Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ротанов (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Долгий восход на Энне, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 39 гласа)

Информация

Издание:

Евгений Гуляковски. Дългият изгрев на Ена

Научнофантастичен роман

Рецензент: Васил Райков

Редактор: Станимира Тенева

Художник: Борис Бранков

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Мая Халачева

 

Код 11/9537326231/6267-11-87

Българска. Първо издание.

Изд. №1456 Дадена за печат м. II.1987 г.

Подписана за печат м. IV.1987 г.

Излязла от печат м. VI.1987 г.

Изд. коли 15,87. Печатни коли 24,5.

УИК 19,12. Формат 32/70/100.

Цена 2, 94 лв.

Държавно издателство „Отечество“, пл. „Славейков“, 1, София

Държавна печатница „Балкан“, бул. „Ленин“, 113, София

Фотонабор ДП „Балкан“ — София

Печат в ДП „Д. Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне

8.

А на Реана непрекъснато валеше дъжд. И зеленото море на гърмящите кълба заля жълтите пясъци на пустинята. Появиха се и мъгли, а понякога в ранните хладни утрини падаше и роса. И както преди хиляди години, изгряваше нажеженото червеникаво светило. Сега зелените стебла и листата жадно поглъщаха неговата топлина.

На хълма до развалините на ренитския замък гордо се извисяваха белите сгради на Института за времето. Оранжериите, парниците и лабораториите постепенно се разрастваха и с многобройните си пристройки бяха запълнили целия двор.

Тук работеха предимно младежи и малцина помнеха Реана от времето на първите експедиции.

Този ден директорът на института Дубров, кой знае защо, си припомни майската нощ в долината на гърмящите кълба… През последните години той все по-често се сещаше за онзи период, когато беше по-млад и по-щастлив, когато вярваше в късмета и успеха, когато с помощта на един друг човек те най-после го споходиха и двамата успяха да превърнат мъртвата земя на Реана в зелена градина.

Това бе време на големи надежди. Струваше му се, че след година-две гърмящите кълба ще разкрият пред хората своята тайна власт над времето… Но само така му се струваше. Годините се изнизаха, множаха се и научните публикации, подробни и добросъвестно написани трудове за гърмящите кълба. Увеличаваше се и броят на лабораториите и луксозните вили за гости. Липсваше само едно — резултатът. Онова, заради което беше построен тук Институтът за времето.

Дубров често се сещаше за инспектора, променил съдбата на Реана и неговата собствена съдба.

Ротанов успя да премине през бариерата на времето последен. Маточното семе, което той донесе от бъдещето и което преобразува растителния свят на планетата затвори плътно вратата през времето.

Ако този човек беше с него, може би годините, пропилени за създаването на Института, щяха да минат по плодотворно. Но Ротанов овладяваше Хидра, строеше база на Регос. Създаваше нови колонии за земните жители и не си спомняше много често за старите приятели. А може би беше виновна пощата — писмата пътуваха четири месеца само в едната посока.

Дубров се разходи из стаята, отвори прозореца. От както гърмящите кълба се разселиха по цялата планета, миризмата им намаля дотолкова, че можеше да се стои до прозореца без филтри. Познатият сладникав, малко натрапчив аромат веднага изпълни стаята и отново, както винаги, събуди старите спомени, разчопли старите рани…

Високо в небето на Реана остави следа падаща звезда, но Дубров не знаеше, че тя прилича на първата, която рязко промени неговия живот.

Звездата летеше бавно, като пръскаше бодливи искри и постепенно доби очертанията на ракетна лодка, която започна да се спуска към площадката за кацане.

 

 

— Съвсем нищо ли?

Дубров отрицателно поклати глава.

— Да. — Той нервно оправи връзката си, стана, но тозчас седна зад масивното бюро на ректора. Ротанов го изпрати с изучаващи, леко присвити очи.

— Сергей, не може да бъде. Прочетох вашите доклади.

— Доклади! — Дубров отново скочи и почти затича из кабинета, като едва не обърна бюрото. — Доклади! Когато истинският успех е налице, не е нужно да се четат доклади. А когато го няма, остават докладите, те затова и съществуват. Да си призная, след като ги прочетох, съм принуден да повтарям съвсем очевидната истина: „През изминалите години нито веднъж, нито за миг не успяхме да променим естествения ход на времето. И никога няма да го променим. Никога.“

— Почакай, не се горещи. Нали имате масло от гърмящите кълба!

— Масло? То е наркотик, нищо повече. И това е отбелязано в докладите.

— Искаш да ме убедиш, че през всичките тези години никой не е опитал маслото и не се е намерил нито един побъркан, нито един смелчак въпреки забраната да повтори нашия експеримент?

— Имаше, разбира се, имаше. — Дубров отчаяно махна с ръка и тежко въздъхна. — Честно казано, самият аз съм опитвал и дори няколко пъти. Само че, откакто двамата с теб отгледахме маточното растение, маслото на гърмящите кълба се превърна в наркотик и цялата ни дейност тук заприлича на панаирджийска работа…

— А гърмящите кълба?

Дубров се приближи до лавицата и свали от нея няколко дебели папки. На бюрото се изсипаха множество микрописни текстове.

— Ето всичко за гърмящите кълба. Осемдесет докторски дисертации. Никой не може да ги прочете. Специалната подготовка е слаба. Ако бяхме открили поне нещо ценно, щеше да е достатъчна само една страница. Стигнахме до задънена улица и не искаме да го признаем. Търсих те. Трябва ми смел човек, и то с авторитет за да постави пред Съвета въпроса за закриването на нашия институт!

— Нека остане. Понякога са нужни дълги години, за да се натрупат факти и да се направи малка крачка напред. Това не е за теб. Институтът не ти е виновен. Трябва да се махнеш оттук.

— Аз ли? Къде? — Дубров явно се смути. Очевидно тази проста истина досега не му беше минавала през ума. — На кого ли съм необходим? Какво друго умея да правя освен това? — И почука по микрофилмите. — Аз посветих целия си живот на гърмящите кълба.

— Е, не целия. Слава богу, не целия. Ти се препъна в един-единствен проблем. Не искам да споря, но проблемът е такъв, че за решаването му могат да не стигнат и десет човешки живота. И пак да няма положителен резултат.

— Но ренитите са се справили с него!

— Да, ренитите. Не ми харесва, че преходът към тях сега е затворен. Появиха се черни кораби… Тези сведения едва ли са стигнали до вас, засега това е само предположение, но аз мисля, че ние отново ще се сблъскаме с проблема за ренитската цивилизация. Не се знае къде те очаква решението. Дойдох, за да те поканя в моята експедиция.

— Да зарежа института ли? Щом като ще търсим ключ за решаването на ренитския проблем, трябва да го търсим само тук, на Реана.

Ротанов знаеше, че няма лесно да отклони Дубров.

Затова не искаше да ускорява събитията. Реши да се огледа, да напипа слабите места в доводите на Дубров и го помоли да му дадат една вила, за да си почине.

— Вила ли? Старите вили вече не съществуват, скъпи мой! — почти с гордост каза Дубров, макар че в думите му се долавяше някаква старателно прикрита мъка.

— А какво имате?

— Шедьоври на съвременната архитектура. Всичко е автоматизирано и механизирано, както в най-представителните столични хотели!

— А какво стана със старите вили?

— Отдавна ги събориха.

— Какво да се прави. Ще трябва да спя в някой от вашите шедьоври…

Но не можа да заспи. Огромната зеленикава луна на Реана събуждаше старите спомени. Пораждаше тревожни мисли.

Дали някой беше затворил временния преход към Реана, или гърмящите кълба наистина се бяха изменили?

Този въпрос не му излизаше от главата и на другия ден, когато разглеждаше института. Изуми го разнообразната апаратура. Лабораторните растения, оплетени в жици и датчици, приличаха на пленници, изнемогващи в робство… Не се ли криеше тук причината?

Ротанов стана от пневмоавтоматизираното си легло, угаси услужливо светналата нощна лампа, и започна да се стяга за път. Най-трудно намери винтова преса.

Тъй като не искаше да рискува, той реши съвсем точно да повтори стария експеримент с прехода. Накрая между механизмите на робота чистач откри подходящия винт.

Старата горичка си беше все същата и дори в мрака успя да намери пътечката към необходимото дърво…

И тозчас, както някога, буквално го заля ослепителна слънчева светлина. В устата си почувствува възгорчивия привкус на маслото на гърмящите кълба. Вече го заобикаляше един нов свят.

Преходът се осъществи. Ротанов се огледа, позна горичката със скъсените върхове, но все още не можеше да дойде на себе си, защото дълбоко в себе си не вярваше, че е възможен нов преход.

Всичко, което се бе случило с него на тази планета преди много години, днес му изглеждаше като нереален, тревожен сън.

Неочаквано ръката му напипа шумолящата синтетична тъкан на якето. Нещо не беше наред — нали неорганичната материя не можеше да преминава през бариерата. Обзеха го съмнения: може би е заспал и маслото му е подействувало като сънотворно.

Ротанов се изправи и веднага забеляза високите назъбени стени на ренитския замък, все още неразрушени от времето. Ако преходът не беше сполучил, нямаше да види тези стени, и въпреки това нещо не беше наред.

Якето, дребните предмети в джоба — но ако през бариерата е възможно да се прехвърлят материални предмети, значи на ренитите може да им се помогне да се из мъкнат от чудовищния капан, в който сами се бяха на пъхали.

И едва сега оживяха сенките на старите спомени.

Пред него изплува строгото удължено лице на жената със сребърна диадема на главата. Лице, което искаше да забрави, но през всичките тези години то оставаше живо в паметта му. Лицето на гордата ренитка, която отхвърли и помощта му, и предложеното сътрудничество, и самия него.

Оттогава нещо се бе променило. Миналия път той беше тук в ролята на молител, объркан, потиснат, без оръжие, готов да приеме предложените му условия — сега не беше така.

Ротанов вървеше по пътя, като си припомняше всеки негов завой. Ето тук се показа каруцата, а на това място скочи със самострела срещу дрома и тя го нарече Ролано…

Последен завой, ето я и вратата на замъка. Оттук вече можеше да огледа бойниците на кулите и огромното златно слънце, което светеше над арката. Широко отворената врата го накара да ускори крачка. „Май съм закъснял — помисли си Ротанов, — май все пак съм закъснял… Предупреждавах ги, че рано или късно дромовете ще проникнат в замъка!“

Вътре той не откри следи от опустошение или набързо организирано бягство. Изглежда дромовете нямаха нищо общо с тая работа…

Вятърът нахлуваше през отворените прозорци и засипваше с прах мозаечния под… Всичко беше изчезнало — дори мебелите и масивната дървена маса в трапезарията.

„Значи са заминали. Събрали са си багажа и са заминали — но къде?“

Напуснали са стария замък, за да построят с голи ръце нова крепост на друго място на планетата? Не, това е безсмислено. Имали са само една възможност — да преминат през времето. По всяка вероятност са намерили начин да се върнат в своята родина, отдалечена с хилядолетия и милиони километри от тях. Ренитите бяха горд и силен народ — могли са да се справят с тази задача и са си тръгнали, като са оставили тук само мъртви стени, сякаш замъкът бе черупка на огромно яйце, изпълнила своето предназначение. Той не можеше да се примири с мисълта, че ренетите си бяха отишли, без да оставят следа.

Ротанов обиколи още веднъж всички помещения, надяваше се да узнае поне нещичко за трагедията, която се бе разиграла тук, но напразно. Застанал пред бойницата в най-горния коридор, където някога Велда му разказа историята на ренитите, заслушан в долитащите отдолу звуци на чуждия свят, той почувствува такава безгранична самота и мъка, каквито не беше изпитвал нито веднъж досега. Всичките му надежди рухнаха и го обзе голямо разочарование.

„Би могла да остави поне някакъв знак, че не ме е забравила.“

Силно огорчен, Ротанов бавно тръгна надолу. Свечеряваше се. Огромното алено слънце наполовина се бе скрило зад хоризонта. Светът отвъд стените на замъка живееше своя пълнокръвен живот. Не му беше нито до пришълците, издигнали тук тези чужди за него каменни стени и вече докоснати от разрухата, нито до самотното човешко същество, загубило се в бездната на времето, което не успя да я преодолее с топлината на своето чувство. Студът, мракът и мълчанието се оказаха по-силни…

Нима винаги и навсякъде е така? Нима тъмнината неизбежно поглъща всички живи пламъчета — споменът, приятелството, любовта? Нима ентропията прогресира дори в света на човешките чувства? И за нея няма прегради, граници?

Ротанов не можеше да се съгласи с това и не намираше друг отговор.

Дълбоко в душата си той вярваше, че ренитите със своя хилядолетен опит сигурно са знаели за Черната планета — пришълка от други, чужди на човечеството дълбини на Вселената.

„Значи сме останали съвсем сами.“ И тази мисъл, колкото и да е странно, му помогна да се отърси от лепкавата като глина мъка. Трябваше да се върне там, където го чакаха неговите другари. Ще се наложи да прокарват собствен път и сами да решават възникващите проблеми.

Оставаше му да свърши едно последно нещо. Кой знае защо, не се решаваше да надникне в малката стаичка, в която живя шестдесет дълги дни и нощи. Не му стигаше смелост да отвори скърцащата врата и да види на куката своя арбалет. „Макар че и него може да са взели със себе си.“

Най-после стълбите свършиха и Ротанов спря пред малката дървена врата. Беше същата. Дървото не бе изгнило, резето и пантите не бяха разбити.

Той бавно протегна ръка и внимателно докосна резето, сякаш се страхуваше, че вратата ще изчезне. Но нищо не се случи. Тогава дръпна резето, отвори вратата и прекрачи прага.

Вероятно все пак бе таил някаква надежда, защото отново го обзе разочарование — в стаята нямаше никой. За разлика от останалите помещения на замъка тук всичко беше непокътнато. И масата, и куката с дрехата. Дори самострелът му висеше на обичайното си място.

Ротанов се приближи до него и погали полираното ложе. Беше добро оръжие… Миг-два размисля дали да го вземе със себе си. „Защо, за да разчопля старите рани ли?“

Без да бърза, той се отправи към вратата, но преди да излезе, все пак се обърна. Може би го направи по стар навик — когато излизаше, винаги проверяваше всичко ли е наред… И в този миг забеляза на голата маса ослепително червена искрица. Беше готов да се закълне, че когато влизаше в стаята, там нямаше нищо…

А сега върху потъмнялата от времето повърхност с познатия му ален блясък сияеше късче от аления пламък.

И то като вик, като призив стигна до него през бездната на пространството и времето.

Задъхан от вълнение, Ротанов преодоля трите крачки, които го отделяха от масата, толкова големи и трудни, все едно че вървеше потънал до кръста в студена вода. Пристъпваше внимателно, като че се страхуваше да не подплаши боязлива птица, струваше му се, че ако направи рязко движение, живото пламъче ще изчезне също тъй тайнствено и необяснимо, както се бе появило.

Но то остана. Ръката му сякаш сама се протегна и вдигна от масата прозрачен червен камък, който блестеше като загадъчния знак на друга каста в сребърната диадема на гордата ренитка. Сега го държеше в дланта си — нямаше никакво съмнение. Беше той. Същият онзи камък…

Ротанов още не можеше да дойде на себе си и да оцени значението на своето откритие.

Излиза, че тя му е оставила този подарък… Талисман? Зашифровано послание? Познаваше я твърде добре, за да повярва, че е проявила излишна сантименталност. Във всичко станало се криеше дълбок смисъл, който засега бе неразбираем за него. Той напрягаше паметта си, за да открие ключ към новата загадка, но напразно.

 

 

— Не ми харесва това — рече Дубров и ядосано премести камъка в средата на бюрото, сякаш се страхуваше да не го опари.

— Какво по-точно?

— Не ми харесва, че преходът, който е затворен за всички други, е открит за теб. И още, че е възможно пренасянето на материален предмет оттам. С една дума, не ми харесва, че си бил там!

— Но нали и ти си опитвал!

— Опитвал, опитвал — кой не върши щуротии! Но ти…

Дубров се изправи и закрачи нервно из кабинета, като избягваше да гледа към бюрото, на което камъкът излъчваше мека рубинова светлина.

— Показа ли го поне на физиците?

— Да. Най-обикновен пиркон с незначителен примес на радиоактивен изотоп, точно толкова, че камъкът да луминисцира, като остава абсолютно безвреден. В известна степен излъчването му дори оказва тонизиращо въздействие върху човешкия организъм.

— Трябва да го дадеш за подробно изследване!

— Не разполагате с необходимата апаратура. Пък и мисля, че ми е личен подарък и нямам намерение да се разделям с него.

— Твоя работа! — Дубров бесня четири-пет минути и по неговата реакция Ротанов най-после се досети: старите рани, нанесени от очите на прекрасната ренитка, не зарастваха толкова лесно. И той се усмихна.

— Престани. Ти си солиден човек, директор на институт, а крещиш като някакъв хлапак.

Дубров се канеше да засипе Ротанов с нов словесен поток, дори пое повече въздух, но неочаквано се усмихна, седна зад бюрото, повъртя между пръстите си камъка, премести го към Ротанов и спокойно попита:

— Какво ще правим по-нататък? Щом преходът се отвори специално за теб, значи гърмящите кълба по всяка вероятност нямат нищо общо с това. Май те въобще нямат никакво отношение към тази история, а временният преход е бил управляван от ренитите.

— В такъв случай те по всяко време са могли да напуснат планетата?

— И са я напуснали. Когато са намерили за необходимо. За какво им е трябвало да измислят легендата за гърмящите кълба и за това, че са попаднали в капана на времето — капанът се оказа за други, за нас двамата!

— Според мен ренитите не са ни направили нищо лошо.

— Не са ни направили ли? Разбира се. Ако не се смята, че през всичките тези години съм се занимавал дявол знае с какво! Решавал съм задача, която практически не е съществувала!

— Ето за какво се горещиш! Напразно. Задачата съществува. Преходът продължава да действува, който и да го управлява. Но сега не сме в състояние да установим на какви закони се подчинява. Още е рано. Нашата наука не е напипала дори подхода към проблема как да се управлява времето. Мъчиш се да пробиеш стената с глава. И нищо не излиза. Но нима ренитите са виновни за това? Нима са длъжни да ни помагат? Възможно е управляването на времето да им е донесло повече вреда, отколкото полза, пък и всеки трябва сам да решава проблемите си. Направо е недопустимо вмешателство отвън в ключовите въпроси на развитието на цивилизацията. И сегашните задачи ще трябва да решаваме сами. Ето за какво си ми необходим.

— Защо е толкова разнообразна групата за изследване на Черната планета? Какво отношение към нея имат проблемите за управляване на времето?

— Днес още не знаем с какво ще се сблъскаме. Задоволяваме се само с предположения и догадки. С разпокъсани и малобройни факти. Като този например…

Ротанов взе камъка, сложи го на дланта си, похлупи го и отново го откри.

— Какво следва от това? Може би, че ренитите имат някакво отношение към Черната планета? Или поне знаят за съществуването й? Инак защо този камък се появи тъкмо сега? Имам чувството, че при ренитите нищо не се случва случайно. И значи там, на Черната планета, ще се намери работа за специалист с твоя профил. И в още нещо не се съмнявам. Необходими са ми сигурни хора, изпитани в сложни и неочаквани обстоятелства. С нестандартно мислене. Това е най-важното изискване. Затова престани да дърдориш и си стягай багажа. Все едно без теб няма да тръгна оттук.