Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ротанов (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Долгий восход на Энне, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 39 гласа)

Информация

Издание:

Евгений Гуляковски. Дългият изгрев на Ена

Научнофантастичен роман

Рецензент: Васил Райков

Редактор: Станимира Тенева

Художник: Борис Бранков

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Мая Халачева

 

Код 11/9537326231/6267-11-87

Българска. Първо издание.

Изд. №1456 Дадена за печат м. II.1987 г.

Подписана за печат м. IV.1987 г.

Излязла от печат м. VI.1987 г.

Изд. коли 15,87. Печатни коли 24,5.

УИК 19,12. Формат 32/70/100.

Цена 2, 94 лв.

Държавно издателство „Отечество“, пл. „Славейков“, 1, София

Държавна печатница „Балкан“, бул. „Ленин“, 113, София

Фотонабор ДП „Балкан“ — София

Печат в ДП „Д. Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне

9.

Водата беше топла. Високите плоски вълни непрекъснато подхвърляха Ротанов на няколко метра нагоре и тогава той виждаше пред себе си някакъв тъмен облак, който се стелеше по повърхността на морето. Клонести мълнии летяха от него на всички страни. Трябваше му някакъв ориентир и тъй като нямаше нищо, той се мъчеше да плува по посока на облака. Впрочем те почти не се движеха. С едната си ръка той подкрепяше останалата без сили девойка, а другата бе почти отмаляла от умора. Въпреки това облакът постепенно нарастваше и се приближаваше. Може би вятърът го тласкаше към тях, или течението ги носеше напред срещу бурята. Чак сега Ротанов забеляза странна особеност: очертанията на облака не се променяха. Когато почти стигнаха до него. Ротанов извика, че това може би е остров. Тя кимна в знак на съгласие.

— Не разбирам откъде идват тогава тези мълнии?

— Не са мълнии, а електрическите оръдия на остров Рин.

Стори му се, че не е чул добре. Съвсем неправдоподобен изглеждаше целият този фойерверк от яростни електрически изпразвания, насочени срещу бушуващото пусто море.

Ротанов вече не се съмняваше — пред тях наистина имаше земя и течението ги носеше право към зоната на изпразванията. Кипящата от нестихващите удари на мълниите ивица вода вече беше съвсем близо. Девойката му извика нещо, но непрекъснатият тътен заглуши гласа й. Изведнъж се възцари странна, невероятна тишина. След грохота на гръмотевиците, плисъкът на вълните и свистенето на вятъра му се струваха като шепот.

— Интервалът е половин час. Докато натрупат енергия, трябва бързо да се промъкнем през защитната зона, може би ще имаме късмет…

Тя се мъчеше да му помага колкото можеше, но и двамата бяха останали почти без сили. На Ротанов му се стори, че се придвижват бързо напред. След известно време забеляза, че тъмнината пред тях се сгъсти и се превърна в коагулат, в горната част на който неясно се очертаваха планински върхове. Най-неочаквано отново блесна мълния. Широк плосък разряд освети небето и се заби зад тях. Водата заклокочи. Въпреки че от това място ги отделяха почти сто метра, Ротанов почувствува, че по краката му премина лек електрически ток. В трептящата светлина на мълнията ясно се забелязаха очертанията на брега. Вече се намираха в мъртвата зона и след половин час бяха на сушата. Заливчето, в което се озоваха, беше оградено от отвесни скали. Недалеч от линията на прибоя откриха малка, защитена от вятъра пещера, изровена в скалите от морските вълни. Тук беше топло и тихо.

В яката за защитния му костюм попадна вода и Ротанов имаше чувството, че цялото му тяло е покрито със солени компреси.

— Извинявай, трябва да се съблека и да излея водата.

Тя се усмихна.

— Какво от това, сега си ми мъж. Няма от какво да се срамуваш.

Той свали защитния си костюм. След като се увери, че тя все пак се е обърнала, съблече и изстиска и бельото си.

На гърдите му гореше тъмнорубинено огънче. Камъкът от диадемата на ренитката беше негов постоянен спътник. В трудни минути странната му жива светлина, пренесена от незнайни светове, го топлеше. Ето и сега той свали от врата си верижката и взе в дланта си трептящата алена искрица. Когато се облече, забеляза, че девойката не откъсва поглед от ръката му. На лицето й бе изписано вълнение, а устните й шепнеха някакви объркани думи: „Не може да бъде… Не може!“ Едва се владееше.

— Откъде го имаш, Ротанов? — И тя с трепереща ръка посочи камъка.

— Подарък. Нали ти казах, че нашите колесници летят до далечни звезди, на една от тях прекрасна принцеса ми подари този талисман.

— Престани да разговаряш с мен като с глупачка и остави шегите настрана. Сериозно те питам!

— Е, щом е сериозно, при една от експедициите срещнах ренитите. Така наричаха себе си тези пришълци от далечното минало, победили времето и жестоко наказани от него заради своето прекалено високо самочувствие. — Той нежно погали широките му светли страни и се усмихна, като си спомни лицето на ренитката, в чиято диадема някога блестеше този камък. — Наричаха я Велда. Тя ми го подари. От ренитите останаха само развалините на далечни планети и споменът…

— Знаеш ли поне какво представлява?

— Вече ти казах — талисман. Талисман, който носи щастие.

— Не е талисман, Ротанов, а ключ за Хронара.

— Ключ… — Изведнъж осъзна казаното от нея. — Ти знаеш какво е Хронар?!

— Как да не знам! Нали бях негова пазителка цели… Впрочем не е важно. Значи ти познаваш моя народ… Колко е странно. Понякога ми се струва, че времето има своя душа и разум. Не току-тъй много народи са му издигнали храмове. Понякога в бъдещето могат да се отгатнат кълновете на далечното минало. Кой можеше да си помисли, че точно ти познаваш ренитите? Че точно на теб ще направят този подарък?… Разкажи ми по-подробно за вашата експедиция — помоли го тя. — Как се случи? Кога?

И той й разправи за Реана, за своя скок през времето, за жената, която го наричаше кратко и напевно Ролано…

— Преди да долетя тук на Ена, посетих Реана още веднъж и не открих никого там. А в стаята, в която някога живях, на масата намерих този камък. Това е. Сега е твой ред, кажи ми всичко, което знаеш за Хронар.

— Много е дълга тази история, Ротанов. Дълга и тъжна.

— Веднъж вече имах възможност да изслушам една дълга и тъжна история, свързана с Хронара. Вероятно дълбоко в структурата на времето се крият неща, които човек няма право да променя.

Тя мълчеше, сякаш обмисляше чутото, а може би събираше смелост и Ротанов не я подканяше да бърза.

— Мисля, че се досещам за коя експедиция ми разказа. Нашата се проведе значително по-късно. Във всяка експедиция, за да се избегнат случайностите, необмислените постъпки и злоупотребите, винаги назначаваха жена. Може би защото жените имат по-изострено чувство за отговорност за всичко живо, а използуването на Хронара всякога е свързано с опасност за различните форми на живот. Без съгласието на пазителката никой не можеше да се възползува от Хронара. Той можеше да бъде включен само с такъв ключ, и то в присъствието на онази, чиито биотокове са закодирани в структурата на този кристал. Аз унищожих своя кристал. Нямах друг изход. — Тя замълча. Той също мълчеше, знаеше, че има минути, когато един нетактичен въпрос може да причини на човек силна болка.

Вълните една след друга се разбиваха в камъните. Струваше му се, че в техния ритъм се криеше същото това време, същото това огромно махало, отмерващо миналото и бъдещето, грешките и заблужденията, пътищата и пътечките, което независимо от всичко водеше напрел към бъдещето…

Най после тя продължи разказа си:

— Всеки кораб на ренитите имаше свой Хронар. Нашите летяха със скорост, близка до скоростта на светлината, и времето многократно се забавяше, докато траеше полетът. В далечните светове пристигахме в тяхното бъдеще, на нашата родна планета минаваха стотици, хиляди години и тогава на специално избрана планета включвахме Хронара.

— За да унищожите този свят в настоящето и да го върнете в далечното минало!

— Значи и това знаеш… Ние избирахме мъртва планета.

— Такива няма, не съществуват напълно мъртви планети! Никой не може да каже какви форми на живот ще се зародят на тях през следващите хилядолетия!

— Така е, прав си. Но в дадения случай ние избрахме планета, която в близко бъдеще беше заплашена от гибел. Нашите учени изчислиха, че Епсилон е застрашен от гравитационна смърт, заедно със звездата щеше да загине и Ена. Съгласих се да включим Хронара… Тогава още не знаехме, че областите с черните дупки влизат в допир с останалата Вселена. И че времето в тези райони е относително, понякога условно…

— Какво означава „условно“?

— Сега ще разбереш… Експедицията още не беше изпълнила своята основна задача… Нашите учени, пък и не само те — целият народ на ренитите не можеше да остане равнодушен по въпроса в чии ръце ще попадне наследството на ренитската цивилизация. Учените знаеха, че развитието на всеки народ има свое начало и край. Ренитите отиваха към своя залез, а на една от планетите в някакъв периферен ръкав на Галактиката разузнавачите, отлетели в далечното бъдеще, откриха зародиши на нов живот, които обещаваха да дадат занапред многобройни и разумни кълнове. Времето на нашата експедиция беше пресметнато така, че да можем да се уверим доколко са основателни надеждите ни. Но не това е най-важното. Ние веднага се убедихме, че животът на тази планета се развива така, както предполагахме, но пред нас стоеше още една, много по-важна задача. Искахме да помогнем в развитието на младата цивилизация… Да ускорим и облекчим нейния път напред, да се помъчим да изправим криволиците на историята. Да я изведем на вярна посока. Вероятността да допуснем грешка беше много голяма, изчисленията не можеха да ни дадат правилния отговор. Беше необходим социален експеримент.

На Ротанов му се стори, че не е чул добре:

— Социален експеримент? Какво искаш да кажеш?

— Избирахме няколко индивида от различни племена, поставяхме ги в изолирани парникови условия и върху тях проверявахме въздействието на различните фактори, както положителните, така и отрицателните.

— Хората ли наричахте „индивиди“? Върху тях ли проверявахте въздействието на отрицателните фактори?

— Не бързай, Ротанов, не е толкова просто. Все още не сме стигнали до понятието „мнимо време“. Представи си, че такъв експеримент се провежда на планета, която по-късно, след получаването на всички отговори, ще бъде върната назад, в миналото. Според теб какво ще стане с участниците в опита?

— Ами опитните зайчета по всяка вероятност ще загинат.

— Не, Ротанов, ще се върнат в своето първоначално състояние, тъй като нямат отношение към миналото на тази планета и времето, прекарано там, ще бъде мнимо за тях, с други думи, все едно че не е съществувало.

— А мъката, болката, загубата на близките и най-после обикновените човешки страдания, и те ли са били мними?

— Разбира се. В съзнанието на участниците в експеримента не остава дори и спомен от това.

— А тогава, когато провеждахте вашия „експеримент“ те нищо ли не чувствуваха, кукли, роботи ли бяха?!

— Нито една секунда време не трябваше да изчезне от техния действителен живот на родната планета. Щом включвахме Хронара, те се връщаха в същия онзи миг, в който бяха взети. И за тях експериментът не съществувате, разбираш ли, не съществуваше.

— Защо крещиш?

— Извинявай. Ти имаш странно гледище за нещата. За теб като че ли средствата са по-важни от целта. Ние искахме да създадем щастлив живот за целия свят, за всички народи, които го населяват.

— Чувал съм някъде нещо подобно, с малко по-различна формулировка: „Целта оправдава средствата.“ Наистина после се оказало, че е невъзможно да се изгради щастливо общество с мръсни ръце. И кой ви е дал правото да се намесвате в развитието на една чужда цивилизация? Ама че „богове“, носители на „по-добра съдба“. Да бяхте се погрижили за собствената си планета! Знаеш ли в какво се превърна в края на краищата вашата Хидра?

— Какво е това Хидра?

— Хората така наричаха вашата Лаола. До нас достигнаха чудовищни деформирани остатъци от научната ви дейност.

— Вината не е наша… Ние търсехме безсмъртие, победа над времето. Ще дойде оня момент, когато и вашата цивилизация ще се изправи пред същите проблеми. Съдиш ни прекалено строго.

— Може и да си права. Твърде много развалини остават след неуспешните експерименти, твърде много мъка носят те на хората.

— Успокой се, Ротанов. От нашия експеримент не излезе нищо. Във всеки случай нищо добро.

— Така значи? Интересно, какво ли наричаш „лошо“, щом всичко останало е било „добро“?

— Караш ме да съжалявам, че подехме този разговор. Лично аз нямаше да го започна, ако не бях видяла камъка върху дланта ти — той не се подарява на първия срещнат.

— Добре. Ще се постарая да не те прекъсвам. А всичко, което мисля, ще ти го кажа накрая. Сега по-важна е информацията, с която разполагаш, а не засегнатото ти самолюбие… В крайна сметка всички ние ще трябва да поправим грешките, направени на тази планета.

Тя дълго мълча и Ротанов не знаеше ще й стигне ли смелост да признае, че е прав. Но той не можеше да постъпи другояче, не можеше да премълчи онова, което мислеше, защото търсеше в нея приятеля, съюзника и искаше да се разграничи от онова, което те бяха направили на тази планета и на далечната Реана.

— А какво представлява остров Рин? И той ли е ваша рожба?

— Това е бившата ни база. Тук се намираше биологичната лаборатория, където се създаваха различните биороботи, необходими за нашите експерименти. Освен това тук беше инсталиран Хронар. Но когато го включихме, стана… Не знам дали ще успея да ти обясня… Много неща не бяха ясни и за самите нас. Вероятно в момента на включването мощният енергиен импулс премести времето в обратна посока, това се случва понякога близо до големи маси, предразположени към гравитационен колапс…

— С други думи, времето е започнало да избързва и системата вместо в миналото се е преместила в бъдещето?

— Да, но не с много. В обикновени условия подобно преместване в бъдещето лесно се компенсира, но тук то съвпадна с момента на гравитационната смърт на звездата. И тя заедно с планетата взе да пропада в черната дупка. Вече не можехме да контролираме процеса. По принцип колапсът трябва да бъде мигновен, но в този случай не стана така и си помислихме, че някой е „изключил“ времето в самата система, като е спрял всички процеси в състояние на неустойчиво равновесие. В създаденото положение не можехме нищо да променим със средствата, с които разполагахме. Дори Хронарът се държеше необичайно, той не се изключи напълно след прекратяването на цикъла. Част от енергията му продължаваше да се отклонява към звездата и ние бяхме принудени да монтираме специални енергийни инсталации за неговото захранване. Установилото се равновесие беше толкова неустойчиво, че не смеехме да предприемем каквото и да било, за да не предизвикаме катастрофа. Не биваше да пипаме нито един от механизмите, свързани с Хронар. Знаехме, че в системата на Центавър едновременно с нас работи друга наша експедиция. Повечето членове на групата излетяха с кораба към Центавър, за да търсят помощ. Но те не се върнаха и аз не знам какво е станало с тях. Тук, на Ена, останахме само трима; аз, като пазителка на Хронар, нямах право да напусна планетата. Чакахме близо година според местното биологично време. За този период извън границите на нашата затворена система вероятно са минали десетки, а може би стотици години, но никой не ни се притече на помощ. После се появи Езерото на забравата… И при много странни обстоятелства изчезна командорът Сленг, ръководителят на нашата експедиция.

— А какво е това езеро?

— Всъщност то не е никакво езеро. В него няма вода, а някаква неизвестна субстанция, проникнала в нашия свят от друга Вселена. Ти знаеш, че всяка черна дупка е врата към друг свят. Тукашната се оказа с две отворени врати. През тях в нашата Вселена прониква чуждият свят. Аз знам съвсем малко за това. Сленг изчезна веднага след като се появи „езерото“ и Есхин заграби властта. На острова започна борба между роботите, чиято програма остана непроменена, и онези, които Есхин успя да използува за своите планове. С роботите ставаше нещо странно, от време на време те не се поддаваха на контрол и действуваха самостоятелно… Във всеки случай аз загубих битката с Есхин. Той завладя Хронар и острова — наистина Есхин не би могъл да управлява Хронар без ключ и тогава аз унищожих своя. Успях да избягам и да се скрия при борсите, като се представих за дъщеря на жреца, не на този жрец… Сегашният се роди значително по-късно. Оттогава се смениха две поколения бореи и през цялото време аз останах „Онази, която крие лицето си“. Не знам търсил ли ме е Есхин, или не се е интересувал от моята съдба… Чрез станцията той покори цялата планета, зароби всички местни племена, за да ги използува за някакви свои, неизвестни за мен цели.

— Как успя да го направи?

— С помощта на биороботите. Есхин предпочита да не напуска острова, но той развъди цели стада от най-различни чудовища, опитоми ги, а после подчини роите и ги направи своеобразни надзиратели.

Сякаш в потвърждение на думите й над острова проехтя гръмотевица, която разтърси скалите. Ослепително сини мълнии изпълниха хоризонта.

— Не действува ли много разточително защитата на острова?

— Есхин я създаде значително по-късно, когато не разполагаше с всички наши технически средства. А и откакто се появи езерото, енергийният баланс на планетата се наруши. Очерта се остра липса на енергия, Ена започна да се изражда, да изчезва. Затова пък тук, на Рин, близо до езерото, се получи тъкмо обратното, създаде се излишък, на мен дори ми се струва, че Есхин е бил принуден да построи тези инсталации, за да се освобождава периодично от излишната енергия, изпълнила до краен предел складовете му, като я хвърля в морето. Ето защо толкова разточително работят електрическите оръдия на острова.

— Изглежда, че това са своеобразни излъчватели… Но ако е така…

Ротанов не довърши. Едва сдържайки вълнението си, той отвори раницата и извади мезонната батерия. Индикаторът на разреждането едва забележимо светеше на най-долното деление, което означаваше, че в изразходваната докрай батерия се е появило нищожно количество енергия. Той знаеше, че в определени условия, при силни електрични полета, батерията притежава способността да се самозарежда, и по всичко личеше, че тук след известно време защитата отново ще започне да действува. Сега беше важен всеки допълнителен час. Той се огледа. Както и преди вълните с грохот връхлитаха върху пясъка и обезсилени от тясното гърло на залива, обливаха брега с водопад от пръски. Точно зад гърба им се издигаха мрачни скали, чиито върхове се губеха в тъмното непрогледно небе. Непрекъснато ги заслепяваха отблясъци от мълнии и глухите тътнежи на гръмотевиците всеки път болезнено отекваха в ушите им.

Скалите изглеждаха равни и гладки, а заливът под тях — съвсем миниатюрен. Тук нямаше нито големи камъни, нито растителност, а само педя пясъчна плитчина досами подножието на скалите и недълбока пещера.

— Няма дори къде да се скрием, виждаме се като на длан, щом се зазори, ще ни открият.

— Отдавна са ни открили. На острова има чувствителни биологични детектори, освен това Есхин сигурно е проследил полета на змея.

— Къде е тогава?

— Защо да бърза? Ние сме в ръцете му. Може би му е интересно да ни гледа отнякъде.

— Мислиш, че ни наблюдава?

— Почти съм сигурна. Кажи, боиш ли се?

— Обикновено не ми остава време за това — измърмори Ротанов.

— Винаги съм мечтала за деня, когато отново ще стоя на брега на този проклет остров и до мен ще бъде такъв човек, какъвто си ти.