Евгений Гуляковски
Дългият изгрев на Ена (21)

8.

След четвъртия изстрел карабината направи засечка. Олег забеляза вдигналото се нагоре малко облаче прах на това място на пътеката, където се заби последният куршум. Почти веднага до него се разнесе глух взрив. Костюмът действуваше, батерията беше заредена и само това го спаси. Но от експлозията главата му се размъти. Линията на пътечката заплува и се изкриви, земята се размърда, разлюля се. Той видя и изскочилия Ларт, върху когото се нахвърлиха изведнъж десетина рои. Мяркаха се копия, но цялата тази картина Олег възприемаше неясно, като насън. Последното, което си припомни, преди да рухне под тежестта на връхлетелите върху него нападатели, беше мисълта, че и трите изстрела попаднаха в целта и раздробиха вътрешностите на летящото чудовище, което Ларт толкова ненавиждаше и от което се страхуваше. Змеят се сгърчи във въздуха, хаотично размаха криле. „Няма да отиде далеч сега този ваш стрик“ — помисли си той и загуби съзнание.

Свести се на разсъмване от студения морски вятър и целият настръхна. Защитният костюм вече не беше на него. Той поотвори залепналите си клепачи и видя, че е на палубата на някаква примитивна гемия. Грубите въжета, които стягаха цялото му тяло, му причиняваха силна болка. Омотани около него няколко пъти, те здраво го приковаваха към мачтата и не му позволяваха да мръдне. Само изпокъсаното бельо прикриваше израненото му тяло. Нямаше я и раницата с планетарния комплект. „Лоша работа — унило си помисли Олег, — много лоша.“

Палубата беше направена от тревисти стъбла и изглеждаше слаба, пък и самата гемия не внушаваше сигурност. Порази го и липсата на екипаж, само на носа се виждаше самотна фигура на човек. А наоколо чак до хоризонта се простираше безбрежен враждебен океан. Нямаше къде да избяга, пък и беше безсмислено. Измъчваше го жажда, лявото му рамо, ранено по време на схватката, бе стекло и силно го смъдеше. Стиснал зъби, без да обръща внимание на болката, Олег напрегна всичките си мускули, като се мъчеше да скъса или поне да разхлаби въжетата. Нищо не излезе, но неочаквано зад него някой изстена. Доколкото бе възможно, той обърна глава и видя, че от другата страна на мачтата с гръб към него беше завързан Ларт. „Добре, че сме заедно.“ Веднага му стана по-леко, дори болката му понамаля. „Двамата ще измислим нещо, ще издебнем момента и тогава тази гемия ще се насочи натам, където ние искаме. А накъде всъщност?“ — тозчас запита той и разбра, че без карти и навигационни уреди те ще бъдат съвсем безпомощни в непознатото море. „Интересно дали Ларт умее да плува? Май казваше, че никога не е напускал своя остров. Значи ще трябва да дочакаме края на пътешествието.“ А то завърши по-бързо, отколкото очакваше.

На следващия ден надвечер на хоризонта се появи голям остров. Над него вероятно бушуваше силна буря, защото водопад от мълнии падаше от скалистите му върхове в морето. Олег никога не беше виждал такава буря, в нея имаше нещо неестествено, зловещо. Към тях се приближи роят, единственият моряк на този плавателен съд. Мълчаливо, както правеше всичко, той подаде на всеки от пленниците по чаша зеленикав растителен сок. Жаждата му беше толкова нетърпима, че Олег, без да се замисля, пресуши своята чаша на един дъх. И тутакси предателска отмаляваща топлина се разля по цялото му тяло. Няколко минути той все още се опитваше да се бори, после омекналото му тяло безсилно увисна на въжетата. Роят вдигна една раковина, обърна се към брега и даде сигнал. В тътнещия водопад от мълнии се образува цепнатина. Направлявана от уверена ръка, гемията изчезна в бушуващата зад него огнена завеса.

Един човек стоеше в редицата от еднакви, приличащи си като две капки вода хора, обръснати и разсъблечени, странно безлични, странно равнодушни, странно покорни. Човекът не знаеше кой е. Не знаеше и защо е тук и само смътно си спомняше, че в тази редица има някой, когото познава, който му е нужен. Той се напрягаше да си спомни, опитваше се да открие познатото лице, но всички бяха като огледално отражение един на друг. Застаналите пред него по команда, един след друг, на равни интервали от време изчезваха в отварящата се врата. Тогава цялата редица се придвижваше напред и вратата се придвижваше срещу човека. Той разбираше, че трябва да открие познатото лице, преди да го погълне тази страшна врата. Кой знае защо, това му се струваше много важно. Важно, но защо? Важно, но за кого? Той не знаеше, но с всяка направена крачка, с всяка секунда в мълчаливия строй в мозъка му възникваха все повече въпроси и мисли. Мислите не бяха равностойни. Едни извикваха в главата му представа за нежна ласкава топлина и усмивка на лицето, други неизвестно защо пораждаха болка. Мислеше си колко е хубаво да си стои така тихо и мирно като останалите. Да не си напряга мозъка за нищо, нищо да не иска и по лицето му се появяваше усмивка. Когато се опитваше да си спомни как се е намерил тук, остра болка пронизваше главата му от челото до тила. Тогава той раздроби тази проста мисъл на още по-прости. На още по-елементарни. Ето той влиза. Вратата се затваря. Но по-рано стоеше на съвсем друго място. Можеше и да си го представи: нисък сводест таван. Хубав, здрав таван от бетон. Дълга металическа маса, ремъци, които приковаваха тялото му към нея… Бодване… Отново бодване… остро бръмчене в ушите… и вече нямаше име… А преди имаше… Но сега не бива да мисли за това, защото измамната болка се връща с нова сила. Той непрекъснато я викаше и я усмиряваше, като по този начин изучаваше характера й, намираше слабите й места, учеше се да се бори и да мисли въпреки забраната… Разполагаше с много малко време, твърде неравни изглеждаха силите и затова той започна да търси в редицата от еднообразни физиономии лицето на приятеля… Търсеше го и не го намираше. А до вратата оставаха само четири крачки. Четири минути. И тогава, заставяйки се изтърпи всичко до край, той преодоля болезнения праг и включи затвореното за външно въздействие подсъзнание. Някога умееше да го прави, някога го бяха учили как да го прави. Не помнеше кой и къде, пък и това не бе най-важното, важен бе резултатът. Някъде дълбоко в паметта, в подсъзнанието му се пазеше неговото име… Олег се олюля, едва не загуби съзнание, за малко не падна, но все пак се задържа и замря с неподвижно лице. Сега си спомни всичко и беше готов да продължи своя тежък път. Болката, победена от проясненото съзнание и волята, притисната в ъгъла, вече не властвуваше над него.

Олег изтри от мозъка си чуждото въздействие, чуждите заповеди и чуждата воля. И отново стана човек. „Преди всичко Ларт. Трябва да го намеря.“ Но Ларт го нямаше. Олег стоеше последен в редицата. Значи Ларт бе влязъл преди него и той ще трябва да се срещне лице с лице, без помощта на приятеля с онези, които го чакаха там. Вратата се отвори и Олег прекрачи прага. Малка стая, голи стени и маса по средата. Само след миг разбра, че не е маса. По-точно, не е само маса. Четири крака, широка повърхност с хартиени рола и картони, всичко това го имаше, но освен него се виждаше и човешко лице. Главата беше огромна и безобразна. Тя втренчи в Олег немигащите си очи и прехапа устни, после две малки ръце, започващи някъде от врата, които не забеляза отначало, зашариха по масата. Намериха някакъв картон, вдигнаха го и главата започна да го разглежда. Сетне с тъничък, смешно писклив гласец каза:

— Име, фамилия, длъжност! Отговаряй веднага и бързо!

— Длъжност нямам, името си не помня! — без да се замисля отговори Олег. Не искаше засега да издава, че си е възвърнал паметта.

— Правилно. Длъжност ще получиш по-късно. Задавам следващия въпрос: кой е най-големият враг на нашия силно обичан остров?

— Не знам! — ясно рече Олег и веднага разбра, че този път сгреши.

— Не знаеш? — Масата се развълнува, повърхността й леко се нагъна, огромното чело се навъси, а ръчичките нервно затършуваха в книжата. — Какво правят ония от нормативния отдел! При мен постъпва абсолютно неподготвен материал! Ще трябва да те изпратя за допълнителна обработка!

Олег разбра, че няма какво да губи. Пред него стоеше робот. Обикновен биологичен робот от доста примитивен клас. Само дето се държеше малко странно за робот, съвсем по човешки се учуди… Роботите не умеят да се учудват. Все пак подобно тясно специализирано същество механизъм не може да има голям интелект. И той реши да се възползува от този факт и от още нещо: роботът сигурно имаше определена програма за работа. Трябва да го постави натясно, да го накара да излезе от релсите и да го принуди да вземе нестандартно решение. Като минимум това ще му даде допълнително време, а после ще действува според обстоятелствата.

— Не подлежа на обработка! — с все същия бюрократично уставен тон рече Олег.

— Не подлежиш на обработка? Това пък защо? — искрено се изненада роботът и неговото учудване подсили убеждението му, че е на прав път.

— Тайна. Но на теб, единствено на теб мога да се доверя.

Олег понечи да се приближи до робота, но той веднага отскочи.

— Хайде, хайде! Спазвай дистанцията! Няма да позволя никакви фокуси!

— Само исках на теб, лично на теб… — Олег се огледа: — Наоколо има врагове, разбираш ли, тайната не бива да се разгласява!

— На острова няма врагове! Можеш да говориш. Имам добър слух!

— Работата е там, скъпи приятелю, че аз съм Човек. А човекът не подлежи на обработка.

— Човек, човек, човек… — замърмори роботът, дебелите му уродливи устни се изкривиха в нещо средно между усмивка и гримаса на недоумение. Един от краката на масата трепна и неочаквано, странно извивайки се, почеса главата. Ако положението му не беше толкова трагично, този забавен у род щеше да го разсмее. Малките ръчички припряно прехвърляха картоните на масата, сякаш търсеха отговора между тях. Явно не го намери, защото роботът най-сетне попита:

— Какво е това „човек“?

— Същество, което притежава свобода на волята и разума. Знаеш ли кой те е създал?

— Разбира се. Великият Есхин. Най-висшето щастие е да изпълниш волята на Есхин. Тебе трябва да те поправят, скъпи „човече“, да те дообработят, за да разбереш висшата истина и най-после да познаеш в какво се крие щастието на всяко живо същество.

— И в какво се крие?

— В изпълнението на божествената воля на Есхин, само неговите планове…

Олег престана да го слуша. Нямаше време да вниква в смисъла на тези налудничави проповеди. „Явно с тоя няма да се разбера. Махнали са му всички ограничители а маниакалната програма, заложена в него, изисква безпрекословно подчинение, намерил съм с кого да споря на философски теми, за него ми е необходим прост и сигурен ключ, каквито са правилата, натъпкани в неговата дяволска програма. Интересно има ли тук охрана? Или този подвижен бюфет сам се справя с жертвите си? Вероятно има нещо, най-малкото оръжие, при това е нащрек и стига да използувам сила… Но как да я използувам, като не зная разположението на нервните му центрове… Сигурно има прекъсвач на програмата. Може би словесен, някаква кодова дума, но трябва да се знае.“ Фролов умееше да разговаря с тези твари. А Олег никога не беше обичал биороботите.

— Есхин е човек, нали? — почти изкрещя той в широкото лице на робота, следвайки внезапно родилия се в съзнанието му план.

— Есхин е Есхин.

— Есхин е човек. И аз съм човек. Двамата с твоя господар сме от едно племе. Е, можеш ли да изпратиш на обработка Есхин?

Олег забеляза как затрепериха краката на робота и тъжното му лице се покри с предателска бледност.

— Какво говориш, човече! Есхин е велик! Само уважение…

— Престани със своето уважение! Представи си, че аз и той сме от едно племе, какво ще стане с теб, ако сега сгрешиш, как постъпват тук с роботите, нарушили основните правила на програмата?

— Нямам данни, че Есхин е човек! Никъде няма такива данни! — отчаяно извика роботът.

— А може би имаш данни, че Есхин не е човек? — зададе Олег най-коварния си въпрос, като се надяваше, че този орех от логиката да древните ще се окаже костелив за зъбите на робота. Имаше всички основания да продължи тоя идиотски разговор, поне за да спечели време, С всяка изминала секунда чувствуваше как неговият трениран организъм се справя с отровата, вкарана в кръвта му. Мисълта му ставаше по-ясна. Стоманеният обръч на болката, която притискаше слепоочията му, се разхлабваше. Бавно, внимателно той напрегна мускулите си, въздъхна дълбоко и задържа въздуха. Защо да не опита… Помещението имаше две врати, през едната влезе и не искаше да се връща обратно, там имаше силна охрана, оставаше му само един път — напред. Олег преодоля за един миг четирите крачки, които го отделяха от вратата, отвори я и изчезна, преди роботът да разбере какво е станало. През захлопнатата врата долетя отчаяният му вик.

— Есхин е човек! Есхин може да бъде човек, защото няма данни, които да опровергават това! Сега знам — великият Есхин е човек!

— Край, това ще му държи влага дълго време — измърмори Олег, като тичаше по дългия ярко осветен коридор. Явно по този път постъпваше обработеният и преминал през контрола „материал“. Вече не беше необходимо да се охраняват тези нещастници. За първи път през днешния ден той почувствува как у него се надига задушаваща вълна от гняв и разбра, че окончателно се е възстановил.

— Ще ви дам аз „великия Есхин…“!

Дължината на коридора беше около петдесет метра. Първата му работа бе да обърка преследвачите и да намери някакво оръжие. Още една врата… Добре, че няма ключалки — тук не са нужни, онзи, който извървява този път, едва ли ще се справи с ключалките.

Просторна правоъгълна зала. Четири тесни коридора, разделени от ниски преградни стени, които не стигаха до тавана. А между тях малки клетки, в които се виждаха неподвижни, подобни на мумии фигури. Роботи? Скафандри? Изведнъж разбра какво представляваха… Някъде тук сред тези лишени от воля приспани кукли трябва да бъде Ларт… Олег спря и се вгледа в еднаквите, приличащи си лица… Залата беше много голяма, щете да загуби много време, за да го издири, пък и сега едва ли би могъл да му помогне, дори и да го намери… Трябва да се добере да онзи, който управлява този паноптикум, до онзи, който си е позволил да превръща живите хора в марионетки. Ларт ще го разбере… На негово място и той би постъпил така. Ето значи къде изчезват по-възрастните опитни ловци на племето…

Той чу зад вратата трополене на тежки обуща. Преследвачите бяха съвсем близо. Ако се съдеше по звука, това бяха облечени в тежки скафандри роботи от външната охрана. Струваше му се, че по коридора се носи стадо слонове, и Олег разбра, че няма да успее да прекоси залата и да стигне до отсрещната врата — роботите сигурно бяха въоръжени. Достатъчен бе един изстрел, а те не грешат… Незабавно трябваше да измисли нещо, имаше на разположение две-три секунди. Погледна сивите си дрипи, заменили дрехите му, и изведнъж се сети какво да направи… Веднага откри празна килия, която може би е била предназначена за него…

Не беше толкова трудно да се вмъкне в каменния четириъгълник, да замре, да накара тялото си да се вцепени. Много по-мъчително му се видя очакването. Целият кипеше от гняв. Искаха да превърнат и него, звездния летец, земния човек, участвувал в десетки трудни експедиции в кукла, да го лишат от памет, от воля. „Тепърва ще разберете от мен какво означава да си човек.“ Стъпките все повече се приближаваха, през присвитите си клепачи той видя как охраната се раздели. Роботите са четири, четири са и коридорите. „Значи оттук ще мине само един…“ Олег с мъка се сдържа да не се хвърли с голи ръце върху бронираната грамада. Но само затаи дъх. Сля се със стената, стана неотличим от стотиците неподвижни фигури, натъпкани в каменните килии. Роботът префуча покрай него. Вратата се блъсна, тропотът заглъхна. Охраната премина през залата, но всички ли я напуснаха? Или са оставили засада? Не биваше да подценява противника. Не са толкова глупави роботите. Вече имаше случай да се запознае с тях, когато корабът спря на брега. Първата схватка завърши с пълното му поражение. Домъкнаха го зашеметен и безпомощен на операционната маса, сложиха му някаква инжекция — но повече нямаше да им позволи това.

Внимателно и плавно, като се стараеше да не вдига шум, той надникна от нишата си. „Тъй си и знаех. Един робот е застанал до вратата.“ Дори не се криеше. Беше вторачил към коридора безличната си тъпа мутра. Защитните козирки на шлема на скафандъра му мъждиво проблясваха. Той държеше електронния разрядник надолу с цевта, но Олег вече знаеше каква е реакцията на тези механизми и не се съмняваше, че ако се покаже, ще загине на място… Мощността на изстрела можеше да се регулира и Олег бе почти сигурен, че няма да го убият, но от това не му стана по-леко… Какво да прави? През вратата не можеше да се измъкне. Да се върне назад? Безсмислено е, оттатък е онзи робот и сега едва ли е сам… Или пък да изчака? Пазачът няма да стои вечно там… Търпението на роботите едва ли е по-малко от неговото и в края на краищата ще се издаде. Когато преследвачите не го намерят, най-вероятно е да не махнат поста… Първоначалното му неразположение попремина, сега го втресе и той се почувствува страшно уморен. Все пак инжекциите сигурно са му оказали известно въздействие и не се знаеше докога щяха да му стигнат силите. Налагаше се веднага да направи нещо… И Олег се огледа още веднъж, без да пропуска и най-малките подробности. Виждаше само част от тавана, пода и отсрещната килия, в която стоеше някаква неподвижна вкочанена фигура. „По някакъв начин ги изваждат от това състояние и им подават команди и тук трябва да има поне линия за връзка…“ Обърна се и видя зад гърба си медни контактни клеми. „Тъй си и знаех — ето я линията…“ Целият изтръпна от мисълта, че сега можеше да стои тук неподвижно, напълно безучастен към всичко, а тези контакти щяха да докосват откритата му кожа… Изведнъж чу изщракване и между клемите бързо премина синя искра. Фигурата на стоящия срещу него човек робот трепна, изпъна се и бавно запълзя нагоре. Вероятно подовете на клетките бяха същевременно и плочи на асансьори, които сега бавно се издигаха към тавана, където вече се бяха отворили квадратни люкове.

Ето го изходът! Но кабината му оставаше неподвижна. Бавно и безшумно вляво и вдясно от него клетките оживяваха една по една, като отнасяха със себе си своето съдържание в някакъв по-горен етаж. „Тревога, тревога по целия остров — нуждаят се от подкрепление и този склад за роботи е получил нареждане да съживи своето съдържание, ето откъде идваше електрическият ток, ето защо не се вдигна неговата кабина! Контактите не бяха свързани с човешко тяло…“ Можеше да потърси някакъв метален предмет и за затвори веригата, но Олег не искаше да рискува. Съпротивлението трябваше да бъде напълно определено и той добре разбираше какво точно… В края на краищата не беше толкова страшно — токът щеше да премине само през ръката му, без да засегне жизненоважните органи. Нямаше време за умуване. Кабините от двете му страни почти стигнаха до тавана, по-късно неговият асансьор може въобще да не потегли. Стиснал зъби, той хвана с лявата си ръка оголените клеми. Ударът беше рязък, ала слаб — все пак ръката му изтръпна за известно време, но сега това беше без значение, защото кабината му бързо се издигна нагоре, догонвайки останалите.