

Разликите в напрегнатостта на полетата бяха едва уловими, на границата на чувствителността на приборите, а центърът на лещата, както разбра Елсон, се намираше на горния етаж. Не случайно искаше да се добере дотам…

Той реши да се разходи из залата и да обмисли получените данни.

Дали да съобщи резултата на Гришин? Но нали трябва по някакъв начин да го обясни… Картината напомняше затворено електрическо поле на кондензатор, само че с отрицателен знак. Ако в кондензатора се натрупват електрически товари, тук те се унищожаваха. И там, и тук има някакъв геометричен център, полюс… Трябва да помисли какво има във вътрешността на полюса и да го направи незабавно, защото след половин час картината при тези нищожни напрежения може да се промени. Тогава напразно ще търси нещо горе… Елсон добре разбираше, че е безполезно да пита Гришин. Никой нямаше да се съгласи заради проверката на теоретичните му изчисления да рискува живота на хората, които ще трябва да влязат в енергийния сектор. Гришин май каза, че това дори е невъзможно. „Но аз имам право да рискувам. Всеки човек го има!“ Интуицията му подсказваше, че е попаднал на нещо много важно, едва доловимо, и той разбираше, че ако не намери начин незабавно да провери какво става там, никога няма да си го прости. Центърът на загадъчната леща го привличаше като магнит.

До входа, покрай овалната стена на енергозалата, се виждаха вратите на някакви шкафове. От чисто любопитство той дръпна една, втора… Третата неочаквано се отвори. Пред него, внимателно сгънат, стоеше скафандър за свръх защита…

„Значи в случай на необходимост има начин да се проникне в «горещия» радиационен сектор! Тези скафандри не са поставени случайно тук.“

Тънката метализирана материя с двупластова прозрачна пластмаса се оказа гъвкава и лека. Шлемът леко изщрака, застана на мястото си и веднага се включиха регенерационните устройства. Лъхна го малко сладникав, наситен с кислород въздух.

Той нави шнура, който се люлееше на скафандъра, около кръста си и го завърза на възел. Погледът му попадна на стената в дъното на шкафа… Закриваше я завеса от тъмна материя, но при изваждането на скафандъра тя леко се бе отместила и сега зад нея се виждаха някакви големи букви. Елсон дръпна завесата. Върху цялата стена на шкафа пламна червен надпис: „Авариен шлюз“