Евгений Гуляковски
Дългият изгрев на Ена (15)

2.

Отдясно хоризонтът лека-полека се обагряше в тъмночервено, сякаш бушуваше далечен пожар. Останалата част на ниско прихлупеното небе, забулена с парцаливи облаци, както и преди изглеждаше сивкава.

Стана по-светло. Буренаците преминаха в ниски пухкави храсталаци, чиито клончета напомняха пера на диви птици. Сега нищо не закриваше хоризонта и пред тях изведнъж се ширна далечният простор, изпълнен с движещи се пламъчета. Върволиците синкави пламъчета се прегрупираха в движение и всички заедно поеха в същата посока, накъдето вървеше и малкият отряд. Пурпурният здрач в низината, където се мяркаха пламъчетата, започна да се разсейва и откри неясните очертания на ниски постройки. Групата спря.

— Почакайте тук — помоли пратеникът, направи няколко крачки и изчезна в шубраците.

— Странно място — рече Олег. — Долу сигурно има някакво малко селище. Най-вероятно стопанството им е натурално, забеляза ли как е обработена сбруята на този, ако мога така да се изразя, „кон“? Кожата сигурно не е щавена, ръчно производство.

— Прибързваш с изводите — обади се Ротанов. — Веднъж на Хидра вече срещнах нещо подобно… Там наред с външната, примитивна страна имаше и нещо друго, неразличимо на пръв поглед. Чувствувам, че и тук не всичко е толкова просто… Този Странник… Природата рядко създава такива животни. Прекалено е рационален и като че ли е сътворен за движение по пресечена местност. Идеално транспортно средство за превозване на хора и леки товари.

— Особено ако не бързаш много.

— Не знам с каква бързина може да се движи. Вероятно ездачът се приспособяваше към нашата скорост.

Те замълчаха, заслушани в истеричните крясъци „ку-ку“, загледани в движещите се по пътечката пламъчета. Отнякъде се носеше упойващият аромат на странни цветя.

— Тук може да бъде и хубаво, ако се свикне — тихо рече Елсон.

— Според мен ще имаме време за това — мрачно обеща Олег.

Отдолу, откъм селището, към тях идваше група хора. Най-отпред четирима слуги или пазачи носеха факли. Нямаше дим, а вместо червеникав пламък около плътно свитите на топка непознати листа танцуваха малки светлосинкави езичета. Светлината им не беше силна, но вероятно очите на местните жители бяха привикнали с полумрака и едва ли можеха да понасят силна светлина.

Факлоносците спряха и се отдръпнаха встрани. Напред излязоха старец с дреха, украсена с причудливи шарки, с огърлица от блестящи непрозрачни камъни, а до него — жена с изящна фигура, чието лице Ротанов не можа да разгледа, колкото и да се опитваше, пречеше му насочената към тях светлина на факлите, пък и тя като че ли криеше лицето си зад парче полупрозрачна тъкан. Чертите й бяха неясни, не можеше със сигурност да се каже млада ли е, или не. Роклята й беше бяла, без никакви накити, само на дясната й ръка блестеше тънка гривна, а в косите й, сякаш случайно, се бе вплело живо пламъче: може би светулка или фосфоресциращо камъче.

Мълчанието продължи минута-две, докато двете групи взаимно се проучваха. Ротанов си помисли, че в очите на тези хора те изглеждат доста смешни със защитните си скафандри, който сякаш бяха обвили телата им с блестяща сребриста ципа, с тежките раници на гърба, със странните оръжия в ръце. Сега сигурно ще ги попитат как са се озовали тук и кой знае как ще завърши разговорът. Те едва ли ще разберат, едва ли ще повярват на звездните пришълци. Но старецът ги попита за друго.

— Пътят не ви ли се стори труден? — Въпросът прозвуча някак комично в напрегнатата, изострена тишина.

— Леките пътеки не винаги водят до интересни места — неопределено отвърна Ротанов и старецът се усмихна.

— Хубав отговор. Надявам се, че след време, когато разберете къде сте дошли и по-добре се ориентирате в обстановката, пак ще поговорим.

— А вие не искате ли да ни помогнете в това? — Ротанов се канеше да направи крачка напред, но недвусмисленият жест на един от пазачите го накара да се откаже.

— Всеки сам изминава своята пътека. — После старецът се обърна към жената и я попита: — Тези хора наистина ли са долетели на огнена колесница?

Жената кимна.

— Е, щом е така, заведете ги на празника на Дрона.

Двама от факлоносците тръгнаха напред, за да показват пътя, Ротанов се обърна, но старецът и момичето вече бяха изчезнали в храсталаците.

— Колко странно говореше. Странно и сложно… не се учуди на нашето появяване — замислено рече Олег.

— Май и тебе започват да те обземат съмнения, това е хубаво, приятелю, защото истината е сестра на съмнението.

— Какво си се разфилософствувал?

— Стори ми се, че тук живеят само философи и поети, е, и красавици, разбира се. Защо пък не? Чудесна планета, аромат на цветя, тържествено шествие. Всичко е като в старинен театър.

— Какво имаш предвид?

— Само това, което казах. Нашата среща прилича на театрална постановка, само не мога да разбера кой е режисьорът. Може би този старец? Но защо тогава потърси потвърждение, че сме пристигнали, от жената, онази, която през цялото време мълчеше?

— И криеше лицето си… — допълни Елсон. — Помните ли какво рече пратеникът, който дойде да ни вземе: „«Онази, която крие лицето си» ви приветствува с добре дошли, чужденци.“

— Да. Заслужава си да се замислим над това.

Пътечката, която се виеше между ниските хълмове, започна да се изкачва стръмно нагоре. Вече вървяха повече от час. Придружителите им от време на време трябваше да спират и да изчакат уморените хора. Постройките и пламъчетата изчезнаха, пътечката сега криволичеше по дъното на някаква клисура. Най-после стените се раздалечиха и те се озоваха на широко равно плато, заобиколено от три страни с почти отвесни скали. В средата се извисяваше тъмна грамада, която смътно напомняше човешка фигура с триметрова височина. Вдясно от нея на малък подиум, покрит с нещо подобно на килим или кожа, седеше човек, който на пръв поглед изглеждаше необикновено дебел. Но при по-внимателно вглеждане можеше да се види, че не е толкова пълен, а е една планина от несъразмерно развити, почти грозни мускули. До него няколко души, облечени в широки безформени дрехи от кожа, хвърляха съчки в огньовете.

Изглежда, местните растения съдържаха голямо количество етерични масла, защото огньовете, както и факлите, горяха със синкав, прозрачен пламък, който почти не даваше светлина, сякаш не горяха съчки, а спирт. Над огньовете имаше казани, в която се вареше нещо. Пет-шест души, които стояха отделно, сегиз-тогиз надуваха големи спираловидни раковини, като извличаха от тях виещи, сърцераздирателни звуци.

Щом в осветеното от огньовете пространство се появиха хората с факлите, настъпи тишина, всички се обърнаха към пристигналите и втренчиха очи в тях. Придружителите ги поканиха да се приближат до подиума. Огромният тромав човек, подпрял се на рамото на един от слугите, с бързина, каквато трудно можеше да се очаква от него, скочи на крака, за да посрещне гостите.

— Чужденци! — извика радостно той, — Тъкмо чужденци ни липсваха на празника! Настанете ги на най-почетните места! — Той хвана Ротанов за лакътя, като определи безпогрешно кой е главният между тях, и без да му даде да се опомни, го повлече към площадката.

— Аз съм владетел на този народ и мога да ви уверя, че сте дошли в добро време. Ще има пир. Ще има юнашки игри и състезания. И още — борби със змии.

— И борби със змии ли? — попита Ротанов малко изненадан.

— Непременно, може ли един празник да мине без борби със змии?

— А змиите… истински ли са?

— Иска ли питане. Какви предпочитате? Има водни, летящи, с бронирани глави, отровни или просто съскащи, но с лошо око.

— Бих предпочел да минем без тях. Не съм специалист по змиите…

— Жалко! В тая работа е по-добре да бъдеш специалист. Квалифициран специалист.

Владетелят плесна с ръце, някой зад гърба им удари медния гонг и кънтящият, отразен от скалите звук се понесе надолу по теснината, натам, откъдето вдигаше врява приближаващата се тълпа и се мяркаха безброй много синкави пламъчета, които Ротанов забеляза още по пътя.

— Докато подготвяме първото изпитание, разкажете ми за далечните страни и за чудесиите, които сте виждали.

Странно чувство завладя Ротанов, кой знае защо, му се стори, че този огромен потен човек, увит в извезани кожи от неизвестни животни, с амулети от зъби на шията, всъщност съвсем не е толкова див, колкото изглеждаше. В очите му непрекъснато святкаха хитри огънчета. Пък и тяхната поява на празника май не беше случайна, сякаш всичко беше подготвено предварително, сякаш ги чакаха. Неизвестният режисьор продължаваше своята странна постановка. Ротанов се усмихна и заразказва на владетеля за мощния звездолет „Каравела“ за черната дупка, в която пропада целият този свят заедно с предстоящото празненство, за многобройните обитаеми светове, разположени на далечни звезди, и за Земната федерация, разселила се на много планети. Владетелят го слушаше внимателно, кимаше с глава и дъвчеше сочно парче месо, от което течаха едри капки мазнина.

— Далечни поселения — това е добре. И ние имаме поселения на далечните острови. Когато мангароидите родят малко плодове, ние ги докарваме от Карута, а в замяна им даваме излишъците от нашето сого. — Лицето му прие замислено изражение. — А какво е това звезди, чужденецо?

Ротанов му обясни.

— Искаш да кажеш, че светът не свършва оттатък небесната твърд, че има и други острови?

— И острови, и морета. Там живеят други народи, светят други слънца.

Владетелят се намръщи и остави в подноса недояденото парче месо.

— Не разказвай това на никого, чужденецо. Тук няма да те разберат. Ние имаме други закони, своя представа за света. Нашият е устроен просто. Небесното кълбо, в чиято вътрешност живеем, виси на сребърна верига и извън него не съществува нищо. Впрочем там живеят и боговете… Надявам се, че ти не си бог?

— Там не съм срещал богове, наистина тук-таме се срещат същества, които по своето могъщество приличат на богове.

Владетелят се направи, че не е чул последните думи, обърна се и повика един от пазачите, застанали зад тях. Онзи се наведе, изслуша някаква заповед, поклони се и мигновено изчезна. От тълпата излязоха напред брадати хора, облечени еднакво, с тежки бронзови щитове в ръце. Те поставиха щитовете на пясъка в кръг, плътно един до друг, като образуваха непробиваема метална ограда, която отдели центъра на площада заедно с подиума от зяпачите.

На Ротанов не му харесаха много тези странни приготовления и той затърси с поглед своите спътници. Там, където седяха, явно всичко бе спокойно. Той забеляза, че от врящия казан им поднасят някаква напитка и Елсон решително отказва да я опита.

Към подиума се приближи висок слаб човек, облечен в обикновена платнена дреха, препасана с колан, с обръсната до голо глава. По аскетичното му лице и гордия поглед, по това, че той не се поклони пред владетеля, Ротанов реши, че заема високо положени е в тукашното общество — може би беше жрец или представител на висшата аристокрация. Владетелят тръгна към него и двамата се отдалечиха към края на площада, като оставиха Ротанов сам. Възползувайки се от това, той незабелязано обърна гривната с транслатора за универсална връзка към огъня, край който седяха неговите спътници, и тихо попита:

— Фролов, чуваш ли ме?

— Да.

— Повикай лодката и я докарай по-близо, скоро може да ни потрябва.

— Вече опитах. Сигналите не стигат до нея. Няма връзка. Сигурно са изтощени батериите.

— Само това ни липсваше… Бъдете готови. Според мен тук замислят нещо. Дръжте включени транслаторите и по даден от мен сигнал всички заедно ще си пробием път към изхода, забранявам да се използува оръжие, каквото и да се случи.

— Ясно.

Ротанов не можеше да разбере защо е изчезнала връзката. Батериите? Едва ли всички наведнъж са се изтощили… Не е изключено да съществуват неизвестни за тях физически причини, структурата на пространството в непосредствена близост до черната дупка толкова силно е променена, че тук никой не познава законите за преминаване на радиовълните. Ротанов се безпокоеше от факта, че връзката е изчезнала именно сега. Добре, че поне транслаторите работят на близко разстояние и могат да разговарят помежду си.

Същевременно събитията на площада следваха едно след друго. В центъра на кръга, осветен от сините пламъци на огньовете, влязоха четирима воини. Ротанов бе учуден, че нямат никакво оръжие. Един от тях сложи между огньовете тежък пакет, разви го и веднага се отстрани, явно не искаше да докосва блесналата от пламъците на огньовете остро наточена стомана. Там имаше мечове с двойна ръкохватка, бойни секири, огромни боздугани с шипове и копия с широки назъбени остриета. Като забеляза, че Ротанов внимателно разглежда оръжията, владетелят каза:

— Воините от нашето племе не бива да докосват оръжие, което носи смърт. Затова се радваме толкова много на чужденците. На нашите юнашки игри само на тях е позволено в схватка с врага да се позабавляват с окървавената стомана.

Гонгът отново прокънтя.

Откъм горната част на теснината се чу тежък тропот. Воините избутаха тълпата и образуваха тесен коридор от средата на площада до клисурата. В полумрака Ротанов не виждаше добре какво става там, но някаква тъмна маса, ниска и подвижна като живак, се движеше покрай бронзовата стена от щитове към центъра на кръга.

— Има ли сред вас някой, който иска да премери сили с дрона?! — закрещя глашатаят от отсрещната страна и почти веднага, разбутвайки щитовете на воините, в центъра на кръга влезе широкоплещест, набит човек. Ротанов беше поразен от мускулите на владетеля, но този воин се оказа още по-масивен. Тълпата го приветствува с възторжени викове. Човекът се наведе, разпери леко ръцете си, в които нямаше никакво оръжие, и замръзна. Тълпата също замря, шумът стихна и сега ясно се чуваше тежкият тропот на препускащия по теснината звяр… Най-после Ротанов го видя. Животното бе по-ниско от носорог, но по-тежко и по-подвижно. Тъпата му муцуна завършваше с костна броня, която преминаваше зад гърба му и пречеше на дрона да обърне глава. Костните пластинки отпред преминаваха в четири остри израстъка — нещо средно между рога и бивни. Четирите чифта широко отворени злобни очи, доста раздалечени едно от друго, изглежда осигуряваха добър обзор на животното. Когато се намери в центъра на осветения кръг и забеляза застаналия на пътя му човек, то нададе нисък, дрезгав рев и тозчас се спусна към смелчагата. Всички мислеха, че човекът няма да избегне смъртта, но когато острите рога още миг и щяха да се забият в корема му, той направи едва забележимо, но точно и грациозно движение встрани и дронът не улучи целта. Тълпата възторжено изрева.

Както се беше засилило, животното връхлетя върху бронзовата ограда от щитове. Ударът беше толкова силен, че воините, които ги държаха, не можаха да запазят равновесие и в стената се образува пролука. Но звярът не беше склонен да бяга, макар че сега можеше да го направи. Той отстъпи назад, обърна се и отново се устреми към своя противник. Всичко се повтори, но сега, след като избегна сблъсъка, воинът успя да нанесе мълниеносен удар с изопнатата си ръка, който попадна точно между костните пластинки на главата на животното, където явно беше разположен някакъв нервен център. То изрева от болка и ярост. Щитовете пак изтрещяха и пак се разкъса живата стена. Във вдигналия се прахоляк няколко мига нищо не можеше да се забележи, а когато се разнесе, всички видяха дрона, понесъл се към своя мъчител… Щом стигна до човека той неочаквано се закова и рязко промени посоката си опитвайки се да изпревари движението на воина встрани. И това му се удаде, човекът не успя напълно да избегне удара и макар че се изплъзна от острите му бивни животното така заби бронираната си глава в него, че той падна, претърколи се и остана да лежи неподвижно. Дронът отново връхлетя върху щитовете и сега бавно се обръщаше, за да се разправи окончателно с противника си.

— Няма ли кой да му помогне? — попита Ротанов.

— Забранено е. Но нашите правила не важат за чужденците…

Ротанов разбра намека на владетеля. С рязко движение се освободи от раницата, която сковаваше движенията му, и грабна бластера.

— Твоята тояга е малко лекичка за този звяр. Избери си оръжие по свой вкус.

Но Ротанов не го чу и скочи долу. Тълпата му пречеше да се прицели. Лъчът на бластера беше доста широк и той се страхуваше да не засегне някой от зяпачите. Затова разбута воините и след миг се намери на арената. И точно навреме, защото звярът вече бе навел широката си едра муцуна, зъбите му докосваха земята и не беше трудно да се отгатне каква ще бъде съдбата на беззащитната жертва. Ротанов се озова между звяра и човека. Позицията му беше удобна, той вдигна бластера и натисна спусъка. Ала вместо синкавия плазмен който изпаряваше всичко по пътя си, бластерът изплю гъст червеникав пламък и се задави. Огненото кълбо попадна в хълбока на животното, опърли козината му и само го разяри, без да го нарани сериозно. То изрева и забравило за жертвата си, се хвърли срещу новия си противник. Ротанов натискаше спусъка, но втори изстрел не последва, бластерът се превърна в безвредна тояга, както го предупреждаваше владетелят.

Вдигайки облаци пясък, звярът се понесе право срещу него, вече ги разделяха не повече от три крачки и единственото, което му оставаше, бе да приложи тактиката, използувана от неговия предшественик. Най-важното бе да изчака и да се отдръпне в последния миг, за да не даде възможност на дрона да се обърне. Ето къде щяха да му бъдат полезни дългите часове, прекарани в гимнастическия салон. Ротанов отскочи и звярът префуча покрай него. Зрителите го възнаградиха с възторжени викове, но той нямаше намерение да играе ролята на гладиатор. Незабавно трябваше да предприеме нещо, докато не се бяха намесили останалите членове на екипажа, тогава в бъркотията някой сигурно ще пострада. Той беше сигурен в себе си, при това универсалният защитен костюм, който не свали от гърба си, откакто напуснаха кораба, притежаваше едно изключително свойство: при каквото и да е външно въздействие тъканта поддаваше само до определена, безопасна за човека граница, после се превръщаше в монолитна броня, непробиваема дори от снаряд. С него можеха да го натикат в земята, да го повалят, но нищо не бе в състояние да го нарани сериозно. Единственото, което сега го тревожеше, бе неочакваната засечка на бластера. Ако причината беше в батерията, защитният костюм без енергия щеше да се превърне в обикновен парцал и тогава не го очакваше нищо добро. Трябваше бързо да се махне от арената и същевременно да спаси живота на човека… Но как? Вече почти нямаше време. С периферното си зрение той забеляза, че Олег се вмъква в кръга като изблъскваше воините и размахваше бластера.

Дронът вече бе съвсем близо. Ротанов се наведе, за да вземе някакво оръжие от купчината. Боздуганът не беше подходящ, нямаше да му стигнат силите, за да зашемети звяра. Тежкият меч щеше да ограничава движенията му — няма да успее да отскочи. Копието не беше достатъчно здраво и едва ли можеше да спре тази грамада. Широкото острие на секирата не можеше да нарани това бронирано чудовище. Най-после се спря на едно не много широко острие от синкава блестяща стомана, продълговато, с удобна ръкохватка.

Олег си проправи път през оградата, като разблъска воините. Ротанов забеляза как се изтърколи встрани избит от него щит. Късно. Още един скок, не много сполучлив, с част от главата си звярът все пак го закачи и макар че не падна, остра болка прониза десния му хълбок, значи защитата не действуваше… Мина му през ума да включи аварийното захранване, но и за това нямаше време. Този път дронът се закова твърде бързо, а той бе загубил предишната си подвижност, десният му крак беше изтръпнал от удара, и в този миг Олег стреля. Изстрелът беше по-слаб от този на Ротанов, ала пламъкът попадна в главата на звяра и за известно време го заслепи. Животното изрева и се завъртя в кръг. Ето го удобният момент. Крачка, още една — кракът не го слушаше, — още едно движение и е почти до него. Сега трябва да изчака, дронът няма вечно да се върти. Ето го, спря и започна да души, избира накъде да скочи. Дори оттук се забелязваше бялото на обгорените му очи, следователно от тази страна той не виждаше. Едно последно усилие и Ротанов беше до него. Върху уродливата му, покрита с израстъци глава, добре се открояваше цепнатината между костните пластинки, в която се целеше воинът. Ротанов замахна, наведе се напред и вложи в удара тежестта на цялото си тяло, както правеше това във фехтовалната зала, за да достигне противника от по-далечна дистанция. Почти без съпротива острието потъна в цепнатината и в гърдите го плисна струя тъмна кръв. В същия миг страшен удар го отхвърли встрани…